Агата Кристи
Убийство на игрището за голф (3)

ГЛАВА III
ВЪВ ВИЛА „ЖЕНЕВИЕВ“

В същия момент Поаро вече беше изскочил от колата — очите му горяха от възбуда.

— Какво казвате? Убит? Кога? Как?

Сержантът се изпъчи.

— Мосю, не съм упълномощен да отговарям на въпроси.

— Вярно е. Разбирам — Поаро размисли за момент. — Полицейският комисар без съмнение е вече вътре?

— Да, мосю.

Поаро извади визитна картичка и надраска няколко думи.

— Ето! Ще бъдете ли така добър да се погрижите тази картичка да бъде изпратена на комисаря веднага?

Човекът я взе и като обърна глава, свирна през рамо. След няколко секунди дойде друг полицай, на когото бе връчено посланието на Поаро. Изчакахме няколко минути, след което видяхме нисък набит човек с огромни мустаци да бърза към вратата. Сержантът отдаде чест и отстъпи настрана.

— Драги мосю Поаро — извика новодошлият. — Очарован съм да ви видя. Идвате тъкмо навреме.

Лицето на Поаро светна.

— Мосю Бекс! Наистина удоволствие е да ви види човек. — Той се обърна към мен. — Това е мой приятел, англичанин. Капитан Хейстингс, това е мосю Люсиен Бекс.

Комисарят и аз се поклонихме един на друг церемониално и след това мосю Бекс отново се обърна към Поаро.

— Мили Боже, не съм се виждал с вас от 1909 година, откогато бяхме в Остенде. Навярно разполагате с информация, с която можете да ни помогнете?

— Вероятно вече знаете всичко, което ви е необходимо. Сигурно сте осведомен, че мен ме бяха повикали.

— Не. Кой?

— Убитият. По всяка вероятност той е знаел, че ще се опитат да отнемат живота му. За съжаление обърнал се е към мен твърде късно.

— По дяволите! — възкликна французинът. — Така значи — той е предвиждал собственото си убийство. Това напълно обърква теориите ни. Но влезте.

Той разтвори портата и ние тръгнахме към къщата. Мосю Бекс продължи да говори:

— Следователят — мосю Оте — трябва веднага да чуе за какво сте дошли. Той току-що свърши с проучването на местопрестъплението и възнамерява да започне разпита.

— Кога е било извършено престъплението? — запита Поаро.

— Тялото е било намерено тази сутрин около 9 часа. Според показанията на мадам Рено и на лекарите смъртта трябва да е настъпила в два часа сутринта. Но влезте, моля ви.

Бяхме стигнали до стълбището, което водеше към външната врата на вилата. В хола седеше друг сержант. Като видя комисаря, той стана.

— Къде е мосю Оте сега? — запита комисарят.

— В салона, мосю.

Мосю Бекс отвори една врата вляво и ние влязохме в салона. Мосю Оте и неговият секретар седяха до голяма кръгла маса. Те ни погледнаха. Комисарят ни представи и обясни защо сме тук.

Мосю Оте — съдия-следователят — беше висок мършав човек, с пронизителен тъмен поглед и грижливо подстригана сива брада; докато разговаряше, той имаше навика да я поглажда с ръка. До камината стоеше възрастен мъж, леко приведен — представиха ни го като доктор Дюран.

— Невероятно — отбеляза мосю Оте, когато комисарят свърши да говори. — Носите ли писмото, мосю?

Поаро го подаде и следователят го прочете.

— Хм! Той говори за тайна. Колко жалко, че не е дал повече обяснения. Много сме ви задължени, мосю Поаро. Надявам се, че ще ни направите честта да ни подпомогнете в издирванията ни. Или — да не би да трябва да се върнете в Лондон?

— Господин съдия, възнамерявам да остана. Не пристигнах навреме, за да предотвратя смъртта на своя клиент, но сега смятам, че за мен е въпрос на чест да открия кой е убиецът.

Съдията се поклони.

— Това наистина ви прави чест. Освен това мадам Рено без съмнение ще пожелае да се възползва от вашите услуги. Очакваме мосю Жиро от парижката криминална полиция да пристигне всеки момент: убеден съм, че вие и той ще си сътрудничите в разследването. Междувременно, надявам се, че ще ми направите честта да присъствате на разпита — не е нужно да казвам, че предоставям на ваше разположение всичко, което би ви улеснило.

