Артър Кларк
Градът и звездите (18)

XVII

Бе точно такава, каквато я видя за последен път — огромна абаносова чаша, поглъщаща слънчевата светлина, без да отрази дори един лъч за погледа. Той стоеше сред руините на крепостта и гледаше отвъд езерото, чиито неподвижни води подсказваха, че огромният полип вече не е организирано мислещо същество, а само разсеян облак от живи клетки. Роботът все така висеше край него, но от Хилвар нямаше и следа. Алвин не успя да се запита какво означава това или да се разтревожи от отсъствието на приятеля си, защото почти веднага се случи нещо толкова фантастично, че всички останали мисли излетяха от ума му.

Небето се пропука на две. Тънък клин от мрак пробяга от хоризонта до зенита и бавно се разшири, сякаш нощта и хаосът нахлуваха във Вселената. Клинът се разширяваше неумолимо, докато обхвана една четвърт от небето. Колкото и добре да познаваше реалните астрономически факти, Алвин не можеше да се пребори с потискащото чувство, че той и неговият свят лежат под огромен син купол… и че сега нещо нахлува отвън през този купол.

Мрачният клин бе престанал да расте. Силите, които го бяха създали, надничаха над тая новооткрита миниатюрна вселена. Може би обсъждаха помежду си дали заслужава тяхното внимание. Под този космически взор Алвин не усещаше нито тревога, нито ужас. Знаеше, че стои пред сила и мъдрост, които могат да вдъхнат страхопочитание, но не и боязън.

И те решиха — ще пропилеят няколко прашинки от вечността заради Земята и нейните народи. Те идваха през прозореца, който бяха пробили в небето.

Като искри от някаква небесна ковачница те се спуснаха към Земята. Те идваха — все по-гъсто и по-гъсто един до друг, докато от небето рукна огнен водопад и щом достигна земята, се разля в езера от течна светлина. Алвин нямаше нужда от думите, прозвучали в ушите му като благословия:

— Великите дойдоха.

Огънят го заля и не го изгори. Той бе навсякъде, изпълваше със златното си сияние огромната чаша на Шалмиран. Изумен, Алвин разбра, че това не е безформен светлинен поток, че има форма и структура. Той започваше да се разпада в ясни очертания, да се събира на отделни огнени вихрушки. Вихрушките се въртяха все по-бързо, центровете им се надигаха и оформяха колони, в които се мяркаха неустойчиви загадъчни форми. От тези сияйни тотеми долиташе тиха музикална нота — безкрайно далечна и омайващо сладка.

— Великите дойдоха.

Този път имаше отговор. Когато дочу думите: „Слугите на Учителя ви приветствуват. Ние чакахме да дойдете“, Алвин разбра, че преградите са разкъсани. И в същия миг Шалмиран и странните посетители рухнаха. Той отново стоеше пред Централния компютър в дълбините на Диаспар.

Всичко бе илюзия, не по-реална от въображаемия свят на сагите, сред които прекарваше толкова много часове в юношеството си. Но как бе създадена, откъде идваха странните картини, които видя?

— Задачата не беше проста — произнесе спокойният глас на Централния компютър. — Аз знаех, че в ума си роботът трябва да има някаква визуална представа за Великите. Ако можех да го убедя, че чувствените възприятия, които получава от мен, съвпадат с този образ, останалото щеше да бъде просто.

— И как го постигна?

— Главно като питах робота как изглеждат Великите и после възприемах картината от съзнанието му. Тя беше много неясна и трябваше доста да импровизирам. Един-два пъти създаваният от мен образ започна сериозно да се отклонява от представите на робота, но в тия случаи усещах, че смущението му нараства, и променях картината, преди да стане подозрителна. Нали разбираш, срещу всяка негова система аз можех да използувам стотици блокове и да превключвам от образ на образ толкова бързо, че да не усети промяната. Това беше нещо като фокус — можех да претоварвам сетивните вериги на робота и по този начин да потисна критичните му способности. Ти видя само финалната, коригираната картина — онази, която най-добре подхождаше на откровенията на Учителя. Грубовата е, но свърши работа. Роботът й повярва достатъчно дълго, за да отпусне блокировката и в този миг успях да установя пълен контакт. Вече е нормален, ще отговори на всеки твой въпрос.

