Фриц Риман
Основни форми на страх (13) (Една дълбинно-психологическа студия)

Допълнителни съображения

Примерите показаха как по принцип изглеждат страха и неговото отбягване при депресивните личности. Втората основна форма на страх — страха от „въртенето около себе си“, от биването субект, с произтичащия оттук страх от загуба, от самота, от това да не бъдеш изоставен — се различава съществено от противоположния страх на шизоидните от близост и отдаване. Ако човек отбягва Аз-ставането, индивидуацията, той остава длъжен с нещо съществено на своето бива-не човек и все повече се превръща в обект на живота. Вероятно готовността на депресивните да изпитват чувство за вина е свързана с обстоятелството, че те усещат, че избягват едно от големите изисквания на живота, като не искат съвсем да пораснат.

Нека се опитаме да оцелостим образа на депресивните хора. Когато човек отбягва индивидуацията, по необходимост надценява страната на отдаването; в следствие на това съответният друг придобива свръхценност, а самият човек загубва от своята. Позитивният аспект от загърбването на собствения Аз първоначално се изразява във всичко онова, което задава посоката към разбиращото вчувстване, съчувствие и състрадание. Човек винаги мисли първо за другия, за неговата ситуация и интереси, вчувства се в него до пълна идентификация. Това създава условията за едно дълбоко разбиране на чуждото, за едно умение да се поставиш на мястото на другия, което първоначално е нещо много позитивно. Същински депресивният обаче сякаш остава заклещен в идентификацията и не се връща отново към самия себе си; така той загубва много от своята собствена гледна точка и може да се превърне в ехо на другия — би могло да се каже, че той разбира християнското изискване да „обичаш ближния като себе си“ погрешно като „повече от самия себе си“.

И като се има предвид какви са светът и хората, човек с такава нагласа обикновено много скоро започва да бъде използван. Рядко се оправдават очакванията, че и другите са като теб самия, че те също са толкова внимателни, вчувстващи се и готови да се съобразяват. Напротив, опитът показва, че те са много по-непристорено егоистични и така дори постигат повече. Тук е критичният момент — ние вече описахме, как депресивният превръща нуждата в добродетел и издига своето поведение в идеология, за да може да преработи завистта и оттук да извлече като утешение съзнанието за морално превъзходство. Защото наистина трябва да си широко скроен човек, за да позволиш без злоба на другите това, което забраняваш на самия себе си, или пък не можеш да постигнеш — освен ако една такава позиция не отговаря на колективни и религиозни идеали, какъвто е случая с някои изисквания на християнството.

Идеологията на депресивните хора — както в крайна сметка всяка идеология — е трудна за коригиране. Те не искат да се разделят с нея, първо, защото им е струвала твърде много откази и преработване на завист, второ, заради моралното задоволство, което извличат от нея, и накрая — човек не може изведнъж сам да започне да прави онова, което е отхвърлял и осъждал у другите. Към това се прибавя обстоятелството, че толкова много начини на общуване със света и хората са останали неизпробвани и затова неовладени, така че депресивният не се и осмелява да ги използва — тази липса на жизнена техника постоянно го захвърля в старите коловози. По този начин той все повече попада в клопките на своята идеология, която не е същинско решение на проблема, защото трябва да прикрие една слабост, един страх. Малко са депресивните, които притежават способността за истинско сублимиране — такава, каквато цитираните по-горе думи на Гьоте изразяват; скромният и смиреният по идеология няма как да подмине завистта, горчивината от „несправедливостта“ на живота.

Всекидневието е изпълнено с банални и сами по себе си маловажни ситуации, в които депресивното в невротичния смисъл на думата поведение се манифестира и си проправя път, но които допускат и промяната му, стига само човек да обърне внимание върху това. Независимо дали е поканил гости или гостува на някого — депресивният винаги има чувството, че той единствен е отговорен за успеха на вечерта, че той единствен трябва да поддържа разговора. Той изпитва чувство за малоценност или вина, когато едно гостуване премине вяло; но тъкмо неговите измъчени усилия не позволяват разведряване на обстановката. Не му хрумва мисълта, че другите също могат да допринесат за това и че изобщо, за да „случиш“ (gliickt) с нещо, е необходимо и малко „късмет“ (Gliick) — той винаги се чувства отговорен за всичко. Така например един пациент постоянно изпадаше в мъчителна за него ситуация, когато трябваше да представи на свои приятели нов познат: той никога не го правеше непринудено, винаги се притесняваше дали приятелите ще харесат новия и дали той ще ги хареса. Отидеше ли на концерт, пак не можеше да се наслаждава свободно; идентифицираше се както с изпълнителя, така и с публиката и изпитваше двоен страх, че изпълнителят може да се провали и да разочарова публиката, или че същият би могъл да се разочарова от нейните слаби аплодисменти. Така той всъщност никога не беше самият себе си, а пребиваваше в една странна средищна позиция между себе си и другите, несъзнателно повтарящ ситуацията на своето ранно детство, — винаги да трябва да се вчувства в хората от обкръжението си, да иска да ги разбира и да задоволява желанията им, като при това загърбва самия себе си, за да не постави на карта късчето защитеност или,любов, което са му давали. Това, което тук изглежда като себеотнесеност, е само привидност, тя е съвсем различна от тази на шизоидния: последният можеше да стигне до маниакалност в отношенията заради липсата на контакти. При депресивния привидната Аз-отнесеност е в действителност една екстремна Ти-отнесеност: той се чувства отговорен за всичко не от мания за величие, а напротив, от липсваща Аз-сила, която го кара да живее повече живота на другите, отколкото своя собствен.

