Фриц Риман
Основни форми на страх (24) (Една дълбинно-психологическа студия)

Примери за хистеричния тип поведение

Нека сега отново приведем няколко примера. Една заможна жена се обърна към мен заради своя 16-годишен син, защото имала основания да се безпокои, че той проявява склонност към хомосексуалност. В разговора, който двамата проведохме, за нея очевидно беше най-важно да се представи в най-добра светлина — както в буквалния, така и в преносен смисъл на думата: тя не само премести стола така, че да може лицето й най-добре да се вижда, а малко издутата й буза да остане в сянка (за която тя се извини, днес сутринта й бил изваден един зъб), но и като майка сама се обсипа с комплименти, затова пък основно разкритикува и разнищи своя съпруг. В разговора със сина излязоха наяве следните детайли: родителите от години имали много тежък брак, но не искали да се развеждат заради обществен престиж. Майката често предприемала далечни пътувания, на които винаги вземала сина си. Така той трябвало да играе ролята на малкия кавалер; те живеели само в най-изисканите хотели и по време на тези пътувания спели в една и съща стая, дори и когато той достигнал и преминал възрастта на пубертета. Тя била привлекателна жена, на която доставяло удоволствие да въздейства прелъстително върху сина, да му позволява дотолкова да вижда тялото й, когато се облича или съблича, че да чувства неговото сдържано любопитство и възбуда, в същото време неговата стеснителност, която тя намирала за „сладка“. Тя се оставяла да бъде обожавана от него като от паж; но когато веднъж синът, играещ натрапената му от нея роля, „на собствена глава“ си поръчал нещо в ресторанта на хотела, тя се отнесла с него пред келнера така, сякаш е малко дете, което няма право да си позволява това. Следователно той само изпълнявал функцията да обожава майката и да бъде нещо като нейна играчка. До голяма степен тя разрушила и връзката с баща му, като го настройвала срещу него и реагирала ревниво, когато синът се обръщал към него. Бащата от своя страна чувствал отчуждаването на сина, не виждал обаче никаква реална възможност да го спечели за себе си, тъй като майката дори и като време имала предимство, защото той много по-рядко от нея виждал сина си и не бил склонен по същия начин да го настройва срещу нея, за да й го отнеме. Синът от своя страна тълкувал това поведение като равнодушие и виждал в него един вид самопризнание на бащата, че е виновен — майката очевидно имала право, когато всеки път казвала, че тя го обича повече от бащата, който нехаел за него. Така тя изцяло го използвала за своите цели, превърнала го в обект на отмъщение срещу съпруга си, без дори да си дава сметка, какво му причинява по този начин. Тя си отмъщавала за разочарованията в брака, за които обвинявала само мъжа си, тъй като той й „предлагал твърде малко“.

Единственото дете от един много проблематичен брак, едно прелестно момиче, било използвано от майката за осъществяване на нейната собствена незадоволена потребност от валидизиране. На четири години тя вече била манекен на детско облекло. По време на ревютата майката седяла на първия ред и детето много се страхувало да не направи нещо погрешно, да не би да не се движи грациозно и т.н.; защото, както тя се изрази, студеният и твърд поглед на майката регистрирал „всяка грешка“. Когато всичко минело добре, майката нежно я прегръщала и целувала пред публиката и създавала покъртителна картина на майчина любов; когато то допуснело грешка, в къщи тя сериозно го нахоквала и продължавала да го обучава, заплашвайки го с наказание, ако такова нещо се повтори. Детето останало с чувството, че майката ще го дарява с любов, само ако не я разочарова и функционира добре; в същото време външните достойнства придобили свръхценност, нещо повече, те сякаш изобщо били единствената действителна ценност. Примесеното със завист възхищение на другите деца било за нея само една слаба утеха. По-късно тя станала известен и търсен манекен, но изпитвала нарастващ страх от остаряването, защото цялото й съществуване и самочувствие се градели на нейните телесни прелести, в това чисто и връзките й с мъжете. Тя имала много „афери“, които обаче в крайна сметка не я задоволявали, продължавала да копнее за „голямата любов“. Тя не искала да премине 30-те — струвало й се, че след това животът вече няма никакъв смисъл. Реагирала с тежки депресии и на най-малкото напълняване. Майката продължавала строго да я контролира и оценява без капка снизхождение, само с оглед на пазарната й стойност; тя посредничела при връзките й със заможни мъже и се надявала, че един богат зет ще осигури старините й. Един за малко неуспял опит за самоубийство доведе в крайна сметка момичето на психотерапия и цялата окаяност на ситуацията лъсна зад красивата фасада, за която толкова много й завиждаха — в много отношения типична съдба в тази и подобни професии.

