Артър Кларк
Градът и звездите (16)

XV

Алвин се отпусна чак когато попадна в залата с подвижните пътища. Досега все още имаше опасност хората от Лис да се окажат способни да спрат или дори да обърнат хода на вагона и да го върнат безпомощен до началната точка. Но завръщането се оказа безобидно повторение на заминаването — четиридесет минути след като напусна Лис, той се озова в Гробницата на Ярлан Зей.

Служителите на Съвета го чакаха, облечени в официалните си черни роби, които не бяха надявали от векове. Алвин не изпита изненада, а само лека тревога от присъствието на тия посрещачи. Вече бе преодолял толкова много препятствия, че още едно нямаше да промени нищо. Откакто напусна Диаспар, той бе узнал много, а знанието доведе и до самоувереност, граничеща с надменност. Още повече сега имаше могъщ, макар и непонятен съюзник. Най-добрите умове на Лис не успяха да провалят плановете му, подозираше, че и Диаспар няма да се справи по-добре.

Тази вяра имаше реална основа, но отчасти я подкрепяше нещо извън разума — в мислите на Алвин бавно растеше безрезервна вяра в съдбата. Загадката на произхода му, успехите в онова, което никой досега не бе дръзвал да опита, внезапното разкриване на нови хоризонти и преодоляването на различни препятствия — всичко това укрепваше вярата му в себе си. Вярата в съдбата е един от най-ценните дарове, които боговете могат да поднесат на човека, но Алвин не знаеше колко много хора е довела до катастрофа тя.

— Алвин — каза водачът на градските разпоредители, — наредиха ни да те придружаваме, където и да отидеш, докато Съветът изслуша твоето дело и произнесе присъдата си.

— В какво престъпление ме обвиняват? — запита Алвин.

Все още развеселен от възбудата и вълненията на бягството от Лис, той не можеше да приеме сериозно този нов обрат на събитията. Вероятно Хедрон бе проговорил; обхвана го леко раздразнение към Шута за това, че е издал тайната му.

— Не е предявено обвинение — гласеше отговорът. — Ако се наложи, то ще бъде формулирано след като те изслушат.

— И кога ще стане това?

— Много скоро, предполагам.

Разпоредителят явно се смущаваше и не знаеше как да се справи с нежеланото задължение. Понякога се отнасяше към Алвин като към съгражданин, после се сещаше, че е пазител на реда, и започваше да се държи прекалено хладно.

— Откъде дойде този робот? — рязко запита той, сочейки спътника на Алвин. — От нашите ли е?

— Не — отговори Алвин. — Намерих го в Лис, в страната, където бях. Доведох го, за да се срещне с Централния компютър.

Тези спокойни думи предизвикаха значително вълнение. Достатъчно трудно бе да възприемат, че извън Диаспар има още нещо, а това, че Алвин е довел един от външните обитатели и се кани да го въведе в мозъка на града, изглеждаше още по-страшно. Разпоредителите се спогледаха с толкова безпомощна тревога, че Алвин едва удържа смеха си.

Докато крачеха през парка, ескортът дискретно изостана назад и разговаряше с развълнуван шепот. Алвин обмисляше следващия си ход. Преди всичко трябваше да открие точно какво е станало по време на отсъствието му. Серанис бе казала, че Хедрон е изчезнал. Диаспар предлагаше безбройни скривалища, а познанията на Шута за града изглеждаха ненадминати и едва ли някой щеше да го открие, преди сам да реши да се появи. Може би, мислеше Алвин, имаше начин да остави съобщение там, където Хедрон не би пропуснал да го види, и така да определи среща. Ала присъствието на стражата щеше да му попречи.

Трябваше да признае, че надзорът бе много деликатен. Когато стигна до апартамента си, той почти бе забравил за присъствието на разпоредителите. Предполагаше, че те няма да му пречат, освен ако реши да напусне Диаспар, а засега нямаше подобни намерения. Всъщност уверен бе, че е невъзможно да се върне в Лис по предишния път. Серанис и нейните колеги сигурно вече бяха изключили подземната транспортна система.

