Филип Хосе Фармър
Частен космос (2)

1

Яхнал черен жребец с боядисана аленочервена грива, Кикаха препускаше с все сили под зеленото небе и жълтото слънце, за да спаси живота си.

Преди сто дни и на хиляда мили оттук, той напусна селището на хроваките, известни като хората-мечки. Преситен от лов и семпъл живот, Кикаха бе изпитал потребност да вкуси — не, искаше му се нещо повече от обикновено вкусване — от цивилизацията. Интелектуалният му нож се нуждаеше от заточване, а от друга страна имаше много неща, които не знаеше за тишкетмоаките — единствения цивилизован народ на това ниво.

Затова оседла два коня, прости се с вождовете и воините, и целуна за сбогом двете си жени. Разреши им да си намерят нови съпрузи, ако не се върнеше до шест месеца. Те заявиха, че щели да го чакат вечно, на което Кикаха отговори с усмивка, понеже те бяха обещали същото и на предишните си съпрузи, преди да ги изпратят по бойните пътеки, от които те така и не се бяха завърнали.

Няколко воини изявиха желание да го придружат през планините до Великите равнини. Той каза „не“ и потегли сам. Трябваха му цели пет дни, за да се измъкне от планините. Единият от тях си беше загубено време, защото двама млади воини от племето уакангишуш му бяха устроили засада. Сигурно бяха чакали месеци наред в прохода, известен като Черната невестулка, разчитайки някой ден Кикаха да мине през него. От всички силно ценени скалпове на стотината велики воини от петдесетте народа, населяващи Великите равнини, скалпът на Кикаха бе най-желаният. Поне двеста смелчаци се бяха опитали по едно или друго време да го издебнат и никой от тях не се бе върнал жив. Много бойни отряди бяха изкачвали планината, за да атакуват укрепения форт на хроваките, надявайки се да изненадат хората-мечки и да свалят скалпа — а защо не и главата — на Кикаха по време на битката. Но само великият рейд на племето ошангстава от народа на полуконете се бе доближил на крачка от успеха. Както и да е, разказът за атаката и последвалото унищожение на ужасяващите полуконе се бе разпространил сред 129-те племена на Равнините и сега се пееше в палатките на вождовете или преди заседанията на племенните съвети по време на „кървавите празници“.

Двамата уакангишуци се бяха държали на безопасно разстояние зад предполагаемата си жертва. И може би щяха да успеят там, където толкова много други се бяха провалили, ако привечер от небето не се бе спуснал червеноглав гарван с размера на орел и не бе изграчил два пъти високо.

А след това бе направил два кръга над единия смелчак, после други два над дървото, зад което беше клекнал вторият. Доволен, че не беше пожалил времето си, за да обучи интелигентната птица, Кикаха я наблюдаваше усмихнат. Същата нощ той заби стрела в първия от досадниците, осмелил се да приближи до огъня, а три минути по-късно и вторият от двамата падна с нож в гърдите. Трябваше да се пребори с изкушението да препусне с коня си на петдесет мили оттук, да завърже около копието си скалпове на воините, и да го хвърли в центъра на лагера на уакангишуците. Именно подвизи като този му бяха донесли името Кикаха, означаващо Изобретателния, а той обичаше да се грижи за репутацията си. Този път обаче това усилие му се струваше излишно. В съзнанието му блестеше, като пламнал под светлината на огъна брилянт, образа на Таланак, „Града, който е като планина“.

Така че Кикаха се задоволи само да обеси на един клон с главата надолу двата лишени от скалповете си трупа. Дръпна юздите на коня, обърна го на изток, и с това запази няколко живота на уакангишуците, а може би и своя. Кикаха обичаше да се хвали със своята хитрост, бързина и сила, но пред себе си признаваше, че нито е непобедим, нито безсмъртен.

