Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder on the Links, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийство на игрището за голф

 

Английска, първо издание

Литературна група IV

Преводач: Аглика Маркова, 1980 г.

Редактор Йордан Костурков

Художник Веселин Христов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Найден Русинов

Коректори Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

07 9536622661 5637–31–80

Дадена за набор на 2. VI. 1980 г. Излязла от печат на 30. IX. 1980 г. Издателски № 1637. Формат 70/100/32. Печатни коли 14,25. Издателски коли 9,23. У.И.К. 9,30. Цена 1,08 лева

 

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. The Murder on the Links

First published 1923 by John Lane, the Bodley Head Ltd;

This edition published 1960 by Pan Books Ltd.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство на игрището за голф от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство на игрището за голф
The Murder on the Links
АвторАгата Кристи
Първо издание1923 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаТайният противник
СледващаПоаро разследва

Убийство на игрището за голф е третата книга на Агата Кристи, и втората с участието на Еркюл Поаро.

Съдържание

Романът започва със запознанството на капитан Артър Хейстингс с млада дама, която се представя като Пепеляшка, във влака за Кале. На следващия ден Хейстингс закусва с Еркюл Поаро в апартамента на детектива в Лондон, когато Поаро получава писмо: "За Бога, елате!" пише мосю Пол Рено. Поаро и Хейстингс се отправят директно към дома на Пол Рено, вила Женевиев, в северната част на Франция. Близо до вилата забелязват момиче с „уплашен поглед“. Един полицай им съобщава, че е бил убит същата сутрин.

Пол Рено и съпругата му били нападнати в стаята им в 2 часа след полунощ от двама мъже. Мадам Рено била завързана, а съпругът ѝ – отведен. Мъжете влезли през отворената входна врата. Тялото на Рено било открито, намушкано в гърба, в току-що изкопан гроб в началото на близкото игрище за голф. Рено бил изпратил сина си Джак по работа в Южна Америка; дал на шофьора си почивен ден, секретарят му, Габриел Стоунър, останал в Англия; в къщата имало три прислужнички.

Една от прислужничките съобщава, че съседката мадам Дьоброй посетила Пол Рено, след като мадам Рено се била оттеглила в стаята си. Мадам Дьоброй е майка на Марта, момичето с „уплашения поглед“. Друга прислужничка съобщава, че предния ден дошла непозната жена, за която Рено настоял да напусне веднага. Открити са улики като счупен часовник, дълга оловна тръба, любовно писмо подписано Белла, част от чек с името Дювийн, и оръжието на убийството – кама. Дърво в градината давало възможност човек да проникне в къщата през един от горните прозорци; Поаро смята наличието на отпечатъци от стъпки в лехата близо до дървото за най-важните улики. След като разказва своята версия вдовицата отива да разпознае тялото, след което припада при гледката на мъртвия си съпруг.

Поаро разследва отделно от френската полиция. Мосю Жиро е настроен откровено враждебно към детектива. Мосю Оте, от своя страна, споделя с Поаро ключова информация. Рено е променил завещанието си две седмици преди това, оставяйки почти всичко на съпругата си и нищо на сина си. Последните седмици мадам Дьоброй е внесла 2000 франка по банковата си сметка. Тя отрича преположението, че са били любовници. Марта разпитва Поаро дали имат заподорзрян. Поаро разпознава лицето на майка ѝ от снимките по стар случай. Неочаквано, Хейстингс среща младата дама, представила му се за Пепеляшка, на игрището за голф. Тя го моли да ѝ покаже вълнуващото местопрестъпление, след което неочаквано изчезва така като се е появила, взимайки със себе си оръжието на престъплението.

Стоунър се завръща, и предполага, че е по-вероятно изнудване отколкото любовна афера, тъй като миналото на Рено преди кариерата му в Южна Америка е мистерия. Джак Рено се завръща в къщи, признава за спора с баща си заради жената за която иска да се ожени (става въпрос за Марта), но настоява, че не е запознат с промяната на завещанието на баща му.