Разпоредителите на го последваха в стаята му, знаеха, че има само един изход, и застанаха пред него. Относно робота нямаха инструкции, затова го оставиха при Алвин. Не искаха да имат нищо общо с тази очевидно древна машина. От нейното поведение не можеха да определят дали е пасивен слуга на Алвин, или притежава собствена воля. За да избегнат тази неувереност, те с удоволствие се отдръпнаха от нея.

Щом стената се затвори зад него, Алвин материализира любимия си диван и с удоволствие се просна на него. Наслаждавайки се на познатата обстановка, той изтегли от запаметяващите устройства последните си усилия в живописта и скулптурата и критично ги огледа. Те и преди не успяваха да го задоволят, а сега му бяха двойно по-неприятни. Не можеше повече да се гордее с тях. Личността, която ги бе създала, вече не съществуваше, струваше му се, че за неколкодневното отсъствие от Диаспар е натрупал опита на цял един живот.

Вместо да ги върне в Информационните хранилища, той изтри завинаги тези произведения на своето юношество. Стаята отново се изпразни. Оставаха само диванът под него и роботът — все така загледан с широки, непроницаеми очи. Какво ли мислеше за Диаспар, запита се Алвин. После си спомни, че роботът не е чужденец тук, защото е виждал града в последните дни на връзките му със звездите.

Едва когато наистина се почувствува у дома, Алвин потърси приятелите си. Започна с Еристон и Етаниа — по-скоро от чувство за дълг, отколкото от истинско желание да ги види и да разговаря с тях. Без съжаление чу техните комуникатори, че отсъствуват, но остави и на двамата кратка вест за връщането си. Нямаше нужда да го прави, вече целият град трябваше да знае това. Ала той се надяваше, че ще оценят вниманието му; започваше да се учи на уважение, макар да не разбираше още, че както повечето добродетели, то си има стойност само ако е спонтанно и необмислено.

После внезапно му хрумна да повика номера, който тъй отдавна бе получил от Хедрон в Кулата Лоран. Разбира се, не очакваше отговор, но все пак имаше шанс Хедрон да е оставил съобщение.

Догадката се оказа правилна, но самото съобщение бе неподозирано отчайващо.

Стената изчезна и пред него се изправи Хедрон. Шута изглеждаше уморен и нервен, вече с нищо не напомняше самоуверената, леко цинична личност, която тласна Алвин по пътя към Лис. В погледа му имаше страх и той говореше забързано, сякаш нямаше време.

— Това е запис, Алвин — започна той. — Само ти можеш да го приемеш, но имаш правото да го използуваш както намериш за добре. За мен това няма да има значение. Когато се върнах в Гробницата на Ярлан Зей, открих, че Алистра ни е проследила. Сигурно е казала на Съвета, че с моя помощ си напуснал Диаспар. Скоро разпоредителите започнаха да ме търсят и аз реших да се укрия. Свикнал съм с това — правил съм го и друг път, когато недооценяваха шегите ми. (Тук, помисли Алвин, за миг проблясваше предишният Хедрон.) Те не ще успеят да ме намерят и за хиляда години… но някой друг почти успя. В Диаспар има чужденци, Алвин, те ме търсят и могат да идват само от Лис. Не знам какво значи това, ала не ми харесва. Фактът, че едва не ме заловиха сред този чужд за тях град, подсказва, че са надарени с телепатични способности. Със Съвета бих могъл да се боря, но не желая да се сблъсквам с неизвестни заплахи. Затова ще изпреваря стъпката, към която смятам, че ще ме принуди Съветът, както се е заканвал преди. Отивам там, където никой не може да ме последва и където ще избегна назряващите в Диаспар промени, каквито и да са те. Може би постъпвам безразсъдно, само времето ще покаже. Някой ден ще узная отговора. Сигурно вече се досещаш, че съм се върнал в Дома на сътворението, под закрилата на Информационните хранилища. Каквото и да се случи, възлагам надеждите си на Централния компютър и на силите, които той командува за доброто на Диаспар. Ако нещо повреди Централния компютър, ние всички сме загубени. Ако не, нямам от какво да се боя. За мен ще мине само миг, преди отново да прекрача в Диаспар след петдесет или сто хиляди години. Питам се какъв ли ще го заваря? Би било странно, ако и ти си там, предполагам, че някой ден пак ще се срещнем. Не знам дали очаквам тази среща, или се боя от нея. Никога не съм те разбирал, Алвин, макар че имаше моменти, когато бях достатъчно суетен да мисля обратното. Само Централният компютър знае истината за тебе, както и за другите Единствени, които от време на време се мяркаха в потока на хилядолетията и сетне изчезваха. Откри ли какво е ставало с тях? Предполагам, че една от причините за бягството ми в бъдещето е нетърпението. Искам да видя резултатите от това, което започна, но предпочитам да пропусна междинните етапи — подозирам, че могат да се окажат неприятни. Интересно ми е да разбера дали ще те помнят като творец, или като унищожител на този свят, където ще се озова след няколко минути лично време… и дали изобщо ще те помнят. Сбогом, Алвин. Мислех да ти дам някой съвет, но не вярвам да го приемеш. Както винаги ти ще вървиш по своя път, а приятелите ти ще бъдат инструменти — за употреба или за изхвърляне, в зависимост от случая. Това е всичко. Нищо друго не ми идва на ум.

