Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (15)

Глава 5

Вещицата Арина вареше отвара — както се полага на работеща руска вещица в своята горска къщурка. Стоеше до руската печка с държач^[1] в ръка, в който димеше със зелен пушек чугунено котле. И мърмореше:

Бяла жълтуга^[2] и авонимус^[3],

шепа пясък от склона.

Калуна^[4], скелет от чинка^[5].

Гной от цирей…^[6]

Ние с Едгар влязохме и застанахме до вратата — а вещицата сякаш не ни забелязваше, стоеше с гръб към нас, потръскваше котлето и продължаваше:

Пак жълтуга с авонимус.

Три пера орлови…^[7]

Едгар се изкашля и продължи:

Ацетон, кефир, паркет.

Две рогозки къси?^[8]

Арина подскочи на място и извика:

— Олеле, майчице!

Това прозвуча без капка фалш… но неизвестно как аз ясно разбирах, че вещицата ни очакваше.

— Здравейте, Арина. — сухо каза Едгар. — Инквизиция. Моля да прекратите магията.

Арина ловко мушна котлето в печката и едва след това се обърна. Сега тя изглеждаше на около четирийсет — здрава, породиста, красива селска лелка. И най-важното — много раздразнена. Тя сложи ръце на кръста и заядливо възкликна:

— Здравейте и на вас, господин Инквизитор! А на магията защо трябваше да пречите? Какво сега, пак ли да ловя чинки и да скубя пера от орлите?

— Вашите стихчета са само способ за запомняне количествата на съставките и последователността на действията. — невъзмутимо отвърна Едгар. — Отварата за лека походка вече е сварена, така че моите думи по никакъв начин не са могли да попречат. Седнете, Арина. В краката истина няма, нали така?

— В краката няма, ама и нагоре я няма. — мрачно отвърна Арина и тръгна към стола. Седна, изтри ръце във веселата престилка на маргаритки и минзухарчета. Хвърли ми кос поглед.

— Добър ден, Арина. — казах аз. — Господин Едгар ме помоли да му покажа пътя. Нали нямате нищо против?

— Ако имах, щяхте в блатото да се натресете! — с лека обида отвърна Арина. — Слушам ви, господин инквизитор Едгар. Защо сте дошли?

Едгар седна срещу Арина. Мушна ръка в сакото и извади малка кожена папка. Къде ли я беше побрал?

— Беше ви изпратена призовка, Арина. — меко каза инквизитора. — Получихте ли я?

Арина потъна в размишления. Едгар отвори папката и показа на Арина тясна ивица пожълтяла хартия.

— Трийсет и първа година! — изохка вещицата. — Олеле, каква старина… Не, не съм я получила. Вече обяснявах на господина от Нощния Патрул, че легнах да спя. ЧК ми приписваше…

— ЧК не е най-страшното в живота на Различния. — каза Едгар. — Далеч не най-страшното… И така, получили сте призовката…

— Не съм я получавала. — бързо каза Арина.

— Не сте я получили. — поправи се Едгар. — Какво пък, да допуснем. Куриерът не се върна обратно… какво пък, всичко може да се случи с волнонаемния работник в суровите московски гори.

Арина мълчеше.

А аз стоях до вратата и наблюдавах. Беше ми интересно. Работата на Инквизитора е сходна с работата на патрулния, но ситуацията имаше и своята особеност. Тъмен маг разпитваше Тъмна вещица. При това далеч по-силна от него и Едгар не можеше да не разбира това.

Но зад гърба му стоеше Инквизицията. А в такава ситуация не се налага да разчиташ на помощта на „своя“ Патрул.

— Вече ще смятаме, че сте получили повиквателната. — продължи Едгар. — Възложено ми е да проведа предварителен разговор с вас преди приемане на окончателни решения… и така…

Той извади още един лист. Погледна в него и попита:

— През март хиляда деветстотин трийсет и първа година сте работили в Първи Московски Хлебокомбинат, така ли е?

