Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (7)

Глава 6

Струваше ми се, че асансьорът пълзи непоносимо бавно до дванайсетия етаж. По пътя успях да измисля и отхвърля няколко плана за действие. Охраната — ето кое усложняваше задачата.

Ще трябва да импровизирам. И ако се наложи — и малко да се демаскирам.

Дълго звънях на вратата, гледайки в електронното око на шпионката. Най-накрая нещо щракна и от скрития в стената комутатор се чу глас:

— Да?

— Вие ме наводнявате! — извиках аз, изобразявайки максимално вълнение. — Всичките ми фрески на тавана се размазаха! В роялите вече има по две кофи вода!

Откъде ми изскочиха в главата тези фрески и рояли?

— В какви рояли? — подозрително попита гласът.

Че откъде да знам какви може да са роялите? Черни и скъпи. Или бели и още по-скъпи…

— Виенските! С извитите крака! — изтърсих аз.

— А не онези, които са в храстите? — попитаха ме с откровена ирония в гласа.

Аз погледнах в краката си. Ама че проклето многопозиционно осветление… тук дори и сенки нямаше!

Протягайки ръка към вратата, аз се изхитрих да забележа слаба сянка върху розовото дърво, с което беше облицована бронираната стомана.

И издърпах сянката към себе си.

Ръката ми пропадна в Сумрака, а след нея — и аз самият.

Светът се преобрази. Избледня, посивя. Надвисна глуха тишина, само едва чуто звънеше електронният сигнал в шпионката и комутатора.

Аз бях в Сумрака, в онзи странен свят, към който само Различните знаят пътя. В света, откъдето произлиза нашата сила.

Бледите сенки на напрегнатите бодигардове — над главите им тлееше тревожна алена аура — ги виждах дори през вратата. И сега можех да се присегна мислено, да издам заповед — и щяха да ми отворят.

Но аз предпочетох да мина през вратата.

Охраната наистина беше разтревожена — в ръката на единия имаше пистолет, а вторият бавно-бавно посягаше към кобура.

Аз докоснах бодигардовете, прекарах палец по здравите им чела. Спете, спете, спете… Вие сте много уморени. Трябва незабавно да легнете и да поспите. И да спите най-малко един час. Много дълбоко. И да сънувате хубави сънища.

Единият бодигард незабавно омекна, а другия се съпротивляваше около секунда. Ще трябва после да го проверя за Различен, какво ли не се случва…

После излязох от Сумрака. Светът придоби цвят и се забърза. Отнякъде се чуваше музика.

Бодигардовете падаха като стълбове към скъпия персийски килим, застлан до самата врата. Някак успях да хвана и двамата и да ги положа достатъчно внимателно на пода.

А после тръгнах към звука, към минорното пеене на цигулката.

Виж, този апартамент беше ремонтиран както трябва! Всичко сияеше, всичко беше обмислено и хармонично, явно тук беше поработил дизайнер, и то от най-добрите. Тук стопанина и един пирон не е забил. А сигурно и пожелания не е изказвал. Просто… мучал е одобрително или недоволно, разглеждайки цветните ескизи, после е мушнал пръст в няколко картинки — и за половин година е забравил за апартамента.

Тимур Борисович, както се оказа, е дошъл в „Ассол“, за да се поглези в джакузито. При това в истинско „Джакузи“, а не в хидромасажна вана от по-малко знаменита фирма. От бълбукащата вода стърчеше само физиономията му, до болка приличаща на Хесер. Скъпият костюм беше небрежно хвърлен на облегалката на креслото — в тази баня имаше място и за кресло, и за малка масичка, и за сауна, и за това същото джакузи, приличащо на малък басейн.

Все пак гените са голяма работа! Синът на Хесер не можеше да стане Различен, но и в човешкото си съществуване вкусваше от всички възможни блага.

Когато влязох, ориентирах се кое какво е и се приближих до ваната, Тимур Борисович ме погледна и се намръщи. Но не направи никакви резки движения.

