Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The City and The Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 60 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГРАДЪТ И ЗВЕЗДИТЕ. 1987. Изд. Отечество. Биб. Фантастика No.48. Научнофантастичен роман. Превод: Любомир НИКОЛОВ [The City And The Stars / Arthur C. CLARKE (1956)]. Предговор: Кларк — космическият и земният — Любомир НИКОЛОВ — с.5–8. Художник: Роберто АНДРЕЕВ. С ил. Печат: ДП Балкан, София. Формат: 32/84×108. Печтни коли: 15. Страници: 240. Цена: 2.14 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция от moosehead
  4. — Корекция

X

Когато вратата се затвори зад него, Алвин рухна в най-близкото кресло. Сякаш краката му внезапно изгубиха силата си. Сега както никога преди най-после усещаше онзи страх пред неизвестното, който тегнеше над събратята му. Ръцете и краката му трепереха, очите му играеха, изпълнени с мъгла. Ако можеше, охотно би избягал от тази стремглаво летяща машина, та дори и с цената на всичките си мечти.

Изпълваше го не само страх, но и чувство на непоносима самота. Всичко, което познаваше и обичаше, бе останало в Диаспар; дори и да не го чакаше опасност, може би никога вече нямаше да види своя свят. Както никой друг от безбройни векове насам, той осъзнаваше какво значи да напуснеш завинаги дома си. В тези отчаяни мигове му се струваше, че няма значение дали пътят напред води към угроза, или към безопасност, сега го вълнуваше само това, че се отдалечава от къщи.

Вълнението бавно отмина, мрачните сенки се оттеглиха от съзнанието му. Той започна да оглежда обкръжението си — търсеше да научи нещо ново от невероятно древното превозно средство. Не му изглеждаше странно, че след безбройни векове тази погребана транспортна система все още функционира безупречно. Тя не беше включена в системите за вечност на градските монитори, но тук някъде навярно имаше подобни устройства, които да я предпазват от промяна или разруха.

Едва сега забеляза индикаторното табло, вградено в предната стена. То съобщаваше лаконично, но утешително:

ЛИС

35 МИНУТИ

Докато гледаше, числото се смени с „34“. Това поне бе полезна информация, макар че след като нямаше представа за скоростта на пътуването, то не подсказваше и дължината на маршрута. Стените на тунела се виждаха като непрекъснато сиво петно и единственото чувство за движение бе едва доловимата вибрация, която никога не би забелязал, ако не я търсеше съзнателно.

Навярно сега се намираше на много мили от Диаспар, а над него бяха подвижните пясъчни дюни на пустинята. Може би точно в този миг се носеше под разкъсаните хълмове, които тъй често бе гледал от Кулата Лоран.

Въображението му летеше напред, към Лис, сякаш нямаше търпение да пристигне там с тялото. Но колкото и да се мъчеше, той можеше да си представи само умалено копие на Диаспар. Запита се дали градът още съществува, сетне се успокои — иначе тази машина не би го понесла под земята.

Внезапно усети рязка промяна във вибрацията под краката си. Нямаше съмнение — превозното средство намаляваше ход. Изглежда, времето бе минало по-бързо, отколкото предполагаше; леко изненадан Алвин погледна индикатора.

ЛИС

23 МИНУТИ

Озадачен и малко изплашен, той притисна лице към прозрачната преграда. Скоростта все още размазваше безформено сивите стени на тунела, ала от време на време се мяркаха знаци и изчезваха почти тъй бързо, както се появяваха. Но преди всяко изчезване, те сякаш оставаха пред погледа му за малко по-дълго.

Сетне, без никакво предупреждение, стените на тунела отлетяха настрани. Все още стремително машината минаваше през огромно празно пространство, далеч по-широко дори от залата с подвижните пътища.

Надничайки учудено през прозрачните стени, Алвин зърна под себе си сложна мрежа от водещи релси, които се кръстосваха и преплитаха, за да изчезнат в лабиринта от тунели отляво и отдясно. От купола се изсипа порой от синкава светлина и като силуети на фона на блясъка той едва различи скелетите на огромни машини. Светлината беше ярка до болка и Алвин разбра, че това място никога не е било предназначено за хора. Миг по-късно превозното му средство профуча край дълги редици от цилиндри, легнали неподвижно над водещите релси. Те бяха много по-едри от неговия и Алвин се досети, че трябва да са били предназначени за товарни превози. Около тях бяха струпани непонятни многошарнирни механизми, всички до един безмълвни и спокойни.

