Фриц Риман
Основни форми на страх (5) (Една дълбинно-психологическа студия)

Биографични основания

Как може да се стигне до шизоидно развитие на личността, до свръхнадценяване на страха от отдаването и съответно до подчертаване на „въртенето около себе си“, на себесъхраняването?

Конституционално предразполагаща в това отношение е първо една свръхсензибелна структура, голяма чувствителност, лабилност и ранимост. В знак на самозащита човек полага между себе си и околните дистанция, тъй като заради своята подобна на радар фино реагираща чувствителност и сякаш промокаемост той възприема всяка по-голяма физическа и психическа близост като прекалено „смущаваща“. Така че дистанцията е необходима на шизоидния, за да може той изобщо да се справя със света и с живота. Тя му дава сигурността и защитата, че няма да бъде разводнен и прегазен от другите; като структура той е една твърде отворена система, сякаш „без външна обвивка“, затова трябва да се отграничава и отчасти затваря, за да не бъде залят от изобилието на всички възприети дразнения.

Другата възможност за шизоидно развитие е наличието на една особено интензивна моторно-експанзивна, агресивно-необуздана структура, липсата на склонност или способност за обвързване — структури, заради които човек отрано лесно бива възприеман като досаден или пречещ. Тогава той често бива отхвърлян, отблъскван, неприеман в своята самобитност и по тази причина превръща недоверчивото отдръпване-в-себе си, така характерно за тези хора, в своя типична същностна черта.

Без същински да спадат към конституционалното в употребения по-тесен смисъл, но все пак заложени в телесното, същевременно с това вече сочещи околния свят като фактор-причинител, тук би трябвало да споменем онези телесни или други характерни признаци, с които едно дете от самото начало не отговаря на очакванията и желанията на своите родители, преди всичко на тези на майката. Причина за това може да е обстоятелството, че то не е от желания пол, както и всевъзможни други физически признаци, които пречат на майката да му даде вниманието и любовта, от които то се нуждае; нежеланите деца също попадат в тази графа.

Към тези конституционални аспекти — при които обаче често реакциите на околните са по-отговорни за шизоидното развитие от самите заложби — сега се прибавя и факторът околен свят като най-съществения задвижващ шизоидното развитие на личността механизъм. За да можем по-добре да разберем това, трябва да разгледаме ситуацията на детето след раждането и в първите седмици от живота му.

За разлика от други живи същества, след раждането си детето дълго време е напълно безпомощно и тотално зависимо от обкръжението си. В тази взаимовръзка Адолф Портман говори за човека като за преждевременно роден.

За да може детето постепенно да се обърне с доверие към заобикалящия го свят и да осъществи първото Ти-намиране, този свят трябва да му изглежда приемлив и будещ доверие. Приемлив в смисъл на отговарящ на неговите възрастови потребности. Малкото дете се нуждае от атмосфера, която може да се опише най-вече като закриляща, даваща чувството на защитеност и уют, включваща подходящите за него жизнени условия. То би трябвало да има шанса да изживее тази „райска“ фаза на саморазбираемо задоволявани потребности, защото само на основата на едно такова прадоверие то постепенно може да се осмели да се впусне в живота, без страха, че ще бъде погубено.

Странно е, че дълго време ние имахме твърде неясни представи за жизнените условия, необходими на малкото дете; диференцираността и способността за възприемане на кърмачето, както и въздействието на външни влияния върху него бяха до голяма степен подценявани. Впечатляващи в това отношение са изследванията на швейцарския детски лекар Щирниман с новородени. Няколко цитата от неговата книга „Психология на новороденото“: „Някои напълно сериозни трудове… изключват категорично усещането за болка до тестата седмица; че това не е така, установих от моите наблюдения по време на поставяне на инжекции, когато със сигурност можех да предскажа, че при втората инжекция на следващия ден новородените ще заплачат още при дезинфекцията.“ И за паметта: „… съществуват спомени от времето преди раждането: по наблюдения на нашите медицински сестри децата на жени, работещи вечер до късно (сервитьорки и т.н.), често стоят будни чак до полунощ, при това без да плачат, докато деца на жени, работещи сутрин рано, често стават неспокойни към 2–3 часа през нощта. В зависимост от времето за работа и отдих на майката, детето още преди раждането е привикнало към съответния ритъм на движение и покой.“

