Сергей Лукяненко
Сумрачен патрул (20)

Глава 1

Пристигнах в сградата на Нощния Патрул около осем часа сутринта. Най-мъртвото време — смяната на дежурствата. Оперативните работници, които са дежурили тази нощ по улиците на града, вече са предали рапортите си и са се прибрали в къщи. Щабните работници, според московските обичаи, ще се появят не по-рано от девет.

И в стаята на охраната се извършваха смени. Заминаващите охранители подписваха някакви документи, пристигащите преглеждаха дневника за дежурство. Аз се здрависах с всички и продължих без да минавам задължителната проверка. На практика — нарушение… макар и този пост да беше предназначен най-вече за хората.

На третия етаж охраната вече се бе сменила. Тук дежуреше Гарик и не си позволи никакви пропуски — огледа ме през Сумрака, с кимване ми нареди да докосна амулета: фигура на петел, направена от златиста тел. При нас това се наричаше „да поздравиш Додон“ — на теория докосването на Тъмен би трябвало на накара петела да кукурига. Впрочем, някои шегобийци твърдяха, че като почувства Тъмен, петелът врещи с човешки глас: „Противен!“

Едва тогава Гарик ми се усмихна приветливо и ми стисна ръката.

— Хесер тук ли е? — попитах аз.

— Кой го знае? — с въпрос отвърна Гарик.

Наистина, намерих какво да питам! Висшите магове могат да се придвижват по много пътища.

— Ти май беше в отпуск… — сякаш напрегнат от странния въпрос, попита Гарик.

— Омръзна ми да почивам. Понеделник, както се казва, започва…

— И си изтощен до крайност… — продължаваше магът, напрягайки се все повече. — Я погали петела още веднъж!

Аз отново поздравих Додон, после постоях неподвижно, докато Гарик проверяваше аурата ми с помощта на някакъв хитър амулет от цветно стъкло.

— Извинявай. — каза Гарик, прибирайки амулета. И леко смутено добави: — Направо не приличаш на себе си.

— Почивахме със Светлана на село, а там се появи древна вещица. — поясних аз. — Че и глутница върколаци хулиганстваха. Наложи се да търся вълците, да търся вещицата… — аз махнах с ръка. — След такъв отпуск трябва болнични да вземам.

— Ето какво било. — веднага се успокои Гарик. — Подай молба, май още имаме лимит за възстановяване на силите.

Трепнах и поклатих глава.

— Ще се справя сам. Благодаря.

Сбогувах се с Гарик и се качих на четвъртия етаж. Постоях пред приемната на Хесер, после почуках.

Никой не ми отговори и аз влязох вътре.

Секретарката, разбира се, не беше на мястото си. Вратата към кабинета на Хесер беше плътно затворена. Впрочем, кафе-машината весело примигваше с лампичката си за готовност, компютъра беше включен, даже телевизора тихо мърмореше на новинарския канал. Водещият разказваше, че пясъчната буря отново е попречила на американските войски в поредната им миротворческа мисия, обърнала е няколко танка и дори е свалила два хеликоптера.

— Освен това е набила войниците и взела няколко в плен. — неволно добавих аз.

Що за странен навик имат някои Различни — да гледат телевизия? Или глупави сапунени сериали, или лъжи по новините. С една дума — хора… Друга дума — добитък?

Те не са виновни. Те са слаби и разпръснати. Те са хора, а не добитък!

Ние сме добитъка.

А хората — трева.

Аз стоях, облегнат на стола на секретарката и гледах през прозореца към плаващите над града облаци. Защо в Москва небето е толкова ниско? Никъде другаде не съм виждал толкова ниско небе… освен в Москва през зимата…

— Тревата може да се подстригва. — раздаде се глас зад гърба ми. — А може и да се изтръгва с корена. Кое ти харесва повече?

— Добро утро, шефе. — казах аз, обръщайки се. — Мислех, че ви няма.

Хесер се прозя. Беше по халат и чехли. Изпод халата се подаваше пижама.

Ама никога не бих си и помислил, че Великият Хесер носи пижама с анимационни герои на Дисни! Започвайки от Мики Маус и Доналд Дък и свършвайки с Лило и Стич. Не може Велик, който е живял хиляди години и чете мисли с лекота, да носи такава пижама!

— Спах. — мрачно каза Хесер. — Спах спокойно. Легнах си в пет сутринта.

