Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (2)

ГЛАВА ВТОРА

— Sanctus, sanctus, sanctus. — Думите на свещеника, славещи трижди Бога, бяха подети от хора, чиито гласове изпълниха големия кораб на катедралата „Сейнт Пол“. Под свода от дялан камък и дърво Уолтър дьо Монфор, главен свещеник на „Сейнт Пол“ заедно с другите духовници от катедралата започна да припява думите, с които започваше най-важната част на тази тържествена голяма литургия. Позлатените и украсени със скъпоценни камъни одежди на свещеника заслепяваха очите, цветът и блясъкът им се подсилваха от стотиците восъчни свещи върху и около големия олтар. Покривката на олтара от бяла дамаска със златен бордюр и пурпурни ресни вече бе покрита с локвички стопен восък. Тамянът се носеше на големи благоуханни облаци, затопляше студения въздух и притъпяваше вонята от хората, струпани в катедралата. От дясната страна на олтара седеше Едуард Английски в официалните си кралски одежди, със сребърна диадема върху посивялата коса. Лицето му бе застинало в израз на набожност, докато наблюдаваше под око как противникът му чете молитва за мир преди да започне дълга проповед на тема дали Църквата трябва да плаща данъци.

От двете страни на краля седяха светските и духовни владетели на Англия. Вдясно беше Робърт Уинчълси, архиепископ на Кентърбъри, основният вдъхновител на това утринно богослужение, защитник на правото на Църквата да печели, но да не плаща. Едуард не харесваше този роден заговорник, който криеше политически си амбиции зад заплетени църковни наредби и цитати от Евангелието, а ако те не свършеха работа, се обръщаше към Рим. Би трябвало Едуард да намира подкрепа сред своите барони, но той не се доверяваше и на тях. Едрият Бигод, граф Норфолк беше маршал на армията му. Някога Едуард го уважаваше, но сега, гледайки го отстрани, забеляза подпухналото му, затлъстяло лице на човек, способен да воюва с враговете, стига това да му носи големи печалби. До него седеше Буун, граф Хиърфорд, пъргав като невестулка мъж, гръмогласен и с мозък, който Едуард тайно смяташе за не по-голям от мънисто. Той би последвал Норфолк навсякъде.

Единствените хора, на които Едуард вярваше, седяха зад него — умните писари и правници, които му помагаха при управлението на страната. Главният писар на върховния съд и Пазител на тайния печат Хю Корбет се размърда неспокойно върху неудобното дървено столче, на което трябваше да седи по време на дългата литургия. Чувстваше се гузен. Обичаше службите, но мразеше тържествените литургии, когато Христос и светците биваха изместени от блясъка и ритуалите на Църквата. Корбет протегна крака и се огледа. До него прислужникът му Ранулф избърса носа си с ръкав и за стотен път от началото на службата, се опита да се изхрачи. Корбет го погледна. Знаеше, че Ранулф е болен и има температура, но подозираше и че слугата му умишлено натяква колко е зле.

След като огледа високата, мускулеста фигура на краля, писарят отправи поглед към олтара. Той беше облян в светлина; свещеници, епископи, абати, псалтовете на катедралата, всички служители в тази прекрасна сграда присъстваха на Тържествената литургия. Най-после хвалебственото песнопение на хора свърши и пискливият пронизителен глас на Уолтър дьо Монфор започна тържествената дълга молитва за освещаване на Светите Дарове. Корбет потисна нетърпението си. Знаеше, че службата е само театър, че когато свърши, ще започне истинската политика. Едуард Английски имаше нужда от пари; трябваше му цяло съкровище, за да воюва с Филип Френски и да потуши бунта в Шотландия. Беше наложил тежки данъци на народа и търговците си, беше продавал привилегии и разрешителни, за да събере средства за война, а сега беше ред на Църквата.

