Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Следван от Басет и Ранулф, Корбет пресече вече притихналия олтар и влезе в сакристията — голямо помещение, облицовано с дъбова ламперия, огромна маса в средата и шкафче за причастието, вградено високо в стената. Някой бе запалил стенните факли и донесъл мангали, за да се пребори с убийствения студ. Свещениците, изнасяли литургията, и свещеноприслужниците все още бяха тук.

Корбет огледа претъпканата църква. Имаше войници, миряни и духовници от други енории, които се разхождаха напред-назад, но не приближаваха голямата маса, върху която лежеше тялото на Дьо Монфор. Млад свещеник с епитрахил на врата, помазваше очите, устата и ръцете на мъртвеца. Корбет отново се озърна, търсейки някой по-висш духовник и накрая видя човек, който му се стори подходящ. Младолик дребен мъж, пълничък и с гъста червена коса, с епитрахил в червено и златно. Корбет си спомни, че той бе един от главните свещенослужители. Приближи към него, за да му се представи и когато мъжът се обърна, беше поразен от красивото му лице, което излъчваше святост. Имаше свещеници, които приличаха на Божи хора и такива, които не приличаха. Този духовник бе създаден за Божи служител. Лицето му беше с фини черти, с хлътнали сини очи и гладка кожа. Той се усмихна на Корбет.

— Значи те праща негово величество кралят.

— Да — отвърна Корбет. — Трябва да разбера какво се е случило с мастър Дьо Монфор.

Свещеникът се обърна и кимна към трупа.

— Той вече се е изправил пред друг съд, мастър Корбет.

— Какво прави този свещеник? — попита Хю.

— Помазва го.

— Мислех, че това се прави, когато човек умира, а не след като е умрял.

Свещеникът сви рамене.

— Очевидно разбираш от теология, мастър писарю. Но Тома Аквински и Бонавентура казват, че душата напуска тялото часове след като сърцето е спряло да бие. Заради Дьо Монфор нека се надяваме, че е така и че душата му е била пречистена от греховете.

Корбет се канеше да се приближи към масата, но свещеникът го възпря, като сложи ръка на рамото му.

— Остави свещеника да приключи, мастър писарю — каза той. — После ще можеш да го гледаш.

— А ти кой си?

— Сър Филип Плъмптън, свещеник от „Сейнт Пол“ — отвърна мъжът.

Корбет кимна.

Младият свещеник, който също беше участвал в съдбоносната литургия, бе приключил с помазването и сега започна да чете псалма за мъртвите „De Profundis Clamavi ad Te“^[1].

Щом това свърши, той сведе глава така, че се видя тонзурата му и започна последния призив, нареждайки на душата на мъртвия да си върви, призовавайки архангелите Михаил и Гавриил да го посрещнат с небесните ангели и да пазят душата на мъртвеца, та да не попадне в ръцете на Лукавия, Сина на вечното проклятие.

Корбет потръпна. Тук, в Божия храм, заобиколен от свещеници, той чувстваше някакво дълбоко вкоренено зло. Вече подозираше, че смъртта на Дьо Монфор не е злополука и си спомняше историите, които бе чувал за „Сейнт Пол“ — колко често тя била свърталище на грешници, как много от свещениците не следвали правилата на ордена си или обетите, дадени при ръкополагането им. Някои твърдяха, че това е така, защото катедралата била построена върху древен храм, използван някога от римляните, които принасяли жертви на Диана, богинята на лова. Корбет отново потръпна. Със злото беше дошъл и хаосът, а той трябваше да бъде овладян. Ако смъртта на Дьо Монфор не беше нещастен случай, кралят сигурно щеше да му нареди да разбере защо е умрял.

Корбет не се радваше на задачата си. Вече беше видял гнева на краля и смяташе, че до голяма степен е престорен. Имаше ли Едуард пръст в смъртта на Дьо Монфор? Писарят не си правеше илюзии по отношение на царствения си господар. Крал Едуард беше човек, за когото целта винаги оправдаваше средствата. В университетите на Европа имаше теоретици на политиката, които твърдяха, че кралската особа е над закона и дори че неговите желания са закон. Беше ли трупът върху масата доказателство за това? Дьо Монфор идваше от семейство, мразено от краля и щеше да произнесе реч, с която да отрече правото на Едуард да облага Църквата с данъци. Имаше ли кралят нещо общо със смъртта му? Затова ли не беше дошъл лично в сакристията? Да не би да вярваше в поверието, че тялото на убития винаги кърви в присъствието на убиеца му?

