Владимир Полянов
Слънцето угаснало (18)

Глава XVIII

Ася се върна бързо в къщи. Наближаваше девет часа вечерта. След половин час той трябваше да бъде на срещата със своите приятели. Отби се вкъщи само за да види жена си. И дойде тъкмо навреме. В негово отсъствие Надя беше изпаднала в тежка криза. Безпомощната слугиня беше повикала лекар, когото Ася завари вкъщи.

Положението на болната беше много сериозно. Болестта на Надя идеше изключително от нервите. Лекарят се страхуваше след днешната криза да не се изтощи прекалено сърцето. Болната не приемаше никаква храна, това още повече влошаваше състоянието ѝ. Тя минаваше от меланхолия в истерия, само успокоителните лекарства подкрепяха силите ѝ с няколко часа сън. Сърцето ѝ вдъхваше опасения. Едно ново вълнение и болната можеше да получи смъртен удар.

Лекарят виждаше, че лекарствата вече не помагат. Срещу причината на болестта, която той подозираше, че е в силното изживяване на някое семейно недоразумение, трябваше да се действа с лекарства от тоя вид. Той поговори с Ася, който призна, че болната наистина може да страда от спомена за една случка в семейството.

Лекарят си отиде, като настойчиво посъветва Ася да се разбере с жена си. В своите думи той влагаше определен смисъл и Ася всичко разбра.

Той изпрати лекаря, после се върна при леглото на болната. Колко пъти вече искаше да се разберат! За него случката със Здравева беше тежка, неизяснена напълно. Той не знаеше как беше попаднал чужд мъж в къщата му, но беше видял с каква ярост Надя го отблъсна. Мълчаливо той беше наблюдавал сцената, когато тя се бореше за своята чест и в него не бе останало никакво лошо подозрение. Но от деня, в който Надя легна, колкото пъти се приближаваше до леглото ѝ, той виждаше какво голямо страдание ѝ причинява. В минути на меланхолия тя скриваше лицето си и горчиво плачеше, без да смее да го погледне. Друг път самото му явяване я хвърляше в нервна буря. Тогава тя дращеше лицето си, късаше дрехите си и молеше да я бие, като наричаше себе си най-долна, най-недостойна. Някаква вина към него ѝ тежеше и той не разбираше тая вина. По-скоро той се чувстваше виновен. Неговата жена беше оскърбена и той не бе дал още заслуженото на виновния. Имаше минути, в които искаше да прибегне отново до саморазправа. В пистолета му бяха останали още куршуми. Но бързо обуздаваше увлечението си при мисълта за другата борба, с която щеше да нанесе по-силен удар на Здравева. Той мечтаеше за тоя миг, в който ще свали маската на героя, ще го смъкне от височината, на която се е издигнал, и чувстваше в това не само удовлетворението на обществен борец, а и на личното си желание за мъст.

Болната беше взела отново упоителните лекарства и сега лежеше бледа, бяла, хубава. Клепките ѝ хвърляха сянка върху лицето и правеха страните ѝ по-хлътнали. Устните ѝ потреперваха в съня.

Ася я гледаше нежно. Да се разберат! Какво го делеше от това същество. В очите му блестяха сълзи. Не искаше да мисли за своята голяма вина, за онова тайнствено, което ставаше у него и го делеше от жена му. Тая вечер не искаше. Налагаше си други мисли. Той трябваше само да накаже тоя, който си позволи…

Погледна часовника си. Девет и половина минаваше. Вече го чакаха. Той се наведе и целуна бледото чело на жена си. После излезе на пръсти…

Почти веднага след него Надя отвори очи. Нощната лампа едва осветяваше стаята. Тя се надигна и се облегна на белите възглавници. Движенията ѝ бяха уморени, лицето ѝ изглеждаше покъртително тъжно. На нощната масичка до лампата бяха разтворени пакетите с упоителните прахове. Тя се обърна за миг към тях, притвори очи и главата ѝ увисна на възглавницата от мъка и безсилие.

Тя лежеше вече десетина дни, но нито за миг не изчезна от главата ѝ съзнанието за това, което бе станало. Много често тя чуваше утешителните и ласкави молби на Ася, но те не можеха да я изтръгнат от ужаса на оная вина, която чувстваше, че носи. Нейният живот беше покосен и тя не виждаше какво може да я спаси. Какво значеха за нея думите на Ася. Той не я смяташе виновна.

Ах, какво знаеше Ася! Той беше видял, че тя отблъсква Здравева, но миг преди това тя беше способна да се отдаде на животното, а дни по-рано чакаше някой да дойде и да я вземе. Тя беше забравила своя нещастен мъж, беше забравила, че в живота една жена може да намери по-голяма утеха в самопожертването. Тя бе се отдала на склонностите на своята плът и петнеше с желанията си всичко светло за семейния живот. Какво значение имаха сега утешителните думи на Ася, заслужаваше ли ги тя. Те ѝ причиняваха само по-голяма мъка. А когато погледнеше неговото честно, измъчено лице, тя трябваше да изживява ужаса, че искаше да излъже най-добрия и най-достойния. Тя се гнусеше от своята плът, докосната от хищните лапи на Здравева. Държеше по цели часове ръцете си далече пред очите и трепереше от отвращение. Господи, колко долна беше тя! Можеше ли нещо да я оправдае, да я очисти. Простено е жената да излъже безчестния, който пренебрегва съпругата си, но оня, който е пожертвал всичко от любов и чистота и когото жената така много обича и винаги е обичала! Господи, колко долна беше тя!

Десет дни живееше с тези мисли и през всичкото това време у нея зрееше убеждението, че няма изход и за нея всичко е свършено.

Тая вечер се престори, че взима успокоителните прахове и почака да си отиде лекарят. Изтръпнала, усещаше присъствието на Ася. Когато и той излезе, тя отвори очи, за да изпълни единственото, което още можеше да направи. Тя стоеше безпомощно отпуснала глава на възглавницата и плачеше. Беше ли решението най-доброто. За нея — да, нито миг не се поколеба. Но нямаше ли то да направи Ася по-нещастен? Стори ѝ се, че той би намерил утеха, ако му разправеше всичко, от начало докрай. Можеше ли тогава той да съжалява за една долна жена.

Тя намери сили да отвори нощната масичка, да извади листове и молив и започна да му пише. Сълзите я душаха. Тя спираше да се съвземе и започваше отново. Отначало му каза колко го е обичала, колко го обича и сега, после заговори за болестта му, която ѝ отнела неговите ласки, после за мрежата съблазни и мъки, в които бе изпаднала. Стигаше ли това? Не, не. И тя започна да хули себе си. Съобщи му за любовните писма, които получавала, за очакванията ѝ да дойде някой. И после — най-ужасното: за посещението на Здравева, за борбата ѝ с него и все пак… за възможността доброволно да му се отдаде.

Сълзите ѝ росяха листовете, но думите, с които хулеше себе си, бяха безжалостни. Нека само не се измъчва, мислеше тя и търсеше по-грозни думи за себе си.

Когато свърши, сложи писмото на масичката, още дълго лежа с поглед, впит в една точка на стаята. Сега тя чувстваше, че всичко е свършено.

Почти механично протегна ръка към нощната масичка, взе няколко праха от лекарството, погледна наново в оная точка на стаята, сякаш там стоеше някой, и бързо глътна праховете.