Серия
Патрулите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сумеречный дозор, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 59 гласа)
Корекция
И. Колев (2006)
Източник
sfbg.us

Неофициален и некомерсиален превод.


По-долу е показана статията за Сумрачен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сумрачен патрул
Сумеречный дозор
Автор Сергей Лукяненко
Първо издание 2004 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр фентъзи
Вид роман
Поредица Нощен патрул
Предходна Дневен патрул
Следваща Последен патрул
ISBN ISBN 954-761-223-9

„Сумрачен патрул“ (на руски: Сумеречный дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е третата книга от тетралогията след „Нощен патрул“ и „Дневен патрул“ и преди „Последен патрул“.

Както във всички предишни части от поредицата и „Сумрачен патрул“ е разделен на 3 части:

  • Ничие време
  • Ничие пространство
  • Ничия сила

Сюжет

Роденият като Човек не е способен да стане Различен. Така е било винаги. На това се крепи равновесието между Нощния и Дневния патрул, между Светлите и Тъмните магове. Но какво би се случило, ако някой разбере как да превръща в Различни съвсем обикновени хора? Ако Светлият маг Хесер и Тъмният маг Завулон бъдат принудени да работят заедно? Ако в елитния жилищен комплекс "Асол", в едно малко подмосковско село и в бързия влак Москва - Алма Ата бъде поставено на карта самото съществуване на Различните... и хората?

Предишна: Поредица:
Следваща:
Дневен патрул Нощен патрул Последен патрул

В текста са използвани песни на групите „Беломорс“ и „Белая гвардия“ по стихове на Александър Улянов и Зоя Ященко.

Заб. автора.

Този текст е безразличен за делото на Светлината.

Нощен Патрул.

Този текст е безразличен за делото на Тъмнината.

Дневен Патрул.

История първа
НИЧИЕ ВРЕМЕ

Пролог

Истинските дворове в Москва изчезнаха някъде по времето между Висоцки и Окуджава.

Странна работа. Дори след революцията, когато за целите на борбата по ликвидиране на кухненското робство премахнаха кухните от домовете, никой не посегна на дворовете. Всяка горда „сталинка“, обърнала потьомкинска фасада към най-близкия проспект, задължително имаше двор — голям, зелен, с масички и пейки, с портиер, търкащ асфалта сутрин. Но дойде времето на панелните пететажки — и дворовете се свиха, оплешивяха, предишните достолепни портиери смениха пола си и се превърнаха в портиерки, считащи за свой дълг да издърпат ушите на немирните момчета и назидателно да осъждат живущите, прибиращи се пияни. Но все пак дворовете още живееха.

А после, сякаш откликвайки на акселерацията, сградите се извисиха нагоре. От девет етажа до шестнайсет, а понякога и до двадесет и четири. И като че ли на всяка сграда се отдаваше за ползване обем, а не площ — дворовете се смалиха до самите входове, входовете отваряха врати направо на улицата, портиерите и портиерките изчезнаха, заменени с работници от комуналното стопанство.

Не, после дворовете се завърнаха. Но, сякаш обидени от предишното пренебрежение, далеч не във всички сгради. Новите дворове бяха заобиколени от висока ограда, на входа стояха стройни млади хора, под английската ливада се криеха подземни паркинги. В тези дворове децата играеха под надзора на гувернантки, пияните живущи бяха извличаха от „Мерцедес“-и и „БМВ“-та от привикналите на всичко телохранители, а боклука от английската ливада се почистваше от новите портиери с малки немски машинки.

Тази сграда беше от новите.

Многоетажните кули на брега на Москва-река бяха известни в цяла Русия. Те станаха новият символ на столицата — вместо помръкналия Кремъл и превърналия се в обикновен магазин ГУМ. Гранитния бряг със собствен пристан, облицованите с венециански мрамор подлези, кафенетата и ресторантите, салоните за красота и супермаркетите, е, и разбира се, апартаментите по двеста-триста квадрата. Навярно на новата Русия беше нужен подобен символ — помпозен и кичозен, като дебелата златна верига на врата в епохата на първично натрупване на капитала. И няма значение, че много от отдавна закупените апартаменти бяха пусти, кафенетата и ресторантите бяха затворени до по-добри времена, а в бетонния пристан се разбиваха мръсни вълни.

Човекът, който в топлата лятна вечер се разхождаше по крайбрежието, никога не бе носил златна верига. Той имаше много добър усет, напълно заместващ добрия вкус. Той навреме замени спортния костюм с костюм от Версаче. Дори и в спорта изпреварваше модата — захвърли тенис-ракетата и се преориентира към планински ски месец преди кремълските чиновници… макар че на неговата възраст на планинските ски можеше с удоволствие само да се стои.

