Филип Хосе Фармър
Частен космос (4)

3

Библиотеката се помещаваше в огромна зала. Петстотин роби, триещи и пробиващи в продължение на двайсет години по двайсет и четири часа на ден, бяха свършили грубата работа. Разстоянието от прохода, който току-що беше напуснал, до онзи, където искаше да отиде, бе към 180 метра. Някои от нашествениците биха успели да стрелят с лъковете си по него след влизане в библиотеката.

Имайки предвид тази опасност, Кикаха се затича на зигзаг. Когато приближи сводестия вход на прохода, той се хвърли на пода и се претърколи през него. Над главата му изсвистяха стрели и някои от тях се удариха в стената над него, а други изчаткаха от пода. Кикаха скочи като пружина на крака, впусна се по коридора, стигна до извивката на първия завой и спря. Двама подтичващи свещенослужители се зададоха срещу него. Погледнаха го, но не казаха нищо. Забравиха за него в мига, когато до тях достигна шума от суматохата. Затичаха се нататък. Кикаха помисли, че щеше да бъде по-разумно да тичат в обратната посока, понеже ако се съдеше по виковете зад гърба му, драхеландерите изглежда избиваха всичко живо в библиотеката.

Двамата обаче щяха да се натъкнат на преследвачите и, кой знае, това можеше да му даде няколко скъпоценни секунди преднина. Лошо за жреците, но той нямаше да има никаква вина, ако бъдеха убити. Е, може би само малка. Но не смяташе да ги предупреждава, ако мълчанието му даваше макар и малък шанс да остане пред преследвачите си.

Продължи да тича. Малко преди да стигне до поредния завой под четиридесет и пет градуса, зад гърба му се разнесоха писъци. Той спря и измъкна пламтящата факла от поставката на стената. Вдигна я високо в ръка и погледна напред. На двайсетина стъпки над главата му се виждаше дупка в тавана. Отвърстието беше тъмно, затова Кикаха предположи, че шахтата се извива, за да се свърже с друга.

Цялата планина беше пронизана с хиляди подобни шахти. Всички бяха поне три стъпки широки, понеже робите, които ги бяха издълбали, не биха могли да работят, ако диаметърът им бе по-малък.

Кикаха се замисли дали да не се изкачи по тази шахта, но изостави идеята. Нямаше как да се добере до нея за краткото време, с което разполагаше.

В същия миг чу шум от драскане на метал в камък, изтича по извивката на завоя и спря. Първият стрелец получи удар с факлата през лицето, изпищя, залитна назад и събори онзи, който го следваше. Коничните метални шлемове паднаха от главите им и издрънчаха по пода.

Кикаха се наведе и се затича напред, използвайки за прикритие тялото на изгорения стрелец, който се бе изправил в седнало положение. Дръпна меча му от ножницата. Човекът се държеше за лицето с двете си ръце и крещеше, че е ослепял. Войникът, когото беше съборил, се изправи, и с това попречи на стрелеца зад тях да стреля по Кикаха. Кикаха също се изправи и стовари меча върху незащитената глава на войника. После се извърна и отново се впусна приведен по коридора.

Беше късно. Някои от стрелците успяха да стрелят. Стрелите им изчаткаха по стените. Той влезе в някакво складово помещение. Пред него имаше най-разнообразни неща, но погледът му попадна на дългите телескопични стълби, които се използваха в библиотеката. Той взе една и я подпря така, че горният й край опираше в ръба на отвора в тавана. Остави меча си в основата на стълбата, взе друга, изтича с нея през помещението, мина през свързващия вход и попадна в съседната стая. Там спря под друга шахта.

Отново опря стълбата на върху ръба на отвора в тавана и бързо се изкатери по нея. Подпирайки гръб в стената, той опря крака срещу себе си и започна да се изкачва нагоре.

Надяваше се първата стълба и особено „забравения“ меч в основата й да заблудят преследвачите му и да ги изкушат да изстрелят по няколко стрели нагоре в тъмната дупка. Може би когато разберяха, че той няма да падне като мечка, изкатерила се в кухо дърво, те щяха да решат, че е успял навреме да се отклони в една от свързващите шахти. Тогава някои щяха да се качат по стълбата с надеждата да го заловят заклещен горе. Ако бяха умни, щяха преди това да свалят тежките стоманени ризници, шлемовете, гамашите и защитните метални престилки на кръста.

