Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумеречный дозор, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 64 гласа)

Информация

Корекция
И. Колев (2006)
Източник
sfbg.us

Неофициален и некомерсиален превод.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сумрачен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сумрачен патрул
Сумеречный дозор
АвторСергей Лукяненко
Първо издание2004 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаНощен патрул
ПредходнаДневен патрул
СледващаПоследен патрул
ISBNISBN 954-761-223-9

„Сумрачен патрул“ (на руски: Сумеречный дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е третата книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и „Дневен патрул“ и преди „Последен патрул“.

Както във всички предишни части от поредицата и „Сумрачен патрул“ е разделен на 3 части:

  • Ничие време
  • Ничие пространство
  • Ничия сила

Сюжет

Роденият като Човек не е способен да стане Различен. Така е било винаги. На това се крепи равновесието между Нощния и Дневния патрул, между Светлите и Тъмните магове. Но какво би се случило, ако някой разбере как да превръща в Различни съвсем обикновени хора? Ако Светлият маг Хесер и Тъмният маг Завулон бъдат принудени да работят заедно? Ако в елитния жилищен комплекс „Асол“, в едно малко подмосковско село и в бързия влак Москва – Алма Ата бъде поставено на карта самото съществуване на Различните... и хората?

Предишна: Поредица:
Следваща:
Дневен патрул Нощен патрул Последен патрул

Глава 1

И кой е казал, че прясно издоеното мляко е вкусно?

Сигурно това идва още от първи клас. От някоя „Родна реч“, където е написано за вкусното-превкусно прясно издоено мляко. И наивните градски деца вярват.

Всъщност вкуса на това мляко е доста своеобразен. Виж, като постои един ден в мазето, да изстине — това е съвсем друга работа. Тогава го пият дори онези нещастници, които са лишени от необходимите храносмилателни ферменти. А те, между другото, не са никак малко. От гледна точка на майката природа възрастният човек не трябва да пие мляко, млякото е необходимо на децата…

Но хората рядко се вслушват в мнението на природата.

Още повече — Различните.

Аз се присегнах към каната и си налях още една чаша. Хладничко, пенливо… защо пяната от варенето е толкова противна, а в домашното мляко тя е най-вкусната част? Отпих голяма глътка. Стига, трябва да оставя за Светла и Надечка. В цялото село — и то не малко село, петдесет къщи, — само една крава! Добре, че има поне една… И имам силното подозрение, че великолепния млеконадой от безродната крава се дължи на Светлана. Напразно се гордее „леля Саша“ — четирийсетгодишна руска старица, стопанката на кравата Райка, шопара Борка, козела Миша и дребни безименни кокошки. Просто Светлана иска дъщеря й да пие истинско мляко. И ето че кравата я подминават всички неприятности. Ако ще леля Саша и с трици да я храни — нищо нямаше да се промени!

Не, все пак истинското мляко е хубаво нещо. Нека героите от рекламите да пристигат в селото с пакети мляко и с блеснали погледи да повтарят „истинско“! Те — може. За това им плащат. А и на селяните, отдавна и надеждно отучени да се грижат за всякакви животни, им е по-лесно. Може да ругаят демократите и „онези от града“, но не и да пасат крави.

Оставих празната чаша и се отпуснах на опънатият между дърветата хамак. Ама че буржоа, от гледна точка на местните жители. Пристигна с луксозна кола, донесе вносни продукти на жена си, по цял ден лежи в хамака… А тук, разбираш ли, народа по цял ден обикаля, няма с какво да излекува махмурлука…

— Здравейте, Антон Сергеевич. — сякаш прочел мислите ми, ме поздрави през оградата местния алкохолик, Колян. И как ли е успял да ми запомни името? — Добре ли пътувахте?

— Здравей, Коля. — небрежно го приветствах аз, без дори да направя опит да се измъкна от хамака. Все едно няма да го оцени. Не за това е дошъл. — Благодаря, всичко е наред.