— Извинявайте, шефе. — казах аз. Не знам защо, но освен „шефе“, не се сещах за друго обръщение. — Много работа ли имахте тази нощ?

— Четох книга, много интересна. — включвайки кафе-машината, каза Хесер. — За мен черно със захар, за теб — с мляко и без захар…

— Нещо магическо ли? — поинтересувах се аз.

— Не бе, Головачев! — изръмжа Хесер. — Ще подам оставка и ще ида при него като съавтор, да пиша книжки! Вземи си кафето.

Взех си чашата и последвах Хесер в кабинета му.

Тук, както винаги, имаше нови дреболии. В един от шкафовете се бяха появили малки фигурки на мишки — стъклени, оловни, дървени, имаше и керамични чаши и стоманени ножове. На задната стена на шкафа беше облегната стара брошура на ДОСААФ, на обложката на която беше изобразено жури, оценяващо парашут, до нея стоеше простичка литография, на която се зеленееше малка горичка.

Поради някаква причина — не можех да разбера каква, — всичко това навяваше мисли за началните класове в училище.

На стената висеше хокеен шлем със златист цвят, поразително приличащ на плешивина. В шлема бяха забити няколко стрелички за игра на дартс.

Хвърляйки поглед към тези вещи, които можеше да значат нещо много важно, а можеше да не означават абсолютно нищо, аз седнах в едно от креслата за посетители. И забелязах, че в теленото кошче за боклук се търкаля някаква книжка с ярка цветна корица. Нима Хесер наистина е чел Головачев? Но като се вгледах, реших че греша — на книгата беше написано „Шедьоври на световната фантастика“.

— Пий си кафето, прочиства мозъка сутрин. — със все същия недоволен тон измърмори Хесер. Самият той пиеше кафето си шумно, посръбвайки; направо ти се струваше, че ако му дадеш чинийка и каменна захар, ще започне да пие направо от чинийката.

— Трябва да получа отговор на няколко въпроса, шефе. — казах аз. — На много въпроси.

— Ще получиш. — кимна Хесер.

— Различните са много по-слаби в магията от хората.

Хесер се намръщи.

— Глупости. Оксиморон.

— Но нали магическата сила на хората…

Хесер вдигна пръст и го размаха заплашително.

— Стоп. Не бъркай потенциалната енергия с кинетичната!

Беше мой ред да замълча. А Хесер, разхождайки се с чашата из кабинета, обясняваше монотонно:

— Първо… Да, всичко живо е способно да изработва магическа Сила. Всичко живо — не само хората! Дори животните, дори тревата. Има ли тази Сила някакви физически основи, може ли да се измери с някакъв прибор? Не знам. Може би това никой и никога няма да узнае. Второ… Никой не може да управлява собствената си Сила. Тя се разсейва в пространството, поглъща се от Сумрака, една част се улавя от синия мъх, друга част — от Различните. Разбираш ли? Има два процеса — излъчване на собствената Сила и поглъщане на чуждата Сила. Първият е неосъзнат и се усилва според дълбочината на потапяне в Сумрака. Вторият, в една или друга степен, също е присъщ на всички — и хората, и Различните. Болното дете моли майка си — поседи с мен, погали ме по коремчето! Майката го гали — и болката минава. Майката иска да помогне на детето си и нейната Сила частично оказва целенасочено действие. Така наречения „екстрасенс“, тоест човек с непълни, кастрирани способности на Различен, е способен да въздейства не само на близки хора, не само под въздействието на душевен порив, но и да лекува или проклина чужди хора. Изтичащата от него Сила е по-оформена. Вече не е пара, но още не е лед — просто вода. Трето… Ние — Различните. При нас балансът на поглъщане и излъчване на Силата е изместен в посока на поглъщането.

— Какво? — възкликнах аз.

— А ти си мислеше, че всичко е просто, като при вампирите? — Хесер се усмихна весело. — Мислиш си, че Различните само вземат, без да дават нищо в замяна? Не, всички ние отдаваме онази Сила, която произвеждаме. Но ако при обикновения човек процесът на поглъщане-излъчване е в динамично равновесие и много рядко, в следствие на душевно вълнение, балансът се нарушава, то при нас всичко е различно. Ние сме разбалансирани от самото начало. Ние поглъщаме от околния свят повече, отколкото отдаваме.

