Владимир Полянов
Слънцето угаснало (3)

Глава III

Точно в пет часа и половина писателят Младенов влезе в „Цар Освободител“.

Когато се говори за Младенова, всъщност, не би трябвало и да става дума за точност. Той беше от малцината писатели, които живееха от литературен труд и затова уреждаше живота си според хрумванията си. На пръв поглед това и други подробности от неговия живот, които се шепнеха зад гърба му, можеха да го представят като интересен, но лекомислен човек, склонен към удоволствия и чувствителен по-скоро към суетността на франта, отколкото към задачите на твореца. Тая представа обаче, изградена от клюките на хората и от леко отношение към постъпките му, бързо се разколебаваше пред самия него. Той беше идеал на благородството и дълбоката одухотвореност. Подкупено от неговата близост, изведнъж всичко добиваше нова цена и смисъл; повече от сигурно беше, че тоя път никой не е излъган.

Младенов беше живял дълги години в чужбина и оттам носеше спомени за един по-съвършен живот, който напразно търсеше в родината си. Неговите книги, разкази и романи, се занимаваха винаги с тоя живот и те не бяха пози на един разглезен, а копнежи на един угнетен дух. Те бяха истинското съществуване на Младенова. Извън това започваха противоречията и основанията за клюките. Писателят търсеше да осъществи писаното, мечтаното, попадаше сред грубостите на действителността, тогава тръгваше по пътя на уморения — към виното, към жените, към късните часове. Младенов беше присадено цвете, на което новата почва, новият въздух не понасяха и той носеше умора, тъга и жажда за опияняване.

С бавен, уморен поглед потърси място в сладкарницата. Всички маси бяха заети, но от няколко места го погледнаха познати лица и лесно можеше да се нареди, ако пожелаеше.

Остана до вратата и се замисли, искаше му се да бъде сам, а същевременно не желаеше да се върне. Оживлението и непрекъснатата възбуда на хората през последните дни го дразнеха, колко малко им трябваше на всички, за да изместят целия си живот. Една драскотина добива значение на болест, един преврат се обсъжда като миров въпрос.

Художникът Ведров махна с ръка от една маса. Младенов погледна засмяното лице и неволно беше привлечен към тая маса.

— Ела, ела — посрещна го Ведров, — да не изпуснеш. Чувал ли си нещо за развъждането на червеите?

— Какви червеи?

— Не за въдица, разбира се.

На масата, заедно с художника, седяха още четири-пет души, все писатели и художници. Всички се смееха. Ведров, вече с побелели коси, позабравил изкуството си, но научил много от живота, беше винаги център сред посетителите на сладкарницата. Той беше пътувал от Йоническите острови до Гренландия, знаеше всички занаяти, от рибар до директор на музей, и можеше да говори върху всичко: за нерва на окото, за риболова във Финландия и за най-хубавия руски борш. Той говореше бавно, смееше се без глас и наблюдаваше събеседниците си с полуиронични очи, които издаваха намерението му повече да изучава хората, отколкото да ги забавлява.

Младенов седна с истинско удоволствие, но веднага се разкая. Ведров се обърна към него и като кимна към един млад художник, каза:

— Приятелчето разправя, че от сега всичко ще тръгне по мед и масло. Хаирсъзите са прогонени, дошли били чистите. А аз го питам, знае ли нещо за развъждането на червеите.

Младият художник всъщност не държеше много на думите си. Той ги беше чул от някого или ги беше прочел във вестниците. Но Андреев, който седеше до Ведрова, един блед поет с големи черни сенки под очите, с изсъхнали устни и дълги, кокалести пръсти като на смъртник, неочаквано се разсърди, сякаш беше лично засегнат.

— Изясни се! — извика той. — Кого ругаеш всъщност?

Ведров се усмихна.

— Ти мислиш, че ругая някого? Е, добре, успокой се, за бившия кмет не съм казал нито дума.

За поета разказваха, че по липса на друго приел от кмета на сваленото правителство синекура общински пазач. Това беше една весела история, която позволяваше на хората да се шегуват с Андреева, а много често и да го уязвяват. Поетът посрещаше всичко мълчаливо, мъчеше се да се усмихне, но усмивката му беше по-скоро болезнено, нервно трепване на устните и ноздрите. Никога той не беше обяснил защо се е подложил на това унижение и, може би, затова се мъчеше да посреща закачките спокойно. Но, ако хората избягваха да се занимават с него, това го правеха повече от състраданието, което вдъхваше болезнения и беден израз на поета. Ето защо лошата шега на Ведрова не се хареса. Намериха я неуместна и жестока. Всички погледнаха скритом Андреева. Той се мъчеше да се усмихне, но лицето му добиваше жалък, озъбен изглед. Все пак успя да каже:

— Кмета не бих позволил да се ругае. Аз му дължа благодарност.

Повече от сигурно бе, че той не изпитваше никакви признателни чувства към сваления кмет, но искаше да надделее с дързост обидното напомняне.

— Да — повтори той надуто, — и днес бих му писал за това.

Искаше да каже още нещо, но изведнъж го задуши нервен смях. В същия миг той се изправи, протегна ръка и с всички сили зашлеви Ведрова.

