Артър Кларк
Градът и звездите (17)

XVI

Формалности нямаше. Председателят обяви събранието за открито и се обърна към Алвин.

— Алвин — любезно произнесе той, — бихме искали да ни разкажеш какво ти се случи, откакто изчезна преди десет дни.

Думата „изчезна“, помисли Алвин, бе твърде многозначителна. Дори и сега Съветът не искаше да приеме, че той наистина е излизал от Диаспар. Запита се дали знаят, че в града са идвали чужденци, но не му се вярваше. В подобен случай биха проявили значително повече тревога.

Разказа историята си стегнато и без драматизъм. За тях тя звучеше достатъчно странно и невероятно, за да се нуждае от разкрасяване. Само веднъж се отклони от абсолютната истина — премълча как е избягал от Лис. Изглеждаше повече от вероятно отново да му се наложи да прибегне до същия метод.

Поразяваше го промяната на техните позиции в хода на разказа. Отначало членовете на Съвета скептично отказваха да приемат отрицанието на всичко, в което са вярвали, осквернението на най-дълбоките им предразсъдъци. Когато Алвин описваше страстното си желание да изследва външния свят и сляпата си вяра, че такъв свят съществува, те го гледаха като някакво странно и непонятно животно. Всъщност тъкмо това представляваше в техните очи. Но в края на краищата те бяха принудени да се съгласят, че са грешали, а той е бил прав. С напредването на разказа всички възможни съмнения постепенно се разсейваха. Те можеха и да не харесват онова, което им описваше, ала вече не можеха да го отричат. А ако се изкушаваха да го направят, достатъчно бе да погледнат немия спътник на Алвин.

Само един аспект от разказа му ги възмути, но дори тогава не се сърдеха на него. Недоволен ропот изпълни Дома, когато Алвин описа колко се тревожат в Лис от опасността за контакт с Диаспар и какви стъпки е предприела Серанис, за да предотврати подобна катастрофа. Градът имаше основания да се гордее със своята култура. Да ги смятат за нисшестоящи — това бе повече, отколкото можеха да понесат членовете на Съвета.

Алвин старателно избягваше всичко обидно в речта си — доколкото бе възможно, искаше да спечели Съвета на своя страна. През цялото време се мъчеше да създаде впечатлението, че не е виждал в постъпките си нищо осъдително и че очаква по-скоро похвала, отколкото порицание за откритията си. Това бе най-добрата тактика, която можеше да избере, защото обезоръжаваше повечето кандидат-критици. Като допълнителен ефект — макар че не бе възнамерявал това — тя прехвърляше всички упреци върху изчезналия Хедрон. За слушателите бе ясно, че Алвин е прекалено млад, за да открие нещо опасно в постъпките си. Шута обаче сигурно е разбирал всичко и е действувал изключително безотговорно. Те и не подозираха колко горещо би се съгласил Хедрон с тях.

Като наставник на Алвин Джесерак също заслужаваше известно порицание и от време на време някой от Съветниците го поглеждаше замислено. Той не изглеждаше смутен, макар отлично да знаеше какво мислят. Да възпиташ най-оригиналния ум в Диаспар от Сумрачните ери насам — това бе немалка слава и нищо не можеше да му я отнеме.

Едва когато привърши отчета за приключенията си, Алвин опита да бъде малко по-убедителен. Трябваше някак да внуши на тези хора истините, които бе научил в Лис. Но как да ги накара да осъзнаят нещо, което никога не са виждали и едва ли могат да си представят?

— Изглежда голяма трагедия, че двата оцелели клона от човечеството е трябвало да се разделят за такъв огромен период — каза той. — Може би някой ден ще узнаем как е станало това, но сега по-важно е да премахнем разрива… да не допуснем нова раздяла. Когато бях в Лис, аз протестирах срещу вярата им, че стоят над нас; те могат да ни научат на много неща, но и ние имаме какво да им покажем. Ако всички вярваме, че няма какво да узнаем от другите, не е ли очевидно, че и двете страни грешат?

Той погледна въпросително редицата от лица и събра кураж да продължи:

— Нашите прадеди са изградили империя до звездите. Хората са се разхождали свободно сред всички тия светове… а днес техните потомци не смеят да мръднат извън стените на своя град. Да ви кажа ли защо?