— Нямате ли нужда от помощ, по градината или нещо друго… — безнадеждно попита Коля. — Дай, викам си, да ида, да попитам…

Аз затворих очи — през клепачите кърваво светеше клонящото към залез слънце.

Нищо не мога да направя. Нищичко. Достатъчно беше вмешателство от шесто-седмо ниво, и у бедния Коля щеше да изчезне зависимостта му от алкохола, да му мине цирозата и да се появи желание да работи, а не да пие водка и да бие жена си.

И аз дори мога, въпреки всички Договори, тихомълком да извърша същото това вмешателство. Леко движение с ръката…

А после какво? В селото няма работа. И в града на никого не е нужен бившия механизатор Коля. И пари, за да започне „свой бизнес“, също няма. Даже прасенце не може да си купи.

И отново ще тръгне да търси домашна ракия, да се претрепва по случайни заработки и да изкарва злобата си на своята също толкова впиянчена, уморена от всичко съпруга. Не човека трябва да лекуваме, а цялата Земя.

Или поне една шеста от тази земя. С гордото име Русия.

— Антон Сергеевич, сили не ми останаха… — проникновено каза Коля.

На кого е нужен бивш алкохолик в умиращото село, където колхозът е разтурен, а на единствения фермер три пъти му пускаха червен петел[1], докато разбере намеците?

— Коля, — казах аз, — каква ти беше военната специалност? Танкист?

Имаме ли някакви наемници? Нека по-добре да иде в Кавказ, отколкото да се гътне след година от някое менте…

— Не съм служил. — глухо каза Коля. — Не ме взеха. Механизаторите бяха много нужни тогава и непрекъснато ме отлагаха, а после преминах възрастовата граница… Антон Серге’ич, ако трябва на някой да му сменя физиономията — няма проблеми! Не се и съмнявайте! Като мръсно коте ще…

— Коля, — попитах аз, — ще погледнеш ли мотора на колата? Нещо чукаше вчера…

— Ще го погледна! — оживи се Коля. — Та аз…

— Ето ключовете. — хвърлих му връзката аз. — Имаш бутилка от мен.

Коля грейна в щастлива усмивка:

— Искате ли и да ви измия колата? Че е скъпа, а то… по нашите пътища…

— Благодаря ти. — казах аз. — Много ще съм ти благодарен.

— Само че не искам водка. — изведнъж каза Коля и аз даже трепнах от изненада. Какво, да не би светът да се е обърнал с главата надолу? — Никакъв вкус няма… виж, половинка домашна…

— Договорихме се. — казах аз.

Щастливият Колян отвори външната врата и тръгна към обора, където вчера прибрах колата.

А от къщи — не видях, а почувствах — излезе Светлана. Значи Надечка се е уморила и вкусва сладкия следобеден сън… Светла се приближи, застана до главата ми, поколеба се, а после постави прохладната си длан на челото ми. Попита:

— Зле ли ти е?

— Ъхъ. — измърморих аз. — Светле, нищо не мога да направя. Нищо. Как издържаш тук?

— Аз от дете идвам в това село. — каза Светлана. — Чичо Коля го помня откакто беше нормален. Млад, весел. И мен, сополанката, на трактора ме возеше. Трезвен. И песни пееше. Можеш ли да си представиш?

— Преди по-добре ли беше? — попитах аз.

— По-малко пиеха. — кратко отвърна Светлана. — Антоне, а защо не го реморализира? Та аз чувствах — вече се приготвяше, през Сумрака премина тръпка. Тук няма никакви патрулни… освен тебе.

— Завинаги ли е опашката на кучето[2]? — грубо отвърнах аз. — Извинявай… Не с чичо Коля трябва да започваме.

— Не с него. — съгласи се Светлана. — Но вмешателството в действията на властимащите е забранено от Договора. „На човечеството — човешкото, на Различните — различното…“

Аз премълчах. Да, забранено е. Защото това е най-простия и сигурен начин да насочиш човешката маса към Добро или Зло. А значи — да нарушиш равновесието. Имало е в историята крале и президенти, които са били Различни. И това е свършвало с такива войни…

— Тук ще се вкиснеш, Антоне… — каза Светлана, галейки ме по косата. — Хайде да се връщаме в града.