И предпочиташе да живее в къщата си в „Горки-9“, посещавайки апартамента с прозорци към реката само с любовницата.

Впрочем, той възнамеряваше да се откаже и от постоянната любовница. Все пак, възрастта не може да се победи от никаква виагра, а съпружеската вярност отново излизаше на мода.

Шофьорът и бодигардът стояха достатъчно далеч, за да не чуват гласа на началника си. Впрочем, дори и вятъра да донасяше до тях части от думи — какво странно има в това? Защо човек да не поговори със себе си в края на трудовия ден, стоейки напълно сам над плискащите се вълни? Няма по-приятен събеседник от теб самия.

— И все пак аз повтарям своето предложение… — каза човекът. — Отново повтарям.

Звездите светеха мъждиво, едва пробивайки през градския смог. На другия бряг на реката светнаха малките прозорчета на лишените от дворове многоетажки. От красивите фенери, разположени по протежение на брега, светеше всеки пети — и то само по прищявка на важния човек, решил да се разходи край реката.

— Отново повтарям. — тихо каза човекът.

В брега се плисна вълна — и с нея дойде отговорът:

— Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно.

Човекът на брега не се учуди на гласа от пустотата. Кимна и попита:

— Ами вампирите?

— Да, това е вариант. — съгласи се невидимият събеседник. — Вампирите могат да ви инициират. Ако ви устройва съществуването като нежив… не, няма да ви лъжа, слънчевата светлина им е неприятна, но не смъртоносна, а и няма да се налага да се отказвате от ризото с чесън…

— Тогава какво? — попита човекът, неволно вдигайки ръка към гърдите си. — Душата? Необходимостта да се пие кръв?

Пустотата тихо се засмя.

— Само гладът. Вечен глад. И празнотата отвътре. На вас това няма да ви хареса, сигурен съм.

— Друго? — попита човекът.

— Върколаците. — почти весело отговори невидимия. — Те също са способни да инициират човек. Но и върколаците са нисша форма на Тъмните Различни[1]. През голяма част от времето всичко е прекрасно… но когато пристъпът наближи, няма да можете да се контролирате. Три-четири нощи в месеца. Понякога по-малко, понякога повече.

— Пълнолунието. — кимна разбиращо човекът.

Пустотата отново се засмя:

— Не. Пристъпите на върколаците не са свързани с лунния цикъл. Ще чувствате наближаването на безумието — около десет-дванадесет часа преди момента на преобразяването. Но точен график никой не може да ви състави.

— Отпада. — хладно каза човекът. — Повтарям своето… своята молба. Искам да стана Различен. Не нисш Различен, който го обземат пристъпи на животинско безумие. Не велик маг, творящ велики дела. Най-обикновен, редови Различен… как е по вашата класификация? Седмо ниво?

— Това е невъзможно. — отговори нощта. — Вие нямате способности на Различен. Дори и най-дребните. Може да научиш човек, лишен от музикален слух, да свири на цигулка. Можеш да станеш спортист, без да имаш никакви способности за това. Но не можете да станете Различен. Вие просто сте от друга порода. Много съжалявам.

Човекът на брега се засмя:

— Няма нищо невъзможно. Ако нисшите Различни са способни да инициират хора, то трябва да има начин да превръщат човек в маг.

Тъмнината мълчеше.

— Между другото, не съм казвал, че искам да стана Тъмен Различен. Не изпитвам никакво желание да пия кръвта на невинните, да гоня девственици по полето, или с противно хихикане да стоварвам проклятия. — раздразнено каза човекът. — С далеч по-голямо удоволствие бих вършил добри дела… изобщо — вашите вътрешни противоречия са ми напълно безразлични!

— Това… — уморено каза нощта.

— Това е ваш проблем. — отговори човекът. — Давам ви една седмица. След това искам да получа отговор на молбата си.

— Молба? — уточни нощта.

Човекът на брега се усмихна:

— Да. Засега само моля.

Той се обърна и тръгна към колата си — „Волга“, която щеше отново да излезе на мода след около половин година.

Бележки

[1] В оригинала — „иной“, в смисъл — „не като останалите“. Подобен термин имаше в последните книги от Дорсайския цикъл на Гордън Диксън, но там превода беше „друг“. Заради някои каламбури избора ми за превод спря на думата „различен“. Бел.прев.