Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder on the Links, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 100 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийство на игрището за голф

 

Английска, първо издание

Литературна група IV

Преводач: Аглика Маркова, 1980 г.

Редактор Йордан Костурков

Художник Веселин Христов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Найден Русинов

Коректори Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

07 9536622661 5637–31–80

Дадена за набор на 2. VI. 1980 г. Излязла от печат на 30. IX. 1980 г. Издателски № 1637. Формат 70/100/32. Печатни коли 14,25. Издателски коли 9,23. У.И.К. 9,30. Цена 1,08 лева

 

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980

ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. The Murder on the Links

First published 1923 by John Lane, the Bodley Head Ltd;

This edition published 1960 by Pan Books Ltd.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство на игрището за голф от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство на игрището за голф
The Murder on the Links
АвторАгата Кристи
Първо издание1923 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаТайният противник
СледващаПоаро разследва

Убийство на игрището за голф е третата книга на Агата Кристи, и втората с участието на Еркюл Поаро.

Съдържание

Романът започва със запознанството на капитан Артър Хейстингс с млада дама, която се представя като Пепеляшка, във влака за Кале. На следващия ден Хейстингс закусва с Еркюл Поаро в апартамента на детектива в Лондон, когато Поаро получава писмо: "За Бога, елате!" пише мосю Пол Рено. Поаро и Хейстингс се отправят директно към дома на Пол Рено, вила Женевиев, в северната част на Франция. Близо до вилата забелязват момиче с „уплашен поглед“. Един полицай им съобщава, че е бил убит същата сутрин.

Пол Рено и съпругата му били нападнати в стаята им в 2 часа след полунощ от двама мъже. Мадам Рено била завързана, а съпругът ѝ – отведен. Мъжете влезли през отворената входна врата. Тялото на Рено било открито, намушкано в гърба, в току-що изкопан гроб в началото на близкото игрище за голф. Рено бил изпратил сина си Джак по работа в Южна Америка; дал на шофьора си почивен ден, секретарят му, Габриел Стоунър, останал в Англия; в къщата имало три прислужнички.

Една от прислужничките съобщава, че съседката мадам Дьоброй посетила Пол Рено, след като мадам Рено се била оттеглила в стаята си. Мадам Дьоброй е майка на Марта, момичето с „уплашения поглед“. Друга прислужничка съобщава, че предния ден дошла непозната жена, за която Рено настоял да напусне веднага. Открити са улики като счупен часовник, дълга оловна тръба, любовно писмо подписано Белла, част от чек с името Дювийн, и оръжието на убийството – кама. Дърво в градината давало възможност човек да проникне в къщата през един от горните прозорци; Поаро смята наличието на отпечатъци от стъпки в лехата близо до дървото за най-важните улики. След като разказва своята версия вдовицата отива да разпознае тялото, след което припада при гледката на мъртвия си съпруг.

Поаро разследва отделно от френската полиция. Мосю Жиро е настроен откровено враждебно към детектива. Мосю Оте, от своя страна, споделя с Поаро ключова информация. Рено е променил завещанието си две седмици преди това, оставяйки почти всичко на съпругата си и нищо на сина си. Последните седмици мадам Дьоброй е внесла 2000 франка по банковата си сметка. Тя отрича преположението, че са били любовници. Марта разпитва Поаро дали имат заподорзрян. Поаро разпознава лицето на майка ѝ от снимките по стар случай. Неочаквано, Хейстингс среща младата дама, представила му се за Пепеляшка, на игрището за голф. Тя го моли да ѝ покаже вълнуващото местопрестъпление, след което неочаквано изчезва така като се е появила, взимайки със себе си оръжието на престъплението.

Стоунър се завръща, и предполага, че е по-вероятно изнудване отколкото любовна афера, тъй като миналото на Рено преди кариерата му в Южна Америка е мистерия. Джак Рено се завръща в къщи, признава за спора с баща си заради жената за която иска да се ожени (става въпрос за Марта), но настоява, че не е запознат с промяната на завещанието на баща му.

