Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (8)

ГЛАВА ОСМА

Тази нощ не валя и разбойниците бяха благодарни за този скромен дар, докато се промъкваха между последните дървета от гората Епинг, за да тръгнат по заледения път. Тук снегът не беше толкова дълбок — утъпкан и слегнал от преминаването на малкото каруци и карети, осмелили се да излязат в това време. Шестимата мъже, въоръжени до зъби, се движеха безшумно. Дрехите им бяха събирани от различни места — тежки кожени елеци върху лекьосани дантелени ризи, откраднати от жертвите им или от някоя къща; дебели вълнени панталони, напъхани във високи кожени ботуши и наметки в различни цветове, плътно увити около телата им. Всички носеха по няколко ками и сабя, препасани в широките им кожени колани, а главатарят им, Робърт Фицуорън, се перчеше с малък кръгъл щит и коничен шлем. Имаше ги отпреди няколко години, когато се бе измъкнал от кралските хора, събиращи войници за похода в Шотландия. Той имаше други планове, затова беше убил командира на своята част, бе откраднал парите му и взимайки каквито оръжия бе успял, се бе скрил в гората Епинг.

От години беше разбойник, превърнал престъпленията в доходоносен занаят. Районът беше пълен с бандити, хора извън закона — селяни, избягали от господарите си, войници, дезертирали от войните, престъпници от града, убийци, клетвопрестъпници, богохулници. Фицуорън им бе станал главатар. Разбира се, понякога имаше и провали — неуспешни засади, предателства на прислужници от кръчмите, които си отмъщаваха за измяната на любимия, но той винаги оцеляваше и привличаше другите мъже към себе си, както пламъкът на свещта — нощните пеперуди.

Но сега бандата му беше намаляла до по-малко от десетима души. Трудно беше да проследиш елен, а още по-опасно да нападаш отдалечените ферми. Селяните се пазеха от него, намираха начин и да пазят семействата и добитъка си през нощта. През пролетта и лятото, когато движението по пътя се увеличаваше, беше по-лесно да плячкосат нещо, но дори тук славата за жестокостта на Фицуорън се бе разнесла надалеч. Малцина пътуваха сами, пътниците се събираха в кервани, придружавани от поне трима-четирима войници от някой замък или укрепено имение. Но напоследък късметът на Фицуорън беше проработил. Когато нападаше някой пътник, керван или къща, той взимаше само онова, което му трябваше — храна, оръжия и дрехи — и се наслаждаваше на телата на пленничките си. Живееше като животно, ден за ден, докато не срещна онзи свещеника и не бе подхванал новото си начинание. Фицуорън събираше скъпоценности и ги изпращаше в Лондон, където свещеникът ги продаваше.

Връзката им беше много изгодна и Фицуорън я поддържаше с цялата си алчност и лукавство. Какво щеше да прави, когато събере достатъчно пари? Може би щеше да си купи помилване? Да се върне сред хората? Да се присъедини към стадото, което тъй често беше нападал?

Но тази сутрин той беше толкова ядосан, че напусна гората заедно с петима от хората си. Вървяха между дърветата, колкото можаха, но ако искаха да стигнат до имението Катхол, близо до село Лейтън, трябваше да излязат на открито. Затова Фицуорън бе наредил да се въоръжат до зъби и всеки от хората му носеше арбалет и колчан стрели.

Когато стигнаха до кръстопътя, той ги накара отново да навлязат между дърветата и изпрати най-младия напред да се увери, че пътят е безопасен. Той се промъкваше като ловуваща лисица, ушите му бяха нащрек за всеки звук, очите му за миг бяха заслепени от снежната белота. Потърси някакво цветно петно, нещо, което би го предупредило, че не бива да продължава. И той като останалите се боеше от Фицуорън. Главатарят им не прощаваше провала; всеки, който му се опълчеше или не успееше да изпълни заповедите му, не можеше да очаква милост. Младежът вече се чувстваше напрегнат, защото бе вън от гората. Прекарваше по-голямата част от дните си там, защитен от сенките й и липсата на пътеки; там преследвачите лесно се губеха или попадаха в някое блато, където потъваха и изчезваха завинаги. Фицуорън знаеше тайните пътеки и се движеше по тях, затова младежът разбираше, че работата им тази сутрин трябва да е много важна, след като главатарят им ги е извел толкова далеч от гората.