Очевидно тук има още много за изследване: със сигурност обаче от тези и други наблюдения на Щирниман би трябвало да направим извода, че значително сме подценявали възприятията, усещанията и чувствения живот на новороденото. Грижите за кърмачето, храненето и хигиената дълго време изглеждаха най-важното и напълно достатъчно условие за правилното му отглеждане. Едва със задълбоченото изследване на ранното детство, преди всичко от страна на психоанализата на Фройд и неговите ученици, ние придобихме изцяло нови виждания, допълнени от изследванията на поведенческите науки. На тях дължим знанието за формиращото значение на първите впечатления и ранния опит, и особено за значението на първите седмици от живота.

Действително още Гьоте споделяше същия възглед (Разговор с Кнебел, 1810), казвайки: „Една от основните грешки, които правим, е че твърде малко се посвещаваме на най-ранното възпитание. В него обаче до голяма степен е заложен целият характер, цялото биване на бъдещия човек.“ Но такива интуитивни схващания оставаха единични, без от тях да бъдат извлечени необходимите заключения.

Днес ние знаем, че най-ранното обкръжение на детето трябва да му предложи, наред със споменатите задължителни грижи, емоционална топлота и внимание, една съобразена с него мяра както на дразнения, така и на покой, и определена стабилност на жизненото пространство, за да може то да отговори на околните с доверие и откритост. При това е от голямо значение детето да получава достатъчно телесна нежност.

Но ако в тази най-ранна възраст детето, напротив, преживее света като плашещ и ненадежден, като пуст, или пък като прегазващ и заливащ, то ще се отдръпне ужасено от него. Вместо да се обърне с доверие към света, то отрано ще изгради дълбоко недоверие към него. Както пустотата на света, която детето преживява, когато твърде често и дълго бива оставяно само, така и прекомерността или твърде голямата интензивност на дразнения и сменящи се впечатления въздействат шизоидно върху него; то бива възпрепятствано още в първите стъпки на обръщането си към света и сякаш бива тласнато обратно към самото себе си.

В своите изследвания с изоставени деца Рене Шпиц показа, че деца, които през първите седмици от живота си са били разделени от майките и така съвсем рано са преживели липсата на майчина ласка, претърпяват тежки до необратими увреждания в своето развитие — дори при отлично хранене и безупречни хигиенни условия в детския дом, където една медицинска сестра се грижи за десет деца. Всички деца, които отрано са били пренебрегвани или смущавани от преизобилието на дразнения, ще проявяват в развитието си значителни закъснения, едностранчивости, пропуски или неотговаряща на възрастта ранна зрялост, тъй като не са получили — или поне не в достатъчна степен — необходимите жизнени условия и по този начин са били изложени на несъответстващи на възрастта страхове.

Особено лесно до такива ранни шизоидизиращи увреждания се стига при необичаните или нежелани от самото начало деца; както и при децата, преживели ранни раздели — например поради продължителен болничен престой или загуба на майката. Същото се отнася и за децата на прекалено млади майки, недостатъчно съзрели за майчинството, както и за „децата в златен кафез“, често оставяни на грижите на равнодушен „персонал“, тъй като родителите „нямат време“ за тях; майките, които скоро след раждането трябва отново да тръгнат на работа, също не могат да дадат на детето това, от което то се нуждае.