Поаро води разследване в Париж. Докато го няма, е открито друго тяло със забита в сърцето кама. Никой не разпознава добре облечения мъж, който съдейки по ръцете му може да е скитник. Оказва се, че мъжът е умрял преди Пол Рено. След като се завръща от Париж, Поаро и докторът изследват новото тяло. Мъжът е починал вследствие на епилептичен удар и е бил намушкан след смъртта му. Убийството на Рено е сходно с известен случай 22 години по-рано. Младата мадам Беролди е изправена пред съда за убийството на съпруга си. Двама маскирани мъже проникнали в къщата им за да го убият. Младият любовник на мадам Беролди, Жорж Коно, изпраща писмо до полицията, в което признава, че той е убиецът; нямало е никакви маскирани мъже, той е пробол съпруга след което е избягал. Признал си, защото разбрал, че мадам Беролди планирала да се ожени за друг мъж веднага след като овдовее. Нейното сърцераздирателно изпълнение в съда убедило журито в невинността ѝ. Тя и малката ѝ дъщеря напуснали Париж. Жиро заключва, че Джак е убил баща си и го арестува. Поаро вижда две слаби места в теорията на Жиро: Джак не печели нищо от убийството на баща си освен ако тялото не е намерено веднага; и наличието на оловната тръба близо до трупа остава необяснено.

Поаро стига до извода, че Пол Рено е Жорж Коно. Той отлетял от Франция за Канада, сдобивайки се с жена и син, след което направил състояние в Южна Америка. Когато семейството се установява във Франция, за огромно нещастие съседка им е мадам Беролди, която го изнудва. Още по-лошо, синът му се влюбва в нейната дъщеря. Когато скитникът умира в двора на дома му, Рено повтаря историята от преди години, но с една промяна. Той ще инсценира собствената си смърт за да избегне изнудването. Той изпраща надалеч тези, които биха могли да го разпознаят и подготвя сцената на отвличането. Тялото на скитника, обезобразено с тръбата ще бъде изгорено и Рено ще напусне страната с късния влак. Планът се провалил, тъй като някой друг го пробол преди да извади тялото на скитника. Затова мадам Рено, след като ѝ показали мъртвото тяло, била искрено шокирана да открие, че все пак това наистина е съпругът ѝ.

Джак е освободен от затвора, след като Бела Дювийн признава, че е извършила убийството. След това се оказва, че това не е вярно: двамата с Джак пристигат едновременно на престъплението и всеки си мисли, че другият е виновникът. Поаро си дава мсетка, че единственият с мотив е Марта Дьоброй. Тя дочува разговор между съпузите Рено за плана им, и така пробожда Пол Рено на игрището за голф, след като той е изкопал гроба си. Поаро моли мадам Рено да обезнаследи Джак, за да нареди нещата така, че мадам Рено да остане сама в къщата и даде възможност на Марта да я нападне. Марта се опитва да убие мадам Рено, която е спасена от Пепеляшка. Пепеляшка всъщност се оказва сестрата близначка на Бела. Дулси (Пепеляшка) и Хейстинг се събират, а в следващите книги става ясно, че са се оженили и живеят в ранчо в Аржентина.

Действащи лица

  • Еркюл Поаро – белгийски детектив
  • Артър Хейстингс – приятел на Поаро, разказващ историята

Вила Женевиев:

  • Пол Рено – бивш Жорж Коно
  • Елоиз Рено – съпругата му
  • Джак Рено – техен син
  • Франсоа, Леони, Денис – прислужнички
  • Аугуст – градинар
  • Габриел Стоунът – секретар на Пол Рено

Вила Маргьорит:

  • Мадам Дьоброй – бившата мадам Жак Беролди
  • Марта Дьоброй – дъщеря ѝ

Парижка полиция:

  • Люсиен Бекс – комисар
  • Мосю Оте – следовател
  • доктор Дюран – местен лекар
  • Мосю Жиро – полицай