Разбойникът продължи напред; кръстопътят беше пуст; пътят беше обграден от дървета. Не виждаше и не чуваше нищо. Погледна към черната бесилка, която се издигаше на фона на светлосиньото небе. Три тела в железни клетки висяха на вериги от нея — специално наказание за онези, които бяха осъдени не само за кражба, но и за убийство. Младежът се усмихна и разкри жълтите си гнили зъби. Познаваше и тримата. Някога бяха в бандата на Фицуорън, но се бяха противопоставили на заповедите му и той ги беше предал на приставите на шерифа в Челмсфорд срещу награда. Бяха ги окачили тук в края на миналото лято и ги бяха зарязали. Телата им отдавна се бяха разложили, очите им бяха изкълвали от гладните гарвани; само белите кости тихо потракваха в железните клетки, сякаш роптаеха срещу близостта на човека, който ги беше предал. Доволен, че всичко е спокойно, младежът даде знак с ръка и скоро към него се присъединиха главатарят и останалите.

Те тръгнаха в колона по един покрай гората, следвайки пътя до върха на хълма, където спряха. Фицуорън огледа изоставеното имение, заобиколено от висока стена и заключени порти. Нищо не помръдваше: беше пусто, както обикновено. Единственият знак за човешко присъствие бяха тънките струйки дим на хоризонта, които се издигаха от огньовете в близките села. Той изчака малко: оттук имаше поглед към цялото имение; къщата и външните постройки, които ограждаха вътрешния двор. Обикновено там беше пълно с коняри и ковачи, но сега нямаше никой, защото на свещеника така му харесваше. Убедил се, че няма опасност, Фицуорън поведе малката група през снега надолу по хълма. Отминаха главния вход и продължиха покрай стената, докато стигнаха малка, странична портичка. Както обикновено, тя бе отворена. Вмъкнаха се вътре. Дворът приличаше на блато. Фицуорън внимателно огледа следите, но нямаше нищо необичайно. Конюшните, оборът и хамбарите бяха празни, а огънят в ковачницата отдавна бе угаснал. Погледна нагоре и на втория етаж на къщата видя през една цепнатина да се подава парче червено платно — уговореният знак, че е безопасно да влязат. Приближиха до вратата и уверено почукаха. В празния коридор отекнаха стъпки и вратата се отвори. Пред тях стоеше Томас Басингъм, икономът. Предразполагаща усмивка се бореше с тревогата върху дребното му лице. Зад него стоеше жена му и бършеше пухкавите си ръце в бялата престилка.

— Добре дошъл, мастър Фицуорън — заекна той.

Главатарят се усмихна, бутна го встрани и тръгна по коридора към кухнята и килера. Както беше наредил, не бяха запалили огън, но Томас се беше сетил да сложи съдове с въглища из стаята и да запали един ръждясал мангал. Жена му, уплашена от тези груби на вид мъже, бързо им поднесе студено месо, сирене и кани с разреден ейл. Разбойниците ядоха лакомо, мляскайки шумно и й даваха знаци, когато искаха още. Щом свършиха, Фицуорън, седнал на големия дъбов стол начело на масата, се протегна, уригна се шумно и удари с юмруци по масата.

— Е, мастър Басингъм — каза той. — Имаш ли новини от господаря си?

Икономът изглеждаше изтощен. Фицуорън се взря по-внимателно и забеляза бръчките от тревога, тъмните кръгове под очите, небръснатото лице.

— Да не би нещо да се е объркало? — заплашително попита той.

Басингъм кимна.