Той помълча, нищо не помръдваше в просторната строга зала.

— Защото се боим, боим се от нещо, станало в зората на историята. В Лис ми разказаха истината, която отдавна подозирах. Трябва ли да се крием като страхливци в Диаспар и да претендираме, че няма нищо друго, само защото преди милиарди години Завоевателите са ни отблъснали към Земята?

Той се докосваше до техния таен страх — страх, който никога не бе споделял и затова никога нямаше да го разбере докрай. Сега да правят каквото искат, той бе изрекъл истината такава, каквато я виждаше.

Председателят го погледна строго.

— Имаш ли да кажеш още нещо — запита той, — преди да обсъдим какво следва да се прави?

— Само едно. Бих искал да отведа този робот при Централния компютър.

— Но защо? Знаеш, че Компютърът вече е в течение на всичко станало в тази зала.

— И все пак искам да отида — любезно, но упорито отвърна Алвин. — Моля за разрешение както Съвета, така и Компютъра.

Преди Председателят да отговори, в залата се раздаде ясен, спокоен глас. Алвин не го бе чувал никога през живота си, но разбра кой говори. Информационните машини, които не бяха нищо повече от странични фрагменти на този колосален разум, можеха да разговарят с хората, ала в гласовете им нямаше тези изключителни нотки на мъдрост и власт.

— Оставете го да дойде при мен — каза Централният компютър.

Алвин погледна Председателя. Чест му правеше, че не опита да използува победата си. Просто запита:

— Разрешавате ли да напусна?

Председателят се огледа из Дома на съвета, не срещна възражения и безпомощно отговори:

— Много добре. Разпоредителите ще те придружат и когато свършим заседанието си, ще те доведат обратно.

В знак на благодарност Алвин леко се поклони, грамадните врати се разтвориха пред него и той бавно излезе от залата. Джесерак го придружи и когато вратите отново се затвориха, той се обърна към наставника си.

— Какво мислиш, че ще прави Съветът сега? — тревожно запита Алвин.

Джесерак се усмихна.

— Нетърпелив както винаги, нали? — подхвърли той. — Не знам колко струват догадките ми, но предполагам, че ще решат да запечатат Гробницата на Ярлан Зей, та никой вече да не повтори твоето пътуване. Тогава Диаспар ще може да си живее както преди, несмущаван от външния свят.

— Точно от това се боя — горчиво каза Алвин.

— И все пак още се надяваш да го предотвратиш?

Алвин не отвърна веднага; знаеше, че Джесерак е разбрал намеренията му. Но поне плановете му не можеше да предвиди, защото нямаше планове. Бе стигнал до положението, когато можеше само да импровизира и да решава всеки нов въпрос едва след възникването му.

— Осъждаш ли ме? — запита той след малко.

Новата нотка в гласа му изненада Джесерак. В нея имаше следи от смирение, най-явният признак, че за пръв път Алвин търси одобрение от ближните си. Джесерак се трогна, но бе прекалено мъдър, за да приеме нещата твърде сериозно. Сега Алвин преживяваше голямо напрежение и би било рисковано да се предполага, че промените в характера му са трайни.

— Доста ми е трудно да отговоря — бавно каза Джесерак. — Изкушавам се да кажа, че всяко знание е ценно, а не може да се отрече, че ти прибави много към нашите знания. Ала прибави и нови опасности. Кое в крайна сметка ще се окаже по-важно! Колко пъти размисли върху това?

За миг учител и ученик се спогледаха замислено и може би всеки от тях виждаше чуждото гледище по-ясно от когато и да било през живота си. После двамата едновременно завиха по дългия коридор и се отдалечиха от Дома на съвета. Ескортът търпеливо ги последва.

 

 

Алвин разбра, че този свят не е създаден за хората. Под блясъка на яростните сини светлини — ослепителни до болка в очите — дългите широки коридори сякаш се простираха до безкрая. По тия просторни проходи бродеха насам-натам безсмъртните роботи на Диаспар, но нито веднъж през вековете тук не бе отеквал звукът на човешки стъпки.

Това бе подземният град, градът на машините, без който Диаспар не можеше да съществува. Няколкостотин метра по-нататък коридорът трябваше да се разшири в кръгла зала с диаметър повече от една миля и с гигантски колони, поддържащи не само свода, но и невъобразимата тежест на Енергийния център. Според картите тук Централният компютър размишляваше вечно за съдбините на Диаспар.

