Владимир Полянов
Слънцето угаснало (14)

Глава XIV

От дванадесет часа, завърнал се от работа, Ася чакаше в къщи. Точно след половин час Слав дойде. Надя повика мъжа си и попита дали да се приготви обедната маса за трима, но за голямо нейно учудване Струмски енергично отказа. Имал съвсем кратък разговор с брат и и само толкова.

Ася беше извънредно възбуден. Той беше преживял тежка борба със себе си, преди да се реши на тая среща. Сега искаше да свърши работата сурово, без чувства. Той наистина бе решен да се пожертва в името на цели, които засягат не само него. Положението беше безизходно и трябваше да прибегне до Слав, когото дълбоко презираше. Но журналистът беше сила, която можеше да се използва под строг надзор.

Той влезе отново в кабинета и пристъпи направо към работата.

— В какво състояние се намира вестника ти?

Слав, седнал пред писалището с неопределено изражение на лицето си, сдържан и сякаш дебнещ, изведнъж стана и, все още разколебан как да се държи, маскира състоянието си като започна да крачи из стаята. Той правеше големи крачки към вратата, изведнъж се извръщаше, чупеше хода си на една посока, веднага на друга, същевременно оправяше косите си, бъркаше по джобовете си. Това бяха обичайните движения, с които заблуждаваше събеседниците си. Можеше да се допусне, че е забравил кърпата си или че си е спомнил нещо много тревожно. В това време той пресмяташе, съобразяваше. Днес той дойде с решението да бъде жесток, да къса, да отказва, да унижи събеседника си, но натурата му надделя. Трябваше първо да види нямаше ли нещо да загуби. В какво състояние се намира вестникът му? Хм! Добре. Защо го питат това? Блъсна един стол, събра килима, извади хастара на джоба си, вместо кърпата. Най-после заговори:

— Как е вестникът ми? Какво си се сетил за него?

Ася спокойно го наблюдаваше.

— Седни — покани го той. — Остави килима, слугинята ще го оправи. Моля да говорим без фокусничества.

— Фокусничества! Кое наричаш ти така?

Слав се изправи до вратата и за момент дебелото му лице издаде скрита злоба и ненавист.

— Седни — повтори поканата си Ася.

Слав ловко прикри чувството си под една дебелашка усмивка.

— Вашите столове са отвратителни. Ще се изтегна на дивана.

И той сложи късото си, дебело тяло на дивана.

— Добре, слушам! В какво състояние се намира вестникът ми. Ще ти кажа. 15 хиляди тираж и най-голяма авторитетност. Това трябваше да оцениш на времето.

— Не те питам за тиража. На кого служи, искам да зная, вестника ти. Имаш ли задължения към известни личности?

Слав затвори театрално очи и погледна с лице към тавана. Ася допълни:

— Ние ще можем да продължим разговора, само след като ми отговориш на въпроса.

Журналистът скочи от дивана и отново се втурна по начупената линия на предишната си разходка. Той искаше да каже кому служи вестникът му. Да каже, че пет пари не дава за важните разговори, за които са го повикали. Да нарече зетя си „хапльо“. Да плюе и да си отиде. И пак изплува хитростта и тая вечна предпазливост да не се изгуби нещо с излишни думи, да не се пропуснат някои предложения. Този път той съвсем ловко оправда хаоса от движенията на ръцете си, като извади един брой от вестника.

— Ето, виж сам кому служи.

Той сложи вестника на масата пред Ася.

— Тук пише „независим и информационен“.

Без да помръдне, Ася се усмихна с презрение.

— Това нищо не значи.

— Значи! — провикна се редакторът. — За мене значи. Вестникът ми е независим, защото служи на истината.

Ася съвсем кротко предложи.

— Да говорим просто. Плаща ли някой за службата на тази истина.

— Плащат. 15 хиляди четци.

— Само те?

Сега журналистът наистина се разсърди. Той седна на стола пред писалището, очите му гледаха предизвикателно, устата му се кривяха от недоизказани ругатни.

— Кажи ми ти какво искаш?

Очите му гледаха право в Ася — настойчиво, без хитрост, явно враждебно. Ася помисли.

— Добре. Ще говорим с риск, че ще бъде напразно. Ще направя един опит. Ако не едно патриотично чувство, може би, пак някакъв интерес ще те направи послушен.