— Надечка се радва. — възразих аз. — А и ти искаше да останеш още седмица, нали така?

— Ти се тормозиш… Защо не заминеш сам? В града ще ти е по-весело.

— Да си помисли човек, че искаш да ме отпратиш. — измърморих аз. — Че си имаш любовник тук.

Светлана изсумтя:

— Поне една кандидатура ще предложиш ли?

— Не. — казах аз, след като помислих малко. — Освен ако някой от вилите…

— Тук е женско царство. — отклони удара Светлана. — Или са сами, или мъжете работят, а жените се грижат за децата… Между другото… тук се случи нещо странно…

— Е? — напрегнах се аз. Щом Светлана казва, че е „странно“…

— Помниш ли, че вчера при мен идва Ана Викторовна?

— Даскалката ли? — ухилих се аз. Ана Викторовна беше толкова типична „даскалка“, че направо в „Ералаш“[3] можеше да се снима. — Тя не дойде ли при майка ти.

— И при мама, и при мен. Има две деца — Ромка, по-малкия, той е петгодишен и Ксюша — тя е на десет.

— Добре. — одобрих аз Ана Викторовна.

— Не се занасяй. Преди два дена децата се загубили в гората.

Сънливостта ми моментално изчезна и аз седнах в хамака, подпирайки се на дървото. Погледнах към Светлана:

— Защо не каза веднага? Договорът си е Договор, но…

— Не се притеснявай, както са се загубили, така се и намерили. Вечерта се прибрали самички.

— Наистина необичайно. — не се сдържах аз. — Децата се забавили малко в гората! Да не би да обичат горски ягоди?

— Когато майка им започнала да им се кара, те разказали, че са се загубили. — невъзмутимо продължаваше Светлана. — И срещнали вълк. Вълкът ги гонел из гората — и ги извел право при вълчетата…

— Така… — промърморих аз. И почувствах как нещо тревожно заблъска в гърдите ми.

— Накратко, децата се уплашили. Но тогава се появила някаква жена, казала някакви стихчета на вълка и той избягал. А жената завела децата в къщата си, нагостила ги с чай и ги изпратила до края на гората. Казала им, че е ботаник и има такива билки, от които вълците се боят…

— Детски фантазии. — отрязах аз. — С децата всичко наред ли е?

— Напълно.

— А пък аз вече очаквах да чуя някаква гадост. — казах аз и отново легна в хамака. — Провери ли ги за магия?

— Абсолютно чисто. — каза Светлана. — Няма и най-малка следа.

— Фантазии. Или наистина са се изплашили от нещо… може и от вълк. А някаква жена ги е извела от гората. На децата им е провървяло, но с добър каиш…

— Малкият, Ромка, е заеквал. Доста силно. Сега говори напълно нормално. Бърбори, стихчета съчинява…

Аз се замислих. И попитах:

— Заекването лекува ли се? С нещо като внушение, хипноза… какво друго има?

— С нищо не се лекува. Като настинката. И всеки доктор, който ти обещае да излекува заекване с хипноза, е шарлатанин. Не, ако това е била някаква реактивна невроза…

— Спести ми термините… — помолих я аз. — Значи не се лекува. А народната медицина?

— Само дивите Различни. Ти можеш ли да излекуваш заекване?

— Дори енуреза. — измърморих аз. — И енкопреза[4]. Светле, но нали не си почувствала никаква магия?

— Но заекването е изчезнало.

— Това може да означава само едно… — неохотно казах аз. Въздъхнах и все пак станах от хамака: — Светле, много лошо се получава. Вещица. При това със Сила, превъзхождаща твоята. А ти си първо ниво!

Светлана кимна. Рядко споменавам, че силата й превъзхожда моята. Та това е нещото, което ни разделя… което може някога да ни раздели.