Беше роден под името Пол Янус Финеган^[1] в Тер От, Индиана, САЩ, Земята, в една вселена, намираща се непосредствено до тази (всъщност всички вселени се намират в непосредствено съседство една с друга). Беше мускулест, широкоплещест младеж, висок шест фута и един инч и тежък 190 фунта. Кожата му беше с бронзов загар, изпъстрен от лунички с меден оттенък, а цялото му тяло беше нашарено от над три дузини белези. Червеникавата му коса беше гъста, вълниста и дълга до раменете, а в този момент бе сплетена на две опашки. Лицето му обикновено беше весело, очите — светлозелени, носът — къс, горната устна — висока, а брадичката — с трапчинка.

Лентата от кожа на лъв, пристягаща косата му на челото, бе обшита с мечи зъби, насочени нагоре, а отдясно се виждаше забучено дълго перо от опашката на ястреб в черно-червена шарка. Беше гол от кръста нагоре и на шията си носеше огърлица от мечи зъби. Пъстрите му панталони от кожа на млад елен бяха пристегнати на кръста с колан от меча кожа, обшит с тюркоази, а мокасините му бяха от кожа на лъв. От двете страни на колана му бяха окачени ножници. В едната имаше дълъг стоманен нож, а в другата — идеално балансиран по-малък нож, предназначен за хвърляне.

Седлото му беше леко — в тон с новата мода сред племената от Равнината, които бяха изоставили одеялата. В едната си ръка държеше копие, в другата — юздите, а краката му бяха пъхнати в стремената. На седлото бяха окачени най-различни колчани и ножници от кожа, в които се криеха разнообразни оръжия. На дървена кука висеше малък кръгъл щит, върху който бе изрисувана озъбената муцуна на мечка. Отзад бе привързана завита на руло дреха от меча кожа, в която бе опаковано имаше необходимото за да си сготви храна. На друга кука висеше бутилка с вода в оплетка от ракита.

Вторият кон, който се носеше в лек тръст зад първия, беше оседлан и натоварен с малко оръжия и лека екипировка.

Кикаха се спусна по склона на планината, без да бърза. Макар да си подсвиркваше някои от мелодиите на този свят, той в никакъв случай не беше безгрижен. Очите му внимателно оглеждаха всичко пред него и той често се обръщаше.

Жълтото слънце над главата му бавно минаваше по безоблачното светлозелено небе. Във въздуха се долавяше сладкият аромат на разцъфнали бели цветя, на борови иглички и на плодови храсти. Разнесе се писък на ястреб, а на два пъти беше доловил ръмженето на скрити за очите му мечки. Конете бяха наострили уши, но запазиха спокойствие. Те бяха израсли заедно с питомните мечки, които живееха сред хроваките.

Ето така Кикаха се спусна от планината и се озова на Великите равнини. Оттук той можеше да вижда надалече, защото се намираше в най-високата точка на неособено стръмно възвишение. Очакваше го спускане от около осемдесет мили, но конете едва ли щяха да го усетят. После му предстоеше да пресече река или може би езеро, а след това отново щеше да започне плавно да се изкачва. Отляво, сякаш на петдесетина мили, но всъщност на цели хиляда, се издигаше монолитът на Абхархплунта. Той се извисяваше на цели сто хиляди стъпки, а на върха му имаше друга земя и друг монолит. Там, горе, се намираше Драхеланд, където Кикаха бе известен под името барон Хорст фон Хорстман. Но той не се бе изкачвал повече от две години и ако сега се върнеше, щеше да бъде барон без замък. Жена му на горното ниво беше взела решение да си спести терзанията от дългите му отсъствия, беше се развела с него и беше взела за мъж май-добрият му приятел там — барон Зигфрид фон Листбад. Кикаха им бе преотстъпил замъка си и се бе спуснал в Америндия^[2] — нивото, което обичаше най-много.

Конете му се носеха напред, а Кикаха бдеше за следи на врагове. Наблюдаваше и животинския свят, състоящ се от познатите му земни животни, от такива, които вече бяха измрели на Земята и от животни от други вселени. Всички те бяха докарани в тази вселена от Повелителя Улф по времето, когато той бе все още известен като Джадауин. Съществуваха и няколко животински вида, създадени в неговите биолаборатории на върха на най-високия монолит.