— Охраната ви спи. — казах аз. — Предполагам, че имате под ръка алармен бутон или пистолет. Няма смисъл да ги използвате, няма да ви помогне.

— Няма никакъв алармен бутон. — изръмжа Тимур Борисович и гласът му до болка ми напомни за гласа на Хесер. — Не съм параноик… А вие сигурно сте Различен?

Така… Явно ще пишем чистосърдечно признание…

Аз се усмихнах:

— Различен съм. Колко е хубаво, че няма нужда от дълги обяснения.

Тимур Борисович възмутено изсумтя. Попита:

— Аз какво, да излизам ли? Или може и така да поговорим?

— Може и така. — съгласих се аз. — Ще разрешите ли?

Чедото на Великия маг кимна, аз преместих креслото и седнах, безжалостно мачкайки скъпият му костюм. Казах:

— Знаете ли защо съм тук?

— Не приличате на вампир. — каза Тимур Борисович. — Маг, вероятно? Светъл?

Аз кимнах.

— Дошли сте да ме инициирате. — реши Тимур Борисович. — А толкова трудно ли ви беше да се обадите предварително?

Ох, беда…

Все пак той нищо не разбира.

— Кой ви е обещал инициация? — рязко попитах аз.

Тимур Борисович се намръщи.

— Така… се случи. Защо сте дошли?

— Водя разследване за несанкционирано разгласяване на секретна информация. — казах аз.

— Но сте Различен? Нали не сте от ГБ^[1]? — разтревожи се Тимур Борисович.

— За ваше огромно съжаление, не съм от държавната безопасност. Разкажете ми абсолютно честно, кой и кога ви обеща инициация?

— Лъжата ще я почувствате. — спокойно каза Тимур Борисович.

— Разбира се.

— Господи, исках поне два часа да прекарам на спокойствие! — с болка в гласа възкликна Тимур Борисович. — Тук проблеми, там проблеми… влизам във ваната — влиза сериозен млад човек и иска обяснения!

Аз чаках. Не започнах да уточнявам, че не съм човек.

— Преди седмица с мен се срещна… — Тимур Борисович се поколеба. — при доста странни обстоятелства, един господин…

— Как изглеждаше? — попитах аз. — Не го описвайте, просто си го представете мислено.

В погледът на Тимур Борисович се появи любопитство. Той се втренчи в мен.

— Какво? — объркано казах аз. Имаше от какво да се смутя!

Ако вярвам на мисления образ, който възникна в съзнанието на бизнесмена (а нямах основания да не му вярвам), то с него бе разговарял забравения сега, но много известен в миналото киноактьор Олег Стриженов.

— Олег Стриженов. — Тимур Борисович изсумтя. — Млад и красив. Аз вече реших, че полудявам. Но той ми каза, че това е само маскировка… маска…

Ето каква била работата. На Хесер все пак му е стигнал умът да се маскира. Какво пък… това ни дава допълнителни шансове! Аз се ободрих. Казах:

— Продължавайте. Какво стана после?

— Този върколак^[2], — неволно бъркайки термините, каза Тимур Борисович, — много ми помогна в една работа. Забърках се в една отвратителна история… съвсем случайно. Ако не ми бяха казали някои неща — сега нямаше да лежа тук.

— Тоест, помогнали са ви? — уточних аз.

— И още как. — кимна Тимур Борисович. — Разбира се, аз се заинтересувах. И някак разговорът ни потръгна… по-задушевно. И стария Ташкент си припомнихме, за старите филми поговорихме… После този същия неистински Стриженов ми разказа за Различните. Каза, че ми е роднина. И затова с удоволствие ще направи за мен всичко, което поискам. Просто така, без всякакви ответни любезности.

— И? — подканих го аз.