Други:

  • Бела Дювийн – годеница на Джак Рено и акробатка
  • Дюлси Дювийн – сестра на Бела, позната на Хейстингс като Пепеляшка

Телевизия

Книгата е адаптирана за малкия екран през 1996 г. като част от поредицата „Случаите на Поаро“, с Дейвид Сушей в главната роля. Филмът има доста съществени отклонения от книгата:

  • В книгата Поаро получава писмо от Пол Рено, докато във филма Поаро и Хейстингс са на почивка в хотел, притежаван от Пол Рено, именно там двамата се срещат.
  • Убийството на Пол Рено става само 10 години (а не 20 както е в книгата) след случая Беролди, вследствие на което Джак Рено е заварен син, със силен мотив да убие Пол.
  • Във филма случаят Беролди е представен в самото начало.
  • Във филма Джак Рено участва в състезание по колоездене.
  • Във филма Жиро и Поаро се хващат на бас, кой ще реши пръв случая. Жиро залага прословутата си лула, с която не се разделя, а Поаро – своите мустаци. Накрая Жиро дава лулата си на Поаро, който му я връща казвайки, че няма да я приеме, така Жиро ще се сеща всеки път когато я погледне за белгийския детектив.
  • Във филма не е включен образа на Дюлси, а Бела е певица в хотела. Последната сцена на филма показва целувка между Бела и Хейстингс.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Murder on the Links в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА V
ВЕРСИЯТА НА МАДАМ РЕНО

Намерихме мосю Оте да ни чака в хола и се качихме по стълбите заедно, като Франсоаз вървеше пред нас, за да показва пътя. Поаро вървеше на зиг-заг — нещо, което ме учуди, и накрая прошепна с гримаса:

— Нищо чудно, че прислугата е чувала как мосю Рено се изкачва по стълбите — дъските скърцат така, че могат да събудят и умрелите.

От горната площадка започваше коридорче.

— Помещението за прислугата — обясни Бекс. Продължихме по главния коридор и Франсоаз почука на последната врата вдясно.

Слаб глас ни покани да влезем и ние минахме в голям слънчев апартамент с изглед към морето, което се виждаше — синьо и блестящо — на около половин километър разстояние.

На кушетката лежеше висока жена с удивителен външен вид, подпряна с възглавници. Доктор Дюран седеше до нея. Тя беше на средна възраст и косата й, някога черна, сега беше почти изцяло сребърна, но нейната жизненост и силата на личността й бяха нещо, което си личеше веднага. Човек разбираше, че се намира пред властна жена. Тя ни кимна с достойнство.

— Моля седнете, господа.

Седнахме, а секретарят на следователя отиде до кръглата маса.

— Надявам се, мадам — започна мосю Оте, — че няма да ви развълнуваме прекалено, ако ви помолим да ни кажете какво се случи снощи?

— Не се безпокойте, мосю. Зная да ценя времето, а ако искаме да намерим и накажем тези негодници, трябва да бързаме.

— Много добре, мадам. Мисля, че ще ви уморя по-малко, ако ви задавам въпроси, а вие се задоволите да им отговаряте. По кое време си легнахте снощи?

— В девет и половина, мосю. Уморена бях.

— Съпругът ви?

— Мисля, че около час по-късно.

— Изглеждаше ли ви разтревожен, или разстроен?

— Не, не повече от обикновено.

— Какво стана след това?

— Заспахме. Събудих се, защото една ръка ми затискаше устата. Щях да изпищя, но ръката ми попречи. В стаята имаше двама мъже. И двамата носеха маски.

— Можете ли да ги опишете, мадам?

— Единият беше много висок, с дълга черна брада, другият — нисък и набит. Неговата брада беше червеникава. И двамата бяха нахлупили шапките си над очите.

— Хм — каза следователят замислено. — Боя се, че брадата е прекалено много.

— Искате да кажете, че са носили фалшиви бради?