Една жена със силно изразени хистерични черти се опитвала изцяло да подчини мъжа си. Още в семейството на нейните родители бащата бил възприеман повече или по-малко като комична фигура, достатъчно добър, за да издържа семейството, но иначе „quantite negligeable“^[1]. Тя гледала на своя мъж по същия начин, предимно като източник на доходи и била подкрепяна в това отношение от майката, при която се задържала по-често, отколкото в собственото си жилище. Майката често принизявала зетя — тя смятала, че дъщеря й заслужава „нещо по-добро“; зетят бил учител, т.е. действително „осигурен“ и с право на пенсия, но големи богатства от него не можели да се очакват. Тя подстрекавала дъщеря си да извлича колкото се може повече от него и да си живее живота. Така дъщерята се отдала на своите интереси и удоволствия, занемарила домакинството. Тя не искала деца и живеела с нагласата, че нейният мъж всъщност трябва да бъде доволен, че може да обича една толкова изискана и достойна за възхита жена. Мъжът, който с времето се наситил на това капризно създание, се надявал, че тя ще улегне с брака и с едно майчинство. Това обаче не се случило; освен това жената не искала да прекъсне тесния контакт с майката — тя по-скоро останала нейна дъщеря, отколкото била негова съпруга. Така двамата все повече се отчуждавали. Когато мъжът започнал връзка с друга жена, съпругата с широк замах зачеркнала миналото и своето участие в него и се хванала само за актуалния факт на неговата изневяра, която го превръщала във виновник за случилото се. Тя не била готова да се конфронтира със себе си и поведението си, което би било шанс за вглеждане в ситуацията и за разговори, които да ги сближат отново — това би било твърде голямо обвързване с реалността, би изисквало твърде неприятно вглеждане в себе си и би довело до сериозни последствия.

В този случай жената изобщо не се беше отделила от своето семейство, преди всичко от майката; тя все още продължаваше да се намира в дълбока идентификация с нея и затова безкритично беше приела нейните мащаби и схващания.

Едно такова не докрай осъществено отделяне от ранните значими фигури е характерно за хистеричните хора. Друг пример в това отношение, с по-подробно обрисуване на средата: Госпожица П. била единствената дъщеря от един много тежък брак. Бащата бил известно име в политиката, с големи успехи в кариерата си, но вкъщи тираничен, склонен към произвол и нетолерантност, истински деспот. Майката, която също произхождала от семейство, в което мъжете се радвали на партриархални права, а жените били поставени на второ място, останала и в брака си дребнава еснафка, страхлива и несамостоятелна, в същото време непоправима защитница на предразсъдъци и схващания, господствали в нейното семейство. Никога не си правела труда да си създаде собствена преценка за хората и за живота; тя застъпвала вече възприетото толкова по-закостеняло, колкото по-несигурна била в самата себе си, и така живеела в един свят, основан на принципа „както правят хората“, в който проблеми не съществували, защото тя винаги знаела, как „човек“ трябва да се държи.