Просторната и самотна зала изчезна зад гърба му също тъй бързо, както се бе появила. Видението изпълваше мислите на Алвин със страхопочитание, едва сега разбираше наистина смисъла на онази голяма помръкнала карта под Диаспар. Светът бе пълен с повече чудеса, отколкото можеше и да сънува.

Алвин погледна към индикатора. Цифрата оставаше същата — за по-малко от минута бе профучал през огромната зала. Машината отново ускоряваше ход, макар че движението почти не се усещаше, стените на тунела от двете страни летяха назад със скорост, за която не можеше и да гадае.

Изглеждаше, че мина цяла вечност, преди онази едва доловима промяна във вибрациите да настъпи отново. Сега индикаторът съобщаваше:

ЛИС

1 МИНУТА

Това бе най-дългата минута в целия живот на Алвин. Машината се движеше все по-бавно и по-бавно, това не бе просто намаляване на хода. Тя най-сетне започваше да спира.

Меко и безшумно дългият цилиндър се изплъзна от тунела в нова подземна зала, напълно идентична с онази под Диаспар. За момент Алвин бе прекалено развълнуван, за да различи каквото и да било, вратата дълго стоя отворена, преди той да осъзнае, че може да напусне превозното средство. Когато се втурна навън, той зърна за последен път индикатора. Сега думите се бяха променили и съобщаваха безкрайно успокояващо:

ДИАСПАР

35 МИНУТИ

Докато търсеше изхода от залата, Алвин откри първия признак, че може да е попаднал в съвсем различно общество. От единия край на помещението към повърхността и водеше нисък, широк тунел… и нагоре по тунела се издигаха стъпала. Подобно нещо се срещаше извънредно рядко в Диаспар — архитектите на града изграждаха рампи или наклонени коридори навсякъде, където се минаваше от едно на друго ниво. Тази традиция датираше от времето, когато повечето роботи се движели на колела и стълбите били непреодолима преграда за тях.

Стълбата скоро свършваше пред врата, която се отвори автоматично пред Алвин. Той влезе в малка стаичка, подобна на онази, която го спусна през шахтата под Гробницата на Ярлан Зей. Не се изненада, когато няколко минути по-късно вратите отново се отвориха и разкриха коридор, плавно устремен нагоре към арка, обрамчила полукръг от небесна синева. Макар да не бе усетил движение, Алвин знаеше, че се е издигнал няколкостотин стъпки по-високо. Забравил всякакъв страх, нетърпелив да види какво лежи пред него, той побягна по склона.

Намираше се на невисок хълм и за момент му се стори, че отново е в централния парк на Диаспар. Но ако това наистина беше парк, умът на младежа трудно би могъл да възприеме огромните му размери. Никъде нямаше и следа от града, който очакваше да види. Докъдето стигаше поглед, имаше само гори и степи.

После Алвин вдигна очи към хоризонта и там, над дърветата, обкръжила света от край до край, се простираше каменна стена, която би засенчила дори най-могъщите здания на Диаспар. Тя бе тъй далече, че разстоянието заличаваше подробностите, но нещо в очертанията й смущаваше Алвин. Малко по малко очите му привикнаха с мащабите на този колосален пейзаж и той разбра, че тия далечни масиви не са изградени от човешка ръка.

Времето не бе покорило всичко, Земята все още имаше планини, с които да се гордее.

Алвин дълго стоя пред входа на тунела, привиквайки бавно към странния свят, в който се бе озовал. Самите размери на това открито пространство го зашеметяваха, пръстенът от мъгливи планини можеше да обхване дузина градове като Диаспар. Но колкото и да се взираше, Алвин не забелязваше признаци на човешки живот. И все пак пътят надолу по склона изглеждаше добре поддържан; нямаше какво да прави, освен да го последва.

В подножието на хълма пътят се губеше сред високи дървета, които почти затъмняваха слънцето. Когато Алвин навлезе в сянката им, посрещна го странна смес от аромати и звуци. Познаваше отпреди шепота на вятъра в листата, но към него се примесваха хиляди смътни шумове, които не му напомняха нищо. В гърдите му нахлуваха непознати миризми, аромати, изгубени дори за необятната памет на неговия народ. Топлината, изобилието на миризми и цветове, невидимото присъствие на милиони живи неща — всичко това го поразяваше с почти жестока сила.