Въодушевен от картината, която съзнанието му рисуваше, той започна да се изкачва нагоре още по-енергично. Плъзваше гръб няколко пръста нагоре, пристъпваше с крака по срещуположната част на стената, отново приплъзваше гръб. Всичко това беше възможно само благодарение на гладките нефритени, а не каменни или дървени стени. Беше се изкачил на около двайсетина стъпки нагоре — което означаваше падане на пода от около четиридесет стъпки, — когато се изравни с отвор на галерия, която тръгваше перпендикулярно на досегашната.

Наложи се да се извърти така че да се окаже с лице надолу. Сега видя, че стълбата все още стои подпряна в осветения долен край на шахтата. Не се чуваше никакъв шум. Той се доизтегли нагоре върху хоризонталния под.

И точно тогава долови слаб глас. Войниците изглежда се бяха хванали на номера му. Те или се изкачваха по другата шахта или вече го бяха направили и сега бяха излезли в същата галерия, в която се намираше и той.

Кикаха реши да поохлади ентусиазма им. Ако намереше изход оттук можеше да се окаже, че го следват по петите или — още по-зле, — че се намират директно под него. Може би си бяха предавали от ръка на ръка лъкове и стрели по шахтата и ако бяха проявили тази съобразителност, сега можеха да го застрелят без никаква опасност за себе си.

Опитвайки се да съобрази в каква посока бе останала шахтата, под която бе оставил първата стълба, той стигна до едно разклонение, където три хоризонтални галерии излизаха над една вертикална шахта. Тук слабата светлина беше малко по-силна. Той прескочи отвора в пода и се приближи към източника на допълнителна светлина. И когато зави по завоя, излезе в гръб на един наведен тевтонец. Мъжът държеше факла, която някой току-що му бе подал от шахтата пред него. Невидимият войник шепнеше, че всички трябва да пазят тишина.

Кикаха понечи да нападне самотния войник веднага, но в следващия момент реши да изчака докато не прехвърлят всичкото оръжие, което смятаха да използват. Лък след лък, стрела след стрела, меч след меч, накрая дори и броните бяха подадени от шахтата на мъжа в галерията, който ги подреждаше на пода около себе си. Кикаха с презрение помисли, че те не осъзнаваха колко много ще спъва движенията им бронята в ограниченото пространство на галериите. Как тежестта им в комбинация със задължителното дебело облекло под метала, щеше да ги изпоти и изтощи. Единственото обяснение на подобно глупаво поведение според него беше в праволинейното военно мислене. Щом правилникът изискваше използването на броня при всяка схватка, значи бронята трябва да се носи без значение дали е подходяща или не при конкретните условия.

Както войника, който поемаше екипировката, така и тези в шахтата тихо проклинаха топлината и напрежението, което ги изморяваше. Кикаха ги чуваше много добре, но предполагаше, че началниците им долу не чуват нищо.

Накрая, в купчинки на пода, бяха подредени трийсет и пет лъка, трийсет и пет колчана, трийсет и пет меча, шлема и ризници. Кикаха бе видял повече, когато за пръв път беше зърнал нашествениците, следователно част от тях щяха да останат в залата долу. В това число сигурно влизаха и офицерите, които едва ли щяха да се главоболят със сваляне на броните си. От разменените с викове реплики между човека в галерията и офицера долу — което можеше да стане и по-тихо, ако бяха използвали хората в шахтата за препредаване на съобщенията — ставаше ясно, че мъжът в галерията беше низш офицер, шликрум, една местна дума, заимствана от средновековните германски завоеватели от Земята, с която се наричаше чина, съответстващ на старши сержант.

Кикаха внимателно се вслушваше, надявайки се да разбере дали по другите шахти не се качват други войници, което значително би усложнило ситуацията, създавайки риска да бъде нападнат в гръб или заклещен без изход. Никой обаче не спомена подобно нещо, което не означаваше непременно, че то е изключено. Така че Кикаха не забравяше от време на време да поглежда зад гърба си като птичка, която се страхува от котките. За щастие нито видя, нито чу каквото и да е. Шликрумът би следвало да проявява същата бдителност, но той явно се чувстваше в пълна безопасност.

