Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

— Мастър Ивдън — започна Корбет, — тук съм по кралска заповед. Кажи ми, имаше ли повод да изпитваш неприязън към Дьо Монфор?

Ивдън замълча преди да отговори.

— Мисля, че да.

— Защо?

— Държеше се арогантно.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв — рязко отвърна духовникът. — Той винаги се налагаше. Обичаше да се перчи със знанията си. Непрекъснато идваше в библиотеката и настояваше да разбере кои ръкописи имаме, къде са сложени, как се грижим за тях — Ивдън млъкна, сякаш търсеше думи. — У него имаше нещо… потайно, лицемерно…

— Смяташ, че е бил лицемер? Ивдън погледна прямо Корбет.

— Да.

— Защо?

— Понякога излизаше нощем. Никой не знаеше къде ходи.

— Нима е бил единственият духовник, който излиза нощем? — попита Корбет.

— Не, но приемаше и посетители. Опитваше се да ги скрие от нас. Често се срещаше в църквата с една жена. Стояха в кораба и разговаряха. Винаги след вечерня, когато там няма никого.

Корбет си спомни жената, която беше видял в деня, когато Дьо Монфор беше умрял.

— Знаеш ли коя е тя?

— Не. Винаги беше натруфена в коприна и кадифе, като охранения кон на някой богаташ. Ароматът, който се носеше от нея, беше толкова силен, че се усещаше чак на мястото за хора.

— Ти често ли седеше там?

— Да — отвърна Ивдън. — Следях Дьо Монфор, ако това искаш да ме питаш. Ненавиждах го.

— Знаеш ли какви бяха отношенията между Дьо Монфор и тази странна жена? — попита Корбет.

— Не, но подозирам, че му беше любовница.

— Но сър Филип Плъмптън… — започна Корбет. — Той намекна, че Дьо Монфор е бил мъжеложец и се е опитал да прелъсти онзи млад духовник, Бласкет.

Ивдън изрева от смях.

— Това никак не би било трудно!

— Какво искаш да кажеш?

— Питай го сам, писарю. Не съм тук, за да отговарям на въпроси от негово име.

— Да, така е. Тук си, за да отговаряш на въпроси за Дьо Монфор. Кажи ми, имал ли си някакво пререкание с главния свещеник в дните преди да умре.

— Не. Опитвах се да го избягвам.

— В деня, когато умря, по време на литургията, ти отпи от потира и му го върна, така ли?

— Не — бързо отвърна Ивдън. — Не беше така. Спомни си, че аз бях първият отдясно на Дьо Монфор. След мен Етрик пи от потира, после той го върна на Дьо Монфор, който пък го подаде на другите трима. Те пиха от него след мен.

— Да — каза Корбет. — Когато потирът се върна у него, ти стоеше от дясната му страна, както каза.

Ивдън се усмихна.

— Забравяш едно нещо, писарю — Дьо Монфор вече беше взел потира и беше пил от него. После не е пил повторно.

— Откъде знаеш? Духовникът онемя.

— Такъв е ритуалът.

— И ти не си го видял да пие?

— Не го видях да пие втори път — подчерта Ивдън. — Какво искаш да кажеш? Да не мислиш, че Дьо Монфор просто е стоял и ме е чакал да сипя нещо в потира и да му кажа да пие още веднъж? Не мислиш ли, че би се усъмнил?

— Така е — каза Корбет. — Благодаря ти.

Ивдън го изгледа ядно, поклони се едва-едва и излезе.

Следващият беше Плъмптън. Той влезе с уверена походка и усмивка на уста. Корбет му зададе същите въпроси и получи същите отговори. Да, той мразел Дьо Монфор. Защо ли? Защото смятал, че Дьо Монфор не е подходящ за такъв висок пост. Той повтори намеците си за личния живот на Дьо Монфор, но не представи сериозни доказателства.

Корбет кимаше разбиращо, докато го слушаше. Плъмптън изглеждаше доволен от отговорите си и писарят го остави да мисли така, докато точно преди свещеникът да реши, че разпитът е приключил, Корбет се приведе към него и леко докосна ръката му.