— И можем да работим с остатъка. — казах аз. — Така ли?

— Ние работим с разликата в потенциалите. — Хесер отново ми се закани с пръст. — Няма значение каква е твоята „магическа температура“… вещиците някога използваха този термин. Ти можеш да генерираш много Сила, но тогава и скоростта на излъчването ще расте в геометрична прогресия. Има такива Различни… те отдават в общото хранилище на Силата даже повече, отколкото хората, но и поглъщат много. И работят с тази разлика в потенциалите.

Хесер помълча и добави самокритично:

— Но това са редки случаи, признавам. Повечето Различни отстъпват на хората в способността си да произвеждат магическа Сила, но пък са равни или ги превъзхождат в способността си да я поглъщат. Антоне, няма такова понятие като средна температура в болница. Ние не сме банални вампири. Ние сме и донори.

— Защо не ни учат на това? — попитах аз. — Защо?

— Ами затова, защото разгледано най-общо — ние все пак използваме чужда Сила! — сопна се Хесер. — Ето ти, например — защо ми се домъкна толкова рано? Гневни тиради да ми четеш! Ах, как може, ние използваме генерираната от хората Сила! А нали ти се е налагало да я събираш директно, да я изсмукваш като истински вампир. Като ти трябваше — не се притесни. Тръгна, целият в бяло, с печал на благородното чело! А след теб децата плачеха!

Той, разбира се, беше прав. Частично. Но аз вече достатъчно бях работил в Патрула, за да разбера: частичната истина — това също е лъжа.

— Учителю… — тихо казах аз и Хесер трепна.

Аз се отказах да бъда негов ученик в онзи същия ден, когато отнемах Силата от хората.

— Слушам те, ученико. — гледайки ме в очите, отвърна той.

— Работата не е в това, колко Сила използваме, а колко отдаваме. — казах аз. — Учителю, нали целта на Нощния Патрул е да разделя и защитава?

Хесер кимна.

— Да разделя и защитава дотогава, докато хората станат по-добри и новите Различни ще избират само Светлината?

Хесер отново кимна.

— И всички хора станат Различни?

— Глупости. — Хесер поклати глава. — Кой ти каза тази щуротия? Поне в един от документите на Патрула да има такава фраза? Във Великия Договор?

Затваряйки очи, аз погледнах към послушно пламналите редове.

„Ние сме Различни…“

— Не, такива думи няма никъде. — признах аз. — Но цялото ни обучение, всичките ни действия… всичко е нагласено така, че да се създава именно такова впечатление.

— Това впечатление е лъжливо.

— Да, но тази самозаблуда се поощрява!

Хесер въздъхна тежко. Погледна ме в очите. Каза:

— Антоне, на всички им трябва цел в живота. Висша цел. И на хората, и на Различните. Дори и тази цел да е лъжлива.

— Но това е задънена улица… — прошепнах аз. — Учителю, това е път без изход. Ако победим Тъмните…

— То ще победим Злото. Егоизма, себелюбието, равнодушието.

— Но самото ни съществуване — то също е егоизъм и себелюбие!

— Твоите предложения? — любезно се поинтересува Хесер.

Аз мълчах.

— Имаш ли възражения срещу оперативната работа на Патрулите? Против контрола на Тъмните? Против помощта за хората, опитите да подобрим социалната система?

Ето тук аз почувствах почва за реванш.

— Учителю, а какво точно сте дали на Арина през тридесет и първа година? Когато сте се срещнали с нея на хиподрума?

— Парче китайска коприна. — спокойно отговори Хесер. — Жена е, все пак, прищели й се хубави парцалки… а годините бяха тежки. Един приятел ми беше изпратил от Манджурия, получи се много удачно… Осъждаш ли ме?

Аз кимнах.

— Антоне, аз от самото начало бях против глобалния експеримент върху хората. — с явно отвращение каза Хесер. — Глупава идея, още от деветнайсети век я обмисляха. Не напразно Тъмните се съгласиха. Нямаше да има никакви положителни промени. Все същите кървища, войни, глад, репресии…

Той замълча. Отвори шумно чекмеджето и извади пура.

— Но Русия сега щеше да е преуспяла страна… — започнах аз.