Та нали Светлана нарочно напусна Нощния Патрул! Иначе… иначе сега щеше да е вълшебница извън категориите.

— Но с децата нищо не се е случило. — продължих аз. — Лошия магьосник не е изял малкото момиченце, злата вещица не е сварила момченцето на супа… Не, ако това наистина е вещица — откъде-накъде ще върши добри дела?

— Вещиците въобще не изпитват потребност от човекоядство или сексуална агресия. — тежко, сякаш четеше лекция, каза Светлана. — Всичките им постъпки се определят от обикновен егоизъм. Ако вещицата е много гладна, то наистина може да изяде човек. Просто защото не смята себе си за човек. А иначе… защо да не помогне на децата? Нищо не й е струвало. Извела ги от гората, че и заекването на малкия излекувала. Тя сигурно също има деца. Ти нали би нахранил бездомно кученце?

— Не ми харесва това. — признах аз. — Вещица с такава сила? Та те рядко достигат до първо ниво, нали?

— Много рядко. — Светлана изпитателно ме погледна. — Антоне, добре ли разбираш разликата между вещица и вълшебница?

— Работил съм. — кратко отвърнах аз. — Знам я.

Но Светлана не се отказваше:

— Вълшебницата работи непосредствено със Сумрака и тегли Сила оттам. Вещицата ползва спомагателни материални предмети, заредени със Сила в една или друга степен. Всички магически артефакти, съществуващи по света, са създадени от вещици или магьосници, това са, да ги наречем така, техните „протези“. Артефактите могат да бъдат вещи или телесни органи от рогов вид — коса, дълги нокти… Ето защо вещицата е безопасна, ако я съблечеш и обръснеш, а на вълшебницата освен това трябва да й запушиш устата и да й завържеш ръцете.

— На теб със сигурност никой не може да ти запуши устата. — ухилих се аз. — Светле, защо са тези лекции? Не съм Велик маг, но основните положения ги знам, няма нужда да ми напомняш…

— Извинявай, не исках да те засегна. — моментално се извини Светлана.

Аз я погледнах — и видях в очите й болка.

Какво съм говедо!

Докога ще избивам комплексите си за сметка на любимата жена!

По-зле от който и да е Тъмен…

— Светле, прости ми… — прошепнах аз и я докоснах по ръката. — Извини глупака.

— И мен си ме бива. — призна Светлана. — Наистина, защо ти чета лекции? Ти в Патрула всеки ден си имаш работа с вещици…

Мирът беше възстановен и аз бързо казах:

— С толкова силни? Стига бе, в цяла Москва има една вещица от първо ниво, но и тя отдавна не работи… Какво ще правим, Светле?

— Няма реален повод за вмешателство. — загрижено каза Светлана. — Децата са наред, момчето даже е по-добре от преди. Но остават два въпроса — що за странен вълк е гонил децата към вълчетата?

— Ако изобщо е бил вълк. — отбелязах аз.

— Ако е бил. — съгласи се Светлана. — Но децата някак много подредено разказват… И втория въпрос — има ли вещицата регистрация тук, с какво разполага…

— Сега ще разберем. — казах аз, вадейки мобилния си телефон.

След пет минути получих отговор, че според данните на Нощния Патрул в околността няма никакви вещици и не би трябвало да има.

А след още десет минути излязох на двора, въоръжен с инструкциите и съветите на жена си, по съвместителство — несбъдната Велика Вълшебница. Минавайки покрай обора надникнах през отворената врата — Колян се беше надвесил над отворения капак, а на постлан на пода вестник лежаха някакви части. Ох-леле, това за чукането в мотора го казах просто така!…

Освен това чичо Коля си напяваше тихичко:

— Не сме огняри ний, не сме дървари,

но не съжаляваме за това![5]

Явно в паметта му беше останало само това стихче. И той го повтаряше като омагьосан, ровейки се увлечено в мотора:

— Не сме огняри ний, не сме дървари,

но не съжаляваме за това!