Корбет леко отмести ръката на Плъмптън и тръгна към масата, когато младият свещеник с пребледняло и изопнато от страх лице се изправи и тихо се отдалечи. Лицето на трупа, все още облечен в свещеническите одежди, беше покрито с тънък плат. Усетил настъпилата тишина — белег, че присъстващите го наблюдават, — Корбет повдигна плата. Лицето на Дьо Монфор, което и приживе не беше красиво, в смъртта изглеждаше трагично, почти гротескно. Мускулите на лицето му бяха още сковани, очите — полуотворени и Корбет видя две монети, поставени отстрани на главата му. Очевидно свещеникът се бе опитал да затвори очите на мъртвеца, но въпреки това те гледаха злобно, сякаш към Корбет. Ноздрите бяха разширени, устните разтворени, вкочанени от ужасната смърт. Корбет, който разбираше малко от медицина, се наведе и помириса устата на мъжа. Усети дъх на чесън, на вино и някакъв друг сладко-горчив мирис. Събра сили и бръкна с два пръста в устата — на Дьо Монфор, въпреки тихите възгласи на протест от хората наоколо, разтвори челюстите му и се взря между тях. Както и очакваше, устата не се бе затворила, защото езикът беше подут, а венците около загнилите зъби бяха почернели. Корбет веднага разбра истината. Дьо Монфор не беше умрял от внезапен сърдечен пристъп, нито от прилив на кръв в главата. Той беше отровен.

Писарят върна плата на мястото му, поклони се на Плъмптън и излезе от сакристията. Отвън го чакаха Басет и Ранулф.

— Какво има? — попита младият рицар.

Корбет го погледна безмълвно и тръгна към параклиса.

Ранулф шумно обърса носа си с ръкав и се замисли за бъдещето; предстояха неприятности и скоро той и господарят му щяха да бъдат забъркани в тях. Могъщият крал щеше да ги призове и да им повери тайна мисия. Ако беше така, а досега господарят му никога не бе разочаровал краля, това щеше да донесе на Корбет още пари и почести, а Ранулф щеше да се къпе в отразената му слава. Той се отдаде на самодоволство — всички други лондончани бяха изгонени от нефа^[2], но той, Ранулф-ат-Нюгейт, бивш престъпник, осъден на обесване, можеше да остане.

Корбет му беше издействал помилване и благодарение на тайните мисии и острия ум на господаря си, Ранулф бе забогатял. Макар мълчалив и необщителен, писарят беше винаги щедър и прислужникът беше натрупал значително количество злато при един златар близо до Поултри, при птичия пазар. Не че бъдещето го тревожеше особено. За него всички дни бяха еднакви, защото двете му основни цели бяха да се грижи за Корбет и да се забавлява колкото може повече.

Отношенията му с писаря не бяха лесни: Корбет често беше намръщен и отнесен. Понякога седеше с часове в ъгъла на някоя кръчма, отпивайки от виното или ейла си, потънал в собствените си мисли и ако Ранулф се опиташе да го разсее, получаваше в отговор само мрачни погледи. Единственото място, където Корбет се оживяваше, беше архивът — между купчините пергамент, восък, мастилници и пера. Там той се наслаждаваше досущ като Ранулф, когато преследваше жените и дъщерите на лондонските търговци. Другото му удоволствие беше музиката. В жилището им на Бред Стрийт Корбет често свиреше вечер на флейта, съчинявайки нови мелодии. Имаше и друга причина за мълчаливостта на писаря — Мейв, годеницата на Корбет, която беше от Уелс. Хубаво момиче, помисли си Ранулф, макар да се боеше от острия й език и ясносините й очи. Тя беше единствената жена, която му вдъхваше страх, и той подозираше, че самият Корбет се бои от нея.