Лицето на стария художник пламна, но не от удара, а от гняв, който той, въпреки всичко, искаше да обуздае. Ведров беше здрав, не напусто бе теглил греблата на рибарски лодки, и ръцете му бяха жилави, а мускулите на врата — корави като на борец. С един удар немощният поет можеше да бъде смазан. Но силният беше добър и разумен. Макар и грубо, той протегна ръка и само принуди поета да седне, после сви устни, засмя се ядосано и каза:

— Ти си истинско говедо. По-рано бих те нарекъл подлец, но днес, въпреки всичко, ми хареса. Е добре, разбирам те, от беднотия, да не умреш от глад, прие обидното благодеяние на кмета. Със същото унижение обаче ти можеше да постигнеш повече. Защо не влезе в партията им? Затова си говедо. Човек трябва да бъде горещ или студен. Още повече — когато е писател. Какво ми плещите, че сега всичко щяло да тръгне по-добре. Как ви вървеше досега?

Той се обърна към компанията:

— Е, драги, аз говоря за всички. Кой може да каже, че досега не му е вървяло добре. На вас ви е все едно дали са хаирсъзите или новите. Определили ли сте се вие какви сте, за да ви върви с добрите или лошите. Воювате ли с някого? Вие чакате да падне манна от небето и дъвчете каквото падне.

Младенов удари леко бастуна си, погледна грижливо почистената си ръка и с ленива усмивка проговори:

— Като какви искаш ти да се определим. Да станем партизани! И да поведем борба! Срещу кметовете? Ах, какви смехории разправяш, мили Ведров.

Андреев стана и, без да погледне никого или да се сбогува, бързо напусна сладкарницата.

— По дяволите! — извика след него Ведров. — Той няма да се вести десет дена пред очите ни. Жално, но никой не му е крив. Та, какво казваш ти? — усмихна се с ироничните си очи към Младенова. — Не приемаш да се бориш с кметовете? Това е безделие, приятелю. Ако изобщо приемаш борбата, а избираш противника, безделие е, че се срамуваш да започнеш с кметовете.

Младенов попита съвсем тихо:

— То това ли ще разхубави живота ни?

— Ти смяташ кметовете за дреболия! Кметът е общината, общината — държавата, държавата — нашето благоденствие. Почни от А за да научиш азбуката.

— Държавата!

Всички погледнаха към една съвършено странна фигура, която седеше на същата маса. Това беше Тодор Илов, критик-модернист и инвалид. Той беше съвсем нисък, с надупчено, сякаш разядено лице. Едното му око, пострадало от войната, бе покрито с черна лента, която минаваше отзад върху вече посивялата му коса. Здравото око изпускаше искри, тънките устни се гърчеха.

— Държавата! — повтори той. — За коя държава говориш?

— Не за Лапландия, разбира се! — подхвърли Ведров. — Какво, ти ще ни кажеш нещо за мировата?

Илов беше известен като краен утопист и интернационалист. Израсъл в най-голяма бедност, пожертвал най-добрите си години за една безумна война, в която го бе въвлякло днешното общество, той фанатически вярваше в тържеството на един нов строй. В държавата на бедните, която ще погълне всички народи, ще разбие всички граници, за да направи хората граждани на една мирова държава, управлявана от хората на черния труд. Той искаше да заговори, но Младенов го прекъсна:

— За мене кметовете са толкова важни, колкото и твоята мирова държава. У нас няма преди всичко вкус към живота.

Ведров се усмихна:

— Ето един от най-добрите представители на пасивната интелигенция. Какво правиш ти, за да добием вкус към живота. Взимаш аперитив — аншоа и вермут и гледаш през прозореца хубавите жени. Ах, мили, въпросът се свежда пак до развъждането на червеите. Знаеш ли как се развъждат? Те никнат между труповете, паднали при всяка борба, и са единствените, които извличат полза от нея. Вчера имахме един преврат. Поклон пред героите, но бъди сигурен, че днес се нареждат да ни управляват червеите. Тези, които идват после! Ето едно понятие, които трябва да добие гражданственост и ето една цел за борба. Борба против мародерите! Ти си естет, мой драги Младенов, Илов е идеалист. Андреев е паразит — тук са събрани всички недостатъци на нашата интелигенция, поради които тя не може да добие благо от никое свое дело. Аз ще отида в манастир и, след като се изповядвам десет години, ще тръгна като Франциск Азиски и ще уча хората да бъдат студени или горещи, а не лигльовци.

— Кои са лигльовци? — кипна едноокият Илов.

Младенов гледаше през широката стъклена витрина на сладкарницата. Той се разсея и не чуваше вече разговора. По булеварда минаваше всекидневното шествие от жени и мъже. Над тях гледаше синьото небе. Слънцето ги позлатяваше. Тълпата се движеше като две лениви реки — една срещу друга. В тоя час за разходка сладкарницата незабелязано се беше изпразнила.

Изведнъж Младенов втренчи очи към ъгъла на напречната улица. По срещния тротоар в тоя миг минаваше Надя Струмска. Младенов бързо стана, едва се сбогува с приятелите си и веднага излезе, жената беше стигнала до площада срещу руската легация. Той забърза след нея, вече я настигаше. Точно тогава се разколеба, спря се и заудря бастуна си в обущата.

Той беше виждал Надя само през оная нощ у Здравеви. Защо искаше сега да я спре? В първия момент помисли да ѝ се извини, ако беше я наскърбил тогава, да я попита и за мъжа ѝ, дали се е върнал. Тръгна и отново се спря. Интересуваше ли го нейният мъж? Не търсеше ли нещо друго, което прикриваше зад измислен предлог. Тая жена с разплакани очи бе останала в паметта му като нещо хубаво и скъпо и за първи път ви живота си той се смущаваше преди да пристъпи. Дори съвсем се разколеба. Обърна се и тръгна към Александър Невски, като непрекъснато удряше бастуна си по настилката. Залязващото слънце блестеше в златните куполи. Той вървя, докато стана съвсем малък в подножието на каменната черква.