Владимир Полянов
Слънцето угаснало (20)

Глава XX

Късно през нощта Ася се прибра в къщи Той влезе веднага в спалнята, изпълнен с безпокойство за болната, и остана учуден от странната тишина в стаята.

На масичката до леглото гореше нощната лампа. В полумрака той видя болната да лежи тихо, скръстила ръце на гърди, косите ѝ разпилени по бялата възглавница. Ася усещаше тишината, като присъствието на скрити хора, които дебнеха в тъмното на стаята. Облада го страх, но той не посмя да запали голямата лампа, за да не събуди болната. Приближи до леглото. Погледът му беше привлечен от разкъсаните пакети от лекарството върху нощната масичка и от един лист хартия, върху която прочете своето име. В същия миг той посегна към болната, потърси ръцете ѝ, бързо обгърна главата ѝ, после се отдръпна изплашен и извика:

— Надя!

Хвърли се към ключа на лампата, запали я, върна се към леглото, сграбчи болната и като раздрусваше тялото ѝ, викаше:

— Надя, Надя.

Тоя вик звучеше изплашено и болно. Отначало в него се различаваше името на жената, после той затрепери само като сърцераздиращ стон…

Още същата нощ в къщата се узна за смъртта на Надя Струмска, сутринта дойдоха някои познати и роднини. Ася стоеше като помръзнал до леглото. Той нямаше сълзи на очите, но те изглеждаха така мъртви и неподвижни, сякаш скръбта бе скъсала връзката им с живия му организъм. В стаята при мъртвата постоянно идеха хора, слагаха цветя, обръщаха се към Ася, ръкуваха се и изказваха съболезнованията си.

В един ъгъл отдавна стоеше Слав. Журналистът беше явно опечален, но той като че ли обръщаше повече внимание на Ася, отколкото на покойницата. Гледаше уплашено към зетя си и искаше да му каже нещо, но или не смееше, или не намираше удобен случай. Няколко минути преди да изнесат мъртвата дойде Младенов. Той сложи своите цветя и дълго, втренчено гледа покойницата. Не се ръкува с никого, не погледна никого. Сбогува се с умрялата и веднага си отиде. Тъкмо в крайната коректност на неговото държание личеше дълбокото чувство на скръб, по-голяма, отколкото у другите.

Вечерта след погребението Ася се върна вкъщи и помоли да го оставят сам. Но веднага след като другите си отидоха, при него влезе Слав. Тоя винаги хитър и ловък човек беше обладан от някакво смущение, което го правеше неузнаваем. Без да погледне Ася, той заговори, като търсеше думите си:

— Аз зная, че не ме обичаш, да, дори ме презираш.

Ася не го слушаше. Отначало той беше седнал на дивана, после сякаш не можеше вече да се държи от безсилие, легна, като зарови глава в малките пъстри възглавници.

Слав продължаваше с мъка:

— Все пак ние сме роднини и особено след смъртта на бедната ми сестра, аз се чувствам задължен…

Той нервно чупеше ръце, дърпаше дрехата си и все още се колебаеше. В тоя миг той не приличаше на алчния, безсрамен кариерист. В душата му се водеше борба — и явно надделяваше доброто, което крайно го смущаваше, сякаш то не бе негово пожелание, а нещо чуждо, от което не знае как да се избави. Няколко пъти той поглежда към вратата и винаги го спираше трогателно отпуснатото тяло на Ася и неговият сподавен плач, който идеше изпод възглавниците. Най-после се реши, приближи се до дивана и каза:

— Ние сме противници, но и роднини, което аз не мога да забравя. Ася, Ася, ти трябва да заминеш. Тебе те грози опасност. Много голяма опасност, това зная положително. Замини. Остави се на мене, аз ще ти устроя това. Хем ще се поразсееш сега след смъртта… чуваш ли ме, Ася?

Той разкри главата му и повтори отново думите си:

— Ти трябва да заминеш. Временно да скъсаш с приятелите си. Може би по-късно опасността ще мине. Но сега е лошо. Тебе те дебнат. Зная го положително. Спомни си за Загорова, така беше и с него…

Но изведнъж се уплаши, че е казал много, замлъкна и започна нервно да се разхожда из стаята. Когато отново се обърна към Ася, видя, че той седи на дивана и го гледа с втренчени очи и разкривено лице.

— Така значи!

Някаква дива ярост бе преобразила Ася.

— Така значи — повтори той. — Изкористихте борбата, в която ние жертвахме живота си, изхвърлихте ме като непотребна дрипа, убихте другарите ми, посегнахте на жена ми, сега искате и с мене да свършите…

Слав, истински изплашен, се помъчи да го прекъсне.

— Ася, аз исках само да те предпазя.

Но Ася беше извън себе си. Тялото му трепереше от възмущение, очите му горяха гневно. Той викаше с всичкия си глас:

— Моят живот вече не струва нищо, но преди да ви го дам, аз ще сваля маските, ще пречупя ръцете ви, които заграбват всичко…

Гласът му пълнеше къщата, може би се чуваше и на улицата. В тоя ден на самозабрава от скръб по любимата жена всичко наболяло бе се развързало в душата на Ася и кипеше като кратер. Но неговите думи не бяха само внезапен изблик, неговите закани не бяха истерични крясъци на един отчаян. Зад тях се криеха и сила, и решения.

Журналистът почувства това и побягна облекчен, че все пак е изпълнил един дълг, но уплашен то постъпката си.