Такава липса на любов и внимание в най-ранното детство е един от източниците на шизоидно развитие на личността; другият е свръхизобилието на дразнения, предлагано от майките, които не оставят детето на спокойствие и не се вчувстват в неговите потребности. Второто вероятно изглежда по-малко убедително и тъкмо затова изисква по-подробно описание. За да може малкото дете да изгради своята ориентация, неговото обкръжение трябва да проявява определена стабилност, благодарение на която то постепенно да му стане близко и детето да се обърне с доверие към него — създаването на близост е основата на възможността да се доверяваш.^[1] Детето не е в състояние да преработи твърде честата смяна на грижещите се за него хора, на обкръжението му и на сетивните впечатления (напр. продължителни шумни звукови кулиси от радио и телевизия, ярко осветление, дори по време на сън, чести пътувания и т.н.). Неспокойното обкръжение и майките, които сякаш нахлуват в детето, прегазват неговата нужда от покой и потребност да бъде само, като прекалено много се занимават с него, мъкнат го навсякъде със себе си и не оставят никаква възможност за проява на собствените му импулси, също са причина то да се отдръпне и страхливо и объркано да се затвори в себе си. Освен тази среда съществува и друга, която отрано поставя пред детето свръхизисквания и по този начин въздейства шизоидизира-що, защото не благоприятства неговия органичен растеж. Това е такава среда, в която детето е принудено да лавира между много трудни или незрели възрастни, които не се справят със своите собствени проблеми. Тогава то отрано трябва да долавя настроения и да разбира ситуации, за да не натоварва със себе си и без това напрегнатата и същевременно лабилна атмосфера; не рядко то трябва да поеме родителската роля за себе си и за родителите, защото не намира опора в тях, както и те самите — в себе си. Това, разбира се, е безгранично свръх-изискване към едно дете; преди да е намерило самото себе си, то бива вкарано в родителска роля, трябва да проявява разбиране към възрастните, да мисли във всички посоки, да посредничи, да разбира, да компенсира и така изобщо не успява да бъде самото себе си; по този начин то трябва повече да живее живота на другите, отколкото може да живее своя собствен. С това не само се ограбва неговото детство, но и неговата същност и увереността в себе си остават неразвити; липсата на стабилна почва под краката става основното му жизнено чувство.

Един такъв човек ще се опита да направи себе си ненараним като къпещия се в драконова кръв Зигфрид, за да не показва поне пред света своята уязвимост — но раними места винаги ще остават. Как да направи себе си ненараним? Очевидно като стане недосегаем за чувства, като върви през света сякаш с шапка невидимка, неразпознат и анонимен. Човек си изгражда фасада, зад която никой не може да надникне, така че другите никога не знаят какви всъщност са отношенията им с него. Но доколкото чувствата все пак са нещо неизбежно, той развива способността съзнателно да ги направлява и дозира. Следователно той ги подлага на рефлексия и се учи съзнателно да ги допуска или изключва, но в никакъв случай не се оставя спонтанно на тях, защото това би могло да стане опасно. Родителите на една млада пациентка се оплакали пред нейна приятелка от студеното и враждебно държане на дъщерята с тях; когато приятелката споделила това с нея, пациентката отговорила след кратък размисъл: „добре, тогава ще изключа моята омраза“ — в следствие на което отношението й към родителите станало още по-далечно и неутрално.

Тук би трябвало да добавим, че и като възрастни ние също притежаваме граница на толерантност по отношение на сетивните впечатления; известно е — в някои страни това се практикува по време на разпити, — че продължителни звукови кулиси или светлинни въздействия, както и принудително бодърстване изтощават психически; продължителната самота и тъмнина също могат да окажат подобно въздействие. Разбира се, границата на толерантност на малкото дете е много по-ниска.

В това отношение от особено значение се оказва обстоятелството, дали едно дете бива кърмено или хранено с шише. Редовното завръщане на майката и ощастливяващата двамата дълбока близост при кърменето правят възможно за детето не само постепенното разпознаване на човека, от когото идва сигурното задоволяване на всички негови потребности, а и създават у него първите наченки на отправената към един човек надежда, благодарност и любов. При децата, хранени с шише, този ход на развитие най-малкото се затруднява поради постоянно сменящите се хора, които освен това се държат много различно с тях. По този начин те преминават през един по-сложен процес на учене и по-трудно ще се почувстват така интензивно свързани с един човек, както кърмените деца. След като разпознахме в липсата на свързаност решаващата характеристика за възникване на шизоидността, става ясно, че нейните наченки могат да бъдат поставени още тук, посредством отпадането на описаната дълбока близост между майка и дете.