Това му чувство се изпари като чаша вода във вакуум. Беше се навел, за да помогне на най-горния от веригата войници в шахтата да излезе, когато Кикаха заби ножа си на няколко пръста дълбочина в десния му крак. Мъжът изкрещя ужасен и полетя с главата надолу, подпомогнат от ритник в задника. Стовари се върху онзи, на който се бе опитал да помогне да излезе, двамата рухнаха върху следващия и така нататък, докато десет ревящи тела не изхвръкнаха през дупката в тавана. Образува се купчина, в която всеки следващ се забиваше с все по-слаб звук на удар. Шликрумът, прелетял най-голямо разстояние, се стовари последен върху най-горното тяло на купчината. Макар явно да бе наранен, той не беше загубил съзнание. Скочи на крака, загуби равновесие и се плъзна по купа тела на пода. Остана да лежи там, стенейки.

Офицер в пълно бойно снаряжение се приближи до него подрънквайки с бронята си и се наведе, за да размени няколко думи. Кикаха не можеше да чуе нищо поради виковете на пълно объркване в залата под краката му, затова се прицели с лъка си в офицера. Ъгълът, под който трябваше да стреля, беше неудобен, но той бе тренирал стрелба от най-различни положения, така че стрелата полетя точно в желаната посока. Тя проникна през една от пролуките в плочите на бронята под ключицата и се заби дълбоко в плътта. Рицарят падна по лице върху своя помощник. Кикаха се загледа в сребърната касетка подобна на ковчеже, пристегната на гърба му, понеже не беше виждал нищо подобно преди. За нещастие моментът не беше особено подходящ да задоволява любопитството си.

Войниците, опитващи да разплетат купа от изпопадали тела, изоставиха работата си и се разбягаха извън полезрението му. Разнесоха се объркани викове, после всичко стихна, когато невидим офицер с рев заповяда пълна тишина. Кикаха разпозна гласа на фон Турбат. Едва тогава започна да осъзнава смисъла на това нашествие и настървеността, с която бе организирано преследването му.

Фон Турбат беше владетел на независимото кралство Егесхайм — планинска държавица със шейсетина хиляди души население. На времето като барон Хорст фон Хорстман, Кикаха бе поддържал приятелски отношения с него. Но след като се бе намерил на земята, изхвърлен от седлото след схватка с копия по време на рицарски турнир, и особено след като бе заловил Кикаха в леглото на дъщеря си, фон Турбат беше започнал да се държи открито враждебно. Сам той не бе предприел никакви стъпки, макар да бе заявил открито, че не би поел отговорност да отмъсти за смъртта на фон Хорстман, ако някой го убие под неговия покрив. Кикаха, естествено, бе напуснал замъка му веднага щом бе чул това изявление и по-късно, в ролята си на анонимен барон-отмъстител, беше нападнал и обрал един керван на път за Егесхайм. Всичко това се бе случило преди няколко години.

Не съществуваха никакви причини фон Турбат да поеме огромния риск да отмъсти на Кикаха по този начин. Първият въпрос бе как кралят бе разбрал, че Кикаха е именно тук от всички възможни места? Как изобщо беше разбрал, че Кикаха и фон Хорстман са едно и също лице? И защо, ако действително бе открил вратите и начина на тяхното използване, бе предприел пълната с неизвестности атака на опасния град Таланак? Много въпроси и все без отговори.

Междувременно, съдейки по шепота, донасящ се отдолу, по шума от тичащи крака в ботуши, и особено след издърпването на изправената стълба, ставаше напълно ясно, че тевтонците ще опитат да се изкачат по друга шахта. Кикаха се съмняваше, че много от тях ще са въоръжени или облечени в тежките си брони, понеже в краката му лежеше обмундировката на повечето от тях. Разбира се, те щяха да изпратят за подкрепление. Крайно време бе да се маха оттук.

