Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Корбет и Ранулф минаха по Патерностер Роу и излязоха на Чийпсайд. Улиците вече се пълнеха с хора. Небето беше яркосиньо, топличкото слънце постепенно топеше снега и той шумно падаше от полегатите покриви. Лондончани бяха решили да се възползват от хубавото време и Чийпсайд беше препълнен. Сергиите и магазините бяха отворени, раираните чергила плющяха на силния вятър. Златари, кожари и продавачи на пергамент старателно се трудеха, за да възобновят търговията, прекратена заради лошото време. Дами в обточени с кожа наметки газеха през снега, следвани от разтревожени прислужници; правници, които бързаха към „Сейнт Пол“, за да се видят с клиентите си, надменно си пробиваха път. Имаше войници от двореца и Тауър. Чираци изскачаха иззад сергиите, опитвайки се да привлекат вниманието на евентуалните купувачи. Двама просяци се клатушкаха, хванати здраво един за друг, защото улицата беше хлъзгава. От време на време пряспа сняг се стоварваше тежко върху чергилото на някой сергия, съпроводена от стреснатия вик на продавача и възторжените крясъци на хлапетата, които бяха навсякъде.

Корбет имаше чувството, че е попаднал в различен свят. „Сейнт Пол“ беше студена и мрачна, все още в ледените обятия на зимата. Тук всичко беше светло, изпълнено с живот, движение и цвят. С Ранулф си пробиваха път през тълпите. Повечето хора се опитваха да вървят в средата на улицата, далеч от стрехите и падащия сняг. Обущари чукаха усърдно на пейките си. Колари, докарали стока в града през снега, бяха решили да си починат и кръчмите нямаха нужда от висящите си табели, за да привлекат посетители. „Веселото слънце“, „Петелът“, „Червената врата“, „Камбаната, котката и цигулката“ бяха препълнени. Готвачите и прислужниците стояха на вратата и викаха: „Топъл пай!“, „Вкусен топъл пай със сирене“, „Елате и хапнете!“. Тези призиви се преплитаха с „Бяло вино от Елзас“ и „Червено от Гаскония“, „Вино от Рейн“ и „Вино от Ла Рошел“. Студът, миризмата на готвено и виковете напомниха на Корбет колко е гладен. Спря се на една сергия, за да погледа спора между двама продавачи на риба, който премина в бой. Единият се блъсна в дървената рамка и разпиля в кишата стоката си — треска, сьомга, змиорки, скатове, херинга и хамсия. Хлапетата веднага ги награбиха и въпреки виковете на собственика, и си плюха на петите.

Корбет, който обичаше самотата, често изпитваше удоволствие да се смесва с тълпата и да наблюдава различни сцени. На ъгъла забеляза труп, покрит с грубо платнище. Около него стражата беше събрала дванадесет души, които трябваше да произнесат присъдата. Очевидно някой нещастник беше умрял или убит в свада и местният следовател събираше съдебни заседатели, които да решат каква е била причината за смъртта и какво трябва да се предприеме.

По средата на Чийпсайд се движеше каруца, покрита с черно платнище, на което беше изрисуван бял кръст. Конят вървеше бавно и звънецът на оглавника му огласяше печално улицата. Един монах внимателно водеше животното през кишата и калта. Гологлав и бос престъпник, съгласил се да напусне кралството, стъпваше бавно с посинели крака и носеше дървен кръст пред себе си. Отиваше в Бриджгейт, придружаван от стража. Очевидно беше убиец, намерил убежище в някоя църква, който се бе отказал от него и обещал да напусне кралството. Корбет знаеше, че му трябват три дни, за да стигне Дувър и заключи, че шансовете му да стигне дотам са малки; или щеше да умре от студ, или роднините на жертвата щяха да го последват и убият на някое отдалечено място.

Оживлението на пазара замря за известно време, когато градски служител с туника, украсена с черепи, премина, раздрусвайки звънче и провиквайки се с отекващ глас: „Добри и състрадателни хора, молете се за душата на нашия скъп брат Робърт Хинки, който напусна този живот снощи в девет часа.“

Хората около Корбет прошепнаха молитва и глашатаят отмина. Корбет реши да се поразходи между сергиите. Може би щеше да избере подарък за Мейв между вълнените шапки, дантелите, панделките, копринените пискюли, конците, шнуровете, коприните, медните пръстени, свещниците, каните, четките — всичко, което би сметнала за полезно. Купи малка брошка във формата на кръст с увит около него дракон, изработена от ковано злато и прикачена към тънка като копринен конец верижка. Внимателно я прибра в кесията си, държейки я здраво, защото пазарът гъмжеше от крадци и апаши, които също имаха да наваксват загубите, претърпени заради силния сняг.

