Артър Кларк
Градът и звездите (23)

XXII

Колко невероятна, мислеше Джесерак, би изглеждала тази конференция само преди няколко дни. Шестимата посетители от Лис седяха с лице към съвета край маса, разположена откъм отворения край на подковата. Насмешливо си припомни, че неотдавна от същото място Алвин изслуша заповедта на Съвета Диаспар отново да се откъсне от света. Сега светът нахлуваше за отмъщение… и заедно с него — Вселената.

Самият Съвет вече беше променен. Поне петима от членовете му липсваха. Неспособни да поемат новите отговорности и проблеми, те бяха последвали Хедрон. Това бе доказателство, помисли Джесерак, че Диаспар се е провалил, щом толкова много от гражданите му не бяха в състояние да приемат първото истинско предизвикателство от милиони години насам. Хиляди от тях вече избягаха в кратката забрава на Информационните хранилища, с надеждата, когато се събудят, кризата да е отминала и Диаспар отново да е старият познат град. Но реалността щеше да ги разочарова.

Джесерак бе поканен да запълни едно от вакантните места в Съвета. Макар като настойник на Алвин да имаше поразклатена репутация, нуждата от присъствието му бе тъй явна, че никой не предложи да го изключат. Той седеше в единия край на полукръглата маса — тази позиция му даваше няколко предимства. Не само можеше да изучава посетителите в профил, но и виждаше лицата на останалите Съветници, а техните изражения бяха твърде поучителни.

Алвин несъмнено се оказваше прав и Съветът бавно осъзнаваше необратимата истина. Делегатите от Лис мислеха далеч по-бързо от най-големите умове на Диаспар. И това не бе единственото им предимство. Те проявяваха изключително висока степен на координация и Джесерак се досещаше, че това навярно се дължи на телепатичните им способности. Питаше се дали четат мислите на Съветниците, но реши, че едва ли биха нарушили тържественото обещание, без което тази среща изобщо нямаше да се състои.

Джесерак не смяташе, че е постигнат особен напредък, всъщност не виждаше как би могъл да се постигне. Съветът просто бе приел съществуването на Лис, но все още не изглеждаше в състояние да осъзнае какво се е случило. Съветниците явно бяха изплашени… и също тъй изплашени, досещаше се Джесерак, бяха посетителите, макар да го прикриваха по-добре.

Самият Джесерак не беше толкова ужасѐн, колкото очакваше, страховете му не бяха изчезнали, но най-после ги гледаше в лицето. Нещичко от Алвиновото безразсъдство — или смелост? — започваше да променя неговите възгледи и да му разкрива нови хоризонти. Не вярваше, че някога ще дръзне да пристъпи извън стените на Диаспар, но сега разбираше какво е тласнало Алвин да го направи.

Въпросът на Председателя го завари неподготвен, но той бързо се опомни.

— Според мен — каза той — това, че ситуацията възникна едва сега, е чиста случайност. Знаем, че до наше време е имало четиринадесет Единствени и зад тяхното създаване трябва да се крие някакъв конкретен план. Смятам, че този план е целял да предотврати вечното разделяне на Лис и Диаспар. Алвин се справи с това, но той постигна още нещо, което не вярвам да е влизало в първоначалната схема. Може ли да го потвърди Централният компютър?

Безличният глас отговори веднага.

— Съветникът знае, че не мога да коментирам инструкциите на моите създатели.

Джесерак прие мекия укор.

— Каквато и да е причината, ние не можем да оспорваме фактите. Алвин отлетя в космоса. Когато се завърне, можете да му попречите да потегли отново… макар че не ми се вярва да успеете — дотогава ще е научил много неща. И ако се е случило онова, от което се боите, никой от нас не ще може да направи нищо. Земята е абсолютно беззащитна… милиони векове е била такава.

Джесерак помълча и огледа масите. Думите му не се нравеха никому, пък и той не очакваше нищо друго.

— Но аз не виждам защо трябва да се тревожим. Сега Земята не е в по-голяма опасност, отколкото когато и да било. Защо да смятаме, че двама мъже в един мъничък кораб трябва отново да стоварят върху ни гнева на Завоевателите? Ако сме честни със себе си, ще се съгласим, че Завоевателите биха могли да унищожат нашия свят още преди милиони години.

Настъпи неодобрително мълчание. Това бе ерес — сам Джесерак би я осъдил някога.

Гневно намръщен, Председателят го прекъсна.

— Нали има легенда, че Завоевателите пощадили Земята при условие Човекът никога да не се връща в космоса? Не нарушихме ли това условие?

— Легенда, да — каза Джесерак. — Приемаме безусловно много неща и това е едно от тях. Обаче то не се подкрепя от доказателства. Трудно ми е да повярвам, че толкова важен факт няма да е записан в паметта на Централния компютър и все пак той не знае нищо за този договор. Вече го питах, макар и само чрез информационните системи. Нека Съветът си направи труда да зададе въпроса пряко.

Джесерак не искаше да рискува второ предупреждение, че навлиза в забранена територия, затова зачака отговора на Председателя.

Не получи отговор, защото посетителите от Лис в този миг внезапно подскочиха в креслата си, а лицата им едновременно застинаха в израз на недоверие и тревога. Те сякаш слушаха как някакъв далечен глас им нашепва съобщение.