Погледна за последен път надолу и видя един от войниците да изпълзява изпод купа тела. Кикаха бързо го простреля с лъка си. Също така бързо простреля още пет тела, изхождайки от правилото, че всеки свестил се може да се превърне в негов потенциален убиец. Следващите пет минути беше зает да тича напред-назад из галериите. Три пъти успя да убие най-горния от войниците, изкачващи се по други шахти. Два пъти стреля успешно по хора, които минаваха през залата под отвора на шахтите.

Разбира се, не можеше да се надява, че ще бъде в състояние да покрие своевременно всички шахти. Кралят явно не се съобразяваше с жертвите. Последваха повторни опити за изкачване по шахти, през които веднъж вече бе отбил атака, а примигващи светлини и гласове откъм други шахти показваха, че се предприема едновременна атака от много места. Кикаха изостави всичките си оръжия с изключение на ножовете, за да може се изкатери по друга шахта. Надяваше се да намери път, който да го изведе навън. Там, високо в планината, над улицата на Смесената благословия, той можеше да се надява да избяга.

Но и фон Турбат добре осъзнаваше тази опасност, така че вероятно щеше да разположи стрелци по околните улици.

Само ако успееше да се скрие от войниците, преследващи го из плетеницата от тунели, галерии и шахти, докато се здрачи, само тогава Кикаха щеше да има шанс да се измъкне незабелязан в тъмнината. И то при положение, че намереше начин да се изкатери по нефритената стена на планината.

Усети, че го мъчи жажда. Не беше пил вода цялата сутрин, утолявайки друга жажда — тази за нови знания. Но сега шока от изненадата, схватката и многото тичане го бяха изсушили. Небцето му беше полепнало с гъста слюнка, усещаше гърлото си като посипано с песъчинки, измъкнали се изпод копитото на камила.

Сигурно щеше да издържи остатъка от деня, а ако се наложеше и цялата нощ, без вода, но това щеше да отслаби допълнително организма му. Значи, трябваше да намери вода. И понеже имаше единствен начин да се добере до нея, той нямаше избор.

Бавно се прокрадна към шахтата, през която се бе изкачил тук, но спря на няколко крачки от нея. Усмихна се на себе си. Какво му ставаше? Явно шокът бе толкова силен, че го бе накарал да забрави за хитростта. Сега осъзна, че бе изпуснал шанс да се спаси. Планът, разбира се, беше безумен, но самата му безумност го правеше привлекателен и обещаваше, че може да сполучи. Ако вече не беше късно…!

Спускането беше лесно. Той се добра до купчината въоръжение. Войниците още не бяха стигнали дотук, понеже сигурно избираха за изкачване шахти, колкото може по-отдалечени от тази. Кикаха свали тишкетмоакските си дрехи и ги напъха в една от ризниците на дъното на купчината. После набързо се преоблече в броня, макар да му се наложи да търси достатъчно големи ризница и шлем. След това се надвеси през дупката и извика. Беше перфектен имитатор и макар да не бе чувал егесхаймския диалект от години, той изникна в съзнанието му без никакво затруднение.

Но войниците, оставени на пост долу, заподозряха някакъв номер. Изглежда не бяха чак толкова тъпи. Разбира се, те не можеха да се досетят какво точно бе станало. Мислеха, че Кикаха се опитва да ги подмами да излязат на открито в обсега на лъка му.

— Ikh’n d’untershlikrum Hayns Gimbat — каза той. „Аз съм ефрейтор Хайнс Гимбат“.

Хайнс беше достатъчно разпространено име в Драхеланд. Гимбат беше местно име, както бе характерно за повечето от имената, завършващи на „бат“. Гимбат конкретно беше особено популярно в онези райони на Драхеланд и измежду по-низшите класи, които бяха смес от местни племена и германска кръв. Със сигурност имаше поне няколко души с тази фамилия сред нашествениците.

Един сержант се приближи и погледна нагоре в шахтата.

— Vo iss de trickmensh?

— E n’iss hir, nettrlikh. Ikh hap durss — или преведено „Не е тук, разбира се. Жаден съм“.

— Frakk zu fyer de vass? — изръмжа сержантът. „Искаш вода в такъв момент?“ — Shaysskopp!