Имаше огромни стада от бизони — както от малките, все още обитаващи Северна Америка, така и от гигантите, населявали прерията преди десет хиляди години. В далечината се забелязваха огромните сиви туловища на мамонти с извити бивни и мастодонти. Из пасбищата бродеха някакви страховити създания с големи глави, приведени под тежестта на чепати рога. В устата им, зад твърди устни, се виждаха извити надолу остри зъби. Степни вълци, стигащи на височина до гърдите на Кикаха, подтичваха по края на стадото бизони с надеждата някое малко бизонче да се отдалечи от майка си. По-нататък Кикаха видя гъвкаво тяло на ивици да се провира сред тревата: това бе известният Felix Atrox — величествен лъв без грива, тежък близо деветстотин фунта, царствал едно време из равнините на Аризона. И той се надяваше да закуси с малко мамонтче. А може би поглеждаше с едно око и към безбройните антилопи, пасящи наблизо.

Над главата му кръжаха ястреби и мишелови. Веднъж прелетя и подредено в клин ято патици, оповестявайки с грачене присъствието си. Бяха поели към заблатените оризища, високо в планините.

Стадо стеснителни създания с дълги шии, напомнящи за далечните братовчеди на камилите, каквито всъщност си бяха, мина покрай него. Виждаха се и няколко малки с костеливи крачета. Степните вълци нямаше да се откажат и от тях, ако възрастните загубеха за миг бдителността си.

Навсякъде около него кипеше от живот в очакване на смъртта. Въздухът опияняваше. Наоколо нямаше и следа от присъствието на човешко същество. Стадо диви коне изгалопира в далечината, предвождано от великолепен дорест жребец. Накъдето и да обърнеше поглед, Кикаха виждаше животните на равнините. Обичаше ги. Макар от всички страни да бе заобиколен от опасности, това го възбуждаше и за него този свят беше неговият — неговият, независимо, че е бил създаден и все още принадлежеше на Улф-Повелителя, докато самият той — Кикаха — не бе нищо повече от един натрапник в него. Но в известен смисъл този свят беше повече негов, отколкото на Улф, понеже Кикаха живееше сред него много повече от Улф, който обикновено не напускаше двореца си на върха на най-високия монолит.

На петнайсетия ден Кикаха стигна до Големия търговски път на Тишкетмоак. Не ставаше дума за път, очертан в тривиалния смисъл на тази дума, понеже тревата по Пътя беше също така гъста, както покрай него. Но всяка миля от Пътя беше маркирана с по два дървени стълба, горната част на които беше издялана в подобие на Ишкетламу, Бога на търговията и границите на народа Тишкетмоак. Пътя продължаваше на хиляди мили отвъд границата на Тишкетмоак и пресичаше Великите равнини, докосвайки се до различни търговски поселища, както сред самите Равнини, така и в планините. По него минаваха огромни фургони със стоки на Тишкетмоак, които щяха да бъдат разменени за кожи, билки, слонова кост, заловени животни, пленници. Пътя беше защитен по силата на негласно, но спазвано от всички споразумение срещу всякакви нападения — всеки, пътуващ по него се намираше в безопасност, поне на теория, но пътникът, напуснал тясната пътека, маркирана от гравираните стълбове, се превръщаше в обект на законна атака от страна на който и да е.

Кикаха остана на Пътя в продължение на няколко дни, защото искаше да срещне някой търговски керван и да научи последните новини от Таланак. Но нямаше и следа от кервани и понеже Пътя го отвеждаше встрани от по-прекия маршрут за Таланак, той го напусна. Стотина дни след като бе напуснал селището на хроваките той отново излезе на Пътя. Оттук до Таланак нямаше никакви завои, така че реши да продължи по него.

Един час след появата на слънцето той зърна полуконете.