Когато ме видя, чичо Коля радостно възкликна:

— Тук, Антоша, с половин литър няма да минеш! Съвсем са откачили тези японци, какво са направили с дизела — да те е страх да го гледаш!

— Това не са японците, това са немците. — поправих го аз.

— Немци ли? — учуди се чичо Коля. — А, та това е „БМВ“, а аз по-рано само „Субару“ съм поправял… защо, викам си, всичко е другояче направено… Нищо, ще го оправя! Главата само дето бучи, проклетата…

— Иди при Светла, тя ще ти сипе малко. — примирих се с неизбежното аз.

— Не. — поклати глава чичо Коля. — Не и докато работя. Иначе такива ще ги свърша… Мен още първия председател, лека му пръст, ме научи — докато се ровичкаш в железарията, капка да не слагаш в уста! Ти върви, върви. До вечерта ще имам работа.

Сбогувайки се мислено с колата, аз излязох на горещата прашна улица.

* * *

Малкият Ромка беше безкрайно щастлив от моето гостуване. Пристигнах точно в момента, когато Ана Викторовна претърпяваше позорна загуба във войната за следобеден сън. Ромка, кльощав и загорял хлапак, подскачаше на леглото и възторжено крещеше:

— Не искам да спя до стената! Подгъват ми се колената!

— Е, кажете какво да го правя? — зарадва се на моето появяване Ана Викторовна. — Здравейте, Антоне. Я кажете, вашата Наденка така ли се държи?

— Не. — излъгах аз.

Ромка спря да подскача и се заслуша напрегнато.

— Ами вземете го с вас тогава. — коварно предложи Ана Викторовна. — Защо ми е такъв хулиган? Вие сте строг човек, ще го възпитате. Ще се грижи за Наденка, ще й пере пелените, ще ви мие пода, боклука ще изхвърля…

При тези думи Ана Викторовна усилено ми намигаше, сякаш можех да възприема предложението на сериозно и да си тръгна с малолетен роб.

— Ще си помисля. — подкрепих аз педагогическите й усилия. — Ако изобщо не слуша, ще го вземем за превъзпитание. Какви по-непослушни деца са ставали меки като памук!

— Да, ама няма да ме вземете! — храбро каза Ромка, но спря да подскача, седна на кревата и се зави с одеалото. — Защо ви е такъв хулиган?

— Тогава ще те дам в интернат. — заплаши го Ана Викторовна.

— Само безсърдечните хора си дават децата в интернат. — явно повтаряйки дочута отнякъде фраза, каза Ромка. — А ти си сърдечна!

— Е, кажете какво да го правя? — риторично повтори Ана Викторовна. — Да ви налея ли студен квас?

— И на мен, и на мен! — извика Ромка, но замълча под строгия поглед на майка си.

— Благодаря. — кимнах аз. — Всъщност аз точно заради този хулиган дойдох…

— Какво пак е направил? — подходи делово към въпроса Ана Викторовна.

— Ами Светла ми разказа за приключенията им… за вълка. А аз съм ловец, пък тук такава възможност…

След минута бях настанен на стол, напоен с вкусен студен квас и всякак ухажван.

— Не, аз самата съм учителка и разбирам — говореше Ана Викторовна. — Вълкът е санитарят на гората… лъжа е, разбира се — вълкът убива не само болните, той убива всички наред… Но все пак — живо същество е. Вълкът не е виновен, че е вълк… Но тук — точно до селото! Да гони децата! Той ги е гонил към вълчетата, разбирате ли какво значи това?

Аз кимнах.

— Учил е вълчетата да ловуват. — в очите на Ана Викторовна се появи или страх, или онази майчина ярост, от която вълци и мечки бягат панически в храстите. — Какво е това — вълк-човекоядец?

— Не може да бъде. — казах аз. — Тук не е имало случаи вълк да нападне човек. Тук отдавна няма вълци… по-вероятно да е подивяло куче. Но все пак искам да проверя.

— Проверете. — твърдо каза Ана Викторовна. — И ако… дори да е куче. Ако на децата не им се е привидяло…

Аз отново кимнах.

