Филип Хосе Фармър
Частен космос (8)

7

Когато почувстваха, че и двамата са се посъвзели достатъчно, за да останат будни едновременно, той я попита как се бе забъркала в тази ситуация.

— Черните звънари — отвърна тя простичко и вдигна дясната си ръка. На средния й пръст се виждаше пръстен от тъмен метал, на който имаше голям тъмнозелен скъпоценен камък: — Освен това дадох на контрабандистите всичките си скъпоценности — поясни тя. — Отказах да се разделя с него. Заявих им, че първо ще трябва да ме убият. За миг наистина ми се стори, че те са готови да го направят… Нека да помисля откъде да започна… Черните звънари бяха замислени като форма на изкуствен живот, сътворен от учените на Повелителите преди десетина хиляди години. Учените създадоха Звънарите като страничен резултат в процеса на търсенето на истинското безсмъртие… Всеки звънар има камбановидна форма и е изработен от черен неунищожим материал. Дори завързан за водородна бомба, Звънаря би оцелял след експлозията… Така-а… Та, учените създали прототипа на Звънарите, бяха заложили в него пълен автоматизъм. Той няма свое мислене и е само инструмент. Поставен върху главата на някой човек, той установява наличието на кожен потенциал и автоматично изважда две изключително тънки, но здрави игли. Те пробиват черепа и проникват в мозъка на човека… През тези игли Звънаря може да извлече съдържанието на съзнанието, което на практика се свежда до разплитането на гигантските белтъчни молекули, съставляващи паметта.

— И каква е била целта на всичко това? — прекъсна я Кикаха. — Защо някой Повелител би пожелал мозъкът му да бъде разшифрован или както ти се изрази „извлечен“? Няма ли той да се превърне в нищо след това… в tabula rasa?

— Да, но ти не разбираш. Разшифрованият мозък принадлежи на някой поданик на Повелител. На роб.

Кикаха не бе от онези, които лесно се шокираха, но този път отвращението му не бе трудно да се забележи.

— Какво? Но…

Анана продължи:

— Нямаше друг начин. Така или иначе, в крайна сметка, робът все някога щеше да умре. Има ли значение кога точно? Но един Повелител може да оживее дори когато тялото му е смъртно ранено.

Тя не спомена, че технологията на Повелителите им позволяваше да живеят с хилядолетия, а може би дори и милиони години, ако се изключеха нещастните случаи, убийствата и самоубийствата. Кикаха, естествено, знаеше за това. Макар и в по-малка степен, факторът възраст беше елиминиран за човешките същества във вселената на Улф. Водите на този свят бяха наситени с вещества, произведени от Улф, които спираха стареенето на обикновените хора в продължение на приблизително хиляда години. Те също намаляваха плодовитостта, така че не се наблюдаваше увеличение на раждаемостта.

— Звънарите трябваше да обезпечат механизъм, благодарение на който съзнанието на един Повелител би могло да се презареди в мозъка на реципиент. По този начин, претърпелият нещастен случай Повелител би могъл да се пресели в нова тяло, докато старото умира от раните си… Звънаря е конструиран по такъв начин, че да съхрани съзнанието на Повелителя в продължение наистина на много дълъг интервал от време, ако обстоятелствата го наложат. Звънаря притежава собствен захранващ източник, позволяващ нормалното функциониране на прехвърленото съзнание, ако е необходимо. Нещо повече, Звънаря автоматично черпи от нервната енергия на реципиента, за да зареди акумулаторите си. Разплитането на молекулите и снемането на матрицата им са начинът, по който Звънаря сканира съзнанието и го презаписва в своята структура. Просто казано, става дума за най-обикновено копиране на мозъка. След което обаче той остава напълно изчистен от всякакъв помен на мисъл… Започнах да се повтарям — спря се тя, — но искам да бъда сигурна, че ме разбираш.

— Разбирам те — увери я той, — но цялото това оголване, снемане на матрицата, сканиране и копиране не ми звучи като истинско безсмъртие. Това не е изливане на духовното съдържание на една глава в друга. Не е и като трансплантация на мозъка. На практика става дума за запис на церебралните комплекси на предния и, предполагам, също на ромбоидния мозък, за да се извлече по деструктивен начин съзнанието… притежават ли междупрочем Звънарите подсъзнание? Целият проблем е, че мозъкът на реципиента не е идентичен с мозъка на оригиналния Повелител. Всъщност по същество Повелителя вече е мъртъв. И макар дубликатът да си мисли, че е тъждествен с оригинала, защото притежава мозъчния му комплекс, той е само дубликат.

— Ха, устата на дете говори с мъдростта на вековете! — възкликна тя. — Това би било истина, ако не съществуваше такова нещо като психика или, както вие човеците я наричате още, душа. Повелителите разполагат с неоспоримо доказателство, че всяко разумно създание е неразривно свързано с едно извънпространствено и извънтемпорално образувание, съществуващо в него. Дори вие, простосмъртните, го притежавате. В него е копирано душевното съдържание на тялото или сомата. Може би е по-точно да се каже, че то отразява психо-сомата, макар да не е изключено и обратното. Както и да е, психиката е другата половина на „истинския“