И тихо, без вълнение, но с един тон, който се вдъхновяваше от най-чисто чувство и спокойно съзнание, Ася направи своето предложение. Той намира, че идеята, в името на която той и другарите му бяха поели риска на преврата, е останала зад гърба на ония, които съставят силата на правителството, или по-скоро властта е омотана от личности, които подвеждат всички, за да се изправят утре като властници. Нито един от ония, които пламенно жертваха живота си, днес не дава насока за уреждане на живота. Всичко е тръгнало както по-преди. Отиваше по-далече. Намираше, че може да се приеме днешното положение за временно, че е възможно да се отиде към по-добро. Но последните събития са събудили у него съзнанието, че в обществото има една среда, идеалистична и чиста, готова на жертви и висши стремежи. Но тая среда е само използваната, не творческата. Тя се употребява като оръдие и се изхвърля на другия ден след като се е борила, за да се постигне нещо. Така остава явен рискът, че нещата ще се повтарят. Необходимо е тая среда да прояви и творчески сили, наред с готовността си за борба. Време е тя да вземе плода от борбите си. Не от лични интереси, а за доброто на родината.

Няколко пъти Слав се опита да го прекъсне. Най-после успя.

— Конкретно — предложи той, — какво искаш да кажеш?

Ася държеше през цялото време ръцете си пред себе си, преплиташе пръстите на двете длани. Сега уморено поднесе лице към тях.

— Нима не съм ясен? Днешното правителство ще бъде сменено, за да дойдат утре на власт негодниците, които не се спират да устройват и убийства на хора, за които се страхуват, че са надникнали в тайните на живота им.

Слав избухна:

— За кого говориш?

Но Ася сякаш не го чу.

— Конкретно. Аз искам да организирам борбата на оная благородна среда, която до днес е давала жертви, без да види, че нейните идеали се осъществяват. Затова ми трябва вестник. Мога ли да разчитам на твоя?

Журналистът се спусна из стаята, но много бързо пресметна, тръшна се на стола, удари двете си длани върху масата и почти тържествено извика:

— Не. Не. Хиляди пъти не. Почакай сега аз да ти поговоря. Вие сте баби. А ти си най-голямата. Не дохождах ли аз при тебе. Дохождах. Но ти тогава спеше. Ти се гнусеше да приказваш с мене. Сега е късно.

Изпадна в истерия от удоволствието да бъда нахален, дързък, циник, и продължи:

— Да ти кажа. Аз служа другиму. Докато ти спеше, работите се редяха. Утре ще обираме плодовете. Ти знаеш на кого служа. На Здравева. Утре той е министър, а това ми трябва мене.

Изведнъж започна да се смее гръмко и грозно.

— Гледай ти, и мършата решила да се надига.

Ася сложи ръцете си на облегалото на стола и се изправи бледен, но в очите му пламна огън.

— Върви си! — сурово заповяда той.

Но журналистът беше обхванат от същинска лудост. С грозно разкривено лице, с гнусно насълзени очи, протегнал дебелите си мръсни ръце, той изригна:

— Чакай, гълъбче. Аз не съм свършил. Чакай, идеалисто, трябва още да чуеш. Вие сте префърцунени кокони, позьори, а ние търсим хора на работата. Знаеш ли кое се нарича работа. Да печелиш! Да печелиш власт и пари, а с идеалите да лъжеш тонковците. Да сваляш един, за да му вземеш мястото и да му покажеш как се язди. Идеалът е да бъдеш силният. Идеалът е да наблъскаш джоба си с пари за черни дни. Животът е колело, на което закачени се въртим. Хапльовците са долу, а ние — горе. Изпуснеш ли случая, той не се връща. Ти късно си се сетил. Нищо не ми предлагаш за работа.

Струмски избърза към вратата, отвори я и кратко извика:

— Върви си!

Журналистът гледаше като ударен звяр, искаше да каже още нещо, да причини някакво зло, да ухапе, но бледото каменно лице и страшно пламналите очи на Ася го обуздаваха. После той като че ли се уплаши за изпуснатите думи или държанието на Ася неочаквано му внуши, че зад него се крие нещо силно и опасно, може би помисли, че все пак той е отхвърлил неподозирана комбинация и се опита да приложи обичайните си хитрости. Но той заприлича на кукла, зле нагласена. Очите на Ася го караха да губи сигурност и без да владее движенията си, пристъпи към вратата. Тук се опита да се усмихне:

— Все пак можем да поприказваме отново.

Без да му отговори, Струмски блъсна вратата зад гърба му.