Едуард беше повикал на помощ и парламента си и сега всички те се бяха скупчили в катедралата. Щяха да изслушат литургията, да се помирят с Бога, да се причестят и да си разменят целувката на мира. Тогава щеше да започне истинската работа. Корбет се размърда неспокойно на неудобното дървено столче и се загърна по-плътно с наметката си. Беше ужасно студено; януари 1299 година, помисли си той, ще бъде запомнен от мнозина със страшните снежни бури, които вилнееха из страната. Навън снегът беше дълбок около метър, натрупан от свирепия вятър, който проникваше през цепнатините във вратите на катедралата и свиреше из кораба, карайки пламъчетата на свещите да играят, а присъстващите да потръпват от студ. Корбет се чувстваше гузен, че си мисли такива неща, докато литургията вървеше към тържествения миг на причастието, когато свещеникът щеше да вземе нафората и виното и да промълви свещените думи, превръщайки ги в Христовото тяло и кръв. Корбет леко се потупа по гърдите и промърмори: „Miserere, Miserere!“^[1].

До него Ранулф отново изтри нос в ръкава си и му хвърли кос поглед, надявайки се, че господарят ще забележи обидното му поведение. Ранулф обичаше Корбет, но макар никога да не би си го признал, използваше всяка възможност, за да стресне, развълнува или уплаши своя сериозен и мрачен господар.

Но мислите на Корбет бяха далеч, съсредоточени върху най-големия проблем на краля: Едуард нямаше пари. Преди две години той беше намалил количеството злато в монетите, после бе започнал да вдига данъците и бирниците му обикаляха из графствата, за да изземат дължимото на краля. Нуждата от пари беше неумолима: Едуард воюваше с Франция, опитвайки се да спаси английското херцогство Аквитания от алчните лапи на Филип IV. Нещо повече, наскоро кралят беше потушил голям бунт в южен Уелс, а само преди година беше плячкосал Берик и поставил Балиол и останалите на колене. Но бунтът в Шотландия не стихваше. Бяха дошли новини, че се е появил нов водач, Уилям Уолъс, който разпръсваше искрите на метежа, предприемайки тайни нощни нападения над изолираните гарнизони и военни части и не пропускаше случай да тормози и напада английските нашественици.

Войните изискваха много средства. Едуард беше взел заеми от италианските банкери Фрескобалди, но те не му отпускаха нови, затова се бе насочил към Църквата. Тя беше богата, истинска дойна крава и Едуард ламтеше да я отърве от част от богатствата й. Беше заграбил данъците, наложени от предишния папа Николай IV, който бе хранил великата идея да обедини всички християни в нова война срещу турците. Едуард с въодушевление бе приел идеята за кръстоносен поход, но бе заграбил събраните пари. После се бе обърнал към абатствата, които бяха собственост на религиозни ордени в чужбина, заграбвайки доходите и имотите им. Корбет бе изиграл значителна роля при присвояването на тези богатства, преглеждайки меморандуми, документи и разрешителни в търсене на кралските права в тези случаи. На срещи с ковчежника и други служители на хазната се проучваха дълги списъци с наеми, дългове и аренди, дължими на краля. Резултатът беше скромен и определено не стигаше, за да осигури средства за войните на Едуард в чужбина, затова кралят беше започнал да хвърля завистливи погледи към богатствата на останалата част от английската църква. В това отношение той имаше двама непоколебими противници: Бонифаций VIII в Авиньон, който бе твърдо убеден, че църквите от Запада трябва да възстановят редовните си плащания към папския престол; и Робърт Уинчълси, ръкоположен за архиепископ преди четири години, който имаше ясна представа за своите права и тези на английската църква.

Едуард беше призовал архиепископите на Кентърбъри и Йорк да свикат духовенството и да обявят увеличението на данъците. Но скоро след плячкосването на Берик нещата се бяха усложнили, защото Бонифаций VIII издаде булата си „Clericis Laicos“^[2], която Уинчълси бе използвал, за да настои, че кралят има право да облага с данък църквата само с нейно съгласие. Прикривайки унищожителния си гняв, Едуард с горчивина се бе съгласил.

Нещата се бяха влошили, мислеше си Корбет, докато гледаше редицата сановници пред себе си, от недоволници като Бигод и Буун, които не само бяха отказали да плащат данъци на краля, но и да го придружат в чужбина, за да се бият с французите.