Съветниците чакаха и докато продължаваше беззвучният разговор, тревогата им растеше минута след минута. Най-после водачът на делегацията се изтръгна от транса и смутено се обърна към Председателя.

— Току-що получихме много странни и тревожни новини от Лис — каза той.

— Да не би Алвин да се е завърнал на Земята? — запита Председателят.

— Не… Не Алвин. Нещо друго.

Докато приземяваше верния си кораб на ливадите край Еърли, Алвин се запита дали някога в историята на човечеството някой кораб е докарвал подобен товар на Земята — разбира се, ако Ванамонде се разполагаше във физическия обем на машината. През цялото пътуване той не бе подал признак на живот; Хилвар, който усещаше по-пряко тия неща, вярваше, че само онова, което привлича вниманието на Ванамонде, може да има някакво положение в пространството. Самият Ванамонде не се разполагаше никъде… а може би дори и никога.

Серанис и петима Сенатори ги чакаха да излязат от кораба. Алвин вече бе срещал единия Сенатор при последното си посещение, направи извода, че другите двама от оная среща сега са в Диаспар. Питаше се как ли се чувствува сега делегацията и как е реагирал градът на първите пришълци след толкова милиони години.

— Алвин — сухо каза Серанис, след като поздрави сина си, — ти, изглежда, имаш таланта да откриваш невероятни същества. Все пак, мисля, че едва ли скоро ще надхвърлиш сегашното си постижение.

Алвин се изненада на свой ред.

— Значи Ванамонде е пристигнал?

— Да, още преди няколко часа. Успял е някак да проследи откъде сте минали при отиването — поразително постижение, което повдига интересни философски проблеми. По някои косвени данни съдим, че е стигнал до Лис в момента, когато сте го открили, следователно може да се движи безкрайно бързо. И това не е всичко. През последните няколко часа узнахме за историята повече, отколкото сме мислили, че съществува.

Алвин я погледна смаяно. После разбра, че не бе трудно да си представи какво въздействие е оказал Ванамонде върху тези хора, с техния тънък усет и удивително сплотените им умове. Те бяха реагирали изненадващо бързо и той внезапно си представи нелепата картина — слисаният Ванамонде, обкръжен от най-големите умове на Лис.

— Открихте ли какво е той? — запита Алвин.

— Да. Оказа се просто, макар че все още не знаем произхода му. Той е чиста мисъл и знанията му изглеждат безгранични. Но е дете в буквалния смисъл на думата.

— Разбира се! — извика Хилвар. — Трябваше да се досетя!

Алвин се обърка и Серанис се смили над него.

— Имам предвид, че въпреки неограничения си, може би безкраен ум, Ванамонде е недозрял и недоразвит. Сегашният му интелект е по-нисък от човешкия — тя се подсмихна криво, — но мисловните му процеси са много по-стремителни и той учи извънредно бързо. Има и някои други, още неясни за нас способности. По някакъв необясним начин цялото минало изглежда открито за него. Може би благодарение на това е проследил пътя ви до Земята.

Алвин стоеше мълчаливо и се чувствуваше леко изтощен. Разбираше колко прав е бил Хилвар, като искаше да доведе Ванамонде в Лис. И знаеше какъв късмет е имал да надхитри Серанис — втори път не би успял да го направи.

— Искаш да кажеш — запита той, — че Ванамонде е новороден?

— По неговите мерки, да. Реалната му възраст е огромна, макар че несъмнено не е толкова стар, колкото човечеството. Необикновеното е друго — той настоява, че ние сме го създали, и няма съмнение, че произходът му е свързан с всички големи загадки на миналото.

— Какво става с Ванамонде сега? — в гласа на Хилвар прозвучаха собственически нотки.

— Историците от Греварн го разпитват. Мъчат се да нахвърлят основните очертания на миналото, но за това ще им трябват години. Ванамонде може да описва миналото в най-малки подробности, но тъй като не разбира какво вижда, с него се работи много трудно.

Алвин се запита откъде Серанис знае всичко това, после разбра, че навярно всеки буден ум в Лис следи хода на голямото проучване. Усети гордост, че вече е оставил върху Лис не по-малък отпечатък, отколкото върху Диаспар, но гордостта се примесваше с горест. Присъствуваше на събитие, което никога нямаше да сподели или разбере докрай — прекият контакт на човешките умове бе за него загадка, каквато навярно е музиката за глухия или цветът за слепеца. И все пак хората в Лис обменяха сега мисли с невъобразимо странното същество, което бе довел на Земята, без да е в състояние да го усети с някое от сетивата си.

Тук нямаше място за него; когато изследването завършеше, щяха да му съобщят резултатите. Той бе открехнал вратата на безкрая и сега чувствуваше преклонение — дори страх — пред всичко, което бе извършил. За свое собствено успокоение трябваше да се върне в познатия дребен свят на Диаспар, да потърси неговата закрила, докато се пребори с мечтите и амбициите си. Ирония на съдбата — онзи, който бе подритнал града, за да се устреми към звездите, сега си идваше в къщи като изплашено дете, което бяга обратно към майка си.