Алвин още не можеше да дойде на себе си, в ума му продължаваха да пламтят отблясъците на онзи лъжовен апокалипсис и той не желаеше да разбере докрай обясненията на Централния компютър. Имаше ли значение как е станало? Чудодейното лечение разтваряше пред него вратите на знанията.

После той си припомни предупреждението на Централния компютър и тревожно запита:

— Ами моралните ти възражения срещу потъпкването на заповедите на Учителя?

— Открих защо са били наложени. Когато изучиш подробно историята на неговия живот — вече е възможно, — ще видиш, че той си е приписвал редица чудеса. Неговите ученици му вярвали и тяхното доверие му давало нови сили. Но, разбира се, всички тия чудеса се обяснявали много просто — когато изобщо се случвали. Чудно ми е, че интелигентни във всички други отношения хора са се оставили да ги мамят по такъв начин.

— Значи Учителя е бил мошеник?

— Не, не е толкова просто. Обикновен самозванец не би постигнал такъв успех и учението му не би издържало толкова векове. Той е бил добър човек и много неща в проповедите му са били верни и мъдри. В края на краищата той повярвал в собствените си чудеса, но знаел, че един свидетел можел да ги опровергае. Роботът познавал всичките му тайни, той бил негов глашатай и колега, но при един по-сериозен разпит можел да унищожи основите на могъществото му. Затова Учителя му заповядал да затвори паметта си до сетния ден на Вселената, когато ще дойдат Великите. Невероятно е, че един и същи човек може да приюти подобна смес от искреност и притворство, ала това е истината.

Алвин се запита как ли приема роботът това освобождение от стария ярем. Като машина той несъмнено бе достатъчно сложен, за да изпитва чувство на обида. Можеше да се сърди на Учителя за това, че го е заробил… и също тъй да се сърди на Алвин и Централния компютър, че са го подмамили.

Безмълвната зона изчезна, вече нямаше нужда да пазят тайна. Най-сетне идваше очакваният миг. Алвин се обърна към робота и му зададе онзи въпрос, който го мъчеше, откакто чу историята за одисеята на Учителя.

И роботът отговори.

Джесерак и разпоредителите продължаваха търпеливо да го чакат. Преди да влезе в коридора, Алвин се обърна и от върха на рампата погледна към залата. Илюзията бе още по-силна. Под него лежеше мъртъв град от странни бели здания, град, избелял от ослепителната светлина, непредвидена за човешки очи. Да, можеше да се нарече мъртъв — в него никога не бе имало живот. Но тук пулсираха много по-могъщи енергии, отколкото която и да било сила, раздвижвала някога органичната материя. Тия мълчаливи машини щяха да съществуват чак до края на света и нищо не бе в състояние да ги отклони от мислите, които гениални хора им бяха подарили в древността.

По обратния път към Дома на съвета Джесерак се опита да разпита Алвин, но не узна нищо за неговия разговор с Централния компютър. Това не бе дискретност от страна на Алвин, просто той все още тънеше в изумление от видяното и бе прекалено опиянен от успеха, за да може да води смислен разговор. Джесерак трябваше да събере търпение и да се надява, че Алвин скоро ще изплува от унеса.

Светлината, заливаща улиците на Диаспар, изглеждаше бледа и мътна след сиянието на машинния град. Но Алвин не забелязваше нищо, не обръщаше внимание нито на познатата красота на огромните кули, край които минаваха, нито на любопитните погледи на съгражданите си. Странно, помисли той, всичко, което му се случи, водеше към този момент. Откакто срещна Хедрон, събитията сякаш автоматично се носеха към предопределена цел. Мониторите… Лис… Шалмиран… на всеки от тези етапи той би могъл да затвори очи, да се обърне настрани, но нещо го подтикваше напред. Дали сам твореше своята участ, или съдбата специално го закриляше? Може би всичко зависеше само от законите на вероятностите и случайностите. Всеки би могъл да открие пътеката, по която бе минал, и навярно през отминалите ери безброй други са стигали почти толкова далече. Предишните Единствени например… какво бе станало с тях? Може би на него пръв му бе провървяло.