Поаро води разследване в Париж. Докато го няма, е открито друго тяло със забита в сърцето кама. Никой не разпознава добре облечения мъж, който съдейки по ръцете му може да е скитник. Оказва се, че мъжът е умрял преди Пол Рено. След като се завръща от Париж, Поаро и докторът изследват новото тяло. Мъжът е починал вследствие на епилептичен удар и е бил намушкан след смъртта му. Убийството на Рено е сходно с известен случай 22 години по-рано. Младата мадам Беролди е изправена пред съда за убийството на съпруга си. Двама маскирани мъже проникнали в къщата им за да го убият. Младият любовник на мадам Беролди, Жорж Коно, изпраща писмо до полицията, в което признава, че той е убиецът; нямало е никакви маскирани мъже, той е пробол съпруга след което е избягал. Признал си, защото разбрал, че мадам Беролди планирала да се ожени за друг мъж веднага след като овдовее. Нейното сърцераздирателно изпълнение в съда убедило журито в невинността ѝ. Тя и малката ѝ дъщеря напуснали Париж. Жиро заключва, че Джак е убил баща си и го арестува. Поаро вижда две слаби места в теорията на Жиро: Джак не печели нищо от убийството на баща си освен ако тялото не е намерено веднага; и наличието на оловната тръба близо до трупа остава необяснено.

Поаро стига до извода, че Пол Рено е Жорж Коно. Той отлетял от Франция за Канада, сдобивайки се с жена и син, след което направил състояние в Южна Америка. Когато семейството се установява във Франция, за огромно нещастие съседка им е мадам Беролди, която го изнудва. Още по-лошо, синът му се влюбва в нейната дъщеря. Когато скитникът умира в двора на дома му, Рено повтаря историята от преди години, но с една промяна. Той ще инсценира собствената си смърт за да избегне изнудването. Той изпраща надалеч тези, които биха могли да го разпознаят и подготвя сцената на отвличането. Тялото на скитника, обезобразено с тръбата ще бъде изгорено и Рено ще напусне страната с късния влак. Планът се провалил, тъй като някой друг го пробол преди да извади тялото на скитника. Затова мадам Рено, след като ѝ показали мъртвото тяло, била искрено шокирана да открие, че все пак това наистина е съпругът ѝ.

Джак е освободен от затвора, след като Бела Дювийн признава, че е извършила убийството. След това се оказва, че това не е вярно: двамата с Джак пристигат едновременно на престъплението и всеки си мисли, че другият е виновникът. Поаро си дава мсетка, че единственият с мотив е Марта Дьоброй. Тя дочува разговор между съпузите Рено за плана им, и така пробожда Пол Рено на игрището за голф, след като той е изкопал гроба си. Поаро моли мадам Рено да обезнаследи Джак, за да нареди нещата така, че мадам Рено да остане сама в къщата и даде възможност на Марта да я нападне. Марта се опитва да убие мадам Рено, която е спасена от Пепеляшка. Пепеляшка всъщност се оказва сестрата близначка на Бела. Дулси (Пепеляшка) и Хейстинг се събират, а в следващите книги става ясно, че са се оженили и живеят в ранчо в Аржентина.

Действащи лица

  • Еркюл Поаро – белгийски детектив
  • Артър Хейстингс – приятел на Поаро, разказващ историята

Вила Женевиев:

  • Пол Рено – бивш Жорж Коно
  • Елоиз Рено – съпругата му
  • Джак Рено – техен син
  • Франсоа, Леони, Денис – прислужнички
  • Аугуст – градинар
  • Габриел Стоунът – секретар на Пол Рено

Вила Маргьорит:

  • Мадам Дьоброй – бившата мадам Жак Беролди
  • Марта Дьоброй – дъщеря ѝ

Парижка полиция:

  • Люсиен Бекс – комисар
  • Мосю Оте – следовател
  • доктор Дюран – местен лекар
  • Мосю Жиро – полицай

Други:

  • Бела Дювийн – годеница на Джак Рено и акробатка
  • Дюлси Дювийн – сестра на Бела, позната на Хейстингс като Пепеляшка

Телевизия

Книгата е адаптирана за малкия екран през 1996 г. като част от поредицата „Случаите на Поаро“, с Дейвид Сушей в главната роля. Филмът има доста съществени отклонения от книгата:

  • В книгата Поаро получава писмо от Пол Рено, докато във филма Поаро и Хейстингс са на почивка в хотел, притежаван от Пол Рено, именно там двамата се срещат.
  • Убийството на Пол Рено става само 10 години (а не 20 както е в книгата) след случая Беролди, вследствие на което Джак Рено е заварен син, със силен мотив да убие Пол.
  • Във филма случаят Беролди е представен в самото начало.
  • Във филма Джак Рено участва в състезание по колоездене.
  • Във филма Жиро и Поаро се хващат на бас, кой ще реши пръв случая. Жиро залага прословутата си лула, с която не се разделя, а Поаро – своите мустаци. Накрая Жиро дава лулата си на Поаро, който му я връща казвайки, че няма да я приеме, така Жиро ще се сеща всеки път когато я погледне за белгийския детектив.
  • Във филма не е включен образа на Дюлси, а Бела е певица в хотела. Последната сцена на филма показва целувка между Бела и Хейстингс.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Murder on the Links в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА VI
МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Лекарят и господин Оте пренесоха изпадналата в безсъзнание жена в къщата. Комисарят гледаше след тях и клатеше глава.

— Горката жена — мърмореше си той. — Шокът беше прекалено голям за нея. За съжаление не можем да й помогнем. Сега, мосю Поаро, искате ли да видим мястото, на което е било извършено престъплението?

— Ако обичате, мосю Бекс.

Преминахме през къщата и излязохме през външната врата. Поаро отново, докато минавахме, погледна стълбите и поклати недоволно глава.

— За мен е невероятно, че прислугата не е чула нищо. Скърцането на стъпалата — при положение, че по тях са слизали трима души — би събудило мъртвите!

— Това е било посред нощ, недейте забравя. Тогава те са спали дълбоко.

Но Поаро продължи да клати глава, като че ли не приемаше напълно това обяснение. На завоя той спря и погледна къщата.

— Какво ги е накарало да опитат дали външната врата е отворена? Това е най-невероятното нещо, което може да им дойде на ум. Много по-нормално е било да се опитат да влязат през прозореца.

— Но прозорците на приземния етаж са с железни решетки — възрази комисарят.

Поаро посочи към прозореца на първия етаж.

— Това е прозорецът на спалнята, от която ние току-що излязохме, нали? А виждате ли, че тук има дърво и да се покатери човек по това дърво е най-простото нещо в света.

— Възможно е — съгласи се другият. — Но ако те се бяха покатерили по дървото, стъпките им щяха да се отпечатат в цветните лехи.

Видях колко е прав. От двете страни на стълбите имаше две големи овални цветни лехи с алени мушката. Въпросното дърво фактически беше пуснало корени в края на едната леха. До него не можеше да се стигне, без да се стъпи в лехата.

— Виждате ли — продължи комисарят. — На пътеките не могат да се отпечатат стъпки поради сушата, но пръстта в цветните лехи е мека и там работата е съвсем различна.

Поаро се приближи до лехата и я проучи внимателно. Както беше казал Бекс, пръстта беше гладка и мека. Никъде не се виждаше отпечатък.

Поаро кимна, като че ли убеден, и ние тръгнахме отново, но той неочаквано хукна назад и започна да разглежда другата леха.

— Мосю Бекс! — извика той. — Погледнете тука. Тук има много следи.