— Две неща ме притесняват — каза той. — Ти стоеше отляво на Дьо Монфор при олтара, нали?

— Да.

— Потирът ти беше подаден, след като останалите свещеници бяха пили от него?

— Точно така.

— Тогава за теб би било лесно да сложиш отрова вътре.

Плъмптън сви рамене.

— Би било лесно — съгласи се той, — ако не бяха две неща. Първо, Дьо Монфор ми нямаше доверие. Имаше остър поглед и щеше да ме види, ако сложех нещо в потира. Литургията щеше да бъде спряна също така рязко, както и стана всъщност, само че по друга причина. А второто, мастър писарю, е че Дьо Монфор вече беше отпил от потира, както сър Джон Ивдън навярно ти е казал. Не би имало причина да пие отново.

Корбет седна и се замисли върху думите му. Беше ли видял някой сър Уолтър да отпива от потира, след като му го бяха върнали? И все пак, той трябваше да е пил втори път, след като отровата е била сложена в него. Защото, ако е била там, когато бе отпил за първи път, останалите свещеници също щяха да умрат. Какво беше станало тогава? Той любезно освободи Плъмптън, но внезапно го повика отново.

— Сър Филип, извини ме, но имам още един въпрос. Мъжът се обърна с ръка върху дръжката на вратата.

— Кажи, мастър писарю.

Корбет го погледна; осъзна, че предишната дружелюбност на свещеника е била престорена; този човек беше опасен, амбициозен, безмилостен. Приемаше дребната обида като сериозна заплаха, защото, подобно на писаря, се бе издигнал сам от простолюдието и вярваше, че трябва да се бори за всяка глътка въздух.

— Сър Филип — помирително каза Корбет, — казах, че ме тревожат две неща. Второто е следното. Ти изтъкна почти незабавно след убийството, че виното, изпратено от краля, е било отровно. Как го разбра?

Усмивката изчезна от лицето на мъжа.

— Аз… — заекна той.

— Да?

— До сакристията има малка ризница. Може би си я забелязал. След като внесохме тялото, влязох в нея. Мехът беше там, запушен, заедно с чашата. Отпуших го. Миришеше странно. След като ти прегледа трупа на Дьо Монфор, аз направих същото. Усетих мириса на отровата от устата му, същия като от меха с вино. Затова заключих, че някой е изпратил отровно вино на Дьо Монфор преди началото на литургията.

— Ти ли сложи меха там?

— Не.

— Какво те кара да мислиш, че свещеник, който познава църковните закони, ще ги наруши като пие от това вино?

Плъмптън сви рамене.

— Дьо Монфор нарушаваше много правила.

— Питах те и преди. Кои точно?

— Не знам! — извика Плъмптън. — Беше потаен, много, много потаен. Аз отговарям само за сакристията. Може би другите могат да ти помогнат.

— Все пак, какво те накара да помислиш — настоя Корбет, — че Дьо Монфор е пил от този мях?

— Нищо — отвърна Плъмптън. — Просто видях меха и чашата. Наблюдавах те как прегледа тялото на Дьо Монфор и помириса устата му. Направих същото, после се върнах и отпуших меха. Тогава разбрах, че в него е имало отрова.

— Но ти не си я сложил там.

— Не.

— Тогава кой го е направил?

— Не знам.

— Благодаря ти.

Когато Плъмптън излезе, Корбет се обърна към двамата си спътници. Хърви, приведен над пергамента, изпълваше бързо листа с четливи синьозелени букви. Ранулф седеше и зяпаше; за него разпитът на такива влиятелни свещеници беше по-приятно забавление от което и да е представление или зрелище по лондонските улици. Корбет се наведе и внимателно затвори зейналата уста на прислужника си.

— Ранулф, не съм те виждал толкова кротък.

— Мастър — отвърна бързо прислужникът, съвземайки се, — по градските улици чуваме какво ли не за тези тлъсти, богати свещеници. Виждаме ги да се разхождат като господари, където си пожелаят. Имат свои съдилища, свои съкровищници. Живеят свой живот, имат специални права и привилегии — той се усмихна на Корбет. — Не съм виждал някой да ги разпитва като теб.