През целия обратен път Алвин влизаше във все по-тясна връзка с машината, която освободи от безконечното робство. Тя и преди приемаше неговите мисли, но тогава никога не знаеше дали ще изпълни заповедта му. Сега тази неувереност изчезна, можеше да разговаря с нея както с друг човек, но тъй като не бяха сами, той й заповяда да не говори на глас, а да употребява прости мислени образи. Понякога го мъчеше фактът, че роботите могат свободно да разговарят чрез телепатия, а човекът не може… ако се изключеше Лис. Това бе още един от талантите, които Диаспар бе изгубил или съзнателно отхвърлил.

Докато чакаха в преддверието на Дома на съвета, той продължи мълчаливия и почти едностранен разговор. Неволно сравняваше сегашното си положение със ситуацията в Лис, когато Серанис и нейните колеги опитаха да го подчинят на волята си. Надяваше се, че няма да има нов конфликт, но ако се наложи, сега той бе далеч по-добре подготвен.

Още щом погледна лицата на членовете на Съвета, Алвин разбра какво решение са взели. Не се изненада, нито се разочарова и докато слушаше изложението на Председателя, не прояви очакваното от съветниците вълнение.

— Алвин — започна Председателят, — ние обсъдихме много внимателно ситуацията, създадена от твоето откритие, и стигнахме до единодушно решение. Тъй като никой не желае промени в нашия начин на живот и тъй като само веднъж на няколко милиона години се ражда човек, способен да напусне Диаспар, дори и да има как, то тунелите към Лис са ненужни и дори могат да бъдат опасни. Затова входът към залата с подвижните пътища се затваря. Освен това, тъй като може да има и други начини да се напусне градът, паметта на мониторите ще бъде изследвана. Изследването вече започна. Обсъдихме също така трябва ли да се вземат мерки спрямо тебе и ако трябва, какви да бъдат. С оглед на младостта ти и изключителните обстоятелства около твоя произход, смятаме, че не можем да те осъдим за стореното. Всъщност, като разкри потенциалната опасност за нашия начин на живот, ти направи услуга на града и ние ти изразяваме благодарност за това.

Раздаде се одобрителен шепот и по лицата на съветниците се разля задоволство. Трудното положение бе овладяно своевременно, бяха заобиколили необходимостта да осъдят Алвин и сега можеха да се разотидат с убеждението, че като главни граждани на Диаспар са изпълнили своя дълг. Ако нещата вървяха добре, можеха да минат векове, преди отново да ги потърсят.

Председателят погледна въпросително Алвин, може би се надяваше младежът да се отплати с благодарност към Съвета за това, че се е отървал толкова леко. Но очакванията му бяха напразни.

— Мога ли да задам един въпрос? — любезно запита Алвин.

— Разбира се.

— Предполагам, че Централният компютър е одобрил вашите действия?

При други обстоятелства въпросът би бил неуместен. Съветът не бе задължен да оправдава решенията си или да обяснява как е стигнал до тях. Но по някакъв странен каприз на Централния компютър Алвин бе станал негов довереник. Намираше се в изгодна позиция.

Въпросът явно предизвика известно смущение и отговорът звучеше доста колебливо.

— Естествено, посъветвахме се с Централния компютър. Той ни каза да мислим с главите си.

Алвин очакваше нещо подобно. Централният компютър бе заседавал със Съвета едновременно с техния разговор… всъщност едновременно с грижите си за милиони други задачи в Диаспар. Също както Алвин, той знаеше, че каквото и да реши Съветът сега, то няма значение. Бъдещето окончателно се изплъзваше изпод контрола на съветниците в онзи миг, когато в своето щастливо невежество те бяха решили, че кризата е била благополучно преодоляна. Алвин не изпитваше нито чувство на превъзходство, нито сладко предчувствие за предстоящия триумф, докато наблюдаваше тези глупави старци, смятащи себе си за повелители на Диаспар. Той вече видя истинския повелител на града и разговаря с него сред величественото безмълвие на неговия сияен погребан свят. Тази среща изпепели почти всичката надменност в душата му, но все пак оставаше мъничко за един последен риск, който щеше да надхвърли всичко предприемано досега. Докато се сбогуваше със съветниците, той се запита дали не ги изненадва спокойното му съгласие, дали не очакват възмущение против затварянето на пътя към Лис.