Във всеки случай разгледаните смущения имат следните последствия: детето още от самото начало трябва да се отбранява и пази от света, или бива разочаровано от него. Ако не срещне навън адекватен партньор, то се връща към самото себе си, взема себе си за партньор и не извършва докрай крачката от Аз към Ти. Ако в своето по-нататъшно развитие то не може да придобие коригиращ опит, възникват гореописаните празноти, склонността към независимост, егоцентризмът и себеотнесеността.

Така в общи линии изглежда факторът околна среда, който благоприятства шизоидното развитие на личността. Тук можем да споменем, че поколението, преживяло през ранното си детство войната, която за много малки деца означаваше подобни на гореописаните условия (липса на спокойствие през първите седмици от живота, причинена от нощни бомбардировки, бежански съдби, раздели на семейства, загуба на родина и т.н.), че това поколение като цяло проявява шизоидни черти: към тях можем да причислим нежеланието за семейна обвързаност, склонността към групови образувания и масови мероприятия, при които човек се преживява като съпринадлежащ и въпреки това остава анонимен, както и необвързващите отношения между половете. В тази връзка могат да бъдат разгледани проявите на хулиганство, които се появяват при навлизане в пубертета. Някои черти на модерното изкуство също се свързват с така наречената „загуба на средата“. Шизоидното изкуство въздейства най-вече разтърсващо, често обаче то е отблъскващо. Според Фурмайстер и Визенхютер („Метамузика“) в оркестри, които изпълняват предимно модерни композиции, често след репетиции целият ансамбъл музиканти се чувствал болен.

Но и цялостната ситуация на западния човек сякаш въздейства шизоидизиращо: светът ни предлага все по-малко закрила; въпреки целия комфорт ние се чувстваме все по-застрашени; свръхизобилието от дразнения, на които сме изложени и от които много трудно можем да се скрием, прави нашето жизнено чувство лабилно; призракът на ужаса от възможни войни и съзнанието, че днес сме в състояние изцяло да унищожим самите себе си, опасната възможност за власт и манипулиране дори и на живите системи посредством техника и природни науки създават у нас това чувство на екзистенциална застрашеност, което срещнахме при възникването на шизоидни структурни признаци. Като движение в противоположната посока може да бъде разгледан нарастващият интерес към йога и други медитативни практики; осезаемата потребност от завръщане към вътрешния свят може да се види и в употребата на наркотици; хипитата и безделниците съзнателно се отказват от достиженията на една техника и цивилизация, чието неконтролирано господство става все по-съмнително за всички нас. Овладяването на природата, преодоляващата време и пространство техника и условията на живот, при които трябва да водим своята борба за съществуване, заплашват все повече да доведат до закърняване на нашата душевност, така че днес можем да говорим за един процес на шизоидизиране на западното общество.

Следователно липсата на съответна на възрастта защитеност през най-ранното детство сякаш е кратката формула за развитие на шизоидни структури на личността, доколкото те са свързани с влиянията на околния свят. Дали и в каква степен тук съществуват предродилни влияния чрез майчиния организъм все още е твърде малко изследвано, макар и много вероятно. В споменатата вече книга Щирниман пише, че е възможно да се докаже наличието на слухова способност още преди раждането: една бременна жена била поставена пред рентгенов екран, след това бил натиснат автомобилен клаксон, вследствие на което детето се свило конвулсивно. Възможно е, посредством емоционалните и афективни преживявания на майката, посредством нейната чувствена нагласа към бременността и детето, още в майчината утроба да започва тази незащитеност, ако вместо приемане и радостно очакване — по каквито и да е било причини — майката е настроена враждебно към детето, което носи, не го иска или е изпълнена с омраза.