Най-неочаквано се натъкна на езеро. Дърветата отдясно внезапно свършиха и пред него се появи огромна водна шир, осеяна със ситни островчета. Никога през живота си не бе виждал толкова много вода — в сравнение с нея и най-големите езера в Диаспар изглеждаха едва ли не като локви. Той бавно се спусна към брега на езерото, пое в шепи топлата вода и я остави да струи през пръстите му.

Изведнъж през водораслите се стрелна едра сребриста риба — първото нечовешко същество, което Алвин някога бе виждал. Тя би трябвало да му се струва извънредно странна, ала вместо това нейната форма го подразни с натрапчивата си близост до нещо видяно. Увиснала в бледозелената пустота, размърдала прозрачните си плавници, тя бе истинско въплъщение на сила и бързина. Тук се претворяваха в жива плът плавните линии на титаничните кораби, които някога бяха изпълвали небесата на планетата. Еволюция и наука достигаха до едни и същи решения, но делото на Природата се оказваше по-дълготрайно.

Най-сетне Алвин се откъсна от чара на езерото и продължи по криволичещия път. За кратко време гората отново се склопи около него, но скоро пътят излезе на просторна поляна, широка половин миля и два пъти по-дълга. Сега Алвин разбра защо не бе забелязал следи от хора.

Поляната бе изпълнена с ниски двуетажни сгради, обагрени в меки тонове, които дори под яркото слънце отморяваха погледа. Повечето от тях имаха чисти, праволинейни форми, но няколко бяха построени в сложен архитектурен стил, използващ фини колони и грациозни каменни орнаменти. Тия сгради изглеждаха много стари и в тях бе използвана безкрайно древната система на островърхата арка.

Докато бавно крачеше към селището, Алвин все още се мъчеше да преосмисли новото си обкръжение. Нищо тук не бе познато, дори въздухът изглеждаше друг, изпълнен със следите на непознат, тръпнещ живот. А високите златокоси хора, които крачеха между къщите с тъй много вродена грация, явно не бяха от рода на хората в Диаспар.

Те не обърнаха внимание на Алвин и това го учуди, защото дрехите му напълно се различаваха от техните. Температурата в Диаспар никога не се променяше и затова облеклото там играеше чисто декоративна роля — обикновено имаше изключително сложна кройка. Тук то изглеждаше преди всичко функционално, създадено по-скоро за употреба, отколкото за показ, и често се състоеше само от парче плат, омотано около тялото.

Едва когато Алвин навлезе в селището, хората от Лис реагираха на присъствието му и тази реакция се оказа твърде неочаквана. От една къща изникнаха петима мъже и се насочиха право към него — едва ли не сякаш очакваха пристигането му. Внезапна възбуда опияни Алвин и кръвта му закипя. Той помисли колко много съдбоносни срещи трябва да са имали хората с народите на далечни светове. Тия, с които се срещаше сега, бяха от собствената му раса, но колко ли се бяха отдалечили през милионите години, разделящи ги от Диаспар?

Делегацията спря на няколко стъпки от Алвин. Водачът се усмихна и протегна ръка в древния знак на дружба.

— Решихме, че е най-добре да те посрещнем тук — каза той. — Нашият свят не прилича много на Диаспар и разходката от гарата дотук дава на посетителите възможност да се… аклиматизират.

Алвин докосна протегната ръка, но все още бе прекалено изненадан, за да отговори. Сега разбираше защо всички останали жители не му обръщаха никакво внимание.

— Вие сте знаели, че идвам? — изрече той най-сетне.

— Разбира се. Научаваме винаги, когато транспортът се включи. Кажи ми… как откри пътя? Последното посещение бе толкова отдавна, че се бояхме да не би тайната да е изгубена.

Един от спътниците на водача се намеси.

— Мисля, че е по-добре да обуздаем любопитството си, Джирейн. Серанис чака.

Преди името Серанис имаше някаква непозната дума и Алвин предположи, че това е нещо като титла. Всичко останало разбираше без труд и дори не му хрумваше, че в това имаше нещо необикновено. Диаспар и Лис имаха едно и също езиково наследство, а древното изобретение на звукозаписа отдавна бе вкаменило езика в неразрушим шаблон.