Скоро отделните групи заговорници щяха да се обединят и да създадат опозиция, подобна на онези, срещу които се бяха изправили бащата и дядото на Едуард, когато се бяха опитвали да съберат пари за гибелните войни в чужбина.

Корбет се взря през облаците тамян към високата съсухрена фигура на главния свещеник Уолтър дьо Монфор. Архиепископът на Уинчълси беше решил, че аргументите на Църквата за необходимостта от нейното одобрение, за да плаща данъци, трябва да бъдат изложени пред краля от човек поне с ранга на Уолтър дьо Монфор. Изборът му беше неизречена, но смъртоносна обида за Едуард, защото главният свещеник беше представител, макар и незначителен, на прочутия род Дьо Монфор, който преди четиридесет години се беше противопоставил на Едуард и неговия баща, крал Хенри. Симон дьо Монфор, граф Лестър, един от великите барони на времето си, се бе разбунтувал, завзел властта и буквално бе наложил условията си на победения Хенри III.

Едуард, тогава принц на Уелс, мълчаливо бе приемал тези условия, докато събра достатъчно войска за контраудар. Последвалата гражданска война беше кървава и зловеща и завърши едва когато Дьо Монфор беше убит и насечен на части в битката при Ившъм. След това родът Дьо Монфор и повечето от оцелелите след поражението на граф Симон, бяха заминали за чужбина, но продължаваха да водят скрита война срещу Едуард, изпращаха в страната убийци за него и нападаха кралските шпиони в чужбина. В един от случаите бяха убили дори братовчеда на краля, докато присъстваше на литургия на път за Рим. Разбира се, Уолтър дьо Монфор не беше предател, върху него не падаше дори сянка от подозрение за измяна, но той бе страстен, убедителен и красноречив проповедник и Едуард отново щеше да бъде изправен срещу един Дьо Монфор, който да му обяснява ограниченията на Короната при облагането на поданиците с данъци. Срещата нямаше да бъде приятна. Корбет се бе срещнал с краля, непосредствено след като бе разбрал кой ще говори и гневът на Едуард беше неудържим.

— В името на Бога! — беше измърморил той. — Трябва ли един Дьо Монфор да ми казва кога и откъде да си вземам парите? Няма да забравя обидата, която ми нанесе Уинчълси. Не приемам леко подобни постъпки.

Когато се ядосаше, Едуард ставаше много отмъстителен, както бе доказало опожаряването на Берик. Самият Корбет дължеше много на краля. Той се бе издигнал до главен писар в съда с добро заплащане, две хубави къщи в града и имение с плодородна земя и пасбища, близо до Луис, в Съсекс. Въпреки това винаги бе предпазлив с краля, защото след смъртта на любимата му Елинор настроенията му се сменяха рязко като морските ветрове и помитаха всичко по пътя си. Гневът на Едуард поразяваше дори именитите благородници, които биха посмели да му се опълчат.

Внезапно Корбет бе откъснат от мислите си. Молитвата преди причастието беше свършила; следваше целувката на мира, преди всички да се причестят. Дьо Монфор, облечен великолепно във пурпур и злато, слезе по стъпалата на олтара до краля, поклони се, сложи леко ръце на раменете му и го целуна по двете бузи.

— Pax Domini sit semper vobiscum.

— Et cum spiritu tuo^[3] — прошепна кралят.

После Дьо Монфор, блестящ в богатите си одежди и къпещ се в собственото си самодоволство, се върна до олтара, където продължи литургията.

Хорът изпя Agnus Dei, наблягайки на „miserere nobis“ и звукът от пеенето постепенно заглъхна, изгубен под високия купол на катедралата. Корбет се отпусна: музиката го успокояваше. Нямаше смисъл да се тревожи и той започна да се подготвя за причастието. Камбаните зазвъняха. Корбет погледна към Ранулф, за да се увери, че на лицето му е изписано подходящото набожно изражение. Службата бе прекъсната за малко, докато раздаваха причастието, свещениците се скупчиха около олтара, после потирът започна да се предава от ръка на ръка. Корбет видя как Дьо Монфор се обърна, за да вдигне причастието пред останалото паство.