Залата се появи пред тях — изглеждаше дори по-широка, отколкото смееше да си представи Алвин… но къде бе Компютърът? Кой знае защо, той очакваше да срещне една-единствена огромна машина, макар че знаеше колко наивна е тази представа. Колосалната, но непонятна панорама под него го накара да спре смаян и неуверен.

Коридорът, по който дойдоха, излизаше високо в стената на залата — навярно най-просторното затворено пространство, изграждано някога от човешки ръце, — а от двете страни дълги рампи се спускаха към далечния под. Стотици грамадни бели структури покриваха цялата тази сияйно осветена площ и гледката бе тъй неочаквана, че за момент Алвин ги помисли за подземен град. Сравнението бе поразително натрапчиво и той така и не успя да се отърве докрай от него. Никъде не зърна онова, което очакваше — познатия блясък на метал, който открай време хората бяха свикнали да свързват със своите слуги.

Това бе резултат на една еволюция, дълга почти колкото човешката. Началото и се губеше в мъглите на Сумрачните ери, когато човечеството за пръв път се бе научило да използува енергията и бе пуснало шумните си машини да дрънчат из целия свят. Пара, вода, вятър — всичко било впрягано за малко и сетне изоставяно. За дълги векове в света се бе възцарила ядрената енергия, докато на свой ред била заменена, и с всяка промяна старите машини потъвали в забрава, а на мястото им идвали нови. Много бавно, в течение на хиляди години узрявал идеалът за съвършена машина — отначало мечта, после далечна перспектива и накрая реалност:

Машината не трябва да съдържа подвижни части.

В залата се намираше върховният израз на този идеал. Достигането му бе отнело на Човека може би сто милиона години и в момента на своя триумф той завинаги обърнал гръб на машината. Тя била окончателно завършена и отсега нататък можела да съществува вечно и да му служи.

Алвин вече не се питаше коя от тези мълчаливи бели форми е Централният компютър. Знаеше, че той ги обхваща всички и че се простира далеч извън тази зала, вливайки в себе си и останалите машини в Диаспар, подвижни и неподвижни. Както собственият му мозък представляваше сбор от милиарди отделни клетки, подредени в пространства с диаметър само няколко сантиметра, така и елементите на Централния компютър изпълваха Диаспар на длъж и шир. Може би в тази зала нямаше нищо друго освен разпределителната система, поддържаща връзка между разпръснатите механизми.

Загледан над огромните наклонени рампи към мълчаливата арена, Алвин се колебаеше накъде да тръгне. Несъмнено Централният компютър знаеше, че той е тук, както знаеше всичко в Диаспар. Оставаше само да чака инструкциите му.

Гласът вече му бе познат, но вдъхваше все тъй силно страхопочитание. Той прозвуча толкова спокойно и тъй близо, че Алвин се усъмни дали ескортът може да го чуе.

— Слез по лявата рампа — каза гласът. — По-нататък ще ти посочвам пътя.

Той бавно тръгна по наклона, а роботът се носеше над него. Нито Джесерак, нито разпоредителите ги последваха; Алвин се запита дали им е заповядано да останат тук, или са решили, че могат отлично да наблюдават отвисоко, без да си правят труда да слизат. А може би не им достигаше смелост да се приближат повече до върховната светиня на Диаспар.

В подножието на рампата спокойният глас отново упъти Алвин и той закрачи по прохода сред задрямалите титанични форми. Гласът се обади още три пъти, докато накрая младежът разбра, че е достигнал целта си.

Машината, пред която стоеше, бе по-малка от другите, но застанал в подножието и, той се почувствува като пигмей. Стремителността в очертанията на нейните пет етажа създаваха прилика с някакво стаено животно и като прехвърляше поглед от нея към своя робот, Алвин трудно можеше да повярва, че и двете са плод на една и съща еволюция и се наричат с една и съща дума.

На около три стъпки над пода по цялата дължина на фасадата бе вградена широка прозрачна плоча. Алвин притисна чело към гладкия, удивително топъл материал и надникна в машината. Отначало не видя нищо, после присви очи и успя да различи хиляди бледи светлинки, увиснали в пустотата. Една подир друга те се редяха в пространствена решетка — толкова чужда и безсмислена за него, колкото навярно са били звездите за древния човек. Забравил за хода на времето, той дълги минути се взира в тях, но пъстрите точици не промениха нито положението, нито яркостта си.