— Аз не съм идиот. — сви рамене Тимур Борисович. — От златната рибка трябва да се искат не три желания, а всемогъщество. Или, в краен случай, басейн със златни рибки. Аз го помолих да направи и мен Различен. Тогава „Стриженов“ започна да увърта, да го усуква. Демек, това не може да стане. Но аз чувствах — лъже! Може! И го помолих да се постарае и все пак да ме направи Различен…

Той не лъжеше. В нито една дума. Само малко не се доизказваше.

— Никой не може да ви направи Различен. — обясних аз. — Вие сте обикновен човек. Извинявайте, но не можете да станете Различен.

Тимур Борисович отново изсумтя.

— Това е… е, ако така е по-ясно — това е в гените. — обясних аз. — Тимур Борисович, а вие разбирахте ли, че по някаква причина вашият събеседник е попаднал в капан? Че погрешно е формулирал фразата си и в крайна сметка е обещал да направи за вас невъзможното?

Тук вече моят самоуверен събеседник замълча.

— Разбирали сте. — казах аз. — Виждам, че сте разбирали. И въпреки всичко сте искали!

— Нали ви казвам — може да се направи! — повиши глас Тимур Борисович. — Чувствам го! Чувствам не по-зле от вас кога ме лъжат! И не съм заплашвал, само молех!

— Най-вероятно при вас е идвал баща ви. — казах аз. — Разбирате ли?

Тимур Борисович се вцепени в бълбукащото си джакузи.

— Той наистина е искал да ви помогне. — продължих аз. — Но това не му е по силите. А вашето искане го убива — в буквалния смисъл на думата. Разбирате ли?

Тимур Борисович поклати глава.

— Той е дал твърде неясно обещание. — поясних аз. — И вие сте се хванали за думите му. Ако не изпълни даденото обещание — ще умре. Разбирате ли?

— Такива ли са ви правилата?

— Това е приложение към Силата. — изсумтях аз. — Е, поне за Светлите.

— Къде е бил досега, татенцето… — с неподправено тъжна интонация каза Тимур Борисович. — Той и досега е млад, нали? Защо е дошъл сега, когато внуците ми вече се изпожениха?

— Повярвайте ми, не е могъл. — отвърнах аз. — И най-вероятно не е знаел за вас. Така се е получило. Но сега го убивате. Родният си баща.

Тимур Борисович мълчеше.

А аз тържествувах. Защото този разположил се в джакузито си бизнесмен не беше чак толкова завършен мръсник. И думата „баща“ за него, израсналия на Изток, означаваше много.

Независимо от всичко.

— Предайте му, че оттеглям своята… молба… — измърмори Тимур Борисович. — Като не иска… майната му… Можеше просто да дойде, да каже как стоят нещата. Нямаше защо да изпраща сътрудниците си.

— Сигурен ли сте, че съм негов сътрудник? — полюбопитствах аз.

— Сигурен съм. Не знам кой е той, моят татко, но не е някоя дребна риба във вашите Патрули.

Получи се! Свалих надвисналият над Хесер дамоклев меч! А дали не ме изпрати точно затова тук, в „Ассол“? Знаел е, че ще успея?

— Тимур Борисович, имам още една молба. — продължих да кова още горещото желязо. — Ще трябва за известно време да изчезнете от града. Някои обстоятелства станаха известни… по следите ви вървят и други Различни. В това число и Тъмните. И вие ще имате неприятности, и… и вашият баща.

Тимур Борисович рязко седна във ваната. Попита:

— И какво още ще наредите да правя?

— Мога да ви наредя. — обясних аз. — Толкова лесно, колкото и на охраната ви. И даже без панталони ще хукнете към летището. Но ви моля, Тимур Борисович. Вече направихте добро дело, като се съгласихте да оттеглите исканията си. Направете и следващата стъпка. Моля ви.

— Вие разбирате ли какво впечатление ще остави бизнесмен, който внезапно изчезва незнайно къде?

— Досещам се.

Тимур Борисович изхъмка и някак изведнъж остаря. Стана ми неудобно. Но чаках.

— Бих искал да си поговоря… с него.