С подигравателна покорност Джирейн вдигна рамене.

— Много добре — усмихна се той. — Серанис има малко привилегии — да не я лишаваме поне от тази.

Докато навлизаше в селището, Алвин оглеждаше хората около себе си. Те изглеждаха добри и умни, но през целия си живот бе смятал тези качества за естествени. Търсеше черти, по които да се различават от подобна група в Диаспар. Разлики имаше, но бе трудно да се определят. Всички изглеждаха малко по-високи от Алвин и двама от тях проявяваха явни признаци на физическо стареене. Кожата им беше тъмнокафява и от всички техни движения лъхаше сила и жар — това го ободряваше и същевременно леко го смущаваше. Той се усмихна, като си спомни пророчеството на Хедрон, че дори да стигне до Лис, ще открие точно копие на Диаспар.

Сега хората от селището следяха с откровено любопитство как Алвин върви след водачите си, вече никой не се преструваше, че го приема за нещо естествено. Внезапно откъм дърветата вдясно се раздадоха пронизителни крясъци, група развълнувани дребни същества изскочи от гората и се струпа около Алвин. Поразен, той спря. Не можеше да повярва на очите си. Виждаше нещо, което неговият свят бе изгубил тъй отдавна, че то лежеше в царството на митологията. Така бе започвал животът някога — тия шумни, очарователни създания бяха човешки деца.

Алвин ги гледаше с недоверчиво удивление… и с още някакво чувство, което пронизваше сърцето му, ала той не можеше да го разбере засега. Тази гледка по-ярко от всичко друго му напомняше колко далече е от света, който познава. Диаспар бе платил скъпо за безсмъртието си.

Групата спря пред най-голямата от сградите, които Алвин бе видял досега. Тя се намираше в центъра на селището и вятърът развяваше зеления флаг, прикрепен към мачтата на малката кръгла куличка.

Когато той влезе в сградата, всички освен Джирейн останаха навън. Вътре беше спокойно и прохладно, през прозрачните стени проникваше слънчева светлина и обливаше всичко с меко, отморяващо сияние. Фина мозайка покриваше мекия еластичен под. Талантлив художник бе изрисувал по стените серия от горски сцени. Към тези картини се примесваха и други фрески — Алвин не ги разбираше, но му доставяше удоволствие да ги гледа. На едната стена имаше правоъгълен екран, изпълнен с хаотично играещи пъстри петна — навярно видеоприемник, макар и не много голям.

Заедно се изкачиха по късата винтова стълба и излязоха на плоския покрив. Оттук се виждаше цялото селище и Алвин разбра, че то има около сто къщи. В далечината горите обгръщаха широки ливади, по които пасяха животни от няколко различни вида. Алвин не можеше да си представи какви са те — повечето бяха четирикраки, но изглеждаше, че някои имат шест или дори осем крака.

Серанис го чакаше в сянката на куличката. Алвин се запита на каква възраст може да бъде, предполагаше, че белите нишки в нейната дълга златиста коса трябва да имат нещо общо със стареенето. Много го смущаваше присъствието на децата. Където има раждане, непременно трябва да има и смърт. Жизненият срок в Лис сигурно се различаваше от този в Диаспар. Алвин не можеше да реши дали Серанис е на петдесет, петстотин или пет хиляди години, но в очите й усещаше същата мъдрост и дълбина на познанието, които понякога долавяше у Джесерак.

Тя посочи малкото столче, но макар че очите и дружелюбно се усмихнаха, не изрече нито дума, докато Алвин се настани удобно — или поне толкова удобно, колкото можеше да се чувствува под този напрегнато-изпитателен и същевременно приятелски поглед. Сетне тя въздъхна и заговори с мек, тих глас.

— Подобни случаи не са чести, затова ще ме извиниш, ако не знам точно как да се държа. Но дори да е неочакван, гостът има някои права. Преди да започнем разговора, трябва да те предупредя за нещо. Аз мога да чета мислите ти.

Пред явното стъписване на Алвин тя се усмихна и бързо добави:

— Не бива да се плашиш. Няма по-строго спазвано право от това на духовната свобода. Ще проникна в мислите ти само ако ме поканиш. Но не би било почтено да крием този факт от теб — той ще ти обясни защо намираме речта за тежка и мудна. Тук рядко я използваме.