— Върнах се от града колкото се може по-бързо — измънка той. — Пътувах цяла вечност. Пътищата са почти непроходими. Конят ми…

— Конят ти? — попита Фицуорън.

— Не е тук — обясни мъжът. — Оставих го и довърших пътуването си пеша. Снегът е много дълбок. Жена ми помислила, че съм замръзнал.

— Може би ще й се иска да е така, ако новините, които носиш, не ми харесат.

— Вината не е моя! — дрезгаво каза икономът. — Не съм виновен, че свещеникът е мъртъв.

Фицуорън скочи на крака. Басингъм се сви под злобния му поглед.

— Какво?

— Свещеникът е мъртъв. Умря насред литургията.

— И не ми носиш нищо?

— Как бих могъл? Къщата му в Лондон беше запечатана. Пазят я кралски стражи. Самият крал е разгневен от смъртта на Дьо Монфор. Какво можех да направя? — изхленчи мъжът.

Фицуорън мина покрай масата, сграбчи го за мръсния елек и го вдигна във въздуха.

— Можеше да донесеш златото, което господарят ти ми дължи — усмихна се зловещо главатарят и зъбите му проблеснаха.

— Не можех — уплашено отвърна Басингъм, като си мислеше, че по-добре би било да не се беше връщал. Трябваше да остане в Лондон, да избяга. Огледа се. Само че жена му, хубавата Катрин с гладкото лице и черните къдрави коси, щеше да залинее без него. Фицуорън проследи погледа му и се усмихна.

— Хората ми — каза той — отдавна са в гората. Не е справедливо да ги оставя без нищо. — Той се обърна към масата. — Завържете този измамник, а после — той захвърли Басингъм настрани като парцалена кукла ис едно движение разчисти чиниите и чашите — ще го оставим да гледа как се забавляваме.

Басингъм изкрещя, когато разбойниците хванаха жена му, но в имението нямаше никого, а околността бе покрита с дълбок сняг. Кой би могъл да им се притече на помощ. Изпълнен с гняв, Фицуорън знаеше, че някой трябва да заплати за този провал.

В Лондон Корбет и Ранулф бяха на съвсем различна среща. Хърви ги беше посрещнал пред южния вход на „Сейнт Пол“ и те влязоха заедно в катедралата, точно когато утренната завършваше. Корбет им направи знак да останат в кораба, който още беше тъмен. Погледна към светлината, хвърляна от редиците свещи в сребърни свещници между редиците столове за хористите. Духовниците вече пееха последния псалм. Корбет се заслуша в текста: как Бог щял да дойде в деня на Страшния съд и да донесе справедливост за всички хора. Писарят се усмихна сухо. Ако Бог дойдеше, щеше да прекара доста време, раздавайки справедливост тук, в „Сейнт Пол“. Най-накрая псалтът започна Славословието — и отговорът прозвуча триумфално в храма. Настъпи тишина, свещениците се заизнизваха, свещите бяха угасени и мракът отново изпълни катедралата. Корбет не се интересуваше дали са го видели, но след като почакаха малко, поведе Ранулф и Хърви през кораба, покрай хора и навън през двора към залата на катедралния съвет. Тя съвсем не приличаше на помещението, където бяха пирували само преди два дни. Килимите бяха събрани, масите — струпани покрай стената. На подиума няколко тъмни фигури в раса го очакваха; на трепкащата светлина на свещите лицата им изглеждаха страховити. Още не се беше разсъмнало напълно и помещението изглеждаше мрачно и потискащо. Докато вървеше по дървения под, Корбет разглеждаше щитовете, висящи по стените, украсени с гербовете на духовниците, служили на Църквата през вековете. По тях изобилстваха различни цветове — синьо, червено, златно и черно — и животни — легнали и изправени на задните си лапи лъвове и леопарди, грифони и дракони. Защо ли, зачуди се той разсеяно, Божиите хора имаха нужда от подобна войнствена украса?