Комисарят се приближи… и се усмихна.

— Драги мосю Поаро, без съмнение това са следи от подкованите обувки на градинаря. А и да не беше така, те не биха имали значение, тъй като от тази страна няма дърво и следователно няма начин да се стигне до горния етаж.

— Вярно е — каза Поаро, явно разочарован. — Значи вие мислите, че отпечатъците не са от значение.

— Изобщо нямат значение!

Тогава за крайно мое изумление Поаро произнесе следните думи:

— Не съм съгласен с вас. Нещо ми подсказва, че отпечатъците от тези стъпки са най-важното нещо, на което сме попаднали досега.

Мосю Бекс не каза нищо, само сви рамене. Той беше прекалено учтив, за да каже какво мисли наистина.

— Да продължаваме ли? — запита той вместо това.

— Разбира се. Аз мога да се занимая с тези отпечатъци и по-късно — каза Поаро бодро.

Вместо да продължи по пътеката, която водеше до портата, мосю Бекс тръгна по една пътечка, която се разклоняваше на няколко места под прав ъгъл. Пътечката стана стръмна, зави вдясно от къщата — от двете й страни стърчаха някакви храсти — и неочаквано ни изведе на малко празно място, откъдето се виждаше морето. Недалеч имаше пейка и разнебитена барака. Още няколко стъпки по-нататък спретнати храстчета образуваха границата на вилната градина. Мосю Бекс се промуши през храстчетата и ние се намерихме пред широка, покрита с червен керемиден прах площадка.

— Ами че това е игрище за голф — извиках аз.

Бекс кимна.

— То още не е довършено. Надяваме се, че ще можем да го открием по някое време идния месец. Именно хората, които работят на игрището, намериха тялото рано тази сутрин.

Задъхах се. Малко вляво, досега останал незабелязан от мен, се виждаше дълъг тесен трап и успоредно с него, с лице към земята, лежеше тялото на мъж! За момент сърцето ми подскочи ужасно и ми се стори, че трагедията се повтаря. Но комисарят разпръсна видението, като пристъпи напред с рязко възклицание на раздразнение:

— Къде гледа полицията? Дадох им строги заповеди да не пускат тук никого, ако няма съответните пълномощия.

Човекът, легнал на земята по корем, извърна глава.

— Но аз имам необходимите пълномощия — отбеляза той и бавно стана.

— Драги мосю Жиро — извика комисарят, — нямах никаква представа, че сте пристигнал. Следователят ви очаква с голямо нетърпение.

Докато той говореше, аз разглеждах новодошлия с жаден интерес. Знаех по име известния детектив от парижката криминална полиция и ми беше страшно интересно да го видя. Той беше много висок, на около 30 години, с кестеняви коси и мустаци и поведение на военен. В държанието му се долавяше известна арогантност, която показваше, че той много добре разбира собствената си важност. Бекс ни представи, като каза, че Поаро му е колега. В очите на детектива се появи слаб интерес.

— Познавам ви по име, мосю Поаро — каза той. — На времето бяхте много известен, нали? Но методите сега са съвсем различни?

— Престъпленията обаче са си останали същите — отбеляза Поаро любезно.

Веднага видях, че Жиро се беше настроил враждебно. Той не искаше да го свързват с Поаро и ми се стори, че ако се натъкне на някоя важна следа, най-вероятно щеше да я запази за себе си.

— Следователят… — започна Бекс отново. Но Жиро го прекъсна грубо:

— Пет пари не давам за следователя. Важна ми е светлината. След половин час ще се стъмни. Знам всичко за случая и мисля, че спокойно мога да разпитам хората от къщата утре, но ако трябва да намерим следи от убийците, ще ги намерим тук. Вашите полицаи ли са изпотъпкали цялото място? Смятах, че в наши дни полицаите не са толкова невежи.