— Дрън-дрън… — измърмори Хесер. — Не Русия, а Евразийски съюз. Сито социалдемократическо общество. Враждуващо с Азиатския съюз, оглавяван от Китай, и конфедерацията на англоезичните страни, оглавявана от Щатите. Пет-шест локални ядрени конфликта на година… на територията на страните от третия свят. Бой за ресурси, надпревара във въоръжаването, по-страшна от днешната…

Аз бях смачкан и разбит. На пух и прах. Но още се опитвах да протестирам:

— Арина разказваше… град на Луната…

— Да, наистина. — кимна Хесер. — Щеше да има лунни градове. Около базите с ядрени ракети. Четеш ли фантастика?

Свивайки рамене, аз хвърлих поглед към книжката в кошчето.

— Онова, което писаха американските писатели през петдесетте години — това и щеше да се случи. — поясни Хесер. — Да, космически кораби с атомна тяга… военни. Разбираш ли, Антоне, пред комунизма в Русия имаше три пътя. Първия — да се развие в прекрасно, чудесно общество. Но това е против човешката природа. Втория — да се изроди и да загине. Това и стана. Третия — да се превърне в социалдемокрация от скандинавски тип и да помете под себе си по-голяма част от Европа и Северна Африка. Уви, сред последствията от този вариант е разделянето на света на три противостоящи блока, а рано или късно — глобална война. Но още преди това хората щяха да разберат за нашето съществуване, щяха да изтребят или да заробят Различните. Извинявай, Антоне, но реших, че лунните градове и стоте сорта салам през осемдесета година не си заслужават цената.

— Но затова пък сега Америка…

— Стига с тази Америка. — намръщи се Хесер. — Почакай до две хиляди и шеста година, пък тогава ще говорим.

Аз мълчах. Даже не попитах какво е видял Хесер в идващата, вече не толкова далечна две хиляди и шеста…

— Разбирам твоите душевни терзания. — посягайки към запалката, каза Хесер. — Много цинично ли ще е, ако запуша?

— Ако щете — водка пийте, учителю. — сопнах се аз.

— Сутрин водка не пия. — Хесер запуфтя, разпалвайки пурата си. — Твоите терзания… твоите… съмнения са ми напълно ясни. Аз също не смятам сегашната ситуация за правилна. Но какво ще стане, ако всички изпаднем в меланхолия и се оттеглим от работата? Ще ти кажа какво! Тъмните с удоволствие ще поемат ролята на пастири за човешкото стадо! Те няма да се притесняват. Ще се зарадват, че им е провървяло… Решавай.

— Какво да решавам?

— Нали дойде с намерение да подадеш оставка! — повиши тон Хесер. — Така че, решавай — оставаш ли в Патрула, или нашите цели не са достатъчно светли за теб?

— При наличие на черен цвят сивия се счита за бял. — отвърнах аз.

Хесер изсумтя. И спокойно попита:

— Какво стана с Арина, избяга ли?

— Избяга. Взе Надечка за заложник и поиска помощ от мен и Светлана.

На лицето на Хесер не трепна нито един мускул.

— Старата гадина, Антоне, си има свои принципи. Може да блъфира както си поиска, но дете няма да пипне. Повярвай ми, познавам я.

— Ами ако не й бяха издържали нервите? — спомняйки си за преживяния ужас, попитах аз. — Не й пука от Патрулите и даже от Инквизицията! Тя дори от Завулон не се бои.

— От Завулон — може би… — усмихна се Хесер. — Аз съобщих на Инквизицията за вещицата, но и с Арина се свързах. Напълно официално, между другото. Всичко е запротоколирано. И относно семейството ти вещицата беше предупредена. Специално.

Това вече беше новина.

Аз гледах спокойното лице на Хесер и не знаех какво да кажа.

— С Арина имам дълги и уважителни отношения. — поясни Хесер.

— Как става така? — попитах аз.

— Кое по-точно? — учуди се Хесер. — Уважителните отношения ли? Разбираш ли…

— Всеки път, когато се убедя, че сте гнусен интригант, вие за десет минути ми доказвате, че не съм прав. Ние паразитираме върху хората? Оказва се, че това е за тяхно добро. Страната е в разруха? Могло е да бъде и по-лошо. Дъщеря ми е в опасност? Не, в безопасност е, като малкия Саша Пушкин с бавачката си…

Погледът на Хесер омекна.