Когато стигна до подиума, Корбет се поклони и изкачи стъпалата. Отиде до масата, доволен, че духовниците му оказват уважението, дължимо на кралски пратеник. Отпусна се в големия дъбов стол и направи знак на Ранулф и Хърви да седнат на пейката до него. Преброи присъстващите и остана доволен — петима свещеници, същите, които бяха участвали в гибелната за Дьо Монфор литургия преди два дни. Огледа ги, разпозна пухкавото лице на Плъмптън и кимна в отговор на беглия му поздрав. Другите свещеници бяха на различна възраст; някои изглеждаха аскетично, други сякаш не бяха спирали да се тъпчат и за един час през целия си живот. Всички бяха облечени в тъмни роби, ръкавите и качулките им бяха обточени с хермелин. И на всички лица беше изписана тревога, сякаш се бояха от онова, което щеше да последва. Корбет ги погледна отново, наслаждавайки се на мига. Изпитваше почти необятна омраза към тези самодоволни Божии люде, защото знаеше, че един, а може би и повече от тях бяха извършили убийство, оскверняване и богохулство. Сега седяха тук, потънали в лицемерно набожно мълчание, готови да отговарят на въпросите му, но ако сбъркаше нещо, веднага щяха да протестират пред архиепископа на Кентърбъри, краля, папата — пред всеки, който би пожелал да ги изслуша.

Корбет изчака Хърви да извади подноса с писмените си принадлежности и пергамента. Ранулф седеше със сключени ръце и се наслаждаваше на момента. За него беше опияняващо да съди по-висшестоящи от него, особено ако бяха свещеници.

Когато Хърви се приготви, Корбет започна.

— Преподобни отци, радвам се, че откликнахте на моята молба и тази на краля да се срещнем тук, за да обсъдим събитията, които се случиха тази седмица. Нека ви припомня ужасното събитие. В понеделник беше отслужена литургия от вашия скъп и почитан колега Уолтър дьо Монфор, главен свещените на тази катедрала. Малко преди да раздаде причастието, той се свлече на земята. Смъртта му беше мигновена. Тялото му беше отнесено в сакристията, където бе помазано. Прегледах го и бързам да добавя — Корбет вдигна ръка, — че макар да не съм лекар, според мен той е бил отровен. Освен това смятам — писарят внимателно подбираше думите си, — че отровата му е била дадена по време на литургията. — Той чу как духовниците ахнаха от изненада и зашепнаха „светотатство“. Отново вдигна ръка. — Съобщавам ви това, само като една възможност. Ако някой не ми вярва, позволете да изложа фактите, които знам.

И Корбет разказа същото, което беше съобщил на краля. Как скованото лице на Дьо Монфор, почернелите ми уста и език, както и внезапната му смърт, са симптоми на отравяне с бързодействаща отрова. Позова се на отец Томас, когото много от духовниците вероятно познаваха, каза, че лекарят му е обяснил, че всички силни отрови действат мигновено.

— Въпросът е — заключи Корбет — кой го е убил и защо.

Както очакваше, сър Филип Плъмптън отговори първи.

— Откъде да знаем — насмешливо попита той, — особено като се има предвид онзи мях с вино, който ти дадох, че покойният Дьо Монфор не е бил отровен от краля? Или — добави Плъмптън, многозначително гледайки Корбет — от някой от неговите придворни.

Корбет се въздържа да окачестви изказването му като държавна измяна.

— Отново ще се позова на отец Томас от болницата „Сейнт Бартолъмю“ — отвърна той, — който ще ви каже, че ако Дьо Монфор е изпил виното, пратено от краля, което несъмнено е било отровено от някой друг, нямаше да издържи и началните молитви от службата. Разбира се — Корбет внимаваше с думите, за да подготви добре капана си, — ако твърдите, че Дьо Монфор е пил вино и е нарушил църковните канони, които предвиждат пълно въздържание преди литургия, нека онези, които са го видели, ми кажат.

Въпросът му беше посрещнат с мълчаливо неодобрение и тътрене на крака.