Това откритие леко разтревожи Алвин, но не го изненада. Някога и хора, и механизми бяха притежавали тази способност. Вечните машини все още можеха да приемат мислените заповеди на господарите си. Но самият човек в Диаспар бе изгубил дара, който някога бе предал на слугите си.

— Не знам какво те е довело в нашия свят — продължи Серанис, — но ако търсиш живот, всичко приключва дотук. Освен Диаспар отвъд нашите планини има само пустиня.

Странно, Алвин, който тъй често оспорваше общоприетото, не се усъмни в думите на Серанис. Единственото му чувство бе печал, че цялото му обучение е било тъй близо до истината.

— Разкажи ми за Лис — помоли той. — Защо тъй дълго стоите откъснати от Диаспар, щом изглежда, че знаете всичко за нас?

Серанис се усмихна на нетърпението му.

— След малко — каза тя. — Но най-напред бих желала да науча нещо за теб. Кажи ми как намери пътя насам и защо дойде?

Отначало колебливо, сетне все по-уверено, Алвин разказа историята си. За пръв път говореше толкова свободно, най-сетне откриваше някой, който да не се надсмива над мечтите му, защото и двамата знаеха, че тия мечти са истински. Един-два пъти Серанис го прекъсна с бързи въпроси, когато чуваше за някоя непозната подробност от Диаспар. Алвин още не разбираше, че много неща от ежедневието му са пълна безсмислица за човек, който никога не е живял в града и не познава неговата сложна култура и социална организация. Серанис слушаше с такова разбиране, че той го приемаше за естествено; едва много по-късно разбра, че освен нейния много други умове слушат думите му.

Когато младежът свърши, настъпи мълчание. После Серанис го погледна и спокойно запита:

— Защо дойде в Лис?

Алвин изненадано разтвори очи.

— Казах ти — отвърна той. — Исках да изследвам света. Всички ми казваха, че извън града има само пустиня, но трябваше да го видя с очите си.

— И това беше единствената причина?

Алвин се поколеба. Когато най-сетне отговори, говореше не безстрашният пътешественик, а изгубеното дете, родено в един чужд свят.

— Не — тихо каза той, — това не беше единствената причина… макар че не го знаех досега. Бях самотен.

— Самотен? В Диаспар?

Устните на Серанис се усмихваха, но в очите и имаше съчувствие и Алвин разбра, че тя не чака продължение на отговора.

Сега когато той бе разказал историята си, Серанис трябваше да изпълни своята част от споразумението. След малко тя се изправи и закрачи напред-назад по покрива.

— Знам какви въпроси искаш да ми зададеш — каза тя. — На някои от тях мога да ти отговоря, но думите ме изморяват. Ако отвориш съзнанието си, ще ти разкрия всичко, което търсиш. Можеш да ми се довериш: не ще докосна нищо без твое разрешение.

— Какво искаш да направя? — предпазливо запита Алвин.

— Приеми помощта ми… гледай ме в очите… и забрави всичко друго — нареди Серанис.

Алвин не разбра какво стана след това. Всичките му сетива се затъмниха и когато после потърси истината в съзнанието си, тя бе там.

Той виждаше миналото — не ясно, а както човек, застанал на висок връх, оглежда мъгливи долини. Разбра, че Човек невинаги е бил градски жител и че откакто машините го освободили от тежкия труд, започнало съперничество между два типа цивилизации. През Сумрачните ери имало хиляди градове, но голяма част от човечеството предпочитала да живее в сравнително малки общини. Универсалният транспорт и мигновените комуникации давали на хората всички контакти, от които се нуждаели, и те не изпитвали необходимост да живеят вкупом с милиони свои ближни.

През ранните епохи Лис почти не се различавал от стотици други общини. Но постепенно, хилядолетие след хилядолетие, той развивал своя независима култура — една от най-напредналите в историята на човечеството. Тази култура се основавала преди всичко върху прякото приложение на духовните сили и това я обособило от останалото човешко общество, което все повече и повече се доверявало на машините.

Хилядолетното развитие по различни пътища разширило пропастта между Лис и градовете. През нея се прехвърляли мостове само във времена на велики кризи; учените на Лис унищожили Луната, когато тя започнала да пада. Пак те разбили Завоевателите в последната Шалмиранска битка и защитили Земята от врага.