— Да, мадам. Но продължавайте.

— Ниският ме държеше. Той тикна парцал в устата ми и след това върза ръцете и краката ми. Другият се навеждаше над мъжа ми. Беше взел от тоалетната ми масичка ножа за разрязване на писма — той е като камичка — и го държеше, опрян в сърцето на мъжа ми. Когато ниският ме върза здраво, отиде при другия и двамата заставиха съпруга ми да стане и да ги придружи до другата стая. Почти губех съзнание от ужас, но се вслушвах отчаяно в разговора. Те говореха твърде тихо и не можех да чуя какво казваха, но разпознах езика — особения испански, който се говори в някои части на Южна Америка. Имах чувството, че искат нещо от съпруга ми, защото накрая се разсърдиха и повишиха малко глас. Мисля, че говореше високият. „Знаеш какво искаме, нали? — каза той. — Тайната! Къде е тя?“ Не зная какво отговори съпругът ми, но мъжът каза яростно: „Лъжеш! Знаем, че ти я притежаваш. Къде са ключовете?“

След това чух да се отваря чекмедже. В тази стая имаше един сейф — там съпругът ми пазеше доста голяма сума пари в брой. Леони ми каза, че сейфът е бил претърсен и парите са били взети, но явно двамата са търсили нещо друго, което не са намерили в сейфа, защото накрая чух как високият изруга и заповяда на съпруга ми да се облече. Малко след това някакъв шум в къщата като че ли го разтревожи, защото той избута съпруга ми в спалнята само по бельо.

— Извинете — прекъсна я Поаро. — Няма ли друг изход от съседната стая?

— Не, мосю, излиза се само през спалнята. Те изблъскаха съпруга ми, като ниският вървеше пред него, а високият след него — и все още държеше камичката в ръка. Пол се опита да се отскубне и да дойде при мен. Видях измъчения му поглед. Той се обърна към похитителите си: „Трябва да й говоря“ — каза той. След това, приближавайки към леглото, ми каза: „Всичко е наред, Елоиз. Не се бой. Ще се върна, преди да се съмне.“ Но въпреки че се опитваше да говори уверено, можех да видя ужас в очите му. След това мъжете го избутаха вън от стаята, като високият му казваше: „Помни — само звук, и си мъртъв.“

— След това — продължи мадам Рено — трябва да съм припаднала. Спомням си само момента, в който Леони вече разтъркваше китките ми и ми даваше бренди.

— Мадам Рено — каза следователят, — имате ли понятие какво са търсили убийците?

— Никакво, мосю.

— Знаете ли, че съпругът ви се е боял or нещо?

— Да. Бях забелязала промяна в него.

— Преди колко време?

Госпожа Рено помисли.

— Може би преди десет дни.

— Не преди това?

— Възможно е. Аз я забелязах преди десет дни.

— Запитахте ли съпруга си каква е причината?

— Веднъж. Той ми отговори уклончиво. Независимо от това бях убедена, че страда ужасно от нещо. Обаче той явно искаше да го скрие от мен и аз се опитах да се преструвам, че нищо не забелязвам.

— Знаехте ли, че той се е обърнал към частен детектив?

— Детектив? — възкликна мадам Рено много изненадана.

— Да, този господин — мосю Еркюл Поаро. — Поаро се поклони. — Той пристигна днес, защото е бил повикан от съпруга ви. — И като извади от джоба си писмото на мосю Рено, той го подаде на дамата.

Тя го прочете с израз на истинско удивление.

— Не съм имала никакво понятие. Явно съпругът ми е съзнавал, че го грози беда.

— Мадам, ще ви помоля да бъдете откровена. Има ли в живота на съпруга ви в Южна Америка някой инцидент, който може да хвърли светлина върху убийството му?

Мадам Рено се замисли дълбоко, но накрая поклати глава.

— Не мога да се сетя. Естествено, моят съпруг имаше много врагове — хора, които са му завиждали, но не мога да назова нещо по-специално. Не казвам, че няма такъв инцидент — просто аз не го зная.