— Мисля, че няма проблем. — незабавно се съгласих аз. — Но първо трябва да изчезнете.

— Обърнете се. — измърмори Тимур Борисович.

Аз послушно се обърнах. Неизвестно защо не вярвах, че ще получа по темето тежка никелирана сапуниера.

И това с нищо не обосновано доверие ме спаси.

Защото погледнах към стената през Сумрака — да се уверя, че охраната спи мирно до входа. И видях бърза сянка — твърде бърза за човек.

Освен това сянката минаваше през стените. Не с обичайната крачка на Различен, а с плъзгащата походка на вампир.

Когато Костя влезе в банята, вече бях успял да закача на лицето си спокойно и насмешливо изражение. Както подобава на Светъл патрулен, изпреварил Тъмния.

— Ти. — каза Костя.

В Сумрака от тялото му се вдигаше лека пара. Всъщност вампирите изглеждат другояче в сумрачния свят, но в Костя бе останало много от човека. Удивително за висш вампир.

— Разбира се. — казах аз. Звуците сякаш потъваха в мокра вата. — Защо си дошъл тук?

Костя се поколеба, но отговори честно:

— Почувствах, че използваш Силата. Значи си намерил нещо… някой.

Той погледна към Тимур Борисович. Попита:

— Това ли е шантажистът?

Вече нямаше смисъл да лъжа. И да крия бизнесмена — също.

— Това е. — казах аз. — Принудих го да се откаже от искането си.

— Как?

— Излъгах го, че родният му баща прибързано му е обещал да го направи различен. И сега го грозят сериозни неприятност… така че той се засрами и се отказа от искането.

Костя се намръщи.

— А сега възнамерявам да го изпратя някъде по-надалеч. — вдъхновено лъжех аз. — Нека се засели някъде в Доминиканската Република.

— Това е само половината от разследването. — мрачно каза Костя. — Струва ми се, че вие, Светлите, криете някой от своите.

— „Ние“ или „аз“?

— Ти. Да намериш човека — това не е най-важното. Трябва ни онзи, който е проговорил. Който му е обещал инициация.

— Та той не знае нищо! — възмутих се аз. — Проверих му паметта, всичко е чисто. Предателя е идвал с образа на киноактьор от миналия век. И никакви следи не е оставил.

— Ще видим. — реши Костя. — Нека си обуе панталоните и ще го взема със себе си.

Ето това вече беше наглост!

— Аз го намерих, затова ще дойде с мен! — излаях аз.

— А на мен ми се струва, че възнамеряваше да скриеш уликите. — тихо, но заплашително каза Костя.

Зад гърба ни старецът бавно се бършеше, не подозирайки за разговора, който водехме в сумрака. А ние се пронизвахме един другиго с погледи и никой не искаше да отстъпи.

— Той ще дойде с мен. — повторих аз.

— Ще се бием ли? — почти весело попита Костя.

С едно плъзгащо движение той се озова до мен и изпитателно ме погледна в очите. В сумрака зениците му светеха с червен огън.

Та той иска тази схватка!

Вече много години я иска! За да се убеди окончателно — истината е на страната на висшия вампир Константин, а не на наивния юноша Костя, мечтаещ да се избави от проклятието и отново да стане човек…

— Ще те унищожа. — прошепнах аз.

Костя само се усмихна:

— Ще проверим ли?

Аз погледнах в краката си. Сянката беше едва видима, но аз я повдигнах и се плъзнах в следващият слой на Сумрака. Там, където стените на сградата едва се разпознаваха в мъглата, а пространството се запълваше от ниско, тревожно бучене.

На тази печеливша позиция останах само за миг.

Костя се появи на втория слой на Сумрака незабавно след мен. Сега вече беше силно изменен — лицето му приличаше на покрит с кожа череп, очите му хлътнаха, ушите му се изостриха и удължиха.

— Аз научих много неща. — прошепна Костя. — Е, с кой ще тръгне заподозреният?