— В такъв случай — рязко продължи Корбет — може би трябва да продължим — той кимна към Хърви. — Това е мастър Уилям Хърви от съдебната канцелария.

Той ще записва моите въпроси и вашите отговори. И така, бихте ли съобщили имената и постовете, които заемате?

Духовниците се представиха, като започнаха отляво на Корбет.

— Сър Джон Ивдън, библиотекар.

Жълтеникаво лице, слаб, съсухрен, с бели кичури коса, стърчащи от главата му. Корбет забеляза увисналата уста и лукавите очи, които избягваха неговите.

— Дейвид Етрик.

Събирачът на милостиня, червендалест, дребен, съвсем плешив. Докато се представяше, ръкомахаше. Корбет долови лек шотландски акцент.

— Робърт дьо Лус.

Аскетичен на вид, гладко обръснат, с добре поддържани коса, ръце и нокти, учен мъж, подходящ за поста на ковчежник.

— Стивън Бласкет.

Млад, с гладко лице, ясен поглед и пръсти, изцапани с мастило като тези на Хърви. Още преди да каже с какво се занимава, Корбет предположи, че е главен писар и секретар на катедралата.

И най-накрая закръгленият, симпатичен Филип Плъмптън, пазител на Светата утвар. Мъж, когото Корбет прецени като най-опасен, защото въпреки усмивката, погледът му беше твърд и непреклонен. Труден човек, помисли си писарят, и опасен, ако се изпречиш на пътя му.

Когато всички се представиха, без да крият неприязънта си от присъствието и въпросите му, Корбет взе парче пергамент, приближи един от сребърните свещници и начерта дъга.

— Да си представим — започна той, — че това е олтарът. Бихте ли ми казали къде стояхте по време на освещаването на Светите Дарове.

След продължителен разпит, по време на който не обръщаше внимание на явното раздразнение на Хърви, Корбет установи как са били подредени. Дьо Монфор бил в средата. От лявата му страна — Бласкет, Дьо Лус и Плъмптън, а от дясната — Ивдъм и Етрик.

— Кажете ми — продължи писарят — какъв е редът, в който се провежда службата.

— Ти го знаеш добре — рязко отвърна Етрик. — Беше там, видях те и по-късно усърдно да обикаляш около олтара.

— От Шотландия ли си? — усмихна му се Корбет.

— Да, от Шотландия съм — отвърна мъжът. — Роден съм близо до Единбург — той се облегна на масата и погледна гневно писаря. — И преди да попиташ, ще ти кажа, че съм верен поданик на крал Едуард, както много шотландци. По време на последния поход срещу Берик имаше много шотландци, които се биха на страната на краля.

— Нищо не намеквам — отвърна примирително Корбет. — Просто те запитах дали си шотландец. Но помогни ми да освежа паметта си, мастър Етрик. Дьо Монфор стоеше в средата на олтара, който се намира под големия източен прозорец, а над него е разпятието, така ли?

Етрик кимна.

— Какво става между освещаването и раздаването на причастието?

Етрик сви рамене.

— Всеки от нас получи поднос с нафора.

— И ти изяде ли я?

— Да.

— Не искам да светотатствам — каза Корбет, предусещайки възмутените изблици, — но сигурен ли си, че нафората, раздавана след освещаването, не е била подменена от някого на олтара?

— Не би могло — извиси се пискливият глас на Бласкет. — Да бъдем честни — всички ние бяхме при олтара. Нито един свещеник или свещеноприслужник не докосва хляба или виното, след като са били претворени.

Корбет внимателно си записа понятията, които младежът високомерно използваше.

— Но въпросът си остава, сър Стивън — каза той. — Кой освети и раздаде нафората?

— Дьо Монфор.

— И никой друг?

— Никой — усмихнато потвърди Плъмптън.

— Какво стана после?

— За Бога — намеси се бързо библиотекарят Ивдън, — ти знаеш какво стана. След като приехме нафората, беше ред на виното.

— Да, от потира. Кой пи първи?