— Ecce Agnus Dei, qui tollit peccata mundi. Ето Агнецът Божи, който пое върху себе си греховете на света.

Внезапно Дьо Монфор замръзна и подносът се изплъзна от ръката му, посипвайки нафората като снежинки върху стъпалата на олтара Ръката на свещеника се вдигна и посочи към краля, костеливото му лице изглеждаше мъртвешко, с изопната кожа и изцъклени очи. Корбет стана и ръката му потърси ножа под наметката. Устата на Дьо Монфор се отваряше и затваряше като на риба на сухо, със силен вик той падна по очи надолу по стълбите и главата му шумно се удари в камъка. За няколко мига се възцари пълна тишина, изместена от ужас. Няколко рицари от свитата на краля затичаха към него, пробивайки си път през тълпата, оглеждайки се дали Дьо Монфор не е бил повален от тайнствен убиец. Чуха се викове, писъци. Корбет видя сър Фулк Басет, млад рицар от свитата на Едуард, да коленичи до неподвижното тяло на Дьо Монфор. Той го погледна бегло, обърна се и извика към краля.

— Сир! — Корбет видя, че младежът опипва гърлото на свещеника. — Мисля, че е мъртъв.

Млад свещенослужител с развяващи се като рокля блестящи одежди забърза към Уинчълси.

— Милорд епископ — заекна той, — свещеникът е мъртъв.

Уинчълси погледна към краля.

— Изнесете тялото му — тихо каза той. — И прекратете службата.

Мъжът се поклони рязко и бързо се отдалечи. Уинчълси се обърна към краля.

— Твое величество — каза той сухо, — очевидно няма да има проповед.

— А ще получа ли данъците си, епископе?

— Не и докато въпросът не бъде проучен — отсече Уинчълси и се приведе към краля. — Ще помоля твое величество да уважава правата на Църквата, защитавани от папството и подпечатани с кръвта на мъченика св. Томас Бекет.

Кралят се наведе с почервеняло от гняв лице.

— Понякога, епископе — каза той тихо — ми се струва, че светият Бекет е заслужавал онова, което го е сполетяло.

Уинчълси се присви от това богохулство и се канеше да отговори, когато в храма отекна пронизителен вик. Корбет, който бе чул думите, разменени между епископа и краля, се огледа. Звукът идваше от един отвор в противоположната стена, откъдето внезапно се показа костелива ръка.

— Това е отшелникът — прошепна Ранулф. — Той живее там.

Прозвуча нов писък, последван от дълбок, гробовен глас.

— И Бог изпрати Ангела на смъртта при египтяните, и той ги порази. Ангелът на смъртта е тук, в тази църква! Божият гняв! Това е убийство, казвам ви!

Пророческият, вещаещ гибел глас за миг прекъсна врявата в храма, после ръката изчезна. Кралят направи знак на Басет.

— Сър Фулк — тихо му прошепна той, — опразни олтара и църквата. Кажи на хората да се разотиват!

Сега около олтара се бяха струпали хора — момичета, придворни дами, рицари, пажове, дори войници. Зад тях имаше и други: млад благородник със сокол на китката; търговци, момичета с разпуснат вид от улиците и кръчмите край стените на катедралата. Жените бъбреха, мъжете разговаряха на висок глас, момичетата шепнеха и се смееха на объркването на управниците.

— Няма да позволя да ме зяпат така! — промълви кралят.

От другата страна на олтара послушници и служители на катедралата вдигаха тялото на Дьо Монфор върху кожена носилка, за да я изнесат в близката сакристия. Кралят стана, обърна се и щракна с пръсти към Корбет.