Мейв беше признала на господаря му любовта си, но засега отказваше да определи дата за сватбата с обяснението, че проблемите в Уелс след потушаването на бунта, в който дебелият й, зъл чичо беше замесен, още не са стихнали. Да, уелското момиче беше вгорчила живота му. Ранулф погледна към господаря си и колкото се може по-силно издуха носа си в ръкава на ризата си. Басет се усмихна. Корбет спря рязко, обърна се и погледна мрачно прислужника си.

— Този път — отсече той — оставаш вън! Ранулф се усмихна и кимна, докато господарят му, следван от Басет, повдигна завесите и се върна при краля. Сега Едуард седеше, необичайно прегърбен, в подножието на саркофага на свети Ерконвалд. Съри, облегнат на стената, си чистеше зъбите и гледаше светлината, която проникваше през розетката, сякаш я виждаше за първи път. Корбет знаеше, че господарят му е в лошо настроение. Дългото му, набръчкано лице беше намръщено, очите — притворени, сякаш мислеше за нещо лично. Когато Корбет влезе, той го погледна.

— Е, писарю?

Корбет разтвори ръце и сви рамене.

— Както се боях, твое величество. Убийство.

— Откъде знаеш? — внезапно се изправи Съри. — Да не си лекар, мастър писарю?

Корбет въздъхна. Винаги се боеше да не си навлече омразата на големите благородници; хора, родени с титли, които дълбоко презираха всички, които сами извоюваха титлите си. Корбет беше верен служител на краля; бе учил усърдно в Оксфорд и работил дълги часове в студени и тесни скрипториуми и библиотеки; но издигането му се дължеше единствено на кралското благоволение, а благородници като Съри не признаваха това. Корбет още не беше срещнал благородник, който да го приема такъв, какъвто е — способен писар и доверен служител на краля.

Въпреки всичко той знаеше как да оцелява в несигурния свят на дворцовата политика.

Поклони се на Съри.

— Милорд е прав — той се усмихна раболепно, макар че се мразеше за това. — Не съм лекар, но разбирам от отрови.

— Тогава си ценен човек — прекъсна го Съри. Корбет почувства как го залива вълна от гняв и прехапа устни. Намекваше ли Съри, че той има нещо общо със смъртта на свещеника? Погледна косо към краля, който се беше изправил и приглаждаше робата си.

— Милорд — отново започна Корбет, — поради различни обстоятелства разбирам малко от медицина, но е всеизвестно, че човек, чието лице остава сковано в смъртта, езикът му е подут, а устата черна като адска дупка, е бил отровен. Онова, което трябва да разберем — той се обърна и погледна към краля, — е кой го е отровил, къде и кога.

Корбет се взря в очите на Едуард, макар че би искал да се обърне и да огледа Басет, защото когато бе съобщил, че свещеникът е бил отровен, бе чул как младият рицар рязко си пое дъх и изруга. Писарят се чудеше защо Басет е толкова загрижен. Какво го засягаше? Но този въпрос трябваше да почака. Корбет знаеше какво ще се случи. Кралят щеше да му нареди да открие причините за смъртта на Дьо Монфор и да не спира, докато не открие истината или не събере достатъчно сведения, за да изглежда, че я е разкрил.

— Твое величество — настоя Корбет, — тази случка трябва да се разследва. Всички знаят, че мразиш рода Дьо Монфор. Освен това той беше свещеник, близък на архиепископа на Кентърбъри. След литургията щеше да произнесе реч, в която да обори правото ти да обложиш Църквата с данък. — Писарят млъкна и облиза устни, но кралят изглежда се беше овладял, преглъщайки гнева си. — Хората ще кажат — продължи Корбет, — че ти си поръчал да убият Дьо Монфор.

Кралят се обърна с гръб към Корбет, разпери ръце и се облегна на гробницата, свел глава пред големия прозорец, сякаш потънал в безмълвна молитва. Когато се обърна, изглеждаше уморен.

— Имаш право, писарю — тихо каза той. — Ще ми припишат убийството на Дьо Монфор, както и на останалите от проклетото му семейство. Как бих могъл да искам данъци от духовенството, когато то ще се надигне като един и ще поиска възмездие за смъртта на Дьо Монфор. — Той хвърли бърз поглед на Корбет в слабата светлина. — Но как?