Лесно можем да разберем, защо в крайна сметка като последна — несъзнавана и затова непреживявана с чувство за вина — самозащита от свръхизисквания, срещу които човек няма как иначе да се съпротивлява, се появяват телесните симптоми. Такива хора са в състояние да изпитат дълбока наслада от болест и болничен престой — най-сетне и те веднъж имат правото да оставят другите да се грижат за тях и да не мислят за нищо, в случай, че отново не се разсърдят на себе и не изпитат вина, че изобщо са се разболели и „са се провалили“.

Следователно неживяното биване субект почти неизбежно води до необходимостта да мразиш — от завист, от безсилие и горчивина за това, че се оставяш да бъдеш използван.

Едно възможно спасение от тези мъчителни и събуждащи вина чувства сякаш предлага идеологията на скромността, смирението, миролюбието и непретенциозността; така човек може би се надява да намери покой в себе си — но това е един постоянно застрашаван покой, под чиято повърхност прикритите афекти продължават да се надигат. Струва си да се направи едно специално изследване върху факта защо християнството, което нарича себе си религия на любовта, има история, пронизана от толкова много омраза, жестокост и войни. Дали това не е свързано с християнската идеология на смирението, която политиката на власт, провеждана от църквата, използва, за да държи непълнолетни вярващите, като им обещава възнаграждение в отвъдния свят, заради смирението в отсамния? Чувствата на омраза и завист, които въпреки всичко продължават да съществуват, биват узаконени като „легитимна“ нетолерантност в борбата срещу друговерците или изменниците, както например изгарянето на вещици и преследването на еретици по време на инквизицията, когато се развихря страховит садизъм.

Всяка идеология става опасна, когато опростяващо абсолютизира един от основните импулси или се опитва да изключи някой от другите; по този начин тя с още по-голяма сигурност констелира тъкмо онова, от което бяга. Нашата душа, нашето несъзнавано, имат особената способност да ни правят чувствителни към такива едностранчивости, които застрашават плодотворното напрежение между антиномичните сили, наречено живот: чрез сънища и грешки, избор на партньор и преди всичко чрез страха — ние само трябва да се научим да ги тълкуваме. Така например свръхскромният и миролюбивият има сънища, в които изтласканото се появява в екстремна форма, обикновено прехвърлено върху други фигури, но като знак за това, какво той би трябвало да интегрира в себе си. Подобна подкана към допълване може да се крие и в избора на партньор; човек често се чувства силно привлечен, дори омагьосан от противоположния тип, тъй като несъзнателно предусеща, че може да научи от него това, което сам не се осмелява да изживее — в една такава връзка най-малкото се съдържа подобен шанс. Към този въпрос ще се върнем по-късно.

При основните импулси ние постоянно се натъкваме на феномена, че неживеният и потискан импулс се констелира наново в резултат на външни или вътрешни обстоятелства. Човек попада на ситуация или партньор, които се превръщат в неразрешим конфликт, ако не прояви смелостта да бъде субект, или достига своята граница на толерантност и така бива заставен да изпробва други модели на поведение. В такива случаи може да се стигне до пробиви на потиснатото, които в следствие на дългото заприщване стават разрушителни. По този начин всички неинтегрирани в нашата личност части на душата могат сякаш да станат самостоятелни и да намерят израз в архаични форми, каквато бе ситуацията на младата жена с импулса за крадене и лакома ненаситност.

