Оригинално заглавие
Something Wild Is Loose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

7

Визитата на доктор Мукерджи в карантинното отделение забави с четиридесет минути сутришната визитация. Това доста го раздазни. Той не обвиняваше карантинниците за това, че са го обезпокоили заради разказите на астронавтите, но не смяташе тази загадъчна история за толкова сериозна, та да го викат така настойчиво. Каквото и да е там с тези астронавти, то скоро ще се установи, а и те са надеждно изолирани от останалия свят. Накадаи би трябвало да извърши поне известен брой тестове, преди да го вика. Вместо това отне от времето на пациентите му.

Мукерджи започна със закъснение сутришната си визитация, като непрекъснато си напомняше, че трябва да се успокои. Нито за пациентите му, нито за него щеше да бъде добре, ако се яви при тях развълнуван и раздразнен. Той трябва да бъде лекар, а не източник на безпокойство. Затова си позволи да загуби още няколко секунди за ритуала на успокояването. Когато влезе във вратата на първата палата, където лежеше Сатина Ренс, той беше вече напълно отпуснат и дружелюбен.

Момичето лежеше на лявата си страна със затворени очи: нежната шестнадесетгодишна девойка имаше изтънчени черти на лицето и дълги, меки и златисти коси. Замрежваше я паяжината на мониторната система. От четиринадесет месеца не идваше в съзнание, от които дванадесет прекара тук в болницата, като последните шест бе под наблюдението на доктор Мукерджи.

Родителите на момичето бяха решили да отбележат започването на ваканцията с посещението на един от курортите на Титан. Тогава било най-подходящото време да се любуват на пръстените на Сатурн. Много труд им бил необходим да получат разрешение за достъп до резервата в Купола на Галилей, където се оказали в онзи нещастен ден, когато силно титанотресение разрушило купола и хиляди туристи се оказали в отровната метанова атмосфера на ледения спътник на Сатурн.

Сатина се оказала една от тези, на които им провървяло. Не погълнала нито глътка отровни пари, тъй като екскурзовода, с който разговаряла в този миг, успял да й надене на лицето кислородна маска. Така оцеляла. Роднините й загинали. Но съзнанието така и не се върнало. Тя изпаднала в кома. Внимателният преглед извършен на Земята, показал, че попадналият вътре метан не е довел до някакви сериозни вреди на мозъка й, организмът й не пострадал, но тя се страхувала да се събуди. Такава била реакцията на шока.

Мукерджи бил сигурен, че тя би предпочела да проспи живота си, отколкото да се върне към кошмарната за нея действителност. Той се научи да поддържа телепатична връзка с момичето, но не успяваше да я излекува от предизвиканата травма и да я върне с света на настоящето.

Започна да се подготвя за контакта. За него телепатията не беше леко, от само себе си проявяващо се явление, а „четенето“ на мисли бе напрегната работа, толкова трудна и уморителна, като крос или запаметяването наизуст на дълъг откъс от „Хамлет“. Въпреки опасенията на някои, той не беше способен от пръв поглед да възприеме спотаени мисли. Да стигне до другия мозък, трябваше да премине през предварителна процедура на „разгряване“ и проникване, като дори настрояването на нечия „дълга вълна“ бе продължителна работа. Свързана информация започваше да идва до него едва след деветия или десетия опит.

Дванадесет поколения от рода Мукерджи притежаваха този дар и го поддържаха с внимателно разчетени и осъществени бракове, да запазят благоприятното съчетание на гените. Той бе най-надарен от предшествениците си, макар да трябваше още столетие или дори две, преди да се появи истински телепат. Въпреки това доктор Мукерджи имаше прекрасната възможнаст да използува таланта си за мозъчен контакт, което и правеше. Знаеше, че много негови деди в миналите времена са били принудени да крият дара си от околните, защото дори в Индия биха ги сметнали за вампири и биха ги изгонили от обществото.

Внимателно постави мургавата си ръка на бледата китка на Сатина. Физическият допир бе необходим да закрепи менталната връзка. Съсредоточи се за проникване. След няколкото месеца телетерапия мозъкът й бе чувствителен към въздействие. Той можеше да прескача междинните степени и да се съединява с метежната й душа веднага без продължително загряване.

Очите на Мукерджи бяха затворени. Като сгъстяване на сиволилава мъгла виждаше мозъка на Сатина. Приближи се до него и проникна нежно вътре. От дълбините на съзнанието й изплава въпросителен знак.

— Кой е? Вие ли сте, докторе?

— Аз съм. Как си, Сатина?

— Добре. Съвсем добре.

— Още ли ти се спи?

— Тук е така спокойно, докторе.