И тогава се раздаде чужд глас:

— Имам предложение, което ще устрои всички.

В сивата мъгла се материализира Витезслав. Неговото тяло също беше изменено и вдигаше пара като сух лед на слънце. Аз трепнах — пражкият вампир се появи от третия слой на Сумрака, който още бе недостъпен за мен. Каква ли е силата му?

Незабавно след Витезслав се появи и Едгар. Пътешествието на третия слой не се беше отразило добре на мага — той се олюляваше и дишаше тежко.

— Той ще дойде с нас. — продължи Витезслав. — Ние не сме склонни да подозирам Антон Городецки в зла умисъл. Но ще вземам предвид подозренията на Дневния Патрул. Следствието се поема от Инквизицията.

Костя не каза нищо.

Мълчах и аз. И не само заради това, че Витезслав беше в правото си. Просто нямах възможност да му се противопоставя.

— Ще излизаме ли, господа? — попита Витезслав. — Тук е неуютно.

И след секунда ние отново стояхме в просторната баня, където Тимур Борисович, подскачайки на един крак, се опитваше да се вмъкне в панталоните си.

Витезслав го остави да се обуе. И едва когато бизнесменът се обърна, видя нашата компания и удивено извика, Витезслав го погледна студено в очите.

Тимур Борисович омекна. Едгар се озова до него и положи безчувственото тяло в креслото.

— Казваш, че не познавал предателя. — произнесе Витезслав, разглеждайки с любопитство бизнесмена. — Колко удивително познато лице… В мен възникват любопитни догадки.

Аз мълчах.

— Можеш да се гордееш със себе си, Антоне. — продължаваше Витезслав. — Твоите думи са имали смисъл. Струва ми се, че бащата на този човек наистина работи в Патрула. В Нощния Патрул.

Костя хихикна. Разбира се, на него не му хареса решението на Витезслав. Костя би предпочел самостоятелно да достави чедото на Хесер в Дневния Патрул. Но и тази ситуация го устройваше.

— Нима премъдрият Хесер така се е издънил? — възторжено попита той. — Колко любопитно…

Витезслав го погледна и Костя млъкна.

— Всеки може да се издъни. — тихо каза Витезслав. — Даже маг извън категориите. Но…

Той се втренчи в мен:

— Можеш ли да повикаш Хесер?

Аз свих рамене. Глупав въпрос, разбира се, че мога. Дори и Витезслав може.

— Не ми харесва това… — тихо каза Витезслав. — Изобщо не ми харесва. Някой тук блъфира твърде нагло.

Той ни огледа с пронизителния си, нечовешки поглед. Нещо го бе разтревожило, но какво по-точно?

— Ще се свържа с началството си. — каза Костя с тон, не търпящ възражения.

Витезслав не възразяваше. Гледаше към Тимур Борисович и се мръщеше.

Аз извадих телефона си и набрах номера на Хесер.

— Някой иска да ни направи на глупаци… — каза Витезслав с нотки на ярост в гласа. — И този някой…

— Наредете му да се облече. — помолих аз, слушайки дългите сигнали. — Трябва ли да унижавате възрастния човек? Така — по бельо?

Витезслав не помръдна, но Тимур Борисович стана и като в полусън започна да се облича.

Към мен се приближи Едгар и съчувствено попита:

— Не отговаря ли? На негово място бих…

— На теб още дълго няма да ти предложат такова място. — отрони Витезслав. — След като не виждаш в какво са ни забъркали…

Съдейки по лицето на Едгар, той не виждаше нищо. Както и аз, както и Костя — който, обърнал очи, шептеше беззвучно.

— Да, Антоне… — отговори ми Хесер. — Нещо интересно?

— Намерих човекът, на когото е било обещано превръщане в Различен. — успях да кажа аз.

В банята настъпи пълна тишина. Като че ли всички се заслушваха в слабия звук от слушалката.