— Антоне, преди много, много време аз бях кльощав и сополив хлапак… — той замислено гледаше през мен. — Да. Кльощав и сополив. И карайки се със своите наставници, чийто имена няма да ти говорят нищо, аз бях сигурен — те са гнусни интриганти. А после те ме убеждаваха в обратното. Минаха векове и аз вече имах свои ученици…

Той изпусна кълбо дим и замълча. Впрочем, защо ли да продължава? Векове? Ха! Хиляда години — това е достатъчен срок, за да се научиш да парираш всякакви нападки от подчинените си. И то така, че идват кипящи от възмущение, а си отиват преизпълнени с любов и уважение към шефа. Опитът е огромна сила. По-страшна от магическата.

— Иска ми се да ви видя без маска, шефе. — казах аз.

Хесер благодушно се усмихна.

— Кажете ми поне това — беше ли синът ви Различен? — попитах аз. — Или вие го направихте Различен? Аз разбирам, не трябва да се разкрива тази тайна, нека всички мислят…

Юмрукът на Хесер се стовари с грохот на масата. А самият Хесер се надигна, навеждайки се напред.

— Докога ще чопкаш тази тема? — изръмжа той. — Да, ние с Олга подведохме Инквизицията и получихме право за реморализация на Тимур! Той трябваше да стане Тъмен, а мен това не ме устройва! Разбра ли? Ако искаш — иди и докладвай на Инквизицията. Само престани с тези брътвежи!

За момент се уплаших. А Хесер отново започна да кръстосва кабинета, постоянно изскачайки от чехлите си и жестикулирайки енергично:

— Невъзможно е да направиш човек Различен! Невъзможно! По никакъв начин! Искаш ли да ти кажа истината за твоите жена и дъщеря? Олга се намеси в съдбата на Светлана! Към нея приложи втората половина от Тебешира на Съдбата! Но дори Тебешира на Съдбата не е способен да превърне твоята неродена дъщеря в Различна, ако тя самата не се бе родила Различна! Ние само я направихме още по-силна, дадохме й абсолютната Сила!

— Знам. — кимнах аз.

— Откъде? — изуми се Хесер.

— Арина намекна.

— Умна е. — кимна Хесер. И пак повиши глас: — Това е! Сега знаеш всичко, което се отнася към тази тема! Човек не може да стане Различен. Използвайки най-могъщите артефакти — на началния етап или доста по-късно — може да го направиш по-силен или по-слаб, да го склониш към Светлината или Тъмнината… В много малки граници, Антоне! Ако момчето Егор не беше неутрален още от начало, ние не бихме могли да изтрием неговата инициация в Тъмнината. Ако твоята дъщеря не трябваше да се ражда като Велика Вълшебница, ние никога не бихме могли да я направим Най-Великата! За да напълниш съд със светлина или тъмнина, трябва да имаш този съд! От нас зависи какво ще налеем вътре — но не сме способни да направим самият съд! Дреболии, само дреболии — с това сме и принудени да работим! А ти предполагаш, че човек може да се превърне в Различен!

— Борис Игнатиевич, — сам не знам защо се обърнах към Хесер с руското му име. — Извинявайте, ако дрънкам глупости. Но не мога да разбера — как така не сте намерили Тимур по-рано? Та той е ваш син! Не го ли чувствахте? Дори и на разстояние?

В този момент Хесер неочаквано посърна. На лицето му се появи някаква виновност и объркване едновременно.

— Антоне, макар и да съм стар интригант… — той помълча. — Нима мислиш, че бих позволил собствения ми син да расте в детски дом, в беди и страдания? Мислиш, че на мен не ми се иска малко топлина и ласки? Да се почувствам като човек? Да си поиграя с бебето, да ида с хлапето на футбол, да науча младежа да се бръсне, да приема юношата в Патрула? Не, кажи поне една причина, заради която съм позволил сина ми да живее и остарява далеч от мен! Аз съм лош баща, безсърдечна гадина? Да допуснем. Но тогава защо съм решил да го направя Различен? Защо са ми тези проблеми?

— Но защо не сте го намерили по-рано? — възкликнах аз.

— Ами защото когато се роди, беше най-обикновено дете! Без и най-малкия потенциал на Различен!

— Случва се. — неуверено казах аз.