— Има две възможности — отвърна внезапно Корбет, почти без да се замисля. — Или е бил отровен преди началото на литургията, или…

— Или какво? — рязко попита кралят.

— Или — тихо продължи писарят — отровата е била в потира.

Корбет видя как лицето на краля пребледня при изреченото богохулство.

— Искаш да кажеш — намеси се Съри, — че виното, причастието, Христовата кръв е била отровена от някого? Тогава трябва да го е сторил някой от онези, които присъстваха на литургията.

Графът се приближи и се взря в очите на Корбет.

— Съзнаваш ли какво говориш, писарю? Че свещеник или свещеноприслужник от тази черква по време на литургия, най-святата от всички церемонии, е отровил виното за причастие и е дал на Дьо Монфор да пие от него?

— Да — отвърна Корбет, без да сведе поглед. После се обърна към краля. — Моля твое величество да нареди да пазят олтара, така че нито един потир, поднос за нафора или каквото и да било друго да не може да бъде изнесено, преди да ги огледаме.

Кралят кимна и даде тихо нареждане на Басет, който изскочи от параклиса.

— Това е разумно — каза Едуард бавно. — Каквото и да стане, трябва да бъдем предпазливи. Да приемем ли смъртта на Дьо Монфор и да обявим, че сме невинни, защото ние сме невинни или да я разследваме? Ако решим второто, всеки от духовниците трябва да бъде разпитан, което може да предизвика публичен скандал — и пак да не успеем да открием нищо. Освен това можем да бъдем обвинени, че се опитваме да прехвърлим вината на невинни хора. — Кралят задъвка долната си устна и прокара отрупаната си с пръстени ръка през посивялата си коса. — Свали сребърната диадема от главата си и небрежно я остави върху гробницата. — Какво ще ме посъветваш, Съри?

— Да не разлайваме кучетата! — бързо отвърна графът. — Остави нещата, както са си, твое величество!

— Корбет?

— Бих се съгласил с милорд Съри — отвърна писарят, — но забравяме едно нещо.

— Кое е то?

— Потирът — отвърна Корбет. — Спомни си, господарю, ти също трябваше да се причестиш. Трябва да се запитаме дали отровното вино е било предназначено за Дьо Монфор или за теб.

Кралят потри лице с ръце и погледна към каменните фигури над назъбения парапет в горната част на стените. Корбет проследи погледа му. Горе се виждаха ангели с издути бузи, готови да изсвирят последния тръбен зов; зад тях надничаха лицата на демони с изпъкнали очи и вкаменени изплезени езици. Под гротескните фигури в ярко пурпурно, червено и синьо беше изобразен раят: окъпано в златиста светлина небесно царство, където душите на праведниците в бели роби, стиснали златни арфи, пееха на съдника Христос, а под краката им в червеникавокафява мъгла люспести демони с глави на чудовища и тела на лъвове подлагаха душите на прокълнатите на неописуеми мъчения. Корбет наблюдаваше как кралят разглежда всичко това. Отегчен, Съри се облегна на стената и се вгледа в пода, сякаш нямаше какво да добави към заключенията на Корбет. Едуард се доближи толкова близо до писаря, че Хю усети смесицата от парфюм и пот, която се носеше от тежката, украсена със злато роба.

— В тази църква, Корбет — каза тихо кралят, пренебрегвайки присъствието на Съри, — лежи тялото на още един английски крал, Етелред Нерешителния. Царството му вечно било заплашвано от меч и сякаш всички небесни сили били настроени срещу него. Такава ли ще бъде и моята съдба?

Корбет би изпитал съчувствие, но докато гледаше в светлосините очи на краля, отново се зачуди дали Едуард, най-съвършеният от всички актьори, просто не се опитва да успокои собствените си страхове.

— Това убийство трябва да бъде разкрито — продължи кралят. — Не заради смъртта на Дьо Монфор — изсъска той. — Нямах нищо против да се отърва от него, както и от другите от неговия род. Но ако някой е искал да убие мен, Корбет, искам да го откриеш.

— Ако е така, твое величество — бързо отвърна Корбет, нетърпелив да се отдалечи от това застрашително присъствие, — най-добре да огледам олтара и потира. Съгласен ли си?

Кралят кимна.

— Върви. Ще те изчакаме тук.