Следователят гладеше брадата си безутешно.

— Можете ли да кажете точно по кое време е извършено насилието?

— Да. Ясно си спомням, че часовникът над камината удари два — тя кимна към часовника в кожен калъф, поставен в центъра над камината.

Поаро стана, разгледа внимателно часовника и доволен кимна.

— А тука — възкликна мосю Бекс — има ръчен часовник, съборен от тоалетната масичка на пода — от убийците, без съмнение, — и разбит на парченца. Хич и не са мислили, че часовникът ще свидетелства срещу тях.

Той внимателно събра парченцата от счупено стъкло. Неочаквано лицето му се промени в израз на пълно объркване.

— Божичко! — възкликна той.

— Какво има?

— Стрелките на часовника показват седем часа!

— Какво? — възкликна следователят смаян. Но Поаро, сръчен както винаги, взе счупената скъпоценност от смутения комисар и я поднесе към ухото си. След това се усмихна:

— Стъклото е счупено наистина, но самият часовник още върви.

Обяснението на загадката бе посрещнато с усмивка на облекчение. Следователят обаче се замисли за нещо друго.

— Но сега не е седем часът, нали?

— Не — отвърна Поаро тихо, — минава пет. По всяка вероятност този часовник избързва, нали, мадам?

Мадам Рено се беше намръщила от учудване.

— Вярно е, избързва — призна тя, — но никога не съм знаела, че ще избърза толкова много.

С нетърпеливо движение следователят ни накара да продължим с разпита.

— Мадам, външната врата е била намерена открехната. Почти сигурно е, че убийците са влезли през нея, но ключалката е съвсем здрава. Можете ли да обясните това?

— Много е вероятно съпругът ми да е излязъл да се разхожда, преди да си легне, и да е забравил да заключи вратата на връщане.

— Това възможно ли е наистина?

— Разбира се. Съпругът ми беше най-разсеяният човек на света.

Челото й беше леко смръщено, докато говореше, като че ли тази черта от характера на убития понякога я беше раздразвала.

— Струва ми се, че можем да направим едно заключение — отбеляза комисарят неочаквано — Тъй като мъжете са настоявали мосю Рено да се облече, мястото, където е била скрита „тайната“, се намира на известно разстояние оттук.

Следователят кимна.

— Да, далеко, но не твърде далеко, тъй като той е казал, че ще се върне до сутринта.

— Кога тръгва последният влак от гарата на Мерлинвил — запита Поаро.

— В 11 и 50 вечерта пристига, в 12 и 17 тръгва, но най-вероятно е да ги е чакала кола.

— Разбира се — съгласи се Поаро малко унило.

— Всъщност това може да бъде начин да ги открием — продължи следователят, като се ободри. — Кола с двама чужденци вътре не може да не е била забелязана. Великолепно го измислихте, мосю Бекс.

Той се усмихна на себе си и след това, като стана отново сериозен, каза на мадам Рено:

— Имаме и друг въпрос. Познавате ли човек на име „Дювин“?

— Дювин? — повтори замислено мадам Рено. — Не, в момента не мога да се сетя.

— Никога ли не сте чувала вашия съпруг да споменава човек с това име?

— Никога.

— Познавате ли някого с име „Бела“? — Докато говореше, той наблюдаваше втренчено мадам Рено, опитвайки се да открие по лицето й изненада, яд, но тя поклати глава съвсем естествено. Той продължи да пита:

— Знаете ли, че снощи вашият съпруг е имал посетител?

Сега видях, че по бузите й бавно пропълзя червенина, но мадам Рено отговори спокойно.

— Не, кой?

— Една дама.

— Така ли?

Следователят обаче не искаше да каже нищо повече. Никак не беше вероятно мадам Добрьой да е свързана с престъплението и той гледаше да не разстройва мадам Рено повече от необходимото.