За миг Хедрон — този Хедрон, който вече съществуваше само като схема от електрически заряди в запаметяващите устройства на града — погледна към Алвин покорно и сякаш печално. После екранът опустя.

Дълго след като образът на Хедрон се разсея, Алвин седя неподвижно. Както никога досега ровеше из душата си, защото не можеше да отрече почти нищо от думите на Хедрон. Беше ли помислял някога, сред всичките си планове и приключения, какво може да причини на някои от приятелите си? Сега им донесе тревога, а скоро можеше да причини и нещо по-лошо — и все заради неутолимото си любопитство и страстта да открива онова, което трябва да остане скрито.

Никога не бе харесвал Хедрон — хапливият характер на Шута отблъскваше всеки опит за сближаване, дори и да го желаеше Алвин. Ала сега, мислейки за прощалните думи на Хедрон, той се разтърсваше от угризения. Заради неговите постъпки Шута бе избягал от днешния ден в неизвестното бъдеще.

Но сигурно не биваше да се осъжда за това, помисли Алвин. То доказваше само онова, което вече му бе известно — че Хедрон е страхливец. Може и да не беше по-страхлив от всеки друг в Диаспар, но имаше нещастието отгоре на всичко да притежава силно въображение. Алвин можеше да поеме част от отговорността за съдбата му, но цялата — в никакъв случай.

Кому още бе причинил зло или страдание? Помисли за Джесерак, тъй търпелив към трудния си възпитаник. Припомни си всички дребни добрини, които родителите му проявяваха през дългите години на детството. Сега, когато хвърляше поглед назад, те се оказваха повече, отколкото предполагаше.

Помисли и за Алистра. Тя го обичаше, а той приемаше тази обич или я отхвърляше, както намери за добре. Но какво друго можеше да направи? Щеше ли да е по-щастлива, ако я отблъснеше окончателно?

Сега разбираше защо никога не е обичал Алистра или някоя друга жена в Диаспар. Това бе още един от уроците на Лис. Между многото други неща Диаспар бе забравил и истинския смисъл на любовта. В Еърли Алвин наблюдаваше как майките люлеят децата си на колене и сам изпитваше тая закриляща нежност към всички малки и безпомощни същества, която е всеотдайна сестра на любовта. Но днес нито една жена в Диаспар не знаеше, нито пък се интересуваше от някогашната крайна цел на любовта.

В безсмъртния град нямаше истински вълнения и дълбоки страсти. Може би подобни чувства процъфтяват само благодарение на своята мимолетност. Те не могат да траят вечно и винаги търсят сянката, която Диаспар бе пропъдил.

В този и само този момент Алвин прозря каква трябва да бъде съдбата му. Досега несъзнателно се бе подчинявал на импулсите си. Ако можеше да знае толкова древна аналогия, би се сравнил с ездач на подплашен кон. Този бяг го бе пренесъл през най-невероятни области и можеше отново да го понесе, но в дивия галоп Алвин бе открил силата на коня и бе разбрал накъде да го насочва.

Откъм стенния екран долетя звън и рязко прекъсна мислите му. Тембърът на звука подсказваше, че това не е повикване отдалече. Някой идваше да го види. Той подаде сигнала за отваряне на вратата и след малко Джесерак застана пред него.