— Благодаря ви, мосю. За вас сигурно е ясно, че в момента аз абсолютно нищо не знам.

Мосю Оте кимна към комисаря и последният поде:

— Тази сутрин старата прислужница Франсоаз, слизайки, за да започне работа, намерила външната врата открехната. Отначало се уплашила да не би да са крадци и погледнала в трапезарията, но като видяла, че сребърните прибори са непокътнати, решила, че без съмнение нейният господар е станал рано и е отишъл да се разхожда.

— Извинете, мосю, че ви прекъсвам, но той имал ли е навика да се разхожда?

— Не, но старата Франсоаз смята, че всички англичани са побъркани и никой никога не може да каже какво ще им хрумне. Младата прислужничка Леони, отивайки да събуди господарката си както обикновено, с ужас видяла, че тя лежи вързана, с парцал в устата, и почти в същия момент станало ясно, че е било намерено тялото на мосю Рено, който бил мъртъв, промушен с кама в гърба.

— Къде?

— Това е една от най-интересните особености на случая. Мосю Поаро, тялото било намерено в ОТВОРЕН ГРОБ.

— Какво?

— Да. Ямата била току-що изкопана — само на няколко метра извън градината на вилата.

— И мосю Рено бил мъртъв… откога?

На този въпрос отговори доктор Дюран.

— Аз прегледах тялото тази сутрин в десет. По всяка вероятност смъртта е настъпила седем, а може би и десет часа по-рано.

— Хм! Което означава между полунощ и три часа сутринта.

— Точно така, а според показанията на мадам Рено това е станало в два часа сутринта, което още повече стеснява кръга. Смъртта трябва да е настъпила моментално и, разбира се, не може да става и дума за самоубийство.

Поаро кимна и комисарят продължи:

— Ужасените прислужници веднага развързали мадам Рено. Тя била много слаба, почти в безсъзнание от болки. Казала, че двама мъже с маски влезли в спалнята, запушили й устата, вързали я и отвлекли съпруга й. Това ние знаем от прислугата. Като чу трагичната новина, мадам Рено изпадна в страшна криза. При пристигането си доктор Дюран незабавно й предписа успокоително и досега не бяхме в състояние да я разпитаме. Без съмнение обаче тя ще се събуди по-спокойна и ще може да понесе напрежението на разпита.

Комисарят замълча.

— А какво ще кажете за обитателите на дома, мосю?

— Старата Франсоаз, икономката, е живяла много години при предишните собственици на вила „Женевиев“. Има две млади прислужнички, сестрите Дениз и Леони Улар. Те живеят в Мерлинвил и произхождат от много почтено семейство. Освен това тук живее шофьорът, когото мосю Рено довел със себе си от Англия, но който в момента е в отпуск и не е във вилата. И накрая — мадам Рено и синът й, мосю Джак Рено. И той в момента не е във вилата.

Поаро кимна. Мосю Оте проговори:

— Маршо!

Появи се сержантът.

— Въведете Франсоаз.

Полицаят отдаде чест и изчезна. След една-две минути се върна, водейки изплашената Франсоаз.

— Името ви е Франсоаз Арише, нали?

— Да, мосю.

— Дълго ли сте на служба във вила „Женевиев“?

— Служих единадесет години при госпожа виконтесата. След това, когато тази пролет тя продаде вилата, се съгласих да остана при английския милорд. Никога не съм си представяла…

Съдията я прекъсна.

— Без съмнение, без съмнение. Сега, Франсоаз, какво ще кажете за външната врата: чия задача беше да я затваря вечер?

— Моя, мосю. Аз винаги проверявах вратата лично.

— А снощи?

— Заключих я, както винаги.

— Сигурна ли сте?

— Кълна се в светите отци, мосю.

— По кое време беше това?

— Както обикновено, мосю, в десет и половина.

— Останалите в къщата бяха ли си легнали?

— Мадам си беше легнала малко преди това. Дениз и Леони се качиха с мене. Мосю беше още в кабинета си.

