Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (7)

ГЛАВА СЕДМА

Кралят беше в другия край на помещението, седнал върху голям сандък. На земята около него бяха разпръснати рула пергамент; в камината гореше буен огън и край него бяха нападали парчета въглища и дърва. Корбет усети, че му става много горещо — капаците на прозорците бяха затворени, а освен това в стаята имаше три мангала. Писарите, които работеха на дългата маса, очевидно съжаляваха, че са се облекли толкова топло. Кралят диктуваше писма, преминавайки от едно на друго, така че и четиримата писари пишеха едновременно. Корбет го беше виждал да работи така, забележително беше как минава от тема на тема, независимо дали писмото е за шериф е нареждане да бъде по-бърз и точен при изпращане на печалбите от графството или до кардинал в Рим с молба да се застъпи за нещо пред Негово светейшество.

Когато Корбет влезе, Едуард веднага стана и извика на писарите да излязат. Не беше нужно да повтаря. Те хвърлиха перата и с благодарност изскочиха от стаята. Едуард напълни две големи чаши вино до ръба и ги занесе на Корбет и Ранулф. Писарят чу как прислужникът му измърмори някаква благодарност и шумно изгълта виното. Едуард винаги изненадваше Корбет. Понякога се държеше арогантно, но помнеше и най-малките подробности за всеки слуга, а често пъти лично се намесваше, за да осигури по-големи удобства за прислугата си.

Очевидно днес кралят беше в такова настроение. Той даде знак на Корбет и Ранулф да седнат на една пейка.

— Рано си излязъл днес, мастър писарю — кралят се разсмя на изненадания поглед на Хю. — Пратих да те повикат, но ми казаха, че си излязъл. Започна ли да разследваш случилото се в „Сейнт Пол“?

— Да, твое величество.

— И какво откри?

— Не много. — Корбет видя, че очите на краля потъмняха и отново осъзна колко променливи са настроенията му. — Искам да кажа, че научих още няколко неща. Дьо Монфор със сигурност е бил отровен, но отровата трябва да му е била дадена по време на литургията, най-вероятно, докато е приемал причастието. Той умря няколко минути след това.

— Знаеш ли кой го е отровил?

— Би могъл да е всеки, твое величество. Има улики дори срещу теб.

Кралят се приближи толкова, че Корбет усети смесения мирис на пот и скъп парфюм.

— Какво искаш да кажеш, писарю?

— Твое величество, изпрати ли вино на Дьо Монфор вечерта преди литургията?

— Да — предпазливо отвърна кралят.

— По Фулк Басет ли?

— Точно така — бързо отвърна Едуард, който наблюдаваше внимателно Корбет и хвърляше коси погледи към Ранулф, сякаш вече съжаляваше за щедростта си и би искал да му нареди да напусне стаята. Ранулф не чака покана. Остави чашата си, скочи на крака, поклони се на краля и се оттегли заднишком от стаята, мърморейки, че е забравил нещо в залата. Трябвало да побърза да го потърси, нека негово величество и мастър Корбет да го извинят. Ранулф отвори вратата и изскочи в коридора, оставяйки господаря си на кралския гняв. Корбет го изчака да излезе, преди да продължи.

— Твое величество, във виното, което си изпратил, има същата отрова като онази, която уби Дьо Монфор. Не знам от какво е — арсеник, беладона, сок от напръстник или и трите, но е била открита в меха вино, който си му изпратил.

— Вярваш ли, че съм отровил виното, мастър писарю? — попита кралят.

— Не. Но някой го е направил, за да изглежда, че си бил ти. Кой знае, може да е и самият Басет.

Кралят поклати глава.

— Басет няма дори да диша, ако не му наредя — каза той сухо. — Убедително ли е всичко това, Корбет?

— Не, твое величество.

— Защо?

— Отровата, дадена на Дьо Монфор, беше много силна. Както казах, той умря след няколко минути. Виното, което си му пратил, е било отворено предната вечер.

— Може да е пил от него преди литургията.

— Не е пил. Твое величество забравя църковния канон. Свещеник, който изнася литургия, не бива да яде или пие след полунощ.