Това велико изпитание изтощило човечеството, градовете умирали един по един и пустинята се разстилала над тях. Когато населението намаляло, човечеството започнало миграцията, която превърнала Диаспар в последен и най-велик от всички градове.

Повечето от тия промени не засегнали Лис, но той имал да води своя собствена битка — битката срещу пустинята. Естествената преграда на планините не била достатъчна и минали много хилядолетия, преди големият оазис да бъде спасен. Тук образът се замъгляваше, може би преднамерено. Алвин не можеше да открие какво е било направено, за да стане Лис също тъй безсмъртен, както Диаспар. Стори му се, че гласът на Серанис долита отдалече… но това не бе само нейният глас, защото се вливаше в симфония от думи, като че хиляди други устни напяваха в унисон с нейните.

— Това е нашата история в най-общи линии. Ще видиш, че дори през Сумрачните ери почти не сме поддържали връзки с градовете. Макар че техните хора често са идвали в нашата област. Ние никога не сме ги спирали — мнозина от най-великите ни творци са дошли отвън. Но когато започна гибелта на градовете, нашият народ не пожелал да се меси в падението им. След изчезването на въздушните съобщения, към Лис оставал само един път — транспортната система на Диаспар. Когато бил построен паркът, вашият край се затворил и вие сте забравили за нас, но ние ви помним и до днес.

Диаспар изненадал всички. Очаквало се той да последва съдбата на другите градове, но вместо това той успял да създаде стабилна култура, която може да оцелее до края на Земята. Не се възхищаваме от тая култура, но сме доволни, че от нея успяват да избягат онези, които пожелаят. По този път са минали много повече хора, отколкото предполагаш. Почти винаги те са били изключителни личности и всеки е донасял нещо ценно в Лис. Гласът затихна, затъмнението на сетивата изчезна и Алвин отново бе същият като преди. С учудване забеляза, че слънцето е потънало зад дърветата и небето на изток вече притъмнява. Отнейде долетя трептящ тежък звън от голяма камбана и бавно затихна, оставяйки във въздуха да тегнат загадки и предчувствия. Алвин леко потръпна — не от първото докосване на вечерния хлад, а просто от страхопочитание и изумление пред всичко, което бе узнал. Ставаше много късно, а той бе далеч от дома. Внезапно изпита нужда отново да види приятелите си, да се завърне сред познатите улици и хора на Диаспар.

— Трябва да се връщам — каза той. — Хедрон… родителите ми… те ще ме чакат.

Не казваше истината — Хедрон навярно щеше да се пита какво е станало с него, но поне доколкото бе известно на Алвин, никой друг не знаеше, че той е напуснал Диаспар. Сам не разбираше какво го подтикна към тази лека измама и се позасрами веднага след като изрече думите.

Серанис го гледаше замислено.

— Боя се, че не е толкова лесно — каза тя.

— Какво имаш предвид? — запита Алвин. — Няма ли да ме върне транспортната система?

Той все още не допускаше, че могат да го задържат в Лис против волята му, макар и това да му мина през ума.

За пръв път Серанис изглеждаше леко смутена.

— Ние разговаряхме за тебе — каза тя, без да обясни кои са тези „ние“, нито точно как са общували. — Ако се върнеш в Диаспар, целият град ще узнае за нас. Дори да обещаеш да не казваш нищо, не ще можеш да запазиш тайната.

— Защо ви е тази тайна? — запита Алвин. — Навярно и двата народа биха спечелили, ако се срещнат отново.

Серанис се намръщи.

— Ние не мислим така — отвърна тя. — Ако вратите се отворят, разни скучаещи личности и търсачи на силни усещания ще наводнят нашата страна. А при сегашното положение само най-добрите от вашите хора стигат дотук.

Този отговор излъчваше толкова силно скрито високомерие и се основаваше върху толкова грешни представи, че раздразнението на Алвин почти засенчи тревогата му.

— Не е така — решително заяви той. — Не вярвам да намерите в Диаспар някой, който може да напусне града, дори и да желае… дори и да знае, че има къде да отиде. Ако ми разрешите да се върна, всичко в Лис ще си остане постарому.