Огладнели, двамата с Ранулф се отправиха към една кръчма. Вътре беше влажно, но топло заради огъня, който гореше в голямото огнище. Без да обръща внимание на плесенясалата тръстика по пода, Корбет избра една маса далеч от останалите посетители — група играчи на зарове и млада жена, която вече изглеждаше доста пияна. Кръчмарят, набит мъж с престилка на кръста, се приближи, вдигнал мазни ръце за поздрав. Предложи им сладко вино от Кипър и Сицилия, но Корбет поръча две чинии месо и греян, силно подправен ейл.

Докато се хранеха, Корбет попита Ранулф:

— Научи ли днес в катедралата нещо, което аз може да съм пропуснал?

Прислужникът му поклати глава и отново заби нос в халбата.

— Сигурен ли си? — настоя Корбет.

Ранулф нарочно се бавеше, наслаждавайки се на редкия момент — Корбет се съветваше с него.

— Имаше нещо — започна той. — Какво?

— На олтара — той подреди чиниите и чашите върху масата, за да онагледи думите си. — Дьо Монфор стоеше в средата, нали?

— Да — нетърпеливо каза Корбет.

— Двамата свещеници от двете му страни стояха съвсем близо до него, нали?

Корбет кимна.

— Възможно е — каза Ранулф — един от тях или двамата да са сложили отровата в потира, преди да го върнат.

Корбет се намръщи.

— Така е, но тук е и голямата загадка, която изтъкна и Бласкет. Какво е станало с отровното вино? Когато прегледах потира, виното беше чисто и изобщо не миришеше на отрова.

Писарят отново почувства, че нещо се върти в главата му, нещо, което беше видял на онзи олтар и сега то го преследваше.

Той остави халбата и се облегна на стената. Нещо не беше наред. Спомни си капките вино на пода и другите, върху предната част на олтара, които миришеха на отрова. Някой трябва да беше сменил чашите. Но как е станало това? Нали нямаше два потира? Това поне беше сигурно. Стана, хвърли няколко монети на кръчмаря и си тръгна, оставяйки Ранулф да прави каквото си иска, а сам се упъти бавно обратно към дома си. Там, след като запали свещ, извади подноса с писмените си принадлежности и пергамент, Корбет записа онова, което знаеше досега.

Първо, Дьо Монфор е бил отровен по време на литургията.

Второ, Дьо Монфор е бил човек с потаен личен живот. Малко се знае за него, освен връзката му със странната жена, която беше близо до олтара в деня, когато умря.

Трето, Дьо Монфор не е бил обичан от повечето си колеги и изглежда не е имал приятели.

Четвърто, Дьо Монфор е трябвало да произнесе проповед след литургията, в която да отхвърли кралския данък. Но Едуард го е подкупил, за да защити правото му да го получава.

Пето, ако Дьо Монфор е бил отровен, как е станало?

Шесто, защо само Дьо Монфор беше отровен, а никой от останалите свещеници, които пиха от потира, не пострадаха?

Седмо, ако Дьо Монфор е бил отровен с причастието, какво е станало с отровното вино?

Осмо, може да е имало две чаши. Но кой ги е разменил и кога? Възможно ли е да е било направено точно копие на потира?

На другата сутрин Корбет стана рано. Не повика Ранулф, а се облече в най-хубавите си дрехи и излезе на улицата. Плъмптън му беше казал, че погребалната служба за Дьо Монфор ще се проведе в единадесет часа същия ден. Корбет бавно се отправи към катедралата, докато въпросите, които бе записал предишната вечер, отекваха в главата му. Загадката продължаваше да го измъчва, но имаше чувството, че ако открие липсващите парченца от мозайката, всичко ще си дойде на място. Тръгна по още пустия Чийпсайд. Само неколцина просяци се мотаеха наоколо: пекар и продавач на риба бяха оковани за покаяние. Вторият беше продавал развалена риба, сериозно престъпление тук, тъй като много лекари твърдяха, че от нея се хваща проказа. Продавачът на риба стоеше с ръце и врат в прангите, а под носа му бяха окачили развалена риба. Пекарят изглеждаше също толкова зле. Надписът над главата му гласеше, че пекарят Томас-ат-Крич е извършил сериозното престъпление да краде тесто. Корбет погледна разстроеното му лице.

— Какво си направил? — попита той, изтривайки с края на робата си потта от лицето на мъжа.