— Прекрасно! — възкликна Хесер. — Ти си юнак. Веднага, без никакво бавене, се свържи със следователите на Тъмните и Инквизицията. Нека се включат в разследването. Там някъде се мотае и онзи чешки вампир, Витезслав. Опитен дъртак, макар и без никакво чувство за хумор… но това е общ проблем при вампирите.

Витезслав се обърна към мен. Лицето му се вкамени, очите му горяха. Той чуваше всичко.

И аз бях готов да заложа каса чешка бира срещу един одеколон „Тройной“, че Хесер прекрасно знаеше — Витезслав е до мен.

— Витезслав вече е тук. — казах аз. — Също и Едгар и… следователя на Тъмните.

— Идеално! — възхити се Хесер. — Помоли пражкият ни гост да окачи портал… ако може, разбира се. Ще надникна при вас.

Прибирайки слушалката, аз погледнах към Витезслав. Честно казано, според мен Хесер прекали с насмешките.

Но откъде да зная какви са отношенията между стария Светъл маг и стария вампир-инквизитор? И колко сметки са натрупали един към друг?

— Вие чухте. — уклончиво казах аз.

— Уточни. — късо каза Витезслав.

— Ръководителят на Нощният Патрул на Москва, Пресветлият маг Хесер ви моли да окачите портал. Ако е по силите ви, разбира се.

Витезслав хвърли само един поглед настрани — и във въздуха над работещото джакузи се очерта тънка светла рамка. Този, който премине през тази странна врата, неизбежно би се оказал във водата.

— Няма проблеми. — хладно отвърна Витезслав. — Едгар…

Бившият Тъмен маг предано го погледна в очите.

— Досието на този… — Витезслав кимна към Тимур Борисович, който лениво връзваше вратовръзката си. — Най-вероятно е долу, в службата по безопасност.

Едгар изчезна — за икономия на време е хукнал за досието през Сумрака.

А след миг в банята се появи Хесер.

Само че не излезе от портала, а до него, стъпвайки спокойно на мраморните плочки по пода.

— Съвсем остарях. — въздъхна той. — Не уцелих вратата…

Той погледна към Витезслав и се разля в усмивка.

— Каква среща! Защо не мина да ме видиш?

— Работа. — късо отвърна Витезслав. — Предполагам, че трябва колкото се може по-бързо да решим възникналите въпроси…

— Твърде дълго стоиш в канцеларии. — въздъхна Хесер. — Истински бюрократ ще станеш… И така, какво имаме тук?

— Ето го… — вметнах аз.

Хесер одобрително ми се усмихна и погледна към Тимур Борисович.

Надвисна тишина. Затихна и Костя, завършвайки своя беззвучен разговор със Завулон — той не бързаше да се появява. Витезслав сякаш се бе вкаменил. А пък аз се опитвах да не дишам.

— Любопитно. — произнесе Хесер. Приближи се към Тимур Борисович, който безучастно гледаше пред себе си, докосна го с ръка. Въздъхна: — Ай-ай-ай…

— Познавате ли този човек, Пресветли Хесер? — попита Витезслав?

Хесер се обърна към него с израз на дълбока печал върху лицето си. Горчиво попита:

— Ти какво, съвсем ли си изгуби усета? Та това е моя кръв, Витезслав! Това е мой син!

— Нима? — иронично попита Витезслав.

Хесер повече не му обръщаше внимание. Прегърна стареца, който по човешките мерки можеше да му е баща. Ласкаво го галеше по рамото и шептеше:

— Къде си бил през всичките тези години, момче… Ето как се случи да се срещнем… А казваха — не оживя… казваха — дифтерия^[3]…

— Моите искрени поздравления, Хесер. — каза Витезслав. — Но бих искал да получа обяснения!

В банята отново се появи Едгар. Изпотен, с папка в ръка. Продължавайки да прегръща своя възрастен син, Хесер отговори:

— Проста история, Витезслав. Преди войната работих в Узбекистан. Самарканд, Бухара, Ташкент… Бях женен. Отзоваха ме в Москва. Знаех, че ми се е родил син, но не го бях виждал. Не ми беше до това… заради войната. После майката на момчето умря. А следите му се загубиха.