— Не решавам сама — обясни Серанис, — освен това подценяваш силата на разума, ако смяташ, че нищо не може да пречупи бариерите, които приковават твоя народ към града. Не искаме да те задържаме насила, но ако се върнеш в Диаспар, ще трябва да изтрием от паметта ти всички спомени за Лис. — Тя се поколеба за миг. — Никога до днес не ни се е налагало да го правим, всичките ти предшественици са идвали, за да останат завинаги тук.

Алвин не можеше да приеме този избор. Искаше да изследва Лис, да узнае всичките му тайни, да открие по какво се различава от неговия дом, но същевременно държеше да се върне в Диаспар, за да докаже на приятелите си, че не е бил наивен мечтател. Не можеше да разбере какво налагаше този стремеж към тайна, а дори и да разбереше, това не би променило поведението му.

Съзнаваше, че трябва да печели време или да убеди Серанис, че искането и е невъзможно.

— Хедрон знае къде съм — каза той. — Неговите спомени не можете да изтриете.

Серанис се усмихна. Усмивката бе приятна и при други обстоятелства би изглеждала дружелюбна. Но за пръв път Алвин усещаше, че зад нея се криеше огромна и неумолима сила.

— Ти ни подценяваш, Алвин — отвърна тя. — Всичко е много просто. За мен е по-лесно да стигна до Диаспар, отколкото да пресека Лис. И други са идвали преди теб. Някои от тях разкривали пред приятелите си къде отиват. Ала тези приятели ги забравяли и те изчезнали от историята на Диаспар.

Наистина наивно бе да не предвиди тази възможност — сега, след думите на Серанис, тя изглеждаше толкова ясна. Алвин се запита колко ли пъти през милионите години разделено съществуване на двете култури хора от Лис са прониквали в Диаспар, за да защитят ревниво пазената тайна. И се питаше още докъде стигаха духовните сили, които тези странни хора притежават и използуват без колебание.

Можеше ли да рискува да подготвя планове? Серанис бе обещала да не чете мислите му без разрешение, но той се чудеше дали нямаше обстоятелства, при които това обещание да се наруши.

— Не държите да реша веднага, нали? — запита той. — Не мога ли да разгледам вашия край, преди да направя избора си?

— Естествено — отвърна Серанис. — Можеш да стоиш тук колкото пожелаеш, а ако размислиш, винаги има начин да се върнеш в Диаспар. Но ако вземеш решението през близките дни, ще бъде много по-лесно. Ти не искаш приятелите ти да се тревожат, а колкото по-дълго трае отсъствието ти, толкова по-трудно ще е да направим необходимите корекции.

Алвин я разбираше, би искал само да знае какви са тези „корекции“. Навярно някой от Лис щеше да се свърже с Хедрон — без дори Шута да го усети — и да подправи спомените му. Изчезването на Алвин не можеше да се скрие, но откритата от него и Хедрон информация можеше да се унищожи. След векове името на Алвин щеше да се слее с имената на другите Единствени, изчезнали загадъчно и безследно, а после забравени.

Измъчваха го много въпроси, а не се доближаваше до отговора на нито един от тях. Имаше ли някакъв смисъл странната еднопосочна връзка между Лис и Диаспар, или бе просто историческа случайност? Кои и какви бяха Единствените и ако хората от Лис можеха да влязат в Диаспар, защо не бяха изтрили запаметяващите блокове, които криеха тайната на тяхното съществуване? Може би само на този въпрос можеше да отговори правдоподобно. Централният компютър изглеждаше твърде костелив орех, за да му се повлияе дори чрез най-съвършените телепатични системи.

Той остави въпросите за по-късно; някой ден, като узнаеше повече, имаше известна надежда да ги реши. Сега бе безсмислено да разсъждава, да гради пирамиди от догадки върху основи от невежество.

— Много добре — каза той неохотно, все още раздразнен от това неочаквано препятствие. — Щом позволяваш да разгледам вашата страна, давам обещание да ти отговоря веднага след като взема решение.

— Така да бъде — каза Серанис и този път усмивката не криеше заплаха. — Ние се гордеем с Лис и с удоволствие ще ти покажа как може да се живее без градове, а дотогава не се тревожи — твоите приятели няма да се вълнуват, че отсъствуваш. Ние ще се погрижим за това, та макар и само за твоя защита.

За пръв път в живота си Серанис даваше обещание, което нямаше да изпълни.