Желанието му беше съвсем искрено и може би точно неговата абсурдност свали подозренията от Кикаха. Докато сержантът долу беснееше, от двете страни на тунела се появиха факли, носени от войници, които току-що се бяха изкачили. Кикаха напусна шахтата, за да докладва пред офицера, съпровождащ новодошлите. Този рицар беше свалил бронята си, явно защото фон Турбат бе решил, че преследването все пак трябва да бъде ръководено от офицер.

Кикаха го познаваше: това бе барон фон Дийбрс, управник на малка провинция на границата с Егесхайм. Бяха се срещали в двора на фон Турбат по време на честите визити на Кикаха.

Кикаха държеше главата си наведена, така че сянката на шлема да пада върху лицето му и се опита да говори с не толкова плътен глас. Фон Дийбрс го изслуша, без да обръща особено внимание на лицето му. За барона, Кикаха просто беше поредният безличен низш войник. Кикаха съобщи, че Хитреца се бе изплъзнал без следа. Побърза да поясни, че бе поискал вода, но сержантът долу решил, че искането му е неуместно.

Баронът, облизвайки устни, не намери това желание за прищявка. Така че след малко войниците изтеглиха на въжета бутилки с вода и Кикаха можа да се напие. После се опита да изостане от групата и най-сетне да потърси желания път навън, но фон Дийбрс провали тези намерения, нареждайки му да води групата към шахтата, която щеше да ги изведе на следващото хоризонтално ниво. Фон Дийбрс също го наруга, че си е сложил бронята, така че Кикаха трябваше да съблече ризницата. Беше готов да се бори или да бяга при първия признак, че баронът го е познал, но фон Дийбрс се вълнуваше само как да залови по-скоро варварина-убиец.

Кикаха искаше да зададе някои въпроси. Наложи си да мълчи, защото беше ясно, че това би събудило подозренията на спътниците му. Изкатери се по шахтата и пое лъковете, колчаните и мечовете, които му бяха подадени. След това групата им се раздели на две. Едните трябваше да поемат в една посока, другите — в противоположната. Когато групата на Кикаха се срещнеше с друга група преследвачи, всички заедно трябваше да се изкачат на следващото ниво.

Нивата, които останаха под тях, се изпълниха със светлина и шум. Явно пристигаха нови и нови подкрепления с цел да подпомогнат преследването. Фон Турбат или онзи, който бе начело на цялото нападение, явно държеше нещата под пълен контрол, за да си позволи отделянето на толкова много войници.

Кикаха се задържа с първата група, понеже никой от нея не го бе познал. А когато срещаха други групи, той просто мълчеше. Все още носеше шлема, защото никой не му бе наредил да го свали. Няколко от останалите войници също носеха шлемове.

Придвижването ставаше все по-трудно, защото галериите бяха станали толкова тесни, че се налагаше се ходят приклекнали и групата се бе разтегнала в колона по един. Войниците може и да си бяха мислили в началото, че се намират в добра форма, но този начин на придвижване измъчваше краката им и схващаше превитите им гърбове. Макар да не страдаше като тях, Кикаха също се оплакваше, за да не се различава от останалите.

След около осемдесет минути, които им се бяха сторили като дълги изнурителни часове, групичката от шест души изпълзя от поредната шахта в малка кръгла стая. В отсрещната стена се виждаше достатъчно голям изход, водещ навън. Мъжете се надвесиха през перваза и погледнаха надолу, но по улицата на Смесената благословия се виждаха само пеши войници и качени на коне рицари. Макар от тази височина фигурките да изглеждаха малки, не можеше да се сбърка кои са. Кикаха ясно различи не само знамената и униформите на Егесхайм, но и тези на поне дузина други кралства и няколко баронетства.

Навсякъде се виждаха пръснати трупове — предимно на тишкетмоаки. Улиците бяха изплескани с кръв. В момента битката между тевтонците и таланакския гарнизон се водеше на друго място — най-вероятно на върха на града.

Далече под улиците се виждаше реката. Двата моста, които Кикаха можеше да разгледа оттук, бяха задръстени с бегълци, които се изнасяха навън, към стария град.