— Така е. Представям си го. Но да бе видяла, колко е хубаво днес. Денят е прекрасен. Лято е. Слънцето грее от синьото небе. Леят се багри. Какво ще кажеш да се изкъпеш? Ти обичаш ли да се къпеш? — съсредоточи се на картината на къпането: студен планински поток, дълбок вир, в който се излива водопад, възхитителната студенина вътре в тялото, когато се гмуркаш, кристалните струи, които охлаждаха топлата кожа, смеха на приятелите, плясъците, силното и бързо течение, носещо я към другия бряг…

— Тук ми е по-добре — отвърна тя.

— Може би ти повече обичаш да плаваш във въздуха? — той се съсредоточи на прелестите на свободния полет: регулатор на гравитацията на пояса, тя стремително се издига на височина и лети, лети над полета и долини, а до нея приятелите, тялото и е отпуснато напълно, в безтегловност, търси възходящите въздушни потоци, издига си докато земята под нея не се превръща в зелени и кафяви петна, гледа дребните къщи, смешните машинки, преминава над ширнало се сребърно езеро, планира над тъмна и мрачна гора, където могъщите канадски елхи се притискат плътно една до друга, а сега просто лежи на гръб, допряла крак до крак, ръцете са поставени под главата, слънчевите лъчи я галят по бузите, а под нея има стотина метра пустота…

Сатина не се хвана на тази въдица. Предпочиташе да си остане там, където си беше. Изкушението със свободния полет не успя.

Мукерджи нямаше повече енергия да направи трети опит да я изтръгне от комата. Вместо това се върна към чисто медицинските задачи и се опита да напипа източника на травмата, който преграждаше пътя и към света. Страхът, в това нямаше никакво съмнение; тази ужасна пукнатина в купола бе разсякла понятията й за безопасност, вида на родителите и брат й, които умираха пред очите й; миризмата на блато на атмосферата на Титан я блъскаше в ноздрите… Несъмнено всичко бе заедно, но хората са се оправяли и от по-лоши нещастия. Защо й се иска така да се оттегли от живота? Защо да не сложи край на ужасното минало и да започне нов живот?

Тя се страхува от него. И отчаяно се защитава. Не иска той да се рови в мозъка й. Всичките им срещи завършваха по един и същи начин: Сатина се вкопчваше в убежището си, Сатина решително пресичаше всеки опит да я измъкнат от доброволното й заточение. Продължаваше да се надява, че някога тя ще отслаби защитата. Но явно скоро няма да стане. Той внимателно отстъпи от центъра на мозъка й, като заговори на по-далечно ниво.

— Време е да тръгваш на училище, Сатина.

— Още не. Ваканцията ми беше така кратка.

— О, съвсем не беше кратка.

— Нима три седмици не са малко?

— Четиринадесет месеца, а не три седмици — каза Мукерджи.

— Това не може да бъде. Ние тръгнахме за Титан преди… беше седмицата преди Рождество и…

— Сатина, на колко години си?

— През април ще навърша петнадесет.

— Не е истина — каза той. — Този април мина, както и следващият. Преди два месеца навърши шестнадесет години. Така е, Сатина.

— Това не може да бъде, докторе. За момичетата шестнадесетият рожден ден е нещо особено, нима сте го забравили? Моите родители се канеха да канят много гости. Щяха да дойдат и всички мои приятели. Щеше да свири оркестър от девет роботи със синтезатори. Помня, че нищо такова нямаше, така че, как бих могла да навърша тогава шестнадесет години.

Силите му свършваха. Неговият ментосигнал отслабваше. Не можеше да намери в себе си достатъчно енергия и да каже, че тя отново блокира действителността, че родителите й са мъртви, че времето тече, докато тя лежи тук, че вече е прекалено късно да празнува Светлата Шестнадесет Годишна Възраст…

— Ние ще поговорим за това… друг път, Сатина… Ще се видим… утре… сутринта… утре… сутринта…

— Не си отивайте така бързо, докторе! — но той не можеше повече да поддържа контакта и го прекъсна.

Изправи се и поклати глава. Какъв срам, помисли си той, какъв срам. Когато напусна палатата, краката му трепереха. Спря се за миг в хола, облегна се на затворената врата и изтри потното си чело. Той не бе мръднал и крачка напред със Сатина. Успял бе бързо да влезе в допир с нея, но нищо повече. Така и не успя да отслаби комата й. На нея й беше много удобно в онзи илюзорен свят и той нито телепатически, нито по друг начин не успяваше да я изтръгне оттам.

Мукерджи въздъхна и като преодоля усилващото се чувство на отпуснатост, отвори вратата на следващата палата.