Писарят се усмихна.

— Радвам се, че съм доставил удоволствие на някого — погледна към Хърви, но той беше потънал в онова, което пишеше.

— Мастър Уилям! — извика Корбет. Дребничкият писар вдигна поглед. — Препис ли правиш? — мъжът кимна енергично. — Добре. Ранулф, кажи на мастър Етрик, че го очакваме.

Ранулф скочи на крака и изчезна през вратата. Върна се почти веднага, следван от шотландския духовник, чието лице имаше враждебен израз. Дори начинът, по който вървеше, повече подхождаше на военен лагер, отколкото на катедрала.

— Седни, мастър Етрик.

— Благодаря.

— Значи си шотландец.

— Вече го казах.

— Винаги ли си бил свещеник?

— Не. Сражавал съм се за краля по време на не един поход.

— Под чие командване?

— На граф Съри.

— Роднини ли сте?

— Не, не сме! — отсече Етрик. — Но при първите походи на крал Едуард в Шотландия, аз бях полезен на краля и още повече на графа.

Корбет кимна. Знаеше какво означава „полезен“; беше срещал и преди такива свещеници в Шотландия и Уелс; мъже, преминали на страната на нашественика, които ги снабдяваха със сведения, тайни послания и всякакви клюки. Беше ли Етрик вероломен човек, чудеше се Корбет. Скоро щеше да открие.

— И получи служба тук?

— Дължа много на графа на Съри.

— Сигурен съм, че той те смята за верен служител.

— Така е.

— Но за да може графът да ти осигури богато платена служба — продължи Корбет, — му е трябвала и подкрепата на лондонския епископ.

— Не и в този случай — отвърна шотландецът. Корбет забеляза, че акцентът му е станал по-изразен, той сякаш се бореше да овладее гнева си.

— Кой тогава?

— Свещеник съм тук само от две години. Дължа благодарност на негова светлост Робърт Уинчълси, архиепископът на Кентърбъри.

— Аха! — възкликна Корбет и се загледа в гредите на тавана.

— Нещо лошо ли има в препоръката на милорд архиепископа? — попита язвително Етрик.

— Не, няма нищо лошо. Харесваше ли Дьо Монфор?

Етрик сви рамене.

— Както казах, отскоро съм тук.

— Но бързо си се издигнал. Ти ли раздаваш помощите?

— Да.

— Тогава сигурно често си общувал с главния свещеник?

— Не, предимно с Дьо Лус. Искам да кажа, със сър Робърт дьо Лус.

Корбет забеляза промяната в гласа му.

— Той е ковчежникът и по всички въпроси се обръщам към него.

— Знаеш ли нещо за Дьо Монфор?

— Нищо. Рядко говорех с него.

— Защо?

— Не го мразех, просто не ми харесваше. Струваше ми се неприятен човек.

— Но си чувал слухове за него? Шотландецът сви рамене.

— Всяка общност мрази водача си. Носят се слухове, обвинения.

— Какво се говореше за Дьо Монфор? — настоя Корбет.

Шотландецът въздъхна дълбоко.

— Нищо особено. Нищо съществено. Просто не го обичаха заради поста му, заради арогантността и гордостта му.

— Харесва ли ти да служиш тук?

— Какво искаш да кажеш? Корбет направи гримаса.

— Ти си шотландец. Сега Англия и Шотландия са във война.

Етрик се овладя.

— Вече ти казах — спокойно отвърна той, — много шотландци са верни на крал Едуард, а не на някой дребен лорд или барон-крадец, или на онзи селянин Уолъс.

Корбет внимателно го наблюдаваше. Сега в очите му блестеше неподправена омраза. Този човек беше различен; той не мразеше Дьо Монфор, а родината си. Тук имаше някаква тайна, но Корбет реши, че тя може да почака.

— Благодаря, мастър Етрик — когато свещеникът понечи да излезе, Корет използва същия номер, както с Плъмптън и го спря.

— Мастър Етрик, още нещо. Знаеше ли нещо за виното, което кралят подарил на сър Уолтър?

— Не.

— Благодаря ти. Може да се наложи да те повикам пак.