— Застреляйте го. — помоли Ана Викторовна. И добави шепнешком: — По цели нощи не спя. Само като си представя… какво можеше да се случи.

— Това беше кученце! — дочу се от кревата гласът на Ромка.

— Шшт! — сопна му се Ана Викторовна. — Добре, идвай тук. Разкажи на чичкото какво се случи.

Без излишни уговорки Ромка слезе от кревата, приближи се и много делово се качи на коленете ми. Настоятелно ме погледна в очите.

Аз го погладих по твърдата, изгоряла от слънцето коса.

— Значи, всичко стана така… — доволно започна Ромка.

Ана Викторовна някак много тъжно погледна Ромка. И аз я разбирах. Виж, бащата на тези деца не можех да разбера. Всичко се случва, разделили се — добре… но да зачеркваш от живота собствените си деца?…

— Вървяхме ли вървяхме, разхождахме се. — подтискащо бавно разказваше Ромка. — Разхождахме се из гората. А там Ксюха започна да разказва страшни истории…

Аз внимателно слушах разказа му. Какво пък, страшните истории са още един довод за това, че цялата история е измислена. Но ето — говори си детето съвсем чисто, и като изключим обичайното за възрастта му повторение на думи, няма за какво да се хванеш.

За всеки случай просканирах аурата на момчето. Човек… човече. Добро човече, иска ми се да вярвам, че ще като порасне, ще стане добър човек. Няма и най-малка следа от потенциал на Различен. И никакви следи от магическо въздействие.

Макар че ако Светлана не е забелязала нищо… къде съм тръгнал и аз, с моето второ ниво…

— А вълкът се засмя! — радостно махайки ръце, възкликна Ромка.

— Не се ли изплаши? — попитах го аз.

За мое учудване, Ромка се замисли. После каза:

— Изплаших се. Та аз съм малък, а вълкът е голям. И нямах никаква пръчка, откъде да взема пръчка в гората? А после вече не ме беше страх.

— Сега не се ли боиш от вълка? — уточних аз. След такова приключение и нормално дете ще започне да заеква. А Ромка е престанал!

— Изобщо. — каза момчето. — Ама вие съвсем ме объркахте! Докъде бях стигнал?

— До там, че вълкът се засмял. — усмихнах се аз.

— Съвсем като човек. — каза Ромка.

Ясно. Отдавна не съм си имал работа с върколаци. При това с такива нагли… да ловят деца, на някакви си сто километра от Москва. На какво са разчитали? Че в селото няма Патрул? Но регионалният ни офис проверява всички изчезнали хора. За тази цел имаме един добър, макар и тясно специализиран маг. На пръв поглед той се занимава с абсолютно шарлатанство — гледа снимките, после или ги отмества настрани, или звъни на оперативните работници и смутено казва: „Тук има нещо, но какво — не зная…“

Така че щяхме да трепнем, ще дойдем тук, ще претърсим гората, ще намерим следите… това щяха да са страшни следи, но ние сме свикнали. А после, най-вероятно, при арестуването върколаците щяха да окажат съпротивление. И някой… може би дори аз, би махнал с ръка. И в Сумрака щеше да се плъзне звъняща сива мъгла…

Такива рядко успяваме да хванем живи. А и не ни се иска.

— И ми се струва, — разсъдливо каза Ромка, — че вълкът каза нещо. Струва ми се… Струва ми се… Само че той не е говорил, знам, че вълците не говорят, нали така? Но ми се присънва, че вълкът каза нещо.

— И какво каза? — предпазливо попитах аз.

— Мах-ни се ве-щи-це! — старателно каза Ромка, опитвайки се да наподоби хрипкав бас.

Край. Може да подписваме заповед за лов. Или дори да искаме помощ от Москва.

Това е бил върколак, съвсем истински върколак. Но за щастие на децата, наблизо е имало и вещица.

Силна.

Много силна.