— И даже ти не си могъл да го намериш? — недоверчиво попита Витезслав.

— Даже аз. От документите излизаше, че е умрял. От дифтерия…

— Мексикански сериал! — не издържа Едгар. — Пресветли Хесер, вие твърдите, че не сте се срещали с този човек?

— Нито веднъж. — печално каза Хесер.

— Не сте разговаряли с него, не сте му предлагали, нарушавайки всички правила, да стане Различен? — не се отказваше Едгар.

Хесер погледна иронично мага.

— Вие ли не знаете, уважаеми инквизиторе, че човек не може да стане Различен!

— Отговорете на въпроса! — полу-помоли, полу-заповяда Едгар.

— Никога не съм го виждал, никога не съм говорил с него и нищо не съм му обещавал. Не съм изпращал писмата в Патрулите и Инквизицията! И не съм молил никого да се среща с него или да изпраща тези писма! Светлината е свидетел на думите ми! — отчетливо произнесе Хесер. Протегна ръка — и на дланта му за миг разцъфна бял огън. — Поставяте под съмнение думите ми? Твърдите, че аз съм предателят?

Той изглеждаше по-висок, сякаш в него се бе разгънала някаква пружина. С погледът на Хесер вече можеше да се забиват пирони.

— Предявявате ми обвинение ли? — повишавайки глас, продължи Хесер. — Ти ли, Едгар? Или ти, Витезславе?

Костя не успя да се отдръпне навреме и получи своята порция изпепеляващ поглед:

— Или ти, момченце-вампирче?

На мен самият ми се прииска да се скрия. Но в дълбините на душата си се смеех с пълно гърло. Хесер измами всички! Не разбирах как, но ги измами!

— Ние дори не смеем да предположим такова нещо, Пресветли Хесер. — Витезслав първи склони глава. — Едгар, вашите въпроси бяха формулирани некоректно!

— Вината е моя. — посърна Едгар. — Извинете, Пресветли Хесер. Дълбоко се разкайвам.

Костя панически се оглеждаше. Чакаше Завулон? Не, по-скоро не. Точно обратното, мечтаеше ръководителят на Тъмните да не се появи и да не попадне при раздаването на насмешки.

А Завулон няма да се появи, осъзнах аз. Европейският вампир, независимо от цялата си сила и вековна мъдрост, нямащ опит в задкулисните интриги, можеше да падне в капана. А Завулон веднага е разбрал — Хесер няма да се издъни толкова глупаво.

— Вие сте нападнали сина ми. — печално каза Хесер. — Кой му е наложил безволие? Ти ли, Константине?

— Не! — панически извика Костя.

— Аз бях. — мрачно каза Витезслав. — Да го махна ли?

— Да го махнеш? — излая Хесер. — Вие сте въздействали с магия върху момчето ми! Представяте ли си какъв шок е това, на неговата възраст? А? И какъв ще стане след инициацията? Тъмен ли?

Веждите ми се качиха на темето. Костя слабо изписка нещо. Едгар тракна със зъби. И сигурно всички едновременно погледнахме към Тимур Борисович през Сумрака.

Аурата на потенциален Различен беше съвсем очевидна.

Тимур Борисович нямаше нужда да се подлага под зъбите на вампир или върколак. Той можеше да стане напълно приличен маг. Четвърта-пета степен.

За съжаление, най-вероятно, Тъмен маг… Но…

— И какво да правя сега? — продължаваше Хесер. — Нахвърлихте се на момчето, наплашихте го, подтиснахте волята му…

Престарялото „момче“ леко опипваше възела на вратовръзката си — все се стараеше да я завърже по-прецизно.

— И сега ще стане Тъмен? — възмущаваше се Хесер. — Така ли? Това какво, специално ли е планирано? Синът на Хесер — Тъмен маг?