— Последва ме. — Той се обърна. — Милорд Съри. Джон дьо Варен, граф Съри, най-опитният и най-верният от бароните на Едуард, въздъхна и се изправи. Кралят мина покрай олтара, разблъсквайки зяпащите прислужници и свещеници, още вцепенени от трагедията. Едуард мина под резбованата дървена преграда, отдръпна тежките кадифени завеси и влезе в параклиса, последван от Корбет и Съри. Последният, белокос и червендалест, гладеше козята си брадичка. Изглеждаше не по-малко разтревожен и уплашен от Корбет, и писарят разбираше защо. И двамата бяха чули кратката, но яростна размяна на реплики между краля и епископа и знаеха, че смъртта на Дьо Монфор няма да помогне на краля да събере данък от Църквата. Едуард прекоси празния параклис и се облегна на гробницата на някакъв отдавна погребан епископ. За да се успокои, Корбет се помъчи да си спомни името му. Ерконвалд^[4], това беше! Някакъв саксонски свещеник. Подпрян на белия каменен саркофаг, кралят дишаше дълбоко и масивният му гръден кош се издуваше от напрежението. Той погледна главния си писар, един от малкото хора, на които се доверяваше.

— Мразя тази църква — дрезгаво каза той, загледан към високия свод.

Корбет погледна към голямата розетка, оцветена във всички цветове на дъгата от слабото слънце, пробило си път през снежните облаци.

— Мразя тази църква — повтори шепнешком кралят. — В нея навремето се събрали лондончани, за да се врекат във вярност на Симон дьо Монфор. Дали духовете от Ившъм витаят тук?

Корбет разбра, че кралят насочва гнева си към сградата, вместо да го отправи към хората, които тя символизираше. Едуард мразеше „Сейнт Пол“ не само заради Дьо Монфор, но и защото тя символизираше беззаконието в столицата. Голямата камбана на катедралата винаги призоваваше гражданите на оръжие или ги събираше на големия площад отпред, за да чуят някой проповедник или бунтовен оратор, който говореше срещу двора или кралските данъци. Освен това тя имаше правото да предоставя убежище и престъпниците от двете страни на реката бягаха тук от шерифите и другите кралски служители. Едуард бе направил всичко възможно, за да прекрати тези злоупотреби, изграждайки високи стени около катедралата; но тя си оставаше по-скоро пазар, отколкото Божи храм. Тук правниците се срещаха с клиенти; прислужници идваха, за да потърсят работа; търговци сключваха сделки. В този Божи храм човек можеше да си купи почти всичко. Съри, който още гладеше брадата си, реши, че е време да се намеси.

— Да обсъждаме грешките и недостатъците на тази катедрала ли дойдохме тук, твое величество — той кимна с глава назад, където се чуваше шумът на хората около олтара — или за да обсъдим какви ще са последствията от смъртта на Дьо Монфор?

Кралят го погледна, готов да му отвърне хапливо, но реши, че си е създал достатъчно врагове, затова се обърна към Корбет.

— Хю, иди и виж дали Дьо Монфор наистина е мъртъв. Басет!

Корбет се обърна и видя, че младият рицар стои на пост пред вратата. Ранулф се беше сгушил зад него, гледайки с ококорени очи вбесения крал, очевидно чудейки се дали гневът ще намали благоволението му към него и неговия господар. Беше придружавал Корбет достатъчно често, за да се страхува от Едуард. Познаваше променливите му настроения и знаеше, че ако писарят изпадне в немилост, и той ще трябва да се върне в калта, откъдето беше дошъл.

Затова се грижеше за добруването на господаря си с почти религиозна страст. Ранулф не искаше никой да разстройва Корбет — това беше негова привилегия.

— Басет — повтори кралят, — иди с Корбет. Хю — кралят кимна към мястото, където се беше спотаил Ранулф, — вземи и копоя си. Не му е тук мястото.

Корбет и Басет се поклониха, дръпнаха завесите и се върнаха сред врявата в храма. Войниците бяха успели да въдворят някакъв ред. Бяха обградили олтара с железен пръстен, а други кралски служители и глашатаи се грижеха хората да напуснат храма. Дори през глъчката и дрънченето на оръжие Корбет усети заплахата. Хората смятаха, че имат право да стоят в кораба на църквата и не им харесваше да си тръгнат, без да догледат интересното зрелище. Нещо по-лошо, новината за смъртта на Дьо Монфор и пророческите викове на отшелника сигурно вече се бяха разпространили, Бог знае как, и из тълпата отвън се шепнеше, че смъртта на Дьо Монфор е наказание за краля.