— Работих. — кимна Арина.

— С каква цел?

Арина ме погледна.

— Той е в течение. — каза Едгар. — Отговорете.

— Към мен се обърнаха ръководствата на Нощния и Дневния Патрул на Москва. — с въздишка каза Арина. — Различните искаха да проверят как ще се държат хора, които живеят в строго съответствие с комунистическите идеали. Понеже и двата Патрула искаха едно и също нещо, а Инквизицията подкрепи тяхната молба, аз се съгласих. Никога не съм обичала градовете, там винаги…

— Не се отклонявайте. — помоли Едгар.

— Изпълних заданието. — приключи изведнъж Арина. — Сварих отварата и в продължение на две седмици тя се добавяше в хляба. Край! Получих благодарности от Патрулите, напуснах хлебозавода, върнах се у дома. А тук чекистите съвсем…

— За вашите сложни отношения с държавната безопасност можете да напишете мемоари! — внезапно изръмжа Едгар. — Мен ме интересува защо сте нарушили рецептата!

Арина бавно се надигна. Очите й светеха гневно, гласът й загърмя, сякаш пред нас стоеше не жена, а самката на Кинг-Конг:

— Запомнете, млади човече! Арина никога не е грешала в рецептите! Никога!

Това не направи никакво впечатление на Едгар:

— Не съм казвал, че сте сгрешили. Вие съзнателно сте нарушили рецептата. И в резултат… — той направи пауза.

— Какво „в резултат“? — възмути се Арина. — Готовата отвара беше проверена! Ефектът беше точно такъв, какъвто се искаше!

— В резултат на това отварата е подействала мигновено. — каза Едгар. — Нощният Патрул никога не е бил сборище на глупаци-идеалисти. Светлите са разбирали, че всичките десет хиляди човека ще бъдат обречени, ако мигновено преминат към комунистическия морал. Отварата е трябвало да сработи постепенно, така че реморализацията да достигне пълната си сила след десет години, в есента на четирийсет и първа.

— Ами да. — разсъдливо каза Арина. — Така и беше направено.

— Отварата е сработила на практика моментално. — каза Едгар. — Не можахме веднага да разберем какво става, но след една година броят на хората беше намалял наполовина. До четирийсет и първа година оживяха по-малко от сто човека. Онези, които успяха да преодолеят реморализацията… проявявайки морална гъвкавост.

— Ох, лоша работа. — плесна с ръце Арина. — Ой, напразно, жалко за хорицата… — Тя седна. Хвърли кос поглед към мен. Попита: — Какво, Светли… и ти ли смяташ, че съм работила за Тъмните?

Ако лъжеше, то лъжеше много убедително. Аз свих рамене.

— Всичко беше направено какво трябва. — упорито каза Арина. — Основните съставки бяха смесени с брашното, а знаете ли колко е трудно през онези години да се занимаваш с вредителство? За забавител на отварата се използваше обикновена захар… — Тя изведнъж плесна с ръце. Тържествуващо погледна към Едгар: — Ето каква била работата! Бяха гладни години, работничките в хлебозавода крадяха захарчица… И затова е сработило предварително.

— Интересна версия. — каза Едгар, прелиствайки книжата си.

— Аз не съм виновна за това. — твърдо заяви Арина. — Планът на операцията беше съгласуван. Ако мъдрите патрулни не са се досетили за толкова просто нещо, кой е виновен за това?

— Би било така, — каза Едгар и вдигна един лист. — само че сте първият експеримент е бил проведен сред работниците в хлебокомбината. Ето го вашият отчет, разпознавате ли го? След това те вече не са могли да крадат „захарчица“. Така че остава само един вариант — вие съзнателно сте провалили операцията.