Кралят сви рамене. Знаеше, че някои от свещениците товареха другите с непосилни изисквания, но самите те не ги спазваха.

— И ако все пак, твое величество — настояваше Корбет, — е пил от него, нямаше да стигне жив до олтара.

Кралят кимна.

— Изглежда някой… — той присви очи срещу светлината, проникваща през един от капаците — Изглежда някой е искал да убие Дьо Монфор, но така, че да изглежда, че аз съм го убил. Същевременно ми казваш, че може би аз съм бил нарочената жертва. Възможно е да няма разрешение.

— Има, твое величество — уверено отвърна Корбет. — Съществува ли проблем, има и разрешение. Трябва да открием кой е дал отровата или кога е била приета. Отговорът на всеки от тези въпроси ще ни доведе до истината.

Кралят седна на пейката с разкрачени крака и притисна главата си с ръце. Потри лицето си — любимият му жест — поигра си с един от множеството пръстени по ръцете си и погледна към Корбет.

— Познавам те, писарю. Не си дошъл тук, само за да ми кажеш очевидното. Дошъл си да ме питаш нещо, нали?

— Да, твое величество.

— Тогава — изръмжа кралят, — за Бога, питай.

Корбет си пое дълбоко дъх.

— Едва ли някой ще повярва, че виното, което си изпратил на Дьо Монфор, е било отровено от теб, но може да се запитат защо изобщо си му го изпратил.

Кралят сви рамене.

— Беше подарък, предложение за мир.

Корбет стана, взе едно столче и седна близо до краля.

— Твое величество, знаеш, че съм твой верен слуга — Едуард го погледна изпитателно. — Твое величество — повтори Корбет, — аз съм твой верен слуга, но ако искаш да разбереш какво е станало, с цялото си уважение те моля да ми кажеш истината. Ти мразеше рода Дьо Монфор. Мразеше и главния свещеник на „Сейнт Пол“. Той щеше да отрече публично правото ти да събираш данъци. Думите му щяха да стигнат до папата в Авиньон, до крал Филип в Париж, до архиепископите и епископите на Шотландия и Уелс. Защо тогава му изпрати виното? — Корбет облиза устни. — Не би могло да е подкуп, не и за човек като Дьо Монфор. Биха били нужни богатствата на цяло абатство, за да се подкупи такъв човек.

Кралят се усмихна.

— Имаш остър ум, мастър Корбет. Понякога — прекалено остър. Но ти грешиш. Дьо Монфор нямаше да отрече правото ми. Всъщност, вече го бях подкупил. Той беше купен, мастър писарю. В речта си след литургията той нямаше да отрече правото на Короната върху доходите на Църквата, а да го подкрепи — кралят млъкна, за да се наслади на удивлението на Корбет. — Виждаш ли, писарю, ти сигурно си честен и неподкупен в собствените си очи. Затова грешиш, като си мислиш, че щом ти правиш нещо, другите хора също биха го направили. Не е така. — Кралят разтърси кесията, която висеше от златния му, украсен със скъпоценни камъни колан. — Злато и сребро, мастър Корбет. Аз купих Дьо Монфор. Донякъде с пари, донякъде със заплахи.

— А виното?

— Виното му беше изпратено, мастър Корбет, за да подпечатаме споразумението си. Дьо Монфор обичаше светските удоволствия. Твоите разследвания ще докажат, че съм прав. Виждаш ли, Корбет, вчера не бях ядосан, защото Дьо Монфор умря, а защо умря, преди да произнесе речта, за която му бях платил. Лично аз му я написах — дума по дума. Беше свързана с историята — как Църквата в тази страна винаги е подкрепяла монарсите. Как самият свети Ерконвалд, епископ на Лондон, великият саксонец, до чиято гробница стоях вчера, е направил толкова много за града, краля и кралството! Още съм ядосан, че Дьо Монфор е мъртъв и искам да открия убийците. Дали са го убили по лични причини, или защото са знаели, че е купен? Дьо Монфор беше изцяло мой. Убиецът му е мой враг и аз подозирам, че е наблизо, може би стои от дясната страна на онзи надут лицемер Робърт Уинчълси, архиепископа на Кентърбъри.