Не само че изгонила върколаците, ами и паметта на децата изчистила без да остави следи. Само че не е влизала по-надълбоко. Не е очаквала, че в селото ще има бдителен патрулен… Наяве момчето не помни нищо, но насън — моля. „Махни се, вещице!“

Колко интересно.

— Благодаря ти, Ромка. — стиснах дланта му аз. — Ще ида в гората, ще погледна.

— А не ви ли е страх? Имате ли пушка? — живо се поинтересува Ромка.

— Имам.

— Покажете я!

— Тя е в къщи. — строго каза Ана Викторовна. — И пушките не са играчка за деца!

Ромка въздъхна и жалостиво помоли:

— Само не убивайте вълчетата, става ли? По-добре ми донесете едно, ще го дресирам като куче! Или две — едно на мен, едно на Ксюха!

— Роман! — натърти с железен глас Ана Викторовна.

* * *

„Ксюха“ я намерих на езерото, както обеща майка й. Ято момичета се печаха редом до ято момчета, а насмешките се сипеха и от двете страни. Възрастта на къпещите се беше такава, че вече не дърпаха момичетата за плитките, но още не разбираха за какво са необходими.

При моето появяване всички млъкнаха и ме загледаха с любопитство и опасение. Още не се бях появявал в селото.

— Оксана? — попитах аз момичето, което ми се стори, че съм виждал на улицата с Ромка.

Много сериозното момиче в син бански ме погледна, кимна и вежливо каза:

— Здраст… здравейте.

— Здравей. Аз съм Антон, мъжът на Светлана Назарова. Познаваш ли я? — попитах я аз.

— А как се казва дъщеря ви? — подозрително попита Оксана.

— Надя.

— Познавам я. — кимна Оксана и стана от пясъка. — Искате да говорим за вълците, нали?

Аз се усмихнах:

— Правилно.

Оксана хвърли бърз поглед към децата. При това — към момчетата.

— Аха, това е таткото на Надя. — каза един луничав хлапак, в който неизвестно как се разпознаваше селският му произход. — Моят татко сега ви поправя колата.

И гордо огледа приятелите си…

— Не, можем и тук да поговорим. — успокоих аз децата.

Ужасно е, разбира се, че в такава възраст у нормални, израснали в семейства деца се формират такива навици за предпазливост.

Но по-добре да се формират.

— Ние отидохме да се разходим в гората. — започна да разказва Оксана, стоейки изпъната пред мен. Аз помислих и седнах на пясъка — тогава седна и момичето. Все пак Ана Викторовна умееше да възпитава деца. — Аз съм виновна, че се загубихме…

Някой от селските деца хихикна. Но тихичко. Сигурно след историята с вълците Оксана е станала най-популярното момиче сред учениците от долните класове.

Общо взето, Оксана не каза нищо ново. И по нея нямаше и следа от магия. Само че споменаването на шкафа „със стари книжки“ ме напрегна.

— А не си ли спомняш заглавията? — попитах аз.

Оксана поклати глава.

— Опитай се да си спомниш. — помолих я аз.

Погледнах под краката си — към дългата, крива сянка.

Сянката послушно се вдигна към мен.

И сивият прохладен Сумрак ме пое в себе си.

Винаги е приятно да гледаш деца от Сумрака. В аурите им — даже у най-лошите и най-нещастни — още я нямаше онази злоба и ожесточение, която обгръщаше възрастните хора.

Извиних се мислено пред децата — все пак действията ми бяха насилствени. И минах по тях с леко, неусетно докосване. Просто така — премахнах онези капки зло, които все пак бяха полепнали по тях.

А после погладих Оксана по главата. Прошепнах:

— Спомни си, момиченце…

Не, не ми е по силите да премахна блокировката, поставена от неизвестната вещица — ако тя е по-силна от мен или дори ако е равна по сила. Но за мое щастие, „Деточкин също обичаше деца“[6]. Вещицата се бе отнесла много внимателно със съзнанията им.

Излязох от Сумрака. Лъхна ме горещ въздух — като от печка. Все пак лятото излезе доста горещо!