Свещеникът се обърна и сви рамене.

— Тогава побързай, защото графът на Съри ме очаква, за да се върнем обратно в Шотландия.

— Не се тревожи — извика Корбет в отговор. — Сигурен съм, че всичко ще се изясни скоро.

Следващият беше Дьо Лус, който се различаваше от останалите: студен, аскетичен, човек, който напълно се владееше. Мисълта му беше бърза, беше роден за управник и очевидно бе познавач на човешките характери. Корбет прецени, че е на негова възраст, около тридесет и пет, докато останалите свещеници, с изключение на Бласкет, бяха доста над петдесетте. Корбет зададе обичайните си въпроси за меха и потира, но не научи нищо ново. Дьо Лус не помнеше нищо необичайно, затова Корбет прехвърли разговора към тайнствения личен живот на Дьо Монфор.

— Ти си ковчежникът на катедралата, нали?

— Точно така.

— Прахосвал ли е Дьо Монфор църковни средства?

— Не. Сметките бяха в ред. Всъщност — Дьо Лус почеса брадата си, сякаш раздразнен от въпроса, — Дьо Монфор се гордееше, че не е пипнал и едно пени от приходите на катедралата. Беше оставил всички въпроси, свързани с парите, на мен.

— Беше ли богат Дьо Монфор?

— Да, много богат.

— А източникът на богатството му? Дьо Лус сви рамене.

— Имаше имение в Катхол, близо до селцето Лейтън в Есекс, но никога не съм виждал сметките от него. Водеше ги сам.

— А къща?

— Да, имаше голяма къща, близо до Холбърн, но както казах, сам водеше сметките си отделно от тези на катедралата.

— Познаваш ли някой от приятелите на Дьо Монфор? Или приятелките?

Дьо Лус присви очи.

— Носеха се слухове за скандални истории. Знам какво може да са ти казали другите. И аз съм го виждал. Една начервена и натруфена жена често идваше при него в катедралата, но в това няма нищо скандално, нали, писарю?

— Не, няма — отвърна остро Корбет. — Благодаря ти, мисля, че остана само мастър Бласкет.

Младият секретар беше нервен. Гладкото му лице с нежна кожа бе изопнато от тревога, ръцете му бяха скрити в ръкавите на робата. Корбет предположи, че това е така, за да не се вижда, че треперят. Той покани младежа да седне.

— Ти беше секретарят на главния свещеник? Бласкет кимна.

— Ти отговаряше за всички писма, които е изпращал?

— Да, така е. Аз изпращах и се грижех за всички документи, меморандуми, сметки и договори, свързани с катедралата.

— Откога си на този пост?

— От година.

— Какви бяха отношенията ти със свещеника? Младежът наведе глава и се загледа в масата. Корбет го наблюдаваше.

— Попитах те, сър, какви бяха отношенията ти с главния свещеник. Сър Филип Плъмптън намекна, че той „не се държал като мъж и свещеник“.

Очите на Бласкет проблеснаха. Корбет забеляза колко дълги са миглите му, колко приличат очите му на момински, особено сега, плувнали в сълзи. Беше ли този младеж достатъчно силен, за да обмисли и извърши светотатствено убийство?

— Дьо Монфор — бавно започна секретарят — беше необичаен човек, със странни желания и много потаен. Вече година съм на този пост и нито веднъж не съм видял документ, който може да го изобличи в нещо, нито съм писал такъв. И все пак… — Бласкет замълча. — Знам, че за мъртвите не се говори лошо, но имаше нещо покварено у него. Беше много дружелюбен и понякога, когато пишех, ме галеше по косата. Помолих го да престане. Плъмптън, който обича да подслушва чужди разговори, е чул последвалата препирня.

— А след това какви бяха отношенията ви?

— Студени и официални. Ако не беше умрял — Бласкет замълча за миг, — сигурно щеше да ме освободи. Не от служба в катедралата, а от поста ми на секретар.

— Знаеш ли нещо, сър Стивън, което може да ни помогне да разгадаем мистерията около смъртта на Дьо Монфор. Кой го е убил? Кога и как?

— Не.