— Прислужникът ми — изпъшка мъжът. — Хората носеха тесто в пекарната и го слагаха на масата. Аз трябваше да го слагам в тави и да го пека, но имах таен капак на масата. Чиракът ми седеше под нея и отделяше част от тестото. След това давах хлябовете на жените, които ми бяха донесли тестото. Другото събирах, печех пресен хляб и го продавах — пекарят плю. — Не трябваше да се доверявам на чирака. Той ме предаде — мъжът погледна тъжно Корбет.

Месестото му лице беше посивяло от болката и умората, причинявани от желязната пранга около врата му. — Ще стоя тук до залез слънце.

Корбет кимна съчувствено и продължи; мъжът нямаше да стои много дълго, през зимата слънцето залязваше рано.

Корбет стигна Патерностер Роу и влезе в двора на катедралата. Портите се отваряха веднага след края на утренната. Клисари стояха до вратите. Корбет тихо се представи на един и влезе в кораба. Стенни факли бяха запалени в хора, а големите свещи на централния олтар горяха ярко и пламъкът им трепкаше в мрака. Певците вече заемаха местата си, а между хора и стълбите на олтара се намираше ковчегът на Дьо Монфор. Корбет се приближи и го заразглежда: направен от полиран чам, той беше положен на драпирана в червено маса. От всяка страна на ковчега горяха тъмни свещи в свещници от черно ковано желязо. Някой беше оставил цветя върху капака на ковчега. Корбет се огледа и видя в отсрещния ъгъл, близо до мястото, където беше стояла преди, жената, която бе видял в деня, когато Дьо Монфор умря. Нямаше много хора, повечето бяха зяпачи — ярко доказателство, че покойникът не беше имал много приятели. Корбет се канеше да отиде при жената, но тя внезапно се обърна и тръгна по пътеката между редовете. Той я проследи с поглед, после се облегна на една колона и зачака началото на службата.

Най-после заупокойната литургия започна. Както службата, на която Корбет беше присъствал е краля преди няколко дни, тя се водеше от петима свещенослужители. Главен сред тях беше сър Филип Плъмптън. Корбет едва се въздържа да не се усмихне. Плъмптън мразеше покойния, но се застъпваше пред Бога за душата му. Заупокойните песнопения приключиха, ковчегът бе окаден й изнесен на гробището на раменете на шестима здрави мъже, предшествани от клисари и прислужници от катедралата, носещи хоругви с изображението на Дева Мария, свети Георги и свети Павел. Те вървяха пред Плъмптън, следвани от други духовници и група момчета, облечени в бяло, които държаха свещи. Ковчегът беше заобиколен от факлоносци, петдесет и шест на брой, колкото бяха годините на починалия. Носилката, покрита със скъпи златоткани платове, беше следвана от няколко жени, които плачеха шумно, всички облечени в черно и с лица, скрити зад черни воали. Корбет реши, че са професионални оплаквачки. Нямаше време да се занимава с хора, който печелеха от мъртвите. Проследи с поглед дългата скръбна процесия, която напусна катедралата и се отправя към срещуположния ъгъл на двора. Купчина прясно изкопана пръст показваше къде ще е последният дом на Дьо Монфор.

Корбет, който стоеше до вратата, дочуваше слабо думите на Плъмптън, който отново молеше Бог да приеме своя верен слуга Уолтър дьо Монфор. Тялото беше спуснато в гроба. Корбет чу как буците падат върху дървения капак на ковчега и процесията отново се върна в катедралата. Корбет усети облекчението на оплаквачките, че всичко е свършено. Вратата се затвори и отвън се чу тихото подрънкване на лопатите, докато гробарите заравяха ковчега. Той изчака колкото изискваше благоприличието, преди да мине покрай олтара, където се прекръсти пред трепкащите свещи и да се насочи към сакристията. Плъмптън сваляше филона си и останалите одежди, които свещениците явно смятаха, че трябва да навлекат, когато разговарят с Бога. Свещеникът знаеше, че Корбет е зад него, но го поздрави едва когато приключи с разсъбличането.

— Мастър Корбет, не мога да кажа, че се радвам да те видя отново.

— Мастър Филип — отвърна весело Корбет. — Тук съм по кралски дела — при всеки друг случай Плъмптън би изпъшкал от досада, защото бе намразил този писар със строги черти и хладен поглед, който не оставяше мъртвия на мира и непрекъснато се връщаше с нови въпроси.

— Какво има? — рязко попита свещеникът.

— От името на краля бих искал ти и другите четирима свещеници, които отслужваха литургията с Дьо Монфор, да дойдете с мен при олтара.