— Следователно, ако някой след това е отключил вратата, този някой трябва да е бил самият мосю Рено?

Франсоаз сви широките си рамене.

— Защо да я отключва? Всяка минута минават крадци и убийци! Как не! Мосю не беше ненормален! Не е като да е трябвало да изпраща дамата…

Следователят рязко я прекъсна:

— Дамата? Каква дама?

— Как каква — дамата, която идва да го види.

— Искате да кажете, че снощи го е посетила дама?

— Но да, мосю — и не само снощи, а и много други вечери.

— Коя е тя? Познавате ли я?

На лицето на жената се появи лукав израз.

— Как да знам коя е? — изръмжа тя. — Снощи не съм й отваряла аз вратата.

— Аха! — изрева следователят, удряйки с юмрук по масата. — Ще шикалкавите с полицията, а? Настоявам да ми кажете веднага името на жената, която е посещавала мосю Рено вечерно време.

— Полицията, полицията — изръмжа Франсоаз. — Никога не съм мислила, че ще имам работа с полицията. Но знам достатъчно добре коя е дамата: мадам Добрьой.

Комисарят възкликна и се наведе напред в пълна изненада.

— Мадам Добрьой — от вила „Маргьорит“ отсреща?

— Точно така, мосю. И тя е една хубостница! — Старицата тръсна презрително глава.

— Мадам Добрьой — промърмори комисарят. — Невъзможно.

— Ето на — изръмжа Франсоаз, — и това — за благодарност, че казах истината.

— Не, не — успокои я следователят. — Ние сме изненадани, затова. Следователно мадам Добрьой и мосю Рено са били…? — Той замълча деликатно. — А? Без съмнение така е било, нали?

— Откъде да знам? Но вие какво бихте си помислили? Мосю бе английски благородник, много богат, а мадам Добрьой беше бедна. Много шик жена, нищо че живее тихо и мирно с дъщеря си. Сигурна съм, че си е поживяла на времето. Не е вече млада, но съм виждала как мъжете се обръщат подир нея на улицата. Освен това напоследък тя разполагаше с повече пари — целият град го знае. А спестяванията й бяха към края си. — И Франсоаз поклати глава, напълно сигурна.

Мосю Оте гледаше замислено брадата си.

— А мадам Рено? — запита той накрая. — Как приемаше тя тази… дружба?

Франсоаз сви рамене.

— Тя винаги беше много приятелски настроена, много учтива. Човек би казал, че не подозира нищо. Но не беше така — сърцето страда, мосю. Ден след ден наблюдавах как мадам става все по-слаба и по-бледа. Тя не е същата жена, която пристигна тук преди месец. И мосю се промени. И той си имаше грижи. Веднага се виждаше, че силите му са на изчерпване. Не е за чудене, като се залавят с такива истории. Нито пазеше тайна, нито беше дискретен. Чисто по английски!

Подскочих възмутено на мястото си, но следователят продължаваше да задава въпроси, несмущаван от странични неща.

— Казвате, че на мосю Рено не му се е наложило снощи да изпрати мадам Добрьой? Значи ли това, че тя си е била отишла по-рано?

— Да, мосю. Чух ги как излизат от кабинета и отиват към вратата. Мосю й каза „лека нощ“ и затвори вратата след нея.

— По кое време беше?

— Около десет и двадесет и пет, мосю.

— Знаете ли кога мосю Рено си е легнал?

— Чух го да се качва около десет минути след нас. Стълбището скърца така, че се чува отдалече.

— И това ли е всичко? През цялата нощ не сте доловила никакъв шум?

— Никакъв, мосю.

— Кой от прислужниците пръв слезе тази сутрин?

— Аз, мосю. Веднага видях, че вратата е отворена.

— А какво ще кажете за прозорците долу — всички ли бяха затворени?

— Всички. Никъде нямаше нищо подозрително, нищо не беше разтурено или съборено.

— Добре, Франсоаз, можете да си отивате.

Старицата се затътри към вратата. На прага се обърна.

— Едно ще ви кажа, мосю. Тая мадам Добрьой е много лоша! Можете да ми вярвате, защото една жена знае каква е друга жена. Тя е лоша, запомнете го. — И като поклащаше мъдро глава, Франсоаз излезе от стаята.