Депресивната структура на личността също градира от хора с депресивни изблици, които все още наричаме здрави, през по-леки до тежките и най-тежки депресивни личности; ние можем да скицираме тази градираща линия по следния начин: съзерцание, пасивна вглъбеност — тиха интровертност,

— скромност, стеснителност — задръжки в поставянето на изисквания и в себеналагането, — удобство, рецептивна пасивност

— пасивно поведение на очакване (безделнически очаквания от живота), — безнадеждност — депресия — меланхолия. Не рядко в края на тази линия стоят самоубийството, пълната апатия и равнодушие или бягството в някаква пристрастеност, която обаче само временно засилва Аз-а и снема депресията. Маниакално-депресивната душевна болест — характерно е, че тук говорим за душевна болест (Gemiitskrankheit), a не както при шизоидния, за психическа (Geisteskranheit), което насочва към различния генезис на двете заболявания — често отразява, в редуването на фазите на маниакална приповдигнатост и на депресивна сломеност („ликуване до небето — опечаленост до смърт“), особено пластично биографичните основания. В маниакалната фаза за известно време отпадат всякакъв род задръжки и поведение на отказ, болният е прекалено възторжен, разточителен, купува в огромни количества, прави дългове и е изпълнен с оптимизъм — до появата на депресивната фаза, в която всичко това отстъпва назад и той изпада в себеобвинения, липса на смелост, резигнация и апатия. Ако към живота изобщо по принцип принадлежи едно ритмично редуване на приповдигнатост и съкрушеност, то в жизнената история на тези болни обикновено се среща особено рязка смяна на изпълнени с надежда проблясъци и безнадеждно отчаяние, докато в меланхолията съществува само безнадеждността.

Депресивните хора често са религиозни; в религията най-силно ги привлича идеята за спасението, спасението от страданието и опростяването на вината. Те копнеят по мистичното преживяване на всеобщата свързаност и единство, което се надяват да открият по медитативен път. Освен към християнската религия, в която им допада мисълта за смирението и пречистващото страдание, те имат отношение към будизма и неговото отричане от света. Всички форми на вяра, които целят самоозабравата и освобождаването от Аз-а, ги привличат. Тези, които не са могли да оформят пълноценно живота си тук, вярват по детски в едно по-добро отвъдно и в представата, че унижавалите се и унижаваните тук ще бъдат там възвисени. С нарастването на скептицизма по отношение на една такава изравняваща справедливост в отвъдното, все по-малко хора се обръщат към професии, които изискват големи саможертви и ограничения. Вероятно депресивните най-трудно понасят разклащането на вярата, което разкритията на модерните природни науки могат да предизвикат у тях. Тяхната вяра придава смисъл на живота им и ги води. Обикновено науките, които едностранчиво подчертават рационалното, измеримото и доказуемото, обезценяват вярата, опитват се да „обяснят“ религиозните чувства с едно примитивно неметафизично психологизиране или ги обявяват за наивност и чиста фантазия. Депресивният често не си дава сметка, че тези науки могат да обхванат със своите количествено-каузални методи само един ограничен, частичен аспект на живота и на света — мъртвия аспект на природата — и че една наука, която се стреми преди всичко да придобие власт над природата, рано или късно ще се оплете в собствените си мрежи — за което вече се забелязват признаци.

Но, от друга страна, депресивните са склонни да предоставят прекалено много в ръцете на бога и на дявола. Ние носим рая и ада в самите себе си, както и отговорността за това; така както трябва да се научим да разпознаваме злото в нас, да го приемаме и да се борим с него, а не да го проектираме върху дявола или друг враждебен образ, така би трябвало да търсим и да се опитваме да осъществяваме и доброто, божественото начало в нас, заради него самото и нас самите, а не заради някакво възнаграждение в отвъдното. Депресивните лесно виждат в твърде много неща „божия воля“ и промисъл, и така могат да избягат от собствената отговорност в криворазбрано смирение. В случай на заболяване те понякога стигат до религиозна мания, до идентификация с Христос и други подобни явления.

Здравият човек със склонност към депресия е в състояние да изпитва дълбока и искрена религиозност, която нерядко прави възможни мистични преживявания. Той гледа на смъртта най-вече като на спасение и при него най-често се среща смирението пред нея. Това „нека бъде волята ти“ може да доведе до отдаденост на съдбата, което свидетелства за голяма сила. Депресивният често приема съдбата си, в най-зрялата си форма това е приемане в смисъла на amor fati; той е склонен да гледа на ударите на съдбата като на нещо изключително свързано със собствена вина, готов е на изкупление и може лесно да се превърне в жертва, на онези, които знаят как да се възползват от това.