Кикаха нямаше представа какво ги бе довело толкова близо го границата на Тишкетмоак. Може би извършваха някакво нападение, защото макар да не атакуваха никой от пътуващите по Пътя, те нападаха жители на Тишкетмоак извън него.

Но каквато и да бе причината за присъствието им тук, те не дължаха на Кикаха никакви обяснения. Нещо повече, беше сигурно, че ще направят всичко възможно да го заловят, тъй като той беше най-големият им враг.

Кикаха смушка двата си коня и препусна в галоп. В мига когато го видяха да препуска, намиращите се на около миля вляво от него полуконе също препуснаха в галоп. Те можеха да се движат по-бързо, отколкото всеки обременен с човек на гърба си кон, но Кикаха имаше добър аванс пред тях. И освен това знаеше, че на около четири мили напред има форт, зад стените на който би бил в безопасност, ако съумее да се добере до там.

Първите две мили той пришпорваше жребеца под себе си безмилостно. Животното отдаде за ездача и последните си сили: пяна хвърчеше от устата му и се лепеше по гърдите му. Кикаха се чувстваше отвратително, но той определено не изпитваше жалост към животното, когато ставаше дума за собствения му живот. Освен това полуконете така или иначе щяха да убият жребеца за храна.

В края на двете мили полуконете вече се бяха приближили достатъчно, за да може да се разбере от кое племе са. Бяха шойшатели, чиято територия се намираше на триста мили оттук, близо до Дърветата на многото сенки. Изглеждаха като кентаврите от земните древногръцки митове, но бяха по-едри, а в лицата и украшенията им нямаше нищо гръцко. Главите им бяха огромни — двойно по-големи от нормалната човешка глава, лицата им бяха мургави — широки и с високи скули, — лица на индианци от Равнините. Носеха ленти или шапчици, украсени с пера, косата им беше дълга, черна и сплетена в една или две плитки.

Вертикалната човешка част на тялото им съдържаше огромен, подобен на ковашки мех, орган за дишане, който помпаше въздух в пневматичната система на конската част. Този мех се издуваше и свиваше под човешка диафрагма и допринасяше за странния им и зловещ външен вид.

Полуконете бяха творения на Джадауин — господар на тази вселена. Той сам беше замислил и създал телата на кентаврите в собствените си биолаборатории. Първите кентаври получиха и човешки мозъци от земни номади — скити, сармати и други племена. По тази причина някои полуконе все още говореха древни земни езици, но повечето отдавна бяха възприели езика на някое от околните индиански племена от Равнините.

Шойшателите настървено препускаха след него, почти уверени, че едва ли не държат своя архивраг в ръцете си. Изпитваха известна неувереност, понеже горчивият опит бе излекувал много народи в Равнините от илюзията, че Кикаха може да бъде заловен лесно. Или ако бъде заловен, да бъде задържан.

Макар че шойшателите жадуваха да го пленят жив, за да го измъчват, те вероятно възнамеряваха да го убият колкото е възможно по-скоро. Защото да бъде запазен живота му означаваше да проявят въздържаност и деликатност, а това бе все същото като да го пуснат да си отиде.

Кикаха се прехвърли върху другия кон — черна кобила със сребриста грива и опашка — и я пришпори да препуска с максимума на силите си. Жребецът изостана с гърди, побелели от собствената му пяна, треперещ и изнемощял. Миг по-късно зад него изникна един от полуконете и жребецът падна пронизан.

Над главата на Кикаха изсвистяха стрели, зад гърба му паднаха копия, но той не отговори на огъня, а се притисна до шията на кобилата и закрещя окуражително в ухото й. И точно когато полуконете наближиха на опасно близко разстояние, Кикаха зърна форта на върха на нисък хълм. Укреплението беше квадратно и построено от заострени колове, забити в земята. От четирите му страни се виждаха надвиснали надстройки от груби греди. На пилон, издигнат в центъра на форта, се вееше флага на Тишкетмоак — зелен фон, на който беше нарисуван огненочервен орел, поглъщащ змия.