В същия момент един тишкетмоак се спусна по дългата извита рампа откъм горната улица и спря пред фон Турбат, който току-що бе излязъл от храма. Кралят се качи на коня си, преди да разреши на тишкетмоака да му каже каквото имаше. Мъжът беше облечен във великолепна пелерина от дълги извити бели пера, под която се виждаха аленочервена тога и високи зелени гамаши. Най-вероятно бе един от приближените на императора. Той докладваше пред фон Турбат, а това можеше да означава единствено, че императорът е пленен.

Дори да се изплъзнеше, Кикаха можеше да разчита на много малко места, където да се скрие. Останалите в града хора щяха да се подчиняват на заповедите на новите си управници и ако сред тях бе включено и нареждането да съобщят за Кикаха щом го зърнат, те щяха да се подчинят.

Един от войниците до него отвори дума за наградата, обещана за залавянето на Кикаха или за информация, която би довела до неговото залавяне: десет хиляди драхенери, титла, замък, земи и цялото население, обитаващо баронетството на Хорстман. Дори някой от простолюдието да спечелеше наградата, той и семейството му автоматично щяха да станат благородници. Обещаните пари бяха повече, отколкото кралят на Егесхайм събираше от данъци в продължение на две години.

Кикаха искаше да попита какво се бе случило с Лиза фон Хорстман — бившата му съпруга, и фон Листбат — добрият му приятел, който управляваше в негово отсъствие. Не посмя, но стомахът му се сви при мисълта за възможната им съдба.

Отново се наведе през прозореца, за да поеме свеж въздух, и точно тогава видя нещо, което беше забравил. Преди известно време беше видял рицар точно зад фон Турбат да държи меч в едната си ръка и да стиска под мишница голяма стоманена касетка. Същият рицар придружаваше фон Турбат на улицата и когато кралят отново се върна в храма, той го последва по петите.

Странно, помисли си Кикаха. Всъщност цялата тази работа беше повече от странна. Той не можеше да намери обяснение на нищо. И все пак, едно поне бе ясно: Улф едва ли действаше като Повелител на този свят в момента, тъй като не би допуснал подобно нещо да се случи. Улф беше или мъртъв, или блокиран в двореца си, или се криеше някъде из този свят или на друг.

Ефрейторът, определен за командир на групата им, нареди да се връщат. Отново претърсиха всички шахти в техния сектор. Когато стигнаха до коридора, всички бяха изморени, изпотени, гладни и бесни. Настроението им не се подобри от ругатните, с които ги обсипаха офицерите. Рицарите не можеха да повярват, че Кикаха им се бе изплъзнал. Не го вярваше и фон Турбат. Той обсъди ситуацията с офицерите си, разработи подробен план и заповяда търсенето да се поднови. Наложи се известно забавяне докато се раздадат бутилки с вода, сухар и сушено месо на хората. Кикаха седеше свит в ъгъла при останалите и проговаряше само на въпроси, отправени му директно. Останалите от неговата група се хранеха заедно, но не го попитаха коя е неговата рота — самите те бяха достатъчно изморени и изнервени, за да говорят за празни неща.

Търсенето беше прекратено един час след настъпване на нощта. Някакъв офицер заяви, че Кикаха не може да избяга надалече. Потокът бежанци през мостовете беше прекъснат. Всеки мост бе поставен под усилена охрана, а по отсрещните брегове на реката кръстосваха патрули. Беше започнало и претърсване на домовете без никакви изключения.

Което означаваше, че отрядите извършващи претърсването ще останат лишени от съня, за който жадуваха. Щяха да търсят Кикаха цялата нощ. Щяха да останат будни и на следващия ден, а сигурно и следващата нощ, ако не го намереха дотогава.

Войниците не протестираха — никой от тях не желаеше да бъде пребит с бич, кастриран и едва тогава обесен. Но мърмореха недоволно между тях и Кикаха слушаше внимателно, за да събере информацията, която можеше да му влезе в работа. Това бяха корави хора от простолюдието, които недоволстваха, но щяха да се подчинят на всяка разумна заповед и сигурно на повечето неразумни.

Всички маршируваха в стегнат строй, макар краката им да се подгъваха. Кикаха най-сетне съумя да изостане в последната редица и когато войниците завиха в безлюдна уличка, той потъна в един тъмен вход.