— Спомних си! — гордо каза Оксана. — Едната книга се казваше „Алиада Ансата“.

Аз се намръщих.

От обикновените билкови каталози… имам предвид обикновените билкови каталози на вещиците, този се отличаваше с някаква особена злонамереност. Там дори на глухарчетата бяха намерени няколко гнусни приложения.

— И „Кассагар Гарсарра“. — каза Оксана.

Някое от децата се подсмихна. Но неуверено.

— Това как беше написано? — попитах аз. — На латиница? Тоест, като на английски… така ли? „Kassagar Garsarra“?

Защо ли повтарях? Сякаш на слух ще се чуе разликата…

— Не, на руски. — призна Оксана. — С едни такива смешни буквички, старинни.

Никога не съм чувал за руски превод на най-редкия даже за Тъмните ръкопис. Той не може да се препечатва, магията на заклинанията ще изчезне. Може само да се преписва. Само с кръв. Не кръв на девственица или на невинно дете, това са по-късни заблуждения и такива копия не стават за нищо. За момента се смяташе, че „Кассагар Гарсарра“ съществува само на арабски, испански, латински и старонемски езици. Магът, който преписва книгата, трябва да взема кръв от себе си. За всяко заклинание — отделно убождане. А книгата е дебела…

И заедно с кръвта си отива и Силата.

Даже някаква гордост те обзема заради руските вещици! Намерила се е все пак една фанатичка!

— Това ли е? — уточних аз.

— „Фуаран“.

— Такава книга няма, това е измислица… — неволно казах аз. — Какво? „Фуаран“?

— „Фуаран“. — потвърди Оксана.

Не, нищо отвратително нямаше в тази книга. Само че във всички справочници беше отбелязана като измислица. Защото според легендата съдържала инструкция как да превърнеш човек във вещица или магьосник. Подробна и като че ли работеща инструкция.

А това е невъзможно!

Нали, Хесер?

— Удивителни книги. — казах аз.

— Това са ботанически книги, нали? — попита Оксана.

— Аха. — съгласих се аз. — Като каталози. „Алиада Ансанта“ — как да търсиш разни билки… е, и така нататък. Благодаря ти, Ксюша.

Интересни неща стават в нашата гора! Съвсем близо до Москва седи в гората… каква ти гора, в горичката, могъща вещица с библиотека от най-редките книги по Тъмно дело. От време на време спасява деца от идиоти-върколаци. Много й благодаря! Само че такива книги трябва да се водят на специален отчет — в двата Патрула и Инквизицията. Защото в тях има чудовищна, опасна сила.

— Имаш един шоколад от мен. — казах аз на Оксана. — Много добре разказа всичко.

Оксана не започна да кокетничи, каза само „благодаря“. И като че ли съвсем загуби интерес към разговора.

Явно защото е по-голяма, вещицата й е промила мозъка по-добре. Само че за книгите, видени от момичето, е забравила.

И това малко успокояваше.

Бележки

[1] Руска пословица; „пускаха му червен петел“ = опожариха го, подпалиха го. Бел.прев.

[2] „Надолго собаке хвост“ — Най-вероятно някаква пословица или цитат, но не знам какъв смисъл се влага тук. Бел.прев.

[3] „Ералаш“ — руско детско „киносписание“ (доколкото разбрах, съдържа кратки поучителни сюжети, разигравани от обикновени деца, понякога и с известни артисти). Бел.прев.

[4] И това си нямам представа какво са. Бел.прев.

[5] Оригинал:

— Не кочегары мы, не плотники,

Но сожалений горьких нет!

Между другото, тази песничка се използва в озвучаването на епизода от „Ну, погоди!“, в който действието се развиваше на строежа. Бел.прев.

[6] Деточкин — герой от руският филм „Берегись автомобиля“ (ролята изпълнява Андрей Миронов, а в по-старата версия на филма: Инокентий Смоктуновский). Цитатът е от шегата: „Деточкин любил детей. Он не мог поступить иначе.“ Бел.прев.