Разпоредителите не го придружиха, вече не се намираше под наблюдение — поне не толкова открито. Само Джесерак го последва, докато излизаше от Дома на съвета и крачеше по пъстрите оживени улици.

— Добре, Алвин — каза той. — Държа се безупречно, но мене не можеш да измамиш. Какво си замислил?

Алвин се усмихна.

— Знаех, че ще усетиш нещо; ако ме придружиш, ще ти покажа защо метрото към Лис вече няма значение. А искам да опитам и един друг експеримент; няма да ти навреди, но може да не ти се понрави.

— Отлично. Все още ме смятат за твой наставник, но ролите, изглежда, се разменят. Къде ме водиш?

— Отиваме в Кулата Лоран. Ще ти покажа света извън Диаспар.

Джесерак пребледня, но не отстъпи. После, сякаш не се доверяваше на думите, вдървено кимна и прекрачи след Алвин върху плавно течащото платно на подвижния път.

Докато вървяха по ветровития тунел, Джесерак не прояви признаци на страх. Сега тунелът беше променен — изчезнала бе каменната решетка, преграждаща пътя към външния свят. Тя нямаше никакво конкретно предназначение и Централният компютър не възразяваше против молбата на Алвин да я премахне. Може би по-късно щеше да инструктира мониторите отново да си припомнят решетката и да я материализират. Но засега коридорът зееше свободно към отвесната външна стена на града.

Едва на няколко крачки от края на въздухопровода Джесерак осъзна, че външният свят е досами него. Той гледаше към все по-широкия кръг синева и стъпките му ставаха все по-неуверени, докато накрая спря. Алвин си припомни как Алистра се обърна и избяга от същото място. Запита се дали би успял да принуди Джесерак да продължи.

— Искам само да погледнеш — помоли той, — не и да напуснеш града. Сигурно можеш да го направиш!

През краткия си престой в Еърли Алвин бе видял как една майка учеше детето си да ходи. Неволно си спомни за това, докато с окуражаващи думи подмамваше Джесерак по коридора. Настойникът колебливо напредваше крачка по крачка. За разлика от Хедрон, Джесерак не беше страхливец. Той бе готов да се бори със себе си — отчаяна, почти безнадеждна борба. Алвин се чувствуваше изтощен почти колкото стареца, докато успя да го доведе до място, откъдето се разкриваше цялата панорама на пустинята.

Щом веднъж стигна дотук, страховете като че отстъпиха пред любопитството и своеобразната красота на пейзажа, толкова далечна от всичко, което Джесерак бе видял в този или в който и да било предишен живот. Безкрайната шир на вълнистите пясъчни дюни и далечните древни хълмове явно го очароваше. Денят преваляше и над този край скоро щеше да се спусне нощта, която никога не настъпваше в Диаспар.

— Помолих те да дойдеш тук — заговори Алвин бързо, сякаш едва сдържаше нетърпението си, — защото разбирам, че повече от всеки друг имаш правото да видиш докъде ме доведоха моите пътешествия. Исках да видиш пустинята и да ми бъдеш свидетел, за да предадеш на Съвета какво съм направил. Както казах пред Съвета, аз доведох този робот от Лис с надеждата, че Централният компютър ще успее да премахне блокировката, наложена върху паметта му от човек, известен под името Учителя. И досега не разбирам как точно стана, но Компютърът постигна това. Сега имам достъп до всички спомени на тази машина и до специфичните таланти, заложени в нея. След малко ще използувам един от тези таланти. Гледай.

Джесерак можеше само да се досеща, че е подадена беззвучна команда. Роботът изплува от тунела, набра скорост и се превърна в далечна метална искрица сред слънчевите лъчи. Той летеше ниско над пустинята, над пясъчните дюни, разхвърляни като замръзнали вълни. Джесерак не се съмняваше, че той търси нещо… макар че не можеше да си представи какво е то.

Внезапно блестящата точица се откъсна от пустинята и увисна на хиляда стъпки над земята. В същия миг от гърдите на Алвин се откъсна въздишка на задоволство и облекчение. Той бързо погледна Джесерак, сякаш искаше да каже: „Това е!“

Без да знае какво да очаква, отначало Джесерак не забеляза промяна. И сетне не повярва на очите си — над пустинята бавно се вдигаше облак прах.