Тя безпределно се възхищавала на жънещия успехи и известност мъж, предоставяла му вземането на всички решения („ти по-добре разбираш това“; „аз съм напълно съгласна с тебе“; една добра съпруга е длъжна да споделя мнението на мъжа си), подчинявала му се изцяло и така бракът с нищо не допринасял за нейното по-нататъшно развитие, на което мъжът й не отдавал голямо значение. Той бил доволен, че има една покорна и грижовна жена, която му се възхищава и го глези, когато се връщал вкъщи от своите чести пътувания. От друга страна обаче тя започнала да му доскучава, тъй като не го стимулирала и не била самостоятелна. Тъй като тя сама не гледала сериозно на себе си, и той не я вземал насериозно, и скоро се впуснал във връзки с други жени. Това не останало скрито за нея, а и той изобщо не го отричал; тя не поискала да се разведе, защото в такъв случай би трябвало да разчита единствено на себе си; той също не искал, заради удобството — така имал своите приключения и въпреки това дом, освен това един развод вероятно би навредил на доброто му име. Тя реагирала безпомощно на тази ситуация, отначало му правела отчаяни сцени и му отправяла упреци, които само го дразнели и отблъсквали. Така всичко си останало по старому, само дето в своята мъка тя все повече се вкопчвала за дъщерята. Тя отрано доверила на детето своите грижи; по този начин не само прекалено го товарила за възрастта му, но в резултат на това дъщерята започнала да гледа на бащата през очите на майката като на лош мъж, и в същото време като ужасяващ пример, какви всъщност „са мъжете“. Дъщерята била по-привързана към майката, защото тя я глезела и се грижела повече за нея, отколкото постоянно заетият, вечно пътуващ, толкова нетърпелив и непредвидим баща. Бащата от своя страна започнал да проявява по-голям интерес към нея едва когато тя навлязла в пубертета и станала едно красиво младо момиче. Той флиртувал с нея, видимо я предпочитал пред майката, нескрито изразявал възхищение от нейната фигура и я докосвал по един не много бащински начин. Между двамата се създала еротично обагрена връзка, вследствие на която тя осъзнала привлекателността на тялото си. В същото време тя изпаднала в трудна ситуация, тъй като с поведението си бащата я превърнал в съперница на майката, от която се нуждаела заради нейните постоянни грижи и отдаденост. От една страна тя се ласкаела от мъжко-одобряващото отношение на бащата, което й давало съвсем ново самочувствие, от друга страна изпитвала вина спрямо майката, чиято роля в присъствието на бащата сякаш се свеждала само до домакиня, а вълнуващите неща — излизанията навън, разходките из града и т.н. — бащата предприемал само с нея. В същото време тя тайно триумфирала от факта, че е засенчила майката пред бащата, но се страхувала да не проиграе нейната любов, тъй като в крайна сметка, при цялата й дребнавост и еснафщина, майката винаги била тази, към която тя можела да се обърне и на която можела да разчита, от която получавала топлота. Така тя била разкъсвана от противоречиви чувства: в нейните очи бащата представлявал „големия свят“ и със своя начин на живот събуждал в нея непреодолени очаквания и неясни представи за един живот, който майката със сигурност никога не би могла да й предложи — майката ценяла много повече скромността и отказите, тя no-скоро изпитвала страх от големия свят, в който се бояла, че не може да се утвърди и който, както тя смятала, й бил отнел мъжа.