— Какво има пак? — Плъмптън отстъпи назад с присвити от любопитство очи. — Защо не се откажеш?

— Попитай краля — отвърна Корбет. — Ако откажеш да ме послушаш, ще имаш тази възможност.

Плъмптън въздъхна, обърна се рязко и излезе.

Корбет остана да огледа сакристията, шкафовете, големите ракли, облицовани с кожа, обковани с желязо и заключени някои с три, дори с четири ключалки; буретата, пълни със свещи в различни цветове, в зависимост от чистотата на восъка; кутии с олтарни свещи, вощеници, съдове с тамян, нищо интересно. Отиде до един голям шкаф, който Плъмптън беше забравил да заключи и го отвори. В него бяха всички одежди, които свещениците използваха по време на службите, в различни цветове, символизиращи сезоните. Отляво видя филоните, използвани при съдбоносната литургия и набързо ги разгледа. Един от тях привлече вниманието му и той внимателно разгледа петното върху него. После, дишайки учестено от вълнение, затвори шкафа, тъй като чу стъпки навън. Плъмптън, придружен от останалите духовници, влезе шумно в сакристията. Всички бяха ядосани, че са ги откъснали от задълженията им, за да играят по свирката на един обикновен писар. Можеше да прочете мислите им и знаеше каква злоба таят към него. Само Бласкет и Дьо Лус изглеждаха спокойни.

Корбет изчака известно време, преди да проговори.

— Сър Филип, заповядай.

Той отстъпи и Плъмптън бързо премина покрай него, следван от останалите и всички изкачиха стъпалата към олтара. Корбет, който беше взел една обикновена калаена чаша от сакристията, помоли духовниците да се подредят, както са били на литургията, а сам той зае мястото на Дьо Монфор. После ги накара да повторят ритуала на причестяването. Чашата беше подадена първо на онези от дясната му страна, Ивдън и Етрик, като последният я предаде през олтара на Бласкет, който я поднесе на Дьо Лус, Плъмптън, и така до Корбет. Писарят забеляза едно: Ранулф беше прав — Ивдън или Плъмптън можеше да са сложили отровата в потира, без другите да забележат, макар че съществуваше риск Дьо Монфор да ги види. Нещо повече, ако отровителят беше един от тях, другият щеше да го забележи. Дали не го бяха замислили заедно? Корбет отхвърли тази възможност като невероятна, защото беше явно, че двамата мъже се мразят. Между тях не съществуваше нито другарство, нито съзаклятничество. Писарят се канеше да ги отпрати с благодарности, когато внезапно зад тях прозвуча глас:

— И Божият ангел слезе при олтара и го пречисти с меч!

Корбет се обърна и погледна към жилището на отшелника. Виждаше през процепа блесналите му очи, насочени към себе си. Слезе по стълбите.

— Какво искаш, Божи човече? Кой е Божият ангел?

— Ти — проехтя гласът на отшелника, ясен като камбана, — ти си Божи пратеник, който ще въдвори справедливост, а ако не в името Божие, то поне в името на краля.

— Ако виждаш нещата толкова ясно — сухо каза Корбет, преди да се завърти и да се върне при останалите, — как не си видял кой е убил Дьо Монфор?

— Видях какво правите — отвърна гласът. — Обмислям загадката, пред която си изправен.

— И какъв е отговорът?

— Много прост. Ти се чудиш как останалите след Дьо Монфор са пили от потира, но не са умрели. Прав ли съм?

Корбет кимна, без да сваля поглед от него.

— Но те не са ти казали. Попитай ги.

— Какво да ги питам?

— Питай ги колко пъти Дьо Монфор пи от потира. Припомни им каноните. Преди потирът да се подаде като символ на помирението, свещенослужителят винаги отпива втори път. Първия път пие за причестяване, а вторият път е символ на целувката на мира. Защо не ги попиташ?

Корбет се обърна и погледна към духовниците. Нямаше нужда да ги пита, отговорът беше изписан на лицата им.

— Ще бъде най-добре — извика той, — ако ме изчакате в сакристията.

Този път те тръгнаха покорни като агънца. Корбет се приближи до прозорчето на отшелника.

— Кажи ми, Божи човече, какво видя? Има ли още нещо, което трябва да знам? Какво стана, когато Дьо Монфор падна?

В отговор чу само тих смях.

— Кажи ми — настоя Корбет.

— Нищо — бавно отвърна отшелникът. — Когато Дьо Монфор се свлече, аз също паднах на колене, за да се моля за грешната му душа. Само толкова мога да ти помогна. И още нещо. Внимавай, мастър писарю, тези свещеници ти желаят смъртта.