— Сигурен съм, че той би станал Тъмен при всички случаи. — каза Витезслав. — С неговият начин на живот…

— Ти подтисна волята му, подтикна го към Тъмнината, а сега правиш подобни заявления? — със заплашителен шепот каза Хесер. — Инквизицията счита, че има право да нарушава Договора? Или това е лично твое отмъщение… още ли не можеш да забравиш Карлсбад? Можем да продължим онзи разговор, Витезславе. Тук не е Червената Къпалня, но мястото ще ни стигне за дуел.

Цяла секунда Витезслав се колебаеше, опитвайки се да издържи погледа на Хесер.

А после се предаде:

— Вината е моя, Хесер. Не подозирах, че този човек е потенциален Различен. Та нали всичко говореше за обратното… тези писма…

— И сега какво? — изръмжа Хесер.

— Инквизицията признава своята… своята прибързаност. — подтиснато каза Витезслав. — Нощният Патрул на Москва има право да вземе този… този човек под своя опека.

— Да го подложим на реморализация? — уточни Хесер. — Да го инициираме след като се е обърнал към Светлината?

— Да… — прошепна Витезслав.

— Какво пък, тогава ще считаме инцидента за приключен. — Хесер се усмихна и потупа Витезслав по рамото. — Не се отчайвай. Всички правим грешки понякога. Важното е да ги поправяме, нали?

Желязна издържливост имаше този европейски кръволок!

— Така е, Хесер… — печално каза той.

— Между другото, хванахте ли Различния-предател? — поинтересува се Хесер.

Витезслав поклати глава.

— Какво има в паметта на синчето… — попита на глас Хесер. Погледна към Тимур Борисович, който стоеше вече напълно облечен. — Ай-ай-ай… Олег Стриженов. Кинозвезда от шейсетте… Каква нагла маскировка!

— Явно предателя обича старото руско кино? — попита Витезслав.

— Явно. Аз лично бих предпочел Инокентий Смоктуновски. — отвърна Хесер. — Или Олег Дали. Витезслав, това е умряла работа. Предателя не е оставил следи.

— И не можеш да предположиш кой може да е? — попита Витезслав.

— Да предположа — мога. — кимна Хесер. — В Москва има хиляди Различни. Всеки би могъл да надене чужд облик. Нима Инквизицията възнамерява да провери паметта на всички Различни в Москва?

Витезслав се намръщи.

— Да, няма да стане. — съгласи се Хесер. — Аз не гарантирам дори за сътрудниците си, какво остава за различните, които не работят в Патрула.

— Ще устроим засада. — заяви Едгар. — И ако предателя се появи отново…

— Няма да се появи. — уморено каза Витезслав. — Вече не е необходимо.

Хесер се усмихна, гледайки мрачният вампир. А после усмивката му се стопи:

— Моля да напуснете апартаментът на сина ми. Ще ви чакам в офиса си за подписване на протокола. Днес, в седем вечерта.

Витезслав кимна и изчезна — впрочем, след миг се появи отново. Леко сконфузен.

— С крачетата, с крачетата. — каза Хесер. — Ще запечатам Сумрака тук. За всеки случай.

Аз се повлякох след инквизиторите и Костя — ето кой беше щастлив да се махне оттук!

— Антоне! — повика ме Хесер. — Благодаря ти. Добре поработи. Мини при мен довечера.

Не му отговорих. Минахме покрай безучастните бодигардове и аз внимателно сканирах аурата на онзи, който ми се стори подозрителен.

Не, все пак не е Различен. Човек е.

Още дълго ще духам на студената супа…

Потъналият в размисли Витезслав мълчеше, оставяйки на Костя и Едгар да се справят с ключалките. Погледна ме само веднъж и попита:

— Ще ни почерпиш ли с кафе, патрулен?

Аз кимнах. Защо не?

Нали вършехме една и съща работа. И в локвата седнахме заедно — независимо от всички реверанси на Хесер по мой адрес.