Хесер кимна:

— Съмняваш ли се? И аз се съмнявам… трябваше да почувствам следите от Сила в Тимур! Но ги нямаше…

Той разпери ръце, седна. Промърмори:

— Така че не ми приписвай невъзможни подвизи. Не мога да правя хората Различни. — Хесер помълча и изведнъж добави прочувствено: — Но ти си прав. Трябваше да го почувствам по-рано! Е, да разпознаеш потенциалния Различен в чужд възрастен човек — случва се. Но в родния си син? Който съм люлеел на ръце, в който съм мечтал да видя Различен? Не знам. Значи способностите му са били твърде слаби… или вече съм се побъркал.

— Има още един вариант. — неуверено казах аз.

Хесер ме погледна изпод вежди и сви рамене:

— Вариантите винаги са повече от един. Какво имаш предвид?

— Някой може да превръща хората в Различни. Този някой е намерил Тимур и го е превърнал в потенциален Различен. След това сте го почувствали…

— Олга го почувства… — измърмори Хесер.

— Добре, Олга. И след това сте започнали да действате. Мислили сте си, че лъжете Инквизицията и Тъмните. А са лъгали вас.

Хесер изпръхтя недоверчиво.

— Ама допуснете поне за миг, че може да се превърне човек в Различен! — помолих се аз.

— И защо е било направено това? — попита Хесер. — Аз съм готов да повярвам на всичко, само ми покажи причините. Да ни подстави нас с Олга? Едва ли. Всичко мина гладко, без никаква спънка.

— Не знам. — признах си аз. И отмъстително добавих, ставайки: — Но на ваше място не бих се отпускал, шефе. Свикнали сте вашата интрига винаги да е най-тънката. А нали вариантите винаги са повече от един.

— Умник… — намръщи се Хесер. — Я изчезвай при Светлана… почакай.

Той пъхна ръка в джоба на халата и извади мобилен телефон. Телефона не звънеше, само нервно вибрираше.

— Сега, минутка… — кимна ми Хесер. И вече в слушалката, със съвсем различен глас: — Да!

Аз деликатно се отдалечих към шкафовете и започнах да разглеждам магическите финтифлюшки. Добре, фигурките на чудовища могат да служат за викане на тези същества. Например. А за какво е камшика? Нещо като „бича на Шааб“?

— Веднага идваме. — късо каза Хесер. Щракна затворения мобилен телефон. — Антоне!

Когато се обърнах към Хесер, той тъкмо приключваше с преобличането: прокарваше ръка край тялото си, халатът и пижамата се свиваха, променяха цвета и текстурата си, превръщайки се в строг сив костюм. С едно последно махване с ръката Хесер си окачи вратовръзка, вече завързана в строг уиндзорски възел. И всичко това не беше илюзия — Хесер наистина създаваше костюм от пижама.

— Антоне, ще се наложи да направим малка разходка… до къщичката на злата вещица.

— Хванали ли са я? — попитах аз, опитвайки се да определя собствените си чувства. Приближих се към Хесер.

— Не, по-лошо. Вчера вечерта, по време на обиска, в жилището на Арина са намерили тайник. — Хесер махна с ръка и във въздуха се отвори портал. Добави мъгляво: — Там вече… са се събрали доста хора. Да вървим.

— Какво има в тайника? — възкликнах аз.

Но ръката на Хесер вече ме буташе навътре в светещия бял овал.

— Приготви се. — дочух аз последния съвет.

Пътя през портала заема някакво време — секунди, минути, а понякога даже и часове. Това зависи не от разстоянието, а от точността на насочването. Аз не знаех кой е окачвал портала в къщата на Арина, не знаех и колко ще вися в млечно бялата пустота.

Тайник в дома на Арина. Е, и какво от това? Всеки Различен си прави в къщи тайници за магически предмети. Какво е изплашило толкова Хесер… а аз бях сигурен, че шефът е изплашен и разстроен, твърде каменно и спокойно беше станало лицето му!

Неизвестно защо си представих някакви ужасии, например детски трупове в мазето. Ето ти повод Хесер да се паникьосва, а беше сигурен, че Арина няма да пипне Надечка!

Не, не може да бъде…

И с тази мисъл се изтърсих от портала — директно насред стаичката.

А тук наистина беше многолюдно.

— Дръпни се! — извика Костя и ме хвана за ръката. Аз едва успях да направя крачка встрани и от портала излезе Хесер.

— Приветствам те, Велики. — някак удивително вежливо, без привичната си язвителност, каза Завулон.

