Владимир Полянов
Слънцето угаснало (21)

Глава XXI

Беше валял дъжд. Жълтият паваж на булеварда лъщеше от чистота. Към шест часа по него тръгна вечната тълпа, която в привечерната разходка по булеварда откриваше хубостта на града и хората, които виждаше през нежните светлини на залеза или през пламналите очи на хубаво момиче. В тоя час за тълпата, излязла от прашните канцеларии, от университетските аудитории, от колибите в крайните квартали и от дворците на богатите, грижите на деня изчезваха, големите въпроси, които пълнеха вестниците, не съществуваха. Това беше шествие на любители на въздуха, на любители на интимни разговори, на ловци на обещаващи погледи. На булеварда всички момичета са хубави, всички мъже са влюбени. Върволицата се ниже по двете посоки на булеварда, през двата часа за разходка всички са извън живота на деня и изглеждат щастливи и добри.

В сладкарницата на ъгъла въздухът никога не се пречиства и връзката с живота и въпросите на дните никога не се прекъсва. Тук се менят само хората, но когато седнат пред масите, те изглеждат едни и същи. Във вечерния час на разходката тук се донасят всички новини, тревоги, въпроси, господата сърбат кафе и правят баланса. Това е деятелност, за която никой не получава възнаграждение, но затова, може би, се върши с увлечение. Тук се събират писатели, художници и прелетни птици: някой чиновник, който сега скрито съчинява поеми, някой професор от университета, който много навреме се е опомнил и, вместо да издаде стихосбирка, е завършил науките си. Някои идват всеки ден, други на месеца веднъж, но сладкарницата е винаги пълна и мъчно се различава, че това са различни хора.

Тази вечер разговорите не се изчерпваха. От няколко дни се знае, че нещо става. Неизвестното е в най-голяма възможност да бъде безкрайно, а това, което се мълви и долавя, може да изглежда най-различно. Едни говореха за приготовленията на нов преврат, други — че срещу някои силни личности на деня се готвят изобличения тежки, решаващи. Едно се знаеше положително — че страната е пред ново правителство. Вестниците пишеха категорично това. В самата правителствена среда се водела скрита борба. Резултатът трябвало да се очаква всеки миг.

Писателят Младенов влезе в сладкарницата, потърси с очи още от вратата и се отправи към най-крайната маса. Тук, между няколко души, които оживено приказваха, мълчалив и незабелязан, седеше Андреев. Сред тютюневия дим неговото лице изглеждаше черно-жълто като на мумия, под очите му, втренчени в неопределена посока, имаше големи, болезнени кръгове.

Младенов спря пред него и сложи ръка на рамото му:

— Ако искаш, ела с мен. Имам да ти говоря нещо.

Няколко души от масата се извърнаха. Един се обади:

— Няма ли да седнеш, Младенов?

Младенов благодари и тръгна, последван от Андреева. Те излязоха на булеварда. Бледият поет вървеше послушно, не попита къде го водят, каква работа имат с него. Той изглеждаше съсредоточен в себе си, в мислите си, но това не го правеше твърд, а безволев и разсеян.

До къщата на Младенова никой не проговори. Като противоположност на поета, Младенов изглеждаше твърдо решен на нещо. Той не се колебаеше нито за миг, всичко беше обмислено от по-рано. Те влязоха в една светла стая с много книги, с хубава писалищна маса, с масички, върху които имаше много лули, чибуци, пепелници, с килим на пода и много пъстри възглавници, разхвърляни по него. Всичко това привлече погледа на Андреева и той за пръв път сякаш се върна към действителността. Неговите очи заблестяха, тъжно усмихнати.

— Колко е хубаво тука! — прошепна той.

Младенов приятелски сложи ръце на раменете му.

— Ти сега къде живееш?

Но веднага се сети.

— Ай, зная. На тавана, там, мисля, че дохождах веднъж.

— Не, оттам ме изпъдиха — поправи го Андреев, — дълго не бях плащал наема.

Той се помъчи да изглежда весел и добави:

— Сега съм като кукувиците — по градините, по приятели — без гнездо.

Младенов се намръщи:

— Но не си ли на работа? Нали имаш някаква синекура?

Андреев помълча, а лицето му стана така тъжно, сякаш му спомниха нещо непоносимо болно.