Разбираше, че ако може да надникне в собствения си мозък, той би му се сторил също тъй безсмислен. Машината изглеждаше бездейна и неподвижна, защото не можеше да види мислите й.

За пръв път Алвин започваше смътно да осъзнава какви енергии и сили поддържат града. През целия си живот бе приемал без учудване вълшебството на синтезаторите, които век след век като безкраен поток задоволяваха нуждите на Диаспар. Хиляди пъти бе наблюдавал този акт на сътворение, ала рядко си припомняше, че някъде трябва да съществува прототипът на всичко това, което виждаше да се появява на бял свят.

Както човешкият мозък може за малко да задържи една отделна мисъл, така и безкрайно по-големите мозъци — частици от Централния компютър — можеха да обхванат и задържат завинаги най-сложните идеи. В тия вечни умове бяха замразени схемите на всички създадени предмети и трябваше само докосване на човешка воля, за да се превърнат в реалност.

Светът наистина бе изминал дълъг път от онова време, когато първите пещерни хора търпеливо, час след час, бяха изчуквали остриетата на стрели и ножове от неподатливия камък.

Алвин чакаше — не му се искаше да проговори, докато не получи нов знак. Питаше се как Централният компютър усеща неговото присъствие, как го вижда и чува гласа му. Никъде не се забелязваха сетива — никаква следа от решетки, екрани или безстрастни кристални очи, с които обикновено роботите опознаваха външния свят.

— Изложи проблема си — спокойно произнесе гласът край ухото му.

Странно бе, че това поразително машинно стълпотворение може да изразява мислите си толкова меко. Но Алвин веднага осъзна, че преувеличава значението си — може би с него не се занимаваше и една милионна част от мозъка на Централния компютър. Той бе просто един от безбройните случаи, които едновременно привличаха вниманието на машината, наблюдаваща Диаспар.

Трудно му бе да говори с нещо, изпълващо цялото пространство около него. Думите сякаш замираха в пустотата веднага щом излитаха от устните на Алвин.

— Какво съм аз? — запита той.

Знаеше точно какъв би бил отговорът, ако зададеше този въпрос на някоя от информационните машини. Всъщност често го бе задавал и те неизменно отговаряха: „Ти си човек.“ Но сега имаше работа с разум от далеч по-висок порядък и нямаше нужда от педантична точност на семантиката. Централният компютър щеше да разбере какво има предвид, ала това не означаваше, че ще му отговори.

Наистина отговорът бе точно такъв, от какъвто се боеше.

— На този въпрос не мога да отговоря. Да го направя, би означавало да разкрия целта на моите създатели, а следователно и да я унищожа.

— Значи моята роля е била планирана още при създаването на града?

— Същото може да се каже за всички хора.

Този отговор накара Алвин да замълчи. В него имаше истина — жителите на Диаспар бяха планирани с не по-малко внимание, отколкото машините. Фактът, че е Единствен, го правеше рядка фигура, но не бе задължително в това да се крият достойнства.

Разбра, че тук няма да узнае нищо повече от загадъчния си произход. Безполезно бе да се мъчи да измами този колосален ум или да се надява, че той ще разкрие информация, която му е заповядано да укрива. Алвин не се разочарова много, усещаше, че вече започва да прозира истината. И във всеки случай това не бе главната цел на посещението му.

Той погледна към робота от Лис и се запита как да предприеме следващата стъпка. Ако разбереше какво замисляше, машината можеше да реагира буйно и затова тя не трябваше да чуе онова, което възнамеряваше да каже на Централния компютър.

— Можеш ли да създадеш безмълвна зона? — запита Алвин.

Мигновено усети характерното „мъртво“ чувство, пълното приглушаване на всички звуци, настъпващо, когато човек попадне в подобна зона. Странно плосък и зловещ сега, гласът на Компютъра проговори:

— Вече никой не може да ни чуе. Кажи какво искаш.