В сферата на етиката той често възприема твърде буквално повели и забрани, това обстоятелство го обременява и засилва готовността му да изпитва вина. Отричането, отказът, жертвата и аскезата са свойствени на природата му, но могат да се превърнат в средство за бягство от света и от стълкновенията с него. Както винаги, нашият живот и тук се разиграва върху „острието на бръснача“ и крачката от истинно към неистинно е много малка. Като родители и възпитатели хората с депресивна нагласа са контактни, полагат усилия да се вчувстват в детето и да го разбират. Опасността за тях се крие в това, да не би заради житейска страхливост и страх от загуба да обвържат твърде много детето към себе си; те са свърхзагрижени и по-трудно могат да оставят свободно пространство за адекватното на възрастта му развитие, често не спазват необходимата дистанция спрямо него. Трудно им се отдава да са последователни, а когато е необходимо и твърди; щадят детето по погрешен начин, не обичат да го подлагат на изпитания, защото не искат да загубят любовта му. При тях най-ясно се вижда проблематичността на всяка прекалено близка връзка. Майките, които са имали сурово детство, често споделят нагласата: „детето ми трябва да живее по-добре“, заради която лесно прекаляват с добрите дела.

В професионално отношение депресивните клонят най-вече към подпомагащи, обслужващи, сякаш майчинско-обгрижващи дейности, в които те, такива каквито са, способни на жертви, търпеливи и вчувстващи се, могат да разгърнат своите най-добри възможности. Прилягат им социални и подпомагащи, лекарски и психотерапевтични, обществено полезни дейности. Те могат да „чакат“ (warten) в хубавия двоен смисъл на думата — първо като проявявам търпение, а след това като отглеждам, обгрижвам, което значение думата също носи. Като лекари, духовници и педагози те са онези хора, които избират професията си не толкова заради престиж или финансови съображения, а по призвание; за тях професията рядко е само средство за печелене на пари. Отдават им се всякакъв род сякаш майчински дейности — градинарство, лесничейство, хотелиерство, хранително-вкусова промишленост и др.

Сънищата на депресивните хора — доколкото те изразяват специфичното за тяхната структура — особено често засягат темата хранене, обикновено свързана с разочарования и резигнация, които поясняват проблема за непосмяването да вземеш. В съня си те стигат до една препълнена трапеза — но на нея няма място за тях, или прибори, или всичко вече е изядено, — ситуации, които можем да определим като Танталови. Задръжките на депресивния да посегне към нещо намират израз и в обстоятелството, че сънят започва с едно желание, с един импулс, чийто път бива препречен от множество трудности, така че сънуващият дори в съня си не може да стигне до своята цел и трябва да се откаже. Този, който няма право да посяга, се надява, че желанията му ще се сбъднат от само себе си — в това се крият причините за онези сънища, в които човек получава на тепсия всичко, каквото си пожелае; така той бива конфронтирай със своите пасивни претенции и с нагласата си за удобство. Или пък той сънува пирати, крадци и престъпници, които го преследват — с това на дневна светлина излизат собствените му изтласкани тенденции за обир и кражба, като изкривена форма на неговата неспособност да си вземе. Сънищата на депресивния отразяват и една тема, която е съществено важна за възникването на неговата депресия — да си поставяш свръхизисквания или да позволяваш на другите да ти поставят такива. Един пример: „Аз изкачвам с баща ми един планински връх; пътят е много стръмен, аз нося раницата, освен това връхната му дреха и един пакет с негови неща.“

Здравият човек с депресивна нагласа се характеризира със способност за вчувстване и готовност да се обърне към ближния, да го „приеме“. Той се отличава със загрижено, отзивчиво и разбиращо поведение. Може да прощава, да чака търпеливо и да оставя нещата сами да узреят. Той е емоционално привързан към партньора; по-скоро скромен и непретенциозен в своите потребности, способен на необходими откази. Обикновено депресивният възприема живота като труден, може обаче в противовес на това да проявява хумор, разбран като „да се смееш въпреки всичко“. Той често е дълбоко благочестив, не непременно в църковния смисъл, а в този на една житейска благост, която познава човешката зависимост и застрашеност, и въпреки това казва „да“ на живота и го живее. Способността да издържаш и да понасяш са негови основни добродетели. Депресивните хора сякаш са взели присърце думите на Шпителер от неговия „Прометей и Епиметей“: само „свенливо да напомнят за собствената си ценност“ — те по-скоро скриват достойнствата си, така че човек да трябва да ги „открива“. Те често са тихите, но дълбоки води; задушевността, дълбината на чувствата и топлотата спадат към техните най-хубави качества. Те са искрено благодарни за това, което имат; постигнатото от тях те приписват не толкова на себе си и на своите способности, а възприемат по-скоро като подарък и милост, и така в истинския смисъл на думата живеят смирено.