— Да, но аз се отказах от нея — прошепна той. — Моите другари доста остроумничеха с моите синекури. Не можех да понасям вече. Предпочетох да остана на улицата.

Младенов избухна:

— Твоите другари са маймуни. А ти си се пожертвал от излишни умувания. Аз те харесвах тъкмо за това, че в твоето уреждане на живота имаше нещо дяволски остроумно. Твоите заявления за синекура пред различните властници бяха най-хубавата плесница, която те инак никога не биха получавали.

Поетът го погледна учуден.

— Навярно вие ми се подигравате.

— И през ум не ми е минавало. Вие мислехте за вашата поезия и ви беше безразлично кой ще ви даде служба, за да удовлетворявате празния си стомах. По тоя начин показвахте на различните господа, които смятат, че от техните разправии за власт няма по-важно нещо, че цените поезията си над всичко. Туй беше хубаво и вие сте го изпуснали. Няма ли вече да вземете страна? Да станете бял или червен? У нас всички са нещо. И всички се борят помежду си. Трябва и вие да станете нещо. Да поведете борба. Ха, ха!

Думите звучаха иронично и сякаш плющяха по лицето на жълтия поет, който ставаше по-блед и по-малък, очите му смутено търсеха нещо по пода, пръстите на ръцете му нервно чоплеха панталона. Младенов го погледна за миг и млъкна. Стана му жално. Всъщност той се беше увлякъл не на място. Имаше съвсем друга работа с поета. Изведнъж попита любезно:

— Защо не седнеш?

Когато Андреев седна, той му предложи цигара, която поетът жадно засмука.

На пода, до масата бяха оставени два куфара, разтворени. В тях имаше вече сложени някои дрехи. За миг Младенов се замисли, после посочи куфарите и заговори:

— Всъщност много е хубаво, че си без квартира. Аз заминавам. Ще приемеш ли да използваш стаята ми, докато отсъствам? За наема няма да се грижиш.

Очите на Андреева светнаха и в тях заигра нещо безкрайно мило, но изведнъж те се помрачиха и той стана.

— Къде? — учуди се Младенов.

— Няма да ви позволя да се гаврите с мен.

Андреев трепереше цял, а лицето му беше станало зелено и злобно. В един такъв миг той бе зашлевил стария художник Ведров, сега беше способен, може би, на същото. Тоя измъчен от лишения човек беше съвсем особен в изживяванията си. Той търпеше, мълчеше, някак се присламчваше към другите, не живееше с тях, а се провираше между тях. Всеки би помислил, като го гледа, че може да го тупне по рамото или да му се изсмее в лицето. Той имаше жалък изглед, а като се узнаят повърхностно постъпките му, можеше свободно да се нарече подлец и всякакъв. Но когато избухнеше, изведнъж се разбираше, че това е един угнетен дух, който събира всички горчивини, докато чашата прелее. Тогава той ставаше хубав, мъжествен — такъв, какъвто всъщност би бил, може би, ако животът не бе го смазал толкова.

Младенов го гледаше с възхищение.

— Защо мислиш, че се гавря с тебе? Има ли нещо по-естествено от това, което ти предлагам? Аз заминавам. Е, добре. Използвай моята стая, докато отсъствам. При други приятели нали също ходиш да спиш? Аз обичам твоето творчество — ти тук ще можеш да поработиш. Затова те повиках. Да ти предложа стаята си.

Андреев го гледаше изпитателно, не вярваше, че след минута няма да го плеснат. Но постепенно думите на Младенова му вдъхнаха доверие. Най-после той се усмихна, огледа захласнато стаята, тъй както би втренчил очи в най-скъпата си мечта. От устата му се изпусна:

— Наистина ли?

— Наистина — увери го Младенов.

И той му обясни защо заминава и защо решил да му даде стаята си и книгите, и всичко, което има. Младенов бил много измъчен от това, което ставало в страната, искал да намери някъде спокойствие, по-друг живот. Нямал сили да остане. Харесвал Андреева, защото той бил мъченик на изкуството си. Не жертва ли Андреев всичко за творчеството си?

Бледият поет чувстваше сълзи на очите си. Колко добре го разбираше тоя човек. Да, той жертваше всичко — и чест, и нерви — и понасяше всичко, което хората, със своята жестокост, можеха да му дадат или да помислят за него.

В стаята се смрачаваше. Той протегна ръка, намери десницата на Младенова и прочувствено я стисна.