Аз се оглеждах. Шест непознати инквизитори — в плащове, с нахлупени над лицата им качулки, всичко както трябва да е. Едгар, Завулон и Костя — също ясно. Светлана! Аз я погледнах изплашено, но тя веднага поклати успокояващо глава. Значи с Надя всичко е наред…

— Кой води разследването? — попита Хесер.

— Триумвират. — кратко отвърна Едгар. — Аз от Инквизицията, Завулон от Тъмните и… — той погледна Светлана, — и както решите.

— Аз. — кимна Хесер. — Светлана, благодаря ти. Признателен съм ти.

Нямаше нужда от обяснения. Каквото и да е станало тук, Светлана се е появила първа от Светлите и е започнала да действа от името на Нощния Патрул.

Може да се каже — върнала се е на служба.

— Да ви въведа ли в обстановката? — попита Едгар.

Хесер кимна.

— Городецки? — уточни Едгар.

— С мен е.

— Ваше право. — Едгар ми кимна. — И така, тук имаме извънредно произшествие…

Защо говори с думи?

Аз се опитах да попитам за това Светлана, мислено се протегнах към нея…

И се натъкнах на плътна стена.

Инквизицията е блокирала района. Ето защо на Хесер му позвъниха по телефона, а не се свързаха мислено с него. Каквото и да е станало тук, то трябваше да остане в тайна.

Следващите думи на Едгар потвърдиха мисълта ми.

— Понеже случилото се трябва да бъде запазено в пълна тайна, — каза Едгар, — аз моля всички присъстващи да свалят защитата си и да се приготвят за получаване на знака на Наказващият Огън.

Аз погледнах към Хесер — той вече разкопчаваше ризата си. Завулон, Светлана, Костя, даже самият Едгар — всички се събличаха!

Примирен, аз свалих тениската. Наказващият Огън, значи…

— Ние, присъстващите, се кълнем никога, никъде и никому с единствено изключение върховния Трибунал на Инквизицията да не разгласяваме това, което ще ни се открие по време на разследването на това произшествие. — каза Едгар. — Кълна се.

— Кълна се. — каза Светлана и ме хвана за ръка.

— Кълна се. — прошепнах аз.

— Кълна се, кълна се, кълна се. — раздаде се от всички страни.

— Ако наруша тази тайна, нека ме унищожи ръката на Наказващият Огън. — завърши Едгар.

Пръстите му блеснаха с ослепително червено сияние. Във въздуха сякаш увисна горящ отпечатък ръката му, размножи се и дванайсет плаващи длани заплуваха към нас. Много бавно — и това плашеше най-много.

Знакът докосна първо самият Едгар. Лицето на Инквизитора се изкриви, на кожата му за момент избиха още няколко такива червени отпечатъка.

Това май боли…

Хесер и Завулон понесоха стоически докосването на знака. И ако не ме лъжеха очите, на телата им тези знаци вече се бяха сплели в гъста мрежа.

Някой от Инквизиторите извика.

Това май боли много…

Заклинанието ме докосна и аз разбрах, че греша. Това не болеше много, това беше непоносимо! Струваше ми се, че ме жигосват с нажежено клеймо, и не просто ме жигосват, а прогарят тялото ми открай докрай!

Когато кървавата мътилка в очите ми се разнесе, аз с учудване разбрах, че съм успял да се задържа прав — за разлика от двама Инквизитори.

— А казват, че раждането боли… — тихо каза Светлана, закопчавайки блузата си. — Ха…

— Искам да напомня… ако знака сработи — ще бъде още по-болезнено… — промърмори Едгар. В очите на Тъмния имаше сълзи. — Това е за общото благо.

— Стига лирични отклонения! — прекъсна го Завулон. — След като си станал главен, дръж се адекватно.

Наистина, къде ли е Витезслав? Все пак е отлетял за Прага?

— Моля, след мен. — все още мръщейки се, каза Едгар. И тръгна към стената.

Тайници могат да се правят по много начини. От най-баналния — магически замаскиран сейф в стената, до опасания с мощни заклинания склад в Сумрака.

Този тайник беше доста оригинален. Когато Едгар влезе в стената — пред него за момент се появи тясна, сякаш несъразмерна с човека пролука — аз веднага си спомних този хитър и сложен метод, смес от магия за илюзия и магия за пренасяне. От някакво ограничено пространство, например от стая, се вземаха парченца пространство — тесни ивички край стените — и магически се съединяваха в единен „килер“. Това беше сложен и доста опасен метод, но Едгар влезе спокойно в тайника.