— Дьо Монфор. Подаде го на мен, а после… — библиотекарят замълча за миг. — После, разбира се на Етрик, който го върна на Дьо Монфор. По същия начин постъпи и с тези, които му бяха отляво.

— Които бяха? — прекъсна го Корбет.

— Плъмптън, Дьо Лус и Бласкет. Точно така — кимна библиотекарят. — Така бяхме подредени на службата.

Корбет вдигна пръст:

— И после потирът бе върнат на Дьо Монфор?

— Да.

— Кой го върна?

— Аз — Бласкет ядно погледна Корбет.

— Не, не беше така! — прекъсна го Дьо Лус, който седеше и внимателно слушаше разговора. Гласът му беше тих и мелодичен в контраст с тези на останалите духовници. — Стивън, не ти го върна.

— А кой? — рязко попита Корбет.

— Филип — Дьо Лус се обърна към Плъмптън, — ти го подаде на Дьо Монфор.

Лицето на пълничкия духовник почервеня от гняв.

— Не, не бях аз. Аз… — той млъкна и се отпусна на стола.

— Да, прав си, Робърт, аз бях. Дьо Монфор подаде потира наляво. Аз пих, после ти, накрая Бласкет. Но разбира се, Стивън, ти не го върна направо на Дьо Монфор, спомням си. Върна го обратно по редицата, нали?

Бласкет кимна.

— Така беше.

Корбет погледна Хърви, чието перо скърцаше шумно по пергамента.

— Смени си перото, мастър Хърви.

Уилям се усмихна благодарно за почивката, остави перото, подостри друго с остър нож, потопи го в мастилницата, която предварително беше затоплил на една от свещите, и отново започна да пише.

— Така — продължи Корбет, — значи потирът е бил върнат. Какво стана тогава?

— Не знаем — меко каза Дьо Лус. — Бяхме приели нафората и виното. Какво мислиш, че сме правили, писарю? Сведохме глави и произнесохме обичайните думи на благодарност.

— И после? — Корбет имаше чувството, че разговорът започва да се изплъзва от контрола му.

— Чух звук — продължи Дьо Лус. — Вдигнах поглед. Дьо Монфор се обръщаше, ръката му се вдигна към гърлото, останалото го знаеш. Падна на земята. Когато го занесоха в сакристията, беше вече скован от смъртта.

Корбет огледа духовниците, чиито невъзмутими лица ясно се открояваха на светлината на свещите. После вдигна поглед към прозореца и забеляза, че стаята става все по-светла. Беше разочарован. Ненавиждаше самодоволството на тези петима души. Беше задал въпросите си и те му бяха отговорили. Нямаше никаква загадка. „А сега какво, мастър писарю?“, сякаш тайно му се подиграваха те. „Какво още ще попиташ?“ Корбет се сети нещо.

— Ами ако ви кажа — бавно започна той, — че сър Уолтър е трябвало да занесе потира с отровното вино на краля, който да пие, преди да си разменят целувката на мира? — Корбет изпита задоволство, когато чу как духовниците ахнаха. — Ами ако — той погледна към тавана — ви кажа, че има хора, които смятат, че отровата не е била предназначена за Дьо Монфор, а за негово величество? Мога ли да ви напомня, че убийството или дори опитът за убийство на богопомазания ни владетел е държавна измяна? Не е нужно да ви описвам какви са наказанията за подобно ужасно престъпление. Знаете ли също така, че има хора, които смятат, че отровителите трябва да бъдат сварявани живи? — Корбет, който рядко беше отмъстителен, сега изпитваше желание да накара тези самодоволни мъже да страдат. — Чувал съм за един човек, когото сварили жив в Уелс. Бил завързан за кол и потопен с краката надолу в огромен димящ казан. Пищял половин час, докато месото падало от костите му.

Плъмптън рязко стана и удари по масата с отрупаната си с пръстени ръка.