Тази проблематика се изострила, когато родителите се разделили, без да се развеждат; бащата се преместил в по-голям град, а тя останала с майката в познатата обстановка. Със заминаването на бащата „големият свят“ сякаш потънал за нея. Тя отново станала по-близка с майката, която от своя страна виждала в нея единствения смисъл в живота си. Майката се опитвала да привърже дъщерята към себе си с глезене и събуждане на чувство за вина — когато дъщерята искала да води свой собствен живот и често я оставяла сама — и така повтаряла поведението, което някога била възприела по отношение на мъжа си. Разочарована от бащата, дъщерята извличала от готовата на всичко майка това, което можело да се извлече. В несъзнавана идентификация с бащата, чрез която тя се опитвала да компенсира неговата загуба, сега тя на свой ред тиранизирала майката и се държала с нея така, както бащата го правел. По този начин двете жени продължавали старата брачна ситуация, само със смяна на ролите между бащата и дъщерята; тя, подобно на бащата, критикувала майката, оставяла се да бъде глезена и обслужвана, изкарвала си на нея своето недоволство и лошо настроение, което майката понасяла от страх да не я загуби. Дъщерята виждала бащата само на големи интервали, когато той я канел при себе си в големия град. Междувременно тя пораснала и станала още по-привлекателна; гордият баща излизал с една млада дама, след която мъжете се обръщали и която той за кратко време глезел като приятелка. През останалото време той държал изкъсо майката, така че майка и дъщеря били принудени да живеят съвсем скромно, но в дните на кратките срещи с дъщерята той демонстрирал целия блясък на своя живот. Водел я в елегантни ресторанти, купувал й скъпи дрехи и бижута, ходел с нея на опера и т.н. Но също така внезапно, както засиявал, блясъкът помръквал отново за неопределено време: дъщерята била отпращана обратно при майката, в нейния ограничен свят, в който дрехите, бижутата и събудените претенции изобщо не пасвали, а само засилвали недоволството й. По този начин тя свикнала да предявява претенции, които сама не била в състояние да осъществи, претенции, които отправяла към живота, сякаш нещо й се полага — с което тя дори не грешала напълно, защото начинът на живот на бащата би могъл да й го осигури; ако той се беше грижел повече за нея, развитието й би могло да протече съвсем различно. Майката поемала върху себе си възможно най-много неща, за да бъде необходима на дъщерята; от страх да не загуби и нея и да остане съвсем сама, тя не била заинтересована дъщеря й да получи смислено образование — това би застрашило тяхното усамотение. Становището на бащата по този въпрос било: „дъщеря ми няма нужда да работи“ — една често срещана нагласа сред хора, издигнали се сами в живота, по отношение на техните деца; гордостта от факта, че са постигнали всичко със собствени сили, гордостта, че „могат да си позволят“ да не се налага техните дъщери да печелят пари, ги кара да забравят какви последствия би имало това за децата. Самата дъщеря не проявявала определена склонност към някаква професия и така несъзнателно си отмъщавала на родителите, оставайки зависима от тях, което бихме могли да формулираме горе-долу по следния начин: „След като вече сте ми направили живота толкова труден, че аз дори не знам къде ми е мястото, трябва поне да продължавате да се грижите за мен“ — което напомня на израза: „Пада му се на баща ми да ми измръзнат ръцете, след като не ми купува ръкавици“, зад чийто зловещ хумор често се крият безнадеждност и отчаяние. Така растяла госпожица П.; тя била очарователна, претенциозна, умеела да се облича добре и „да поддържа разговор“, имала изисканите маниери на баща си, без обаче да притежава неговите способности и умения. Несвикнала да работи, тя живеела като спящата красавица, която чака своя принц-избавител. Такъв обаче не се появявал, защото тя нямала достъп до висшите кръгове, а пък по-обикновените мъже нямали „какво толкова да й предложат“. Зад външно демонстрираните гордост, претенциозност и сигурност, тя оставала едно малко несигурно момиче, затворено и много свързано с майката, което трябвало да скрива тази несигурност от себе си и от света зад арогантно поведение. Тя усвоила един струващ й се изискан, леко носов говор и на пръв поглед създавала впечатление на леко отегчена млада дама от „най-добрите кръгове“, която добре познава света. На фона на така стеклите се обстоятелства госпожица П. все по-често изпадала в страхови състояния. Тя вече не можела да предприеме нищо без майката, дори да излезе навън сама. Тя развила страхова невроза със звукова симптоматика, която се изразявала и в телесни симптоми като сърцебиене, виене на свят и нарушения на съня, заради които тя — заедно с майката — обикаляла от лекар на лекар; сметките получавал бащата, който обаче скоро отказал да ги плаща. Нейният същински страх — страхът от реалността, от себедоказване, от изучаване на нещо и от ясни решения относно това, как би искала да изгради живота си, както и от изоставяне на своето детински-незряло поведение — бил прехвърлен върху тези страхове, които би трябвало да й осигурят извинение, че не е в състояние да се справи с всички тези неща — та нали била болна. Страховата невроза изпълнявала следните функции: чрез нея дъщерята връзвала майката за себе си като броня и буфер от света; тя й спестявала разочарованието от осъзнаването на факта, че наистина имала желание за нещо голямо в живота, за което на воля фантазирала в мечтите си, но не развила необходимите способности, за да го превърне в действителност; тя била един вид отмъщение спрямо родителите, и сега дъщерята имала „легитимно“ извинение, с което можела да се изплъзне от всичко неприятно. Разбира се, този пример също е опростен и сякаш представен „на бързи обороти“; но във всички възможни варианти на една благоприятстваща хистерията среда могат да се разпознаят типичните за нея черти, които още веднъж би трябвало да обобщим:

Тежък брак на родителите, в който детето — при това единствено — се въвлича по неотговарящ на възрастта му начин; липсата на истинско направляване и на полово специфични образци; среда, изпълнена с противоречия, с твърде малко здравословни възможности за ориентиране в света; прекалено дълга обвързаност с единия родител; отсъствие на солидни умения и знания; съблазняване и събуждане на неясни очаквания за бъдещето; и поради всичко това една неосъществена идентичност. Госпожица П. така и никога не разбрала със сигурност, кое всъщност е „действителността“: мащабният свят на бащата или ограниченият, но все пак изпълнен с топлота и загриженост свят на майката. Каква да бъде тя самата? Дали да бъде изискана дама — но как да стане такава? Или да бъде като майка си — но колко непривлекателно и скучно е това! И какво ще прави, когато някой ден майката умре? Тази мисъл я преследвала и карала, въпреки целия тормоз и използване на майката, все пак да бъде мила с нея, за да я запази възможно най-дълго около себе си. Така може да бъде разбрана безизходицата в отношението на двете жени — те твърде много се нуждаели една от друга, за да могат да се пуснат на свобода — порастването на една от тях би застрашило тяхната предпазваща ги „невроза за двама“, би ги тласнало към стъпки на съзряване, от които те изпитвали страх. Заболяването на дъщерята беше алармен сигнал на още здравата част в нея, че това така повече не може да продължава.

Улрике била трето дете в семейството, имала две по-големи сестри. Затова родителите й искали да имат момче. Но въпреки че тя не се родила момче и в този смисъл била едно разочарование за родителите, те не отстъпвали от желанието си и я възпитавали като такова. Наричали я Ули, обличали я като момче, косата й била късо подстригана и родителите й непрекъснато уверявали себе си и нея, че тя изглежда като момче, нещо, което й доставяло удоволствие, защото звучало като признание и я карало да се държи момчешки. Тя играела само с момчета и се стараела да прави същото като тях, била горда, ако някой й кажел, че тя може да се мери с всяко от тях. В пубертета тя много страдала, когато при нея се развили вторичните женски полови белези; дори по време на менструалния си цикъл била много активна, за да не изостава от момчетата. С годините тя все пак се превърнала в интересен тип момиче, с нещо момчешко в себе си и с характерния за това специфичен чар, което бързо намерило отзвук у мъжете; и тъй като досега имала с тях само приятелски отношения, тя наивно предприела с един познат пътуване през уикенда, но била^езкрайно ужасена и възмутена, когато той поискал от нея нещо, което тя изобщо не очаквала, и бранейки се отчаяно, успяла да му се изплъзне. Бащата, който обичал до полуда своите дъщери и кроял за тях големи планове, бил един от онези „откриватели“, които вечно чакат своето велико откритие, което никога не правят; с него чакало и цялото семейство и съжалявало бедния баща, който бил толкова надарен, но все още неоткрит от света. Улрике участвала с успех в училищните театрални представления и показала известен актьорски талант; затова бащата изведнъж решил да изживее чрез дъщерята своите незадоволени амбиции; тя трябвало да стане актриса. Започнала да взема уроци по актьорско майсторство; за щастие — или нещастие — тя скоро попаднала на пиеса, в която търсели тип като нейния и така получила своята първа голяма роля, която дължала повече на външния си вид, отколкото на своите умения. Други предложения за роли обаче не последвали; бащата изписал купища писма до театри и агенции, изпращал снимки на дъщерята и преувеличено описание на нейните таланти. Тя била поканена тук и там на прослушвания; и понеже нямала някакъв изключителен талант, тя се чувствала двойно потисната от предварителните бащини възхвали и събудените от тях очаквания — и се проваляла. Междувременно тя се опитвала — без да се отказва от надеждите за актьорска кариера — да си намери друга работа, за което обаче нямала достатъчно познания и което й носело нови разочарования, така че или скоро я уволнявали, или тя сама се отказвала след пробния период. На 25-годишна възраст тя се подложила на психотерапевтично лечение заради страхови състояния (агорафобия); вече не можела да излиза сама от къщи и била неработоспособна; това било израз на цялата й дезориентираност и безпомощност.

Примерът показва преди всичко усложненията по пътя към откриване на женската роля и трудностите, с които се сблъсква едно дете, когато трябва да изпълни желанията и представите на родителите, без да притежава необходимия за това фундамент.