— Няма да се поберем всичките. — измърмори Хесер и погледна към инквизиторите. — Доколкото разбирам, вече сте били там? Почакайте ни тук.

Притеснявайки се да не спрат и мен, аз прекрачих напред и стената послушно се разтвори пред мен. Защитните заклинания вече бяха премахнати.

Килерчето се оказа доста големичко: три на три метра, не по-малко. В него дори имаше прозорец — точно по същия начин „нарязан“ от парчета други прозорци. Пейзажът от прозореца изглеждаше фантасмагоричен: ивички гора, половин дърво, парченце небе, всичко разбъркано в пълен безпорядък.

Но в килера имаше още нещо, заслужаващо далеч по-голямо внимание.

Хубав костюм от плътна сива тъкан, елегантна риза — бяла, копринена, с дантели по яката и маншетите, изискана вратовръзка — сребристо сива с червена искра, чифт великолепни черни кожени обувки, от които се подаваха бели чорапи. Всичко това лежеше на пода насред килера. Бях сигурен, че вътре в костюма имаше копринено бельо с ръчно избродиран монограм.

Впрочем, нямах никакво желание да се ровя в дрехите на Висшия вампир Витезслав. Плътен сив прах, пълнещ дрехите и разсипан наоколо — това бе всичко, което бе останало от инспектора от Европейското Бюро на Инквизицията.

Светлана, влязла в килера след мен, само въздъхна и ме хвана за ръка. Хесер мрачно изкряка. Завулон въздъхна — даже ми се стори, напълно искрено.

Последният влязъл, Костя, не издаде нито звук. Само стоеше като прехласнат, гледайки жалките останки на своя съплеменник.

— Както разбирате, господа, — тихо каза Едгар, — станалото е чудовищно само по себе си. Убит е Висш вампир. Убит е бързо и без следи от борба. Предполагам, че дори на уважаемите Висши, присъстващи тук, това не е по силите.

— Присъстващите тук Висши не са толкова тъпи, че да нападат сътрудници на Инквизицията. — тежко каза Хесер. — Впрочем, ако Инквизицията настоява за проверка…

Едгар поклати глава:

— Не. Повиках ви тук именно защото не ви подозирам в нищо. Преди да информирам Европейското Бюро, ми се стори разумно да поискам вашия съвет. Все пак това е територия на московските патрули.

Завулон клекна край останките, загреба малко пепел, разтърка я с пръсти, помириса я, даже ми се стори — докосна с език… Надигна се с въздишка и промърмори:

— Витезслав… Дори не мога да си представя кой може да го унищожи. Аз… — той се поколеба за момент, — аз бих помислил три пъти, преди да встъпя в схватка с него. А вие, колега?

Той погледна към Хесер. Хесер не бързаше с отговора, а разглеждаше праха с ентусиазма на млад природолюбител.

— Хесер? — повтори Завулон.

— Да, да… — кимна Хесер. — Аз бих могъл. Всъщност, случвало се е да… имаме някои разногласия. Но да го направя толкова бързо… и толкова чисто… — Хесер разпери ръце. — Не, не бих могъл. Уви. Даже малко завиждам.

— Печатът. — предпазливо напомних аз. — При временна регистрация на вампирите се слага печат…

Едгар ме погледна, сякаш бях изтърсил някаква глупост:

— Не и на сътрудниците на Инквизицията.

— И не на Висшите вампири! — предизвикателно добави Костя. — Печат се поставя на слабите, които не умеят да се контролират, още начинаещите вампири и върколаци.

— Всъщност аз отдавна се каня да поставя въпроса за премахването на тези дискриминационни ограничения. — вмъкна Завулон. — Печат не трябва да се поставя на вампирите и върколаците, започвайки от второ, а още по-добре — от трето ниво…

— Дай освен това да отменим и взаимната регистрация по местожителство. — насмешливо каза Хесер.

— Прекратете този спор! — с неочаквана властност каза Едгар. — Неосведомеността на Городецки не е повод да организирате диспут! Освен това… прекратяването на съществуването на вампира Витезслав не е най-страшното.

— А кое може да е по-страшно от Различен, който като на шега убива Висши? — попита Завулон.

— Фуаран. — кратно отвърна Едгар. — Книгата „Фуаран“, заради която са го убили.