Загледаният в тяхна посока часови беше онемял от изненада, но след миг се свести и вдигна края на дълъг и тънък рог до устните си. Духащият откъм гърба му вятър и тропотът на копитата попречиха на Кикаха да чуе сигнала за тревога.

Пяна хвърчеше от устата на кобилата, но тя продължаваше да препуска в галоп. Въпреки това, полуконете се приближаваха. Стрелите и копията минаваха опасно близко. Над главата му изсвистя бола — три камъка, въртящи се в триъгълник на смъртта — и само по някакво чудо не го улучи. И тогава, точно когато порталът на аванпоста се разтвори и през него излетя кавалерийски отряд, кобилата под него се препъна. Опиата се да възстанови равновесието си и успя да го стори. За Кикаха усети, че случилото се не е в резултат от изтощение, а се дължи на стрела, забила се в задницата на животното и излетяла пак навън. Кобилата обаче не можа да продължи още дълго.

Нова стрела се заби в нея непосредствено зад седлото. Тя рухна, а Кикаха се хвърли напред и встрани, за да не бъде премазан от преобръщащото се тяло. Опита се да се приземи на крака, но скоростта беше висока, така че и той се претърколи няколко пъти. Тялото на кобилата прелетя над главата му, стовари се наблизо и остана неподвижно. Кикаха скочи и се затича към тишкетмоаките.

Полуконете зад гърба му изкрещяха възторжено и Кикаха погледна назад, за да види един от вождовете им, вдигнал копие високо, да се носи към него. Кикаха измъкна ножа за хвърляне, извърна се се рязко, спря се за момент и в мига, в който кентавърът замахна с копието, хвърли ножа си към него. Копието мина над рамото му, на косъм от шията. Кентавърът прелетя над главата му със забит в меха си нож и се стовари на земята с оглушителен трясък на счупени кости и гръбнак. В същия миг над главата на Кикаха полетяха копия в посока към полуконете. Едно от тях порази смелчака, въобразил си, че ще успее там, където вождът се бе провалил. Копието беше в ръката му — той не разчиташе на умение в хвърлянето му, а смяташе просто да прониже с него Кикаха, използвайки инерцията на петстотинте си фунта тегло.

Когато смелчагата падна, Кикаха взе копието му и го хвърли по най-близкия от полуконете. Тогава многочислената кавалерия се пронесе покрай него и настана меле. Полуконете бяха изтласкани назад с цената на големи загуби сред хората. Кикаха яхна един кон, загубил ездача си, и препусна с кавалерията обратно към форта.

Командирът се обърна към Кикаха:

— Ти винаги носиш неприятности със себе си. Винаги!

— Защо не си признаеш? — засмя се Кикаха. — Доволен си, че се поразмърда. Беше ти доскучало до смърт, нали?

Командирът се ухили в отговор.

Същата нощ един от полуконете, понесъл дървен прът, на върха на който имаше забучено дълго бяло перо, се приближи до укреплението. Уважавайки символа, командирът заповяда да не се стреля. Полуконят спря пред оградата и извика към Кикаха:

— Отново ни се изплъзна, хитрецо! Но ние ще те чакаме! Не мисли, че ще използваш Големия търговски път, за да се спасиш! Ние уважаваме Пътя и всеки на него ще остане недокоснат! Всеки друг, но не и ти, Кикаха! Тебе ще те убием! Заклели сме се да не се връщаме в родните полета, при жените и децата си, докато не те убием!

Кикаха извика в отговор:

— Жените ви ще си намерят други мъже, а децата ви ще израснат без спомен за вас! Никога няма да ме заловите или убиете, некадърници такива!

На следващия ден пристигна смяната и кавалерията потегли в отпуск към Таланак, съпровождайки Кикаха. Полуконете не се появиха и след като се задържа в града известно време, Кикаха така и забрави за заплахите на шойшателите. Не знаеше, че му предстои да си ги припомни.