— Уверявам ви, че не са. Следите, от които се оплаквате, са на работниците, които откриха тялото.

Другият изръмжа отвратен.

— Мога да видя следи, които ми показват, че тримата са минали през храста — но те са хитри. Могат да се разпознаят стъпките на мосю Рено в средата, но стъпките от двете му страни са били грижливо заличени. В същност при тая суха земя много нещо не може да се види, но те не са искали да рискуват.

— Външните признаци — каза Поаро. — Това е, което търсите, нали?

Другият детектив се облещи.

— Разбира се.

Слаба усмивка се появи на устните на Поаро. Той щеше да заговори, но се въздържа. Наведе се към лопатата, която лежеше наблизо.

— Да, гробът е бил изкопан с нея — заяви Жиро. — Но това нищо няма да ви покаже. Лопатата е принадлежала на Рено и човекът, който е копал с нея, е носел ръкавици. Ето ги. — Той посочи към краката си, в които се валяха две изцапани с пръст ръкавици. — А и ръкавиците са били на Рено — или на неговия градинар. Казвам ви, мъжете, които са планирали всичко това, не са искали да рискуват. Рено е бил промушен със собствената му кама и е щял да бъде погребан със собствената му лопата. Те са разчитали да не оставят следи. Но аз ще ги надхитря. Следи винаги остават! И възнамерявам да ги намеря.

Но Поаро явно се беше заинтересувал от нещо друго — късо обезцветено парче оловна тръба, която лежеше до лопатата. Той я докосна предпазливо с пръст.

— И това ли също е принадлежало на убития? — запита той и ми се стори, че различавам лека ирония в гласа му.

Жиро сви рамене, за да покаже, че нито знае, нито иска да знае.

— Сигурно е лежало тук седмици наред. Във всеки случай то не ме интересува.

— Аз, напротив, намирам, че то е много интересно — каза Поаро с меден глас.

Разбрах, че той е решил да дразни парижкия детектив, и ако бе така — успя. Жиро се обърна грубо и като отбеляза, че няма време за губене, отново се приведе, за да изследва мястото.

Междувременно Поаро като че ли се сети неочаквано за нещо, върна се към вилата и натисна вратата на барачката.

— Заключена е — каза Жиро през рамо. — И без това в тази барака си държи боклуците градинарят. Лопатата не е била взета оттам, а от инструментите в къщата.

— Великолепно! — измърмори екзалтирано мосю Бекс към мен. — Тук е само от половин час, а вече знае всичко! Какъв човек! Без съмнение Жиро е най-великият детектив в нашето време.

Въпреки че вече мразех детектива от цялото си сърце, тайничко и аз се бях поддал. Този човек като че ли излъчваше деловитост. Не можех да не си помисля, че досега Поаро не се беше отличил особено, и това ме раздразни. Той като че ли се занимаваше с всякакви глупости, несвързани със случая. Ето и сега — неочаквано запита:

— Мосю Бекс, моля ви, кажете ми каква е тази линия, очертана с вар около гроба. Полицията ли я е направила?

— Не, мосю Поаро, направили са я работниците на игрището за голф.

— Мосю Рено без съмнение е играел голф?

— Да, той беше много запален. Главно благодарение на него и на неговите дарения сме пред привършване на игрището. Той дори участва в проектирането му.

Поаро кимна замислено. След това отбеляза:

— Не са направили добър избор — защо да погребват тялото на спортна площадка? Тялото е щяло да бъде открито още при първите копки.

— Именно! — извика Жиро тържествуващо. — Това доказва, че те не са познавали мястото. Великолепно непряко доказателство.

— Да — каза Поаро със съмнение в гласа. — Никой, който познава мястото, не би погребвал тялото тук… освен ако е искал то да бъде открито. Но това е абсурд, нали?

Жиро дори не си направи труда да отговори.

— Да — каза Поаро с недоволен глас. — Да… Без съмнение… Абсурд!