Гърдите на краля се надигаха бурно и Корбет усети, че той е на прага на поредния си гневен пристъп. Едуард плесна с ръце и закрачи енергично напред-назад.

— Мога да понеса непокорството на епископите, които ми се противопоставят с право, мастър писарю, но не и Уинчълси! Той действа подмолно и лукаво, тича в Рим, в Авиньон, прави се на светец — свети Бекет в коприна и кадифе. Уинчълси е политик, който заговорничи срещу мен. Би искал да съм му задължен. Вижда се като защитник на свободата на Църквата. Подозирам — изсъска кралят, — че го привлича ореолът на Бекет и ако не внимава, същата съдба може да сполети и него.

Корбет сви рамене. Кралят, който внимателно го наблюдаваше, отново седна на сандъка, забравил гнева си.

— Изглеждаш изненадан, мастър писарю.

— Защото съм изненадан, твое величество — отвърна Корбет. — Ако приема онова, което казваш, трябва да имам предвид и вероятността някой да е разбрал, че Дьо Монфор е бил купен и да го е убил. И все пак аз вярвам, че убиецът му се е целел в теб.

— Но той успя да ме засегне — отвърна кралят. — Попречи на Дьо Монфор да се изкаже в моя полза — кралят се засмя престорено — и да изглежда, че аз съм отговорен за смъртта му. Мъдър ход, мастър Корбет. Блестящ замисъл.

Писарят поклати глава.

— Мисля, че е по-страшно. В този град има убиец, който желае смъртта ти, твое величество. Дьо Монфор беше само средство за осъществяване на целта му. Смятам — продължи Корбет, — че нещо в плана му се е объркало и ще го докажа.

Кралят се приведе и завря показалеца си в лицето на Корбет.

— Дай ми някакво доказателство.

— Има едно. Виното, което си изпратил. Защо някой да го отравя? Все пак, след като Дьо Монфор е мъртъв и речта не е произнесена, защо да отравя виното? За това знаем само аз и един от духовниците от „Сейнт Пол“ — Корбет прехапа устни. — Виждаш ли, твое величество, убиецът е направил фатална грешка. Убиецът се е уплашил, затова виното е било отровено не преди смъртта на Дьо Монфор, а след това, за да изглежда, че вината е твоя.

Кралят потри лице и Корбет зачака думите му.

— Добре, мастър писарю — обади се той най-накрая. — Ако все още имаш съмнения, по-добре продължи с разследването.

— Ще го направя, но при едно условие — кралят го погледна остро. — При условие — повтори Корбет, — че ще ми кажеш каквото знаеш за Дьо Монфор. Ако вчера знаех онова, което ми каза днес, задачата ми можеше да е по-лесна.

Кралят стана и прекоси стаята, за да надникне през пролуката на един от капаците. Навън красивите розови градини на Уестминстър бяха покрити с дебел сняг. Нямаше трева, нямаше цветя. Беше изморен от разговора. Боеше се от хора като Корбет, издигнали се от дъното, с остри като бръснач умове и неподкупни. Дълбоко в сърцето си Едуард знаеше, че ако някога нареди на Корбет нещо, което е против съвестта му, писарят няма да го изпълни. Ако Корбет откриеше несправедливост, която трябва да бъде поправена, независимо от желанието на краля, щеше да сметне, че е негов дълг да го направи. Кралят уважаваше писаря, но го смяташе за малко самомнителен и прекалено праволинеен. Едуард въздъхна. Не го интересуваше кой е убил онзи користолюбив свещеник Дьо Монфор! Едуард знаеше, че такива хора могат да бъдат купени с всичко — къща, злато, повишение. Онова, което искаше в действителност, бе да открие онзи, който бе провалил плана му да притесни Уинчълси. Кралят почувства, че гневът му още не е стихнал. Как му се искаше да беше изслушал речта на Дьо Монфор и тихомълком да се бе наслаждавал на изненадата, изписана по лицето на Уинчълси и на останалите лицемерно набожни епископи! Да, това искаше Едуард. А най-много от всичко искаше парите от препълнената съкровищница на Църквата, за да започне нов поход из шотландските блата; да построи нова флота и да я откара във Фландрия, да изпрати армиите си в през северната граница на Франция и да даде на Филип Френски такъв урок, че французинът повече да не припарва до английски земи. Това все още бе възможно. Може би Корбет Щеше да го постигне или поне да помогне да бъде постигнато. Кралят се обърна и му се усмихна. — Мастър писарю, нищо повече не мога да ти кажа. Имаш думата ми, че каквото и да направиш, за да разкриеш този ужасен убиец и богохулник, аз ще те подкрепям, колкото и време да ти отнеме.