Алвин погледна към робота — той не помръдваше. Може би машината не подозираше нищо и той грешеше, като си въобразяваше, че тя може да има собствени планове. Нищо чудно да го бе последвала в Диаспар като верен, надежден служител и в такъв случай сегашните му замисли изглеждаха особено нечестни.

— Ти чу как срещнах този робот — започна Алвин. — Той навярно притежава безценни знания за миналото, още от дните, преди да е съществувал градът такъв, какъвто го познаваме. Може би ще ни разкаже дори и за други светове, щом е съпровождал Учителя в неговите странствания. За нещастие разговорните му системи са блокирани. Не знам колко надеждна е блокировката, но те моля да я премахнеш.

Гласът му звучеше безжизнено и сухо — безмълвната зона поглъщаше всяка дума, преди да успее да породи ехо. Сред тази невидима и глуха пустота Алвин очакваше молбата му да бъде изпълнена или отхвърлена.

— Твоята поръка засяга два проблема — отвърна Компютърът. — Единият е морален, другият — технически. Този робот е бил създаден, за да изпълнява заповедите на определен човек. Какво право имам да ги потъпквам, дори ако мога?

Алвин бе предвидил този въпрос и имаше няколко готови отговора.

— Не знаем точно, как е била оформена забраната на Учителя — отвърна той. — Ако успееш да поговориш с робота, може би ще го убедиш, че вече не съществуват обстоятелствата, при които е наложена блокировката.

Разбира се, това бе най-явният път. Самият Алвин безуспешно бе изпробвал този метод, но се надяваше Централният компютър с безконечно по-мощния си ум да постигне победа там, където той се проваляше.

— Това зависи изцяло от характера на блокировката — долетя отговорът. — Може да се блокира така, че всяка намеса да доведе до изтриването на информацията в запаметяващите блокове. Обаче не вярвам Учителя да е бил достатъчно опитен, за да го постигне, това изисква доста специализирана техника. Ще запитам твоята машина дали в паметните и блокове е вградена изтриваща команда.

— Не предполагаш ли — тревожно запита Алвин, — че самият въпрос за изтриващата команда може да доведе до унищожаване на паметта?

— За такива случаи има стандартна процедура и аз ще я следвам. Ще подам на машината вторични инструкции: да игнорира въпроса ми, ако има нещо подобно. После лесно ще я въведа в логически парадокс и независимо дали ще ми отговори, или ще мълчи, тя ще бъде принудена да наруши инструкцията. В подобна ситуация, за да се самозащитят, всички роботи постъпват еднакво. Те изчистват входящите си блокове и се правят, че изобщо не е задаван въпрос.

Алвин вече съжаляваше, че е заговорил за това, и след кратка душевна борба реши да възприеме същата тактика — да смята, че не му е задаван въпрос. Поне в едно отношение можеше да бъде спокоен — Централният компютър беше достатъчно способен да се справи с всички коварни уловки в паметта на робота. Алвин нямаше желание да види машината превърната в куп железария, би предпочел доброволно да я върне в Шалмиран заедно с всичките и неразгадани тайни.

Той чакаше с цялото търпение, на което бе способен, докато двата интелекта разговаряха безшумно и недоловимо. Това бе среща между два разума, създадени от човешкия гений в отдавна забравения златен век на най-великите му постижения. А сега и двамата бяха далеч над разбирането на който и да било жив човек.

Изминаха дълги минути преди кухият, приглушен глас на Централния компютър да прозвучи отново.

— Установих частичен контакт — каза той. — Най-после познавам същността на блокировката и мисля, че знам защо е била наложена. Има само един начин да я разруша. Този робот няма да проговори, преди Великите да дойдат на Земята.

— Но това е безумие! — възрази Алвин. — Другият ученик на Учителя също вярваше в тях и се опита да ни обясни как изглеждат. През повечето време говореше безсмислици. Великите никога не са съществували и няма да съществуват.

Положението изглеждаше безизходно и Алвин усети как го обхваща горчиво, безпомощно разочарование. От истината го деляха желанията на един безумец, умрял преди милиард години.

— Може да си прав, като твърдиш, че Великите никога не са съществували — каза Централният компютър. — Но това не значи, че никога няма да съществуват.

Отново настъпи продължително мълчание. Алвин се мъчеше да осмисли тази забележка, а умовете на двата робота подновяваха краткия си контакт. После, без никакъв преход, той се озова в Шалмиран.