— Нямаш право да ни заплашваш, писарю! — извика той. — Намекваш, че някой от нас е отровил Дьо Монфор, но всъщност е искал да извърши държавна измяна и да убие крал Едуард. Вярно е, писарю — продължи безмилостно духовникът, — че отхвърляме искането на негово величество да ни облага с данъци, но това не означава, че сме предатели. Дълг на Църквата е да съветва краля. Тя е помазала Едуард. Никой не се е радвал на по-голяма лоялност от страна на свещениците в тази катедрала, както настоящият ни крал.

Канеше се да продължи, но Дьо Лус сложи ръка върху неговата.

— Седни, Филип — каза той, полуусмихнат. — Разбирам какво иска да каже нашият посетител. Беше извършено ужасно престъпление — сериозно продължи той. — Един от нашите братя беше убит по време на причестяването, отровен, ако вярваме на мастър Корбет. Той твърди, че човекът, който е замислил смъртта на Дьо Монфор, е искал да убие и нашия крал и няма интерес да ни лъже. Това, братя мои, са много тежки и ужасни престъпления.

Корбет беше благодарен на Дьо Лус за намесата, макар държанието му никак да не му допадна — все едно успокояваше деца, между които беше и самият писар. Настъпи тишина; Етрик стана й отиде към малката маса в отсрещния ъгъл, където имаше поднос с кана вино и чаши. Напълни ги, сложи една до Корбет и раздаде останалите на колегите си, без да обръща внимание на оскърбените физиономии на Хърви и Ранулф. Донесе и блюдо със захаросани плодове. Корбет отбеляза с кисела усмивка, че никой не смее да хапне или пийне. Етрик седна, но забелязал тишината, отново стана и се върна до Корбет. Вдигна чашата за наздравица към него и внимателно отпи от нея.

— Мастър писарю, можеш да бъдеш спокоен — каза той. — Това е чудесно бордо и в него няма отрова. — Шегата намали напрежението. Корбет се усмихна, взе чашата и отпи, наслаждавайки се на ароматното вино. После я подаде на Ранулф, посочвайки с пръст, че може да си вземе и от захаросаните плодове.

— Нека приемем — поде Корбет, — че Дьо Монфор е бил убит. Нека приемем и че някой близък до него, който е също служител в тази катедрала, е искал смъртта му. Как го е направил? И защо? — писарят присви очи. — Защо си е направил труда да сложи отрова в меха с вино, след като Дьо Монфор е бил вече мъртъв? Защото съм сигурен, че е станало така. Какво е искал всъщност убиецът? Кой е имал зъб на Дьо Монфор?

Ивдън едва не се разсмя. Корбет се обърна към него.

— Забавно ли ти се вижда това, сър?

— Определено, сър — саркастично отвърна библиотекарят. — Попита кой е имал зъб на Дьо Монфор. Питам те, писарю, кой му нямаше?

— Моят брат иска да каже — намеси се Плъмптън, — че мастър Дьо Монфор беше влиятелен и затворен човек, и никой не го обичаше.

— И защо? Плъмптън сви рамене.

— Беше отмъстителен, потаен и много злопаметен. Винаги си връщаше — Плъмптън огледа всички с широко разтворени очи. — Защо не, нека си кажем истината. Всеки от нас имаше да го ненавижда.

— Не е вярно! — извика в отговор Бласкет.

— Нямаше да говориш така — злобно каза Плъмптън, — ако Дьо Монфор бе успял да влезе в леглото ти.

Младият секретар се опита да му отговори нещо, но Корбет вдигна ръка, за да прекрати спора.

— Няма смисъл — каза той — да спорим. Разбирам основанията ти, сър Филип. Вече разбрах, че сър Уолтър е бил странен човек и е бил отговорен за много неща. Може би е най-добре, ако разпитам всеки от вас поотделно — думите му бяха посрещнати с одобрителен шепот. — Ще започна — продължи Корбет — със сър Джон.

Библиотекарят кимна в знак на съгласие и Корбет изчака, докато останалите излязат.