Няма нищо по-страшно от движение там, където вече никога не би трябвало да го има. Но когато пясъчните дюни започнаха да се разцепват на две, Джесерак вече бе прекрачил отвъд границите на изненадата и страха. Нещо се раздвижи под пустинята като разбуден гигант и скоро до ушите на стареца долетя грохотът на падаща земя и писъкът на канари, разцепвани от неудържима сила. После огромен гейзер от пръст изригна на стотици стъпки във въздуха и забули земята.

Прахът бавно се спускаше в назъбената рана, раздрала лицето на пустинята. Но Джесерак и Алвин все така напрегнато се вглеждаха в небето, където допреди малко летеше само чакащият робот. Най-после Джесерак разбираше защо Алвин изглеждаше тъй безразличен към решението на Съвета, защо не прояви вълнение, когато узна, че метрото към Лис е затворено.

Кората от пръст и скали замазваше, ала не можеше да прикрие гордите очертания на кораба, който продължаваше да се издига над разцепената пустиня. Пред очите на Джесерак той бавно се обръщаше към тях, докато се превърна в кръг. Сетне плавно започна да се разширява. Алвин заговори бързо, сякаш нямаше време.

— Този робот е бил създаден за спътник и слуга на Учителя… и най-вече за пилот на неговия кораб. Преди да отиде в Лис, той се е приземил на космодрума на Диаспар, който лежи днес под тия пясъци. Дори и по онова време сигурно е бил почти изоставен; мисля, че Учителя е достигнал до Земята с един от последните кораби. Преди да отиде в Шалмиран, той живял известно време в Диаспар, навярно по онова време пътят още е бил отворен. Но корабът вече не му потрябвал и през всички тези милиони години чакал там, под пясъците. Както самият Диаспар, както този робот, както всичко, което древните строители смятали за истински важно, той имал собствени системи за вечност. Докато в него има енергия, той не може да остарее или да бъде унищожен, образът в запаметяващите му блокове не ще избледнее никога, а този образ контролира физическата му структура. — Сега корабът бе съвсем близо и роботът пилот продължаваше да го води към кулата. Джесерак забеляза, че има вретеновидна форма и е дълъг около сто стъпки. Не различи прозорци или други отвори, но дебелият слой земя не му позволяваше да бъде съвсем сигурен в това.

Внезапно върху тях се посипаха бучки пръст. Част от корпуса рязко се отвори навън и Джесерак зърна тясна празна стаичка, завършваща с нова врата. Корабът се приближи към отвора на въздухопровода предпазливо, като чувствително същество и сега висеше само на една крачка от него.

— Сбогом, Джесерак — каза Алвин. — Не мога да се върна в Диаспар и да се сбогувам с приятелите си. Моля те, направи го вместо мен. Кажи на Еристон и Етаниа, че се надявам скоро да се върна, ако ли не — благодаря им за всичко. Благодаря и на тебе, макар че може да не одобряваш начина, по който приложих уроците ти на практика. А колкото до Съвета… кажи им, че веднъж открит път не може да се затвори само с резолюции.

Корабът се смали като черно петънце в небето и изведнъж изчезна от погледа на Джесерак. Старецът не го видя да потегля, но скоро от небето долетя най-величественият от всички звуци, създавани някога от човека — протяжният тътен на въздуха, рухващ миля след миля в тунела от вакуум, внезапно пробит в небето.

Джесерак не помръдна дори и след като сетните отгласи на ехото заглъхнаха в пустинята. Той мислеше за заминалото момче — защото за Джесерак Алвин винаги щеше да бъде дете, единственото дете на Диаспар, откакто преди толкова милиони години бе прекъснат цикълът на раждане и смърт. Алвин никога нямаше да порасне, за него цялата Вселена бе играчка, главоблъсканица и той я разгадаваше за собствено удоволствие. Сега бе открил в играта си върховната смъртоносна играчка, способна да разруши остатъците от човешката цивилизация, но както и да свършеше, за него всичко щеше да си остане игра.

Слънцето се скланяше към хоризонта, откъм пустинята полъхна хладен вятър. Но овладял страховете си, Джесерак продължаваше да чака и след малко за пръв път в живота си видя звездите.