Наставникът изглеждаше сериозен, но не и враждебен.

— Поръчаха ми да те отведа пред Съвета, Алвин — каза той. — Всички чакат да те изслушат.

После Джесерак забеляза робота и любопитно го огледа.

— Значи този спътник си довел от пътешествието. Мисля, че ще е по-добре да дойде и той.

За Алвин това бе добре дошло. Роботът вече го бе спасил от една опасна ситуация и можеше отново да му потрябва. Запита се какво ли мисли машината за приключенията и превратностите, в които я въвличаше, и за хиляден път поиска да разбере какво става в този херметично затворен ум. Имаше чувството, че засега е решила да наблюдава, да анализира и да си прави изводи, без да поема инициативата, докато прецени, че моментът е назрял. Тогава може би най-неочаквано щеше да пристъпи към действие и нейният избор можеше да не съвпада с плановете на Алвин. Единственият му съюзник бе привързан към него с крехките нишки на личния интерес и всеки миг можеше да го изостави.

На рампата към улицата го чакаше Алистра. Каквото и да бе направила, за да разкрие тайната му, Алвин нямаше нито сили, нито желание да я осъжда. Очевидно тя страдаше и когато изтича нагоре да го поздрави, очите и се напълниха със сълзи.

— О, Алвин! — проплака тя. — Какво ще ти направят?

Алвин пое ръцете и в своите толкова нежно, че и двамата се изненадаха.

— Не се бой, Алистра — каза той. — Всичко ще бъде наред. В края на краищата Съветът няма по-строго наказание от връщането в Информационните хранилища… а кой знае защо, не вярвам да го направи.

В нещастието си тя изглеждаше толкова красива, че дори сега Алвин усети как тялото му по стар навик реагира на нейното присъствие. Но това бе само физическо влечение; не я пренебрегваше, просто вече не можеше да се задоволи само с нея. Той внимателно изтегли ръцете си и последва Джесерак към Дома на Съвета.

Алистра гледаше подир него. Сърцето и се пълнеше със самота, но в него нямаше вече горест. Сега тя знаеше, че не може да го изгуби, защото никога не го е притежавала. И приемайки тази истина, тя започваше да се издига над безсмислените съжаления.

Докато крачеше със свитата си по познатите улици, Алвин едва забелязваше любопитните или ужасени погледи на своите съграждани. Подготвяше аргументите, които можеха да му потрябват, и преработваше историята си в най-благоприятна за него форма. От време на време си повтаряше, че не изпитва ни най-малка тревога и все още е господар на положението.

Няколко минути очакване в преддверието бяха достатъчни за Алвин, за да се запита защо усеща краката си тъй странно слаби, щом не се бои. Познаваше това чувство отпреди, когато с мъка изкачваше последните метри по хълма на Лис — онзи далечен хълм, където Хилвар му показа водопада, онзи връх, откъдето ярката експлозия го привлече в Шалмиран. Запита се какво ли прави сега Хилвар и дали някога ще се срещнат отново. Внезапно разбра, че е много важно да се срещнат.

Огромните врати се разтвориха и той последва Джесерак в Дома на Съвета. Двадесетте му члена вече седяха около полукръглата маса и Алвин самодоволно отбеляза, че няма празни места. Навярно за пръв път от много векове насам Съветът се събираше в пълен състав, без нито един отсъствуващ. Обикновено редките им събрания бяха чиста формалност, всички текущи дела се решаваха с няколко обаждания по визифона, а ако се наложеше — и с разговор между Председателя и Централния компютър.

Алвин бе виждал повечето членове на Съвета и присъствието на толкова много познати лица го успокояваше. Както и Джесерак, те не изглеждаха враждебно настроени — само разтревожени и объркани. В края на краищата те бяха разумни хора. Можеха да се дразнят, че някой е доказал грешката им, но Алвин не вярваше да са му обидени. В древни времена това предположение би било прибързано, ала в някои отношения човешката природа бе отишла далеч напред.

Те щяха да го изслушат честно, но мненията им нямаха значение. Сега Съветът нямаше да го съди. Негов съдия щеше да бъде Централният компютър.