— Леони Улар! — повика следователят. Леони се появи, потънала в сълзи и близо до истерия. Мосю Оте се справи с нея много сръчно. Нейните показания засягаха главно господарката й: как я е намерила вързана и със запушена уста — картина, която тя описа с доста преувеличения. И тя като Франсоаз не беше чула нищо през нощта.

След нея влезе сестра й Дениз. Тя потвърди промените, забелязани напоследък у господаря.

— Всеки ден ставаше все по-мрачен. Ядеше по-малко. Винаги беше потиснат. — Дениз обаче имаше собствена теория. — Без съмнение мафията е била по следите му. Двама мъже с маски — та кой друг, ако не мафията? Ужасни хора са те!

— Разбира се, това е възможно — каза следователят ласкаво. — Сега, момичето ми, кажете ми, вие ли отворихте вратата снощи на Добрьой?

— Не снощи, мосю, предишната вечер.

— Но Франсоаз току-що ни каза, че мадам Добрьой е била тук снощи.

— Не, мосю. Наистина снощи мосю Рено беше посетен от една дама, но тя не беше мадам Добрьой.

Следователят, изненадан, настояваше, но момичето беше непоколебимо. Казваше, че великолепно познава мадам Добрьой, а тази дама не изглеждала като нея: също била тъмнокоса, но по-ниска и много по-млада. Нищо не можа да я разубеди.

— Виждала ли сте тази дама преди?

— Никога, мосю. — След това момичето прибави неуверено: — Но смятам, че беше англичанка.

— Англичанка ли?

— Да, мосю. Тя попита за мосю Рено на много добър френски, но колкото и слаб да е акцентът, човек винаги може да го разпознае. Освен това, когато излязоха от кабинета, те говореха английски.

— Чухте ли какво си казаха? Искам да кажа, можахте ли да го разберете?

— Аз говоря английски много дооре — заяви Дениз гордо. — Дамата говореше твърде бързо, за да разбера нещо, но чух последните думи на мосю, когато той отваряше вратата. — Тя спря и след това изрече грижливо, с труд и на ужасен английски: — „Да, да, но, за Бога, сега си вървете!“

— Да, да, но, за Бога, сега си вървете! — повтори следователят.

Той освободи Дениз и като поразмисли, отново повика Франсоаз. Каза й да си спомни дали не е сгрешила и дали мадам Добрьой наистина е посещавала мосю Рено предишната вечер. Франсоаз обаче се оказа неочаквано упорита. Тя настояваше, че мадам Добрьой е дошла предишната вечер. Нямала никакво съмнение. Франсоаз твърдеше също, че Дениз иска да се прави на интересна, затова е измислила загадъчната история за непознатата дама — затова и за да се фука с английския си! По всяка вероятност, каза Франсоаз, мосю никога не е произнасял такова изречение на английски, а даже и Дениз да говори истината, това нищо не доказва, защото мадам Добрьой говорела английски превъзходно и обикновено разговаряла с мосю и мадам Рено на английски.

— Разбирате ли, мосю Джак — синът на мосю — обикновено присъстваше на срещите, а той говори френски много лошо.

Следователят не настоя. Вместо това той попита къде е шофьорът и научи, че предишния ден мосю Рено казал на шофьора, че няма намерение да използва колата и шофьорът може да излезе в почивка.

Лицето на Поаро беше смръщено и объркано.

— Какво има? — попитах аз.

Той поклати глава нетърпеливо и запита:

— Извинете ме, мосю Бекс, но без съмнение мосю Рено е шофирал сам?

Комисарят погледна Франсоаз и старицата веднага отговори:

— Не, мосю не знаеше да кара кола.

Поаро се намръщи още повече.

— Да бяхте ми казал какво ви тревожи — подех аз нетърпеливо.

— Не разбирате ли? В писмото си мосю Рено пише, че ще ни изпрати кола до Кале.

— Може да е имал пред вид такси — предположих аз.

— Без съмнение. Но защо да наема кола, когато има собствена? И защо е избрал тъкмо вчерашния ден, за да даде на шофьора почивка? Неочаквано и набързо? Дали по някаква причина той не е искал да го отстрани, преди ние да пристигнем?