Корбет погледна към парчето пергамент, на което бе начертал разположението на свещениците по време на съдбовната литургия.

— Сър Стивън, ще ти напомня, че ти си бил последният, който е пил от потира, преди да бъде върнат на главния свещеник — Корбет погледна младежа в очите. — Някой може да си помисли, че ти си имал най-добра възможност да отровиш виното.

Бласкет едва не се разсмя.

— За човек, който е главен писар в Кралския съд — презрително каза той, — си доста глупав. Зададе този въпрос на всички мои колеги и непрекъснато пропускаш едно нещо.

— И то е? — рязко попита Корбет.

— След като литургията беше прекратена и тялото на Дьо Монфор отнесено в сакристията, ти си прегледал потира и другата свещена утвар на олтара?

— Точно така.

— Аз също видях потира. Имаше ли отрова в осветеното вино?

— Не мисля.

— Тогава как бих могъл да сложа отрова в чашата, от която Дьо Монфор е пил, а после в нея да няма отрова? Това е гатанката, мастър писарю. Трябва да я разрешиш, преди да започнеш да обвиняваш. Колкото и да не харесвах Дьо Монфор, не бих сипал отрова в олтарния потир по време на литургия.

Корбет го погледна. Женствената му външност и детинско поведение бяха само маска. Всъщност той беше може би най-умният от всички, които писарят беше разпитал и загадката, която беше му посочил, нямаше отговор. Ако виното в потира е било отровно, защо той не бе открил отрова в него, когато бе прегледал свещената утвар? Корбет помисли известно време върху това, преди да продължи разпита.

— Сър Стивън — каза той, — възможно е в объркването и суматохата след внезапната смърт на Дьо Монфор някой да е подменил потира.

Младият свещеник се разсмя.

— Какви ги говориш! Искаш да кажеш, че има два еднакви потира? Но този беше на Дьо Монфор. А и между нашите съдове няма два еднакви. Твърдиш, че докато хората тичаха из олтара, за да огледат тялото на Дьо Монфор и да го отнесат в сакристията, някой е дошъл със същата чаша, сложил я е на олтара и е отнесъл отровната? И никой не го е забелязал? И че този човек е приготвил втория потир предварително? Струва ми се невероятно.

Корбет отмести поглед и отново се загледа в тавана. Думите на Бласкет пробудиха някакъв спомен у него. Не можеше да се сети точно, но нещо, което бе видял на олтара, не беше, както трябва, не биваше да бъде така.

Погледна отново към младежа.

— Благодаря ти, че ми посочи противоречието, сър Стивън. Нямам повече въпроси. Ще ти бъда благодарен, ако помолиш колегите си да се върнат.

След няколко минути духовниците, всички явно раздразнени, че човек като Корбет ги разкарва напред-назад, влязоха в залата и се подредиха около масата. Писарят зададе няколко несвързани въпроса, главно за здравето на Дьо Монфор, преди да се обърне към Хърви.

— Мастър Уилям, ще ти бъда благодарен, когато свършиш, да напишеш писмо от името на краля до приставите и шерифите от Есекс да огледат имението Катхол и да изпратят веднага до съда всичко, което знаят за сър Уолтър дьо Монфор или имотите му в Есекс. После го отнеси в Уестминстър за печат.

Писарят кимна.

Корбет отново се обърна към кръга от враждебни лица.

— Сър Филип, имаш ли прислужник? — Плъмптън кимна.

— А Дьо Монфор имаше ли?

— Интересно, че задаваш такъв въпрос — намеси се Джон Ивдън, библиотекарят. — Той беше много потаен. В катедралата имаше прислужници, които изпълняваха всяко негово желание, но за разлика от нас, нямаше личен прислужник.

Корбет кимна, това би подхождало на характера на Дьо Монфор. Човек, който води таен живот, заобиколен от слухове и скандали, никога не би рискувал репутацията си, поверявайки тайните си на един личен прислужник.

— Защо питаш? — полюбопитства Етрик на висок глас. — Защо задаваш подобен въпрос? Обясни ни. Ние не сме глупаци, мастър Корбет. Ако ни задаваш разумни въпроси, ще получиш разумни отговори.