Той направи знак на комисаря, който кимна, стана, пресече стаята и се върна със стъкления буркан, който бяхме видели в барачката. Оттам извади камата.

— Мадам — каза той тихо, — познавате ли това?

Тя извика леко:

— Да, това е моята камичка. — След това видя изцапаното острие и се дръпна назад с разширени от ужас очи. — Това… кръв ли е?

— Да, мадам. Съпругът ви е бил убит с това оръжие. — Той бързо прибра камата. — Съвсем ли сте сигурна, че тя е лежала снощи на вашата тоалетна масичка?

— Да. Това е подарък от сина ми. По време на войната той беше летец. Излъгал, че е по-възрастен — в гласа й прозвуча майчина гордост. — Камичката е направена от самолетна стомана и синът ми я подари като сувенир от войната.

— Разбирам, мадам. Това ни навежда на друг въпрос. Къде е сега вашият син? Необходимо е да му се телеграфира незабавно.

— Джак? Той е на път за Буенос Айрес.

— Какво?

— Да. Вчера моят съпруг му телеграфира. Беше го изпратил по работа в Париж, но вчера разбра, че ще му е необходимо да го изпрати без забавяне в Южна Америка. Снощи от Шербург за Буенос Айрес тръгваше кораб и съпругът ми телефонира на Джак да пътува с него.

— Не знаете ли по каква работа пътува той за Буенос Айрес?

— Не, мосю, не знам, но синът ми не отиваше само в Буенос Айрес. Оттам той щеше да пътува с влак до Сантяго.

Едновременно следователят и комисарят възкликнаха:

— Сантяго! Пак Сантяго!

В този момент, когато всички бяхме занемели при споменаването на града, Поаро се приближи до мадам Рено. Той беше стоял до прозореца като човек, който мечтае, и се съмнявам дали изобщо беше проумял какво става. Той застана до дамата с поклон.

— Извинете, мадам, мога ли да огледам китките ви?

Макар поучудена от такова искане, мадам Рено протегна ръце. Китките й бяха прорязани от жестоки червени белези — там, където въжето се бе впило в месото. Докато Поаро ги преглеждаше, на мен ми се стори, че в очите му изчезна онова малко пламъче на възбуда, което бях забелязал.

— Сигурно много ви боли — каза той и още веднъж лицето му придоби объркан израз.

Следователят вече говореше възбудено.

— Незабавно се свържете с младия мосю Рено по радиото. Жизнено необходимо е той да ни разкаже всичко, което може, за пътуването си до Сантяго. — Той се поколеба. — Бях се надявал, че той е някъде тук, мадам, за да ви спестим болката. — Той замълча.

— Искате да кажете — поде тя с нисък глас, — че ще се наложи аз да идентифицирам тялото на съпруга си?

Следователят наведе глава.

— Аз съм силна, мосю. Мога да понеса всичко, което се иска от мен. Готова съм още сега.

— О, утре също може, уверявам ви…

— Предпочитам да свърша с това днес — каза тя тихо и лицето й се сгърчи от болка. — Докторе, бихте ли ми подал ръка?

Лекарят се втурна да й помогне, наметнаха я с нещо и бавната процесия тръгна по стълбите. Мосю Бекс избърза напред, за да отвори вратата на барачката. След една-две минути мадам Рено се появи на прага. Тя беше много бледа, но решителна. Покри лицето си с ръка.

— Момент, господа, докато се опомня.

Махна ръката си и погледна тялото. Великолепното й самообладание, което я беше държало досега, изведнъж я изостави.

— Пол! — извика тя. — Съпруже! О, господи! — и като се люшна напред, тя падна безчувствена на земята.

В същия момент Поаро беше до нея, повдигна клепача й, пипна пулса й. Когато разбра, че наистина е припаднала, той се дръпна назад и ме хвана за ръката.

— Аз съм ненормален, приятелю! Ако някога някоя жена е говорила с любов и скръб в гласа, тази жена е мадам Рено. Значи моята теорийка е погрешна. Добре! Започвам отново!