Разбирайки, че това е знак да си тръгва, Корбет стана, поклони се и отстъпи заднишком към вратата. В коридора въздъхна дълбоко, доволен, че срещата е приключила. Беше наясно, че Едуард не го харесва, но пък беше решил да му покаже, че той от своя страна не му вярва. Чу да се отваря врата и се обърна. Кралят стоеше в коридора, още усмихнат като снизходителен баща.

— Мастър Корбет — извика той, — твоята годеница Мейв ап Морган още ли е в Уелс?

Корбет кимна.

— Ако свършиш тази работа, ще ти позволя да отидеш да я видиш — кралят продължи да се усмихва. — А ако я свършиш бързо, ще се погрижа да я доведат в Лондон, в моя двор. Разбира се, ако се провалиш… — кралят прехапа устни, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Но разбира се — заплашително добави той, — аз съм сигурен, че няма да се провалиш.

Корбет отново се поклони. Когато вратата се затвори, той се завъртя на пети и забърза по коридора, доловил неизказаната заплаха на краля.

Писарят прекара остатъка от деня в своята канцелария, пишейки заповеди от името на краля, които гласяха, че писарят Хю Корбет е упълномощен от краля да действа по определени въпроси и всички шерифи, пристави и кралски служители трябва да му оказват съдействие. Когато писмата бяха готови и преписани от главния помощник на Корбет, дребен, подобен на мишок мъж на име Уилям Хърви, ги изпратиха за одобрение и печат от краля. После Корбет довърши други дребни работи, даде заповеди на подчинените си, изпрати да потърсят Ранулф и се разбра с Хърви да се срещнат пред главния вход на „Сейнт Пол“, малко след утренна на другия ден. Дребният мъж кимна енергично; той харесваше Корбет, който го покровителстваше и му поверяваше важни задачи. Същевременно благоговееше пред лекотата, с която старшият писар влизаше при краля и други знатни благородници. От своя страна Корбет вярваше напълно на Хърви, който почти не излизаше от съдебните канцеларии, а пръстите му бяха вечно изцапани с восък и различни мастила. Той нямаше друг живот освен работата си; Корбет непрекъснато трябваше да го събужда и да го отпраща в самотното му жилище на Кендълуик Стрийт.

Щом приключи с тези въпроси, Корбет се срещна с Ранулф в голямата зала, където чиновниците, правниците и съдиите вече оредяваха. Тръгнаха обратно към Бред Стрийт, където спряха в една пекарна. Корбет купи топъл пай с прясно сготвено заешко, нарязано и обилно посипано с подправки. Двамата заръфаха с апетит, докато бързаха към дома и по брадичките им се застича ароматен сос. На ъгъла на Бред Стрийт Корбет заведе Ранулф да вечерят в една кръчма, където често ходеха. Обикновено хапваха задушено месо със зеленчуци и тази вечер не беше изключение. След като се наяде до насита и пи доста, но без да прекалява, Ранулф се отдаде на обичайните си опити да прелъсти нечия жена или годеница, оставяйки Корбет отново да се взира сам в мрака.

Прислужникът би дал половината от златото, което притежаваше, за да разбере какво мисли писарят, но това би било чиста загуба, защото Корбет седеше и си спомняше думите на краля, планираше утрешната среща, надявайки се, че Хърви ще се погрижи духовниците, чиито имена му беше дал, да дойдат в залата на катедралния съвет. След като премисли всичко и се почувства удовлетворен, той отново насочи мислите си към Мейв. Бе така потънал в блянове, че изобщо не забеляза тъмната, забулена фигура в отсрещния ъгъл, която го наблюдаваше със злобен поглед.