— Не подценявам качествата ви — твърдо каза Корбет, — но трябва да разпитам всички прислужници, които имат право да влизат и излизат от тази зала и катедралата, без някой да им обърне внимание.

Това бързо беше уредено. Духовниците възложиха на Бласкет да организира събирането и изслушването на прислужниците. Корбет освободи Хърви да се върне в Уестминстър, но задържа бележките му. Останалата част от сутринта Корбет и Ранулф прекараха в залата на катедралния съвет, където разпитаха поне дузина прислужници, мъже и жени. Жените — перачки и чистачки, той отпрати веднага, защото те нямаха право да влизат в сакристията или в стаите на духовниците. Повечето мъже бяха ветерани от кралските войни, получили работа в катедралата като възнаграждение за заслугите си. Бяха словоохотливи старци, някои от тях показваха ужасните си белези и рани. Корбет бързо приключи с тях, задавайки им два въпроса. Първият беше дали са носили вино в ризницата сутринта, когато Дьо Монфор е умрял. Всички отрекоха. Вторият беше дали са влизали в сакристията или ризницата след смъртта на Дьо Монфор. И този път отговорът беше отрицателен. Не бяха видели нищо необичайно. Корбет обяви, че е доволен. Камбаните забиха за обедната служба и духовниците тръгнаха обратно към хора. Корбет и Ранулф решиха да си тръгнат. Плъмптън забърза към тях, преливащ от учтивост.

— Мастър Корбет, мастър Корбет!

— Да, сър Филип.

— Искаш ли да видиш стаята на Дьо Монфор? Корбет сви рамене.

— Разбира се.

Поведоха го по вито каменно стълбище към етажа над залата на съвета — дълъг, белосан коридор, по който се редяха полирани дървени врати.

— Всяка от тези стаи — каза гордо Плъмптън — е на някой от духовниците. Ето тази е на Дьо Монфор — той се обърна към първата вляво и след като намери ключа на дебелата желязна халка, която висеше на колана му, отключи и те влязоха.

Стаята беше удобна и разкошно обзаведена. Двата овални прозореца бяха стъклени, единият със стъклопис на Библейска сцена. Корбет предположи, че изображението е на Йона, който излиза от корема на кита. На голямото легло с балдахин беше метната хермелинова покривка, поръбена със злато. Тежките сини завеси бяха дръпнати и разкриваха червени и бели възглавници. На стената висеше сребърно разпятие. До леглото имаше малка масичка, на която стоеше сребърен свещник; голям сандък беше подпрян на отсрещната страна до прозорците, друг — в долната част на леглото. На стената имаше закачалка.

Корбет се обърна.

— Може ли?

Без да дочака отговор, той повдигна капака на сандъка до леглото, забелязвайки, че ключалката е била разбита. Вътре нямаше нищо особено — дреболии, колани, токи, чифт ботуши за езда от мека испанска кожа. Корбет забеляза две книги — едната беше Библия, другата — сборник с богослужебни текстове.

— Разбихме ключалката — обясни Плъмптън, — за да се убедим, че няма нищо ценно, нищо интересно.

Корбет кимна и отиде до големия сандък. Неговата ключалка също беше разбита. Вдигна капака и прегледа дрехите вътре, но отново не откри нищо. Затвори сандъка и огледа пак стаята.

— Мастър Дьо Монфор е обичал удобствата.

— Да — отвърна Плъмптън. — Но уверявам те, мастър писарю, ние също огледахме стаята. В нея няма нищо, което да те заинтересува.

— Защо сте я претърсвали? — рязко попита Корбет.

Плъмптън сви рамене.

— Дьо Монфор беше мъртъв, трябваше да опишем вещите му.

— Тук ли държеше потира? Онзи, който използва на литургията?

— Не — каза Плъмптън. — Аз отговарям за сакристията. Според канона свещената утвар винаги се държи в или близо до църквата под ключ. Самият Дьо Монфор държеше много на това правило.

Корбет се усмихна и излезе. Слязоха по стълбите, писарят благодари на свещеника за вниманието и помощта, и следван от слисания Ранулф, излезе от двора на катедралата.