— Нека разгледаме още една версия. — жалостиво каза Арина. — Например…

— Например — доносът на вашата приятелка Луиза. — предложи Едгар. — За това как в дните на операцията тя случайно ви е видяла да общувате с неустановен Светъл маг около трибуните на хиподрума. За това, че дълго сте спорили, пазарели сте се, след което Светлият ви е дал някакъв пакет и вие сте кимнала, след което сте си стиснали ръцете. Луиза даже е чула фразата „Ще го направя, няма да мине и година…“. Напомням ви, че ви е било забранено да общувате с Различни по време на експеримента. Така ли беше?

— Да. — каза Арина, навеждайки глава. — Лушка жива ли е?

— Уви, не. — каза Едгар. — Но показанията й са протоколирани…

— Жалко… — измърмори Арина. Не уточни за какво точно се отнасяше това „жалко“. Но не беше трудно да се досетя, че на Луиза й е провървяло.

— Можете ли да обясните с кой Светъл сте общували, какво сте обещали да направите и какво сте получили от него?

Арина вдигна глава и тъжно ми се усмихна. Каза:

— Колко лошо… Винаги ме хващат… заради дреболии. Като с чайника…

— Арина, принуден съм да ви задържа за по-нататъшен разпит. — каза Едгар. — В името на Инквизицията…

— Опитай, второрангов… — насмешливо каза Арина.

И изчезна.

— Тя влезе в Сумрака! — извиках аз, отлепяйки се от стената и търсейки сянката си с поглед. Но Едгар все пак се забави за секунда: проверяваше дали вещицата не ни е заблудила.

Появихме се на първия слой почти едновременно. Погледнах към Едгар с леко опасение — в какво ще го превърне сумрачния свят?

Не, нищо. Почти не се промени. Само косата му оредя.

— По-надолу! — махнах енергично с ръка.

Едгар наведе глава, вдигна длан към лицето си и дланта сякаш го всмука в себе си.

Ефектно. Инквизиторски трикове.

На втория слой, където къщичката се превърна в дървена барака, се спряхме и се спогледахме. Арина, разбира се, я нямаше.

— Слязла е на третия слой… — прошепна Едгар. Косата му беше изчезнала напълно, черепът му се беше източил като паче яйце. А иначе — нищо, почти човешко лице.

— Ще можеш ли? — попитах аз.

— Успях един път. — честно отвърна Едгар.

От дишането ни се вдигаше пара. Уж не беше много хладно…

— И аз успях един път. — признах си аз.

Ние се колебаехме като самоуверени плувци, внезапно съобразили, че реката пред тях е твърде бурна и студена. И никой не се решаваше да направи първата крачка.

— Антоне… ще ми помогнеш ли? — попита най-накрая Едгар.

Аз кимнах. Иначе защо се хвърлих в Сумрака?

— Да тръгваме… — съсредоточено гледайки в краката си, каза инквизитора.

И след няколко мига ние пристъпихме на третия слой — онзи, в който само магове от първо ниво си струва да се завират.

Вещицата я нямаше.

— Ама че… майсторка… — прошепна Едгар, оглеждайки се. Домът-колиба наистина впечатляваше. — Антоне… тя сама го е строила… много отдавна е тук.

Бавно — пространството около мен се съпротивляваше на резките движения — аз се приближих до „стената“. Разтворих клоните и надзърнах.

Това изобщо не приличаше на човешкия свят.

В небето плаваха бляскави облаци — сякаш някой беше потопил стоманени стружки в глицерин. Вместо слънце, някъде високо плуваше пурпурен огнен облак — единственото цветно петно в сивата мъгла. А наоколо, до самият хоризонт, се простираха изкривените ниски дървета, от които вещицата беше построила дома си. Впрочем, дали това бяха дървета? Никакви листа, само причудливо преплетени клонки…

— Антоне, тя е слязла по-надълбоко. Антоне, тя е извън категориите. — каза зад гърба ми Едгар. Аз се обърнах и погледнах към мага. Кожата — тъмносива, плешив издължен череп, хлътнали очи… Впрочем, очите бяха човешки. — Как изглеждам? — Едгар се озъби в усмивка. Напразно, зъбите му бяха конични, остри, като на акула.

— Не много… — признах аз. — Сигурно и аз не съм по-добре?

— Това е само привидност. — небрежно отвърна Едгар. — Държиш ли се?

Аз се държах. Второто потапяне в дълбините на Сумрака ми се отдаваше по-леко.

— Трябва да отидем на четвъртия слой. — каза Едгар. В очите му, макар и човешки, гореше огъня на фанатизма.

— Ти извън категориите ли си? — отвърнах с въпрос аз. — Едгар, та на мен ще ми е трудно дори да се върна!

— Ние можем да обединим силите си, патрулен!

— Как? — аз даже се обърках. И при Тъмните, и при Светлите има понятие „Кръг на Силата“. Но това е опасно нещо и изисква поне три-четири Различни… освен това — как да обединиш Светлата и Тъмната Сила?

— Това е мой проблем. — енергично поклати глава Едгар. — Антоне, тя ще избяга! Ще избяга на четвърто ниво! Довери ми се!

— На Тъмния?

— На Инквизитора! — изръмжа магът. — Аз съм инквизитор, загряваш ли? Антоне, довери ми се, заповя… — Едгар замълча и вече с друг тон добави: — Моля те!

Не зная кое точно ми въздейства повече. Ловната тръпка? Желанието все пак да хвана вещицата, която е погубила хиляди хора? Молбата на инквизитора?

А може би просто желанието да видя четвъртия слой? Най-тайните дълбини на Сумрака, където дори Хесер не ходи често и където Светлана никога не е била?

— Какво трябва да направя? — попитах аз.

Лицето на Едгар се озари от усмивка. Той протегна ръка — пръстите му завършваха с тъпи закривени нокти — и каза:

— В името на Договора, равновесието, което пазя… призовавам Светлината и Тъмнината… моля за Сила… от името на Тъмнината!

Под неговият настойчив поглед аз също протегнах ръка и казах:

— От името на Светлината…

Това донякъде приличаше на сключване на договор между Тъмни и Светли. Но само отчасти. В моята ръка не запламтя бяло пламъче, на дланта на Едгар не се появи топка тъмнина. Всичко се случи отвън — сивият, размит свят около нас изведнъж придоби рязкост. Не, не се появиха цветове, ние все още бяхме в Сумрака. Появиха се сенки. Като на екрана на телевизор, на който му намаляват докрай цветността и усилват яркостта и контраста.

— Правото ни е признато… — прошепна Едгар, оглеждайки се. Лицето му беше истински щастливо. — Правото ни е признато, Антоне!

— А ако не го бяха признали? — напрегнах се аз.

Едгар се намръщи. Каза:

— Всичко се случва… Но нали го признаха? Да тръгваме!

В този нов, „контрастен“ Сумрак придвижването беше далеч по-лесно. Аз вдигнах своята сянка, сякаш бях в обикновения свят.

И се озовах там, където е позволено само за магове извън категориите.

Дърветата — ако това наистина бяха дървета — изчезнаха. Целият свят наоколо стана равен, плосък, като средновековната палачинка Земя, лежаща на три кита. Никакъв релеф — безкрайна пясъчна равнина… Аз се наведох и загребах шепа пясък. Той беше сив, както всичко останало в Сумрака. Но в тази сивост се виждаха зараждащи се цветове — цветни искрици, златни песъчинки…

— Избяга… — каза Едгар до ухото ми. Протегна ръка, станала неочаквано дълга и тънка.

Погледнах нататък. И видях — в далечината, само в равнина можеш да видиш толкова далеч, — стремителен сив силует. Вещицата бягаше с огромни скокове, издигайки се във въздуха, прелитайки над земята около десет метра, разперила ръце и смешно махаща с крака — като щастливо дете, бягащо с подскоци по пролетната полянка…

— Изпила е отварата си? — досетих се аз.

Не виждах никаква друга причина за подобни скокове.

— Да. Не напразно я е варила. — каза Едгар. Замахна — и метна нещо след Арина.

Редичка от малки огнени топки се понесе след вещицата. Групов файербол, обикновено бойно заклинание на Патрулите, но в някакъв особен, инквизиторски вариант.

Няколко заряда се пръснаха още преди да достигнат до вещицата. Един рязко ускори и все пак я настигна, клъвна я по гърба и се взриви, обгръщайки вещицата с огън. Но пламъка стихна мигновено, а вещицата, без да се обръща, хвърли нещо зад гърба си — и там се разля локва от светеща оловна течност. Прелетелите над локвата останали заряди губеха скорост, височина, потъваха в течността — и изчезваха.

— Вещерски фокуси… — с отвращение каза Едгар. — Антоне!

— А? Какво? — без да откъсвам поглед от изчезващата в далечината Арина, попитах аз.

— Трябва да се връщаме. Силата ни беше дадена само за залавянето на вещицата, но ловът свърши. Няма да успеем да я догоним.

Аз погледнах нагоре. Пурпурният облак, който светеше на предишния слой на Сумрака, го нямаше. Цялото небе равномерно сияеше в розово-бяло.

Колко странно. Тук се появяват цветове…

— Едгар, има ли и други нива? — попитах аз.

— Винаги има други. — Едгар явно започна да се притеснява. — Да тръгваме, Антоне! Да тръгваме, иначе ще заседнем тук!

Светът наоколо наистина започваше да губи контраст, да се покрива със сив дим. Но цветовете си останаха — шареният пясък и розовото небе…

Веднага след Едгар, вече усещайки хладното пощипване на Сумрака по кожата си, аз се върнах на третия слой. Сякаш чакайки този момент, светът окончателно се обезцвети и посивя, запълни се с хладен ревящ вятър. Хванати за ръце — не заради обмена на Сила, това е почти невъзможно, а за да се задържим на крака, ние няколко пъти се опитвахме да се върнем на втория слой. Наоколо с едва чут пукот се чупеха „дърветата“, колибата на вещицата се люлееше, а ние все търсехме и търсехме сенките си. Дори не помня мигът, когато Сумрака се разтвори пред мен и ме пусна на втория слой — почти привичен, съвсем не плашещ…

…Ние седяхме на чистия, полиран под и дишахме тежко. Сега ни беше еднакво зле, както на Тъмния инквизитор, така и на Светлия патрулен.

— На. — Едгар неловко пъхна ръка в джоба на сакото и извади оттам шоколад „Гвардейски“. — Яж…

— А ти? — късайки обвивката, попитах аз.

— Имам още… — Едгар дълго рови в джобовете си, но накрая намери още един шоколад. Този път „Вдъхновение“. Започна да разопакова една след друга шоколадовите пръчици. Известно време ние лакомо ядяхме. Сумракът източва силите — и става дума не само за магическата Сила, но и за баналното ниво на глюкоза в кръвта. Това е малкото, което успяха да разберат за Сумрака с методите на съвременната наука. Всичко друго си остава загадка.

— Едгар, колко слоя има Сумрака? — попитах аз.

Едгар сдъвка поредното шоколадче и отвърна:

— Знам за пет. На четвъртия бях за първи път.

— А какво има там, на петия?

— Само знам че съществува, патрулен. Нищо повече. И за четвъртия не знаех нищо.

— Там се появи цвят. — казах аз. — Той… той е напълно различен. Нали?

— Ъхъ. — измърмори Едгар. — Различен. Не е за нашите умове, Антоне. И не ни е по силите. Гордей се, че си бил на четвъртия слой, там дори не всички магове от първо ниво са ходили.

— А вие, значи, можете?

— По служебна необходимост. — потвърди Едгар. — В Инквизицията не отиват най-силните. Трябва да можем нещо да противопоставим нещо срещу побъркан маг извън категориите, нали?

— Ако се побъркат Хесер или Завулон — нищо не можете да им противопоставите. — казах аз. — Даже с вещицата нищо не стана…

Едгар помисли и се съгласи, че московското бюро на Инквизицията е слабовато срещу Хесер или Завулон. Но само в случай, че и двамата едновременно нарушат Договора. А иначе… Хесер ще се радва да помогне за неутрализацията на Завулон, Завулон — за неутрализацията на Хесер. На това се крепи Инквизицията.

— Какво ще правим с вещицата? — попитах аз.

— Ще я търсим. — деловито отговори Едгар. — Вече се свързах със своите, ще отцепят района. Мога ли да разчитам на теб в бъдеще?

Аз помислих малко.

— Не, Едгар. Арина е Тъмна. И наистина нещо е направила… преди седемдесет и няколко години. Но ако са я използвали Светлите…

— То ти ще останеш на страната на своите. — с отвращение каза Едгар. — Антоне, нима не разбираш? Няма нито Светлина, нито Тъмнина в чистия им вид. Вашите два Патрула са все едно демократите и републиканците в Америка. Караници, спорове, а вечер — съвместни коктейл-партита.

— Още не е вечер.

— Винаги е вечер. — мрачно каза Едгар. — Повярвай ми, аз бях законопослушен Тъмен. Докато не ме притиснаха… докато не отидох в Инквизицията. И знаеш ли какво мисля сега?

— Кажи.

— Силата на нощта, силата на деня — еднакво са гадни. Аз вече не виждам разлика между Завулон и Хесер. Виж, ти си ми симпатичен… по човешки. Ако дойдеш в Инквизицията, ще се радвам да работя заедно с теб.

Аз се усмихнах:

— Вербуваш ли ме?

— Да. Всеки патрулен може да отиде в Инквизицията. Никой няма право да те задържа. Даже да те разубеждават нямат право!

— Благодаря, но няма нужда да ме разубеждават. Не смятам да отивам в Инквизицията.

Едгар с пъшкане се надигна от пода. Изтупа си костюма, макар че по него нямаше нито прашинка, нито гънчица.

— Костюмчето май е омагьосано. — казах аз.

— Просто умея да го нося. И тъканта е хубава. — Едгар се приближи до библиотеката, извади някаква книга, прелисти я. Втора, трета… Завистливо каза: — Каква библиотека! Тясноспециализирана, но…

— Аз си мислих, че и „Фуаран“ е тук. — признах аз.

Едгар само се засмя.

— А с колибата какво ще правим? — попитах аз.

— Ето виждаш ли — ти продължаваш да мислиш като мой съюзник! — моментално отбеляза Едгар. — Ще наслагам защитни и охранителни заклинания, какво друго… След два-три часа тук ще дойдат експертите. Ще прегледат всичко основно. Ще тръгваме ли?

— А ти не искаш ли да поровиш малко? — попитах аз.

Едгар внимателно се огледа и каза, че не иска. Че в къщата може да има множество неприятни сюрпризи, оставени от хитрата вещица. И да се ровиш из инвентара на вещица извън категориите е много вредно за здравето… нека с това се занимават онези, на които това им е работата.

Аз почаках, докато Едгар окачи няколко защитни заклинания около къщурката — нямаше нужда от помощ. И тръгнахме към селото.

Обратният път ни се стори далеч по-дълъг. Сякаш беше изчезнало някакво неуловимо вълшебство, помагащо ни да намерим дома на вещицата. Затова пък Едгар стана далеч по-словоохотлив — може би моята помощ го е предразположила към откровеност?

Той разказваше за своето обучение — как са го учили да използва не само Тъмната сила, но и Светлата. За другите курсанти в инквизицията — сред тях имало две украински Светли вълшебници, унгарски върколак, холандски маг и още много и всякакви Различни. За това, че слуховете за препълнените с магически артефакти складове на Инквизицията са силно преувеличени — артефактите са много, но по-голямата част отдавна вече са загубили магическата си сила и не стават за нищо. За някакви вечеринки и коктейли, които курсантите организирали в свободното си време…

Всичко това беше много забавно, но аз прекрасно разбирах накъде клони Едгар. Така че с преувеличен ентусиазъм започнах да си припомням годините на своето обучение, различни забавни случаи от историята на Нощния Патрул, прословутите истории на Семьон…

Едгар въздъхна и „затвори“ темата. Вече бяхме наближили селцето — и Едгар спря на края на гората.

— Ще почакам нашите. — каза той. — Всеки момент ще са тук. Даже Витезслав отложи заминаването си и обеща да се отбие тук.

Изобщо не смятах да каня инквизитора в къщата си. Още повече в компанията на Висш вампир. Кимнах, но полюбопитствах:

— Твоята прогноза, какво ще стане сега?

— Вдигнах навреме тревога, така че вещицата няма да напусне района. — сдържано каза Едгар. — Сега ще тръгнат следотърсачите, ще проверим навсякъде, ще арестуваме Арина. Ще я съдим. Ако се наложи, ще те извикаме като свидетел.

Не споделях изцяло оптимизма на Едгар, но кимнах. Той по-добре от мен знае на какво е способна инквизицията.

— А вълците-върколаци?

— Това е прерогатив на Нощния Патрул, нали? — отвърна с въпрос Едгар. — Ако се натъкнем на тях — ще ви уведомим, но специално заради тях няма да претърсваме гората. А и защо реши, че още са тук? Обикновени градски гастрольори, отишли на село да половуват. Трябва по-внимателно да контролирате подопечните си, Антоне.

— Не знам защо, но ми се струва, че все още са тук. — измърморих аз. Наистина така ми се струваше, макар че не можех да обясня увереността си. — В селото всичко е чисто… а върколаците рядко остават във вълче тяло повече от денонощие.

— Провери съседните села. — посъветва ме Едгар. — Или поне това, в което вещицата е ходела да пазарува. Дори и да е напразно. След неуспешен лов те незабавно подвиват опашка се крият… знам им навиците.

Аз кимнах — съветът, при цялата му простота, беше добър. Трябваше веднага да обиколя околността, а не да търся вещицата. Детектив… от „Фуаран“ се заинтересувал… трябва да се отделя повече внимание на обикновената, скучна работа. Профилактика на престъпленията — както съвсем правилно я наричаха в съветско време.

— Успех, Едгар. — казах аз.

— И на теб, Антоне. — Едгар помисли и добави: — Да, още нещо. Получи се любопитна ситуация, а в случая с вещицата са замесени и двата Патрула. Ти, както изглежда, представяш интересите на Нощния Патрул. Но си мисля, че Завулон също ще изпрати някой… до разрешаване на проблема.

Аз въздъхнах. Ставаше все по-тежко.

— Даже се досещам кого ще изпрати. — казах аз. — На Завулон му доставя удоволствие да ми причинява дребни неприятности.

— Ти по-добре се радвай, че не се е заел с по-големи неприятности. — навъсено каза Едгар. — А дребните — търпи. Никой не може да измени човешката същност, твоят приятел е Тъмен — и ще е Тъмен до смъртта си.

— Костя вече е мъртъв. И не е човек, а вампир. Различен.

— Каква е разликата? — мрачно каза Едгар. Пъхна ръце в джобовете на скъпите панталони, които толкова добре умееше да носи и се намръщи, гледайки към спускащото се зад хоризонта червено слънце. — Всичко е единно в този свят, патрулен…

Не, със сигурност работата в Инквизицията влияе по странен начин на Различните! Придава им някакъв нихилистичен възглед към живота…

— Успех. — повторих аз и започнах да се спускам по хълма. А Едгар, безжалостно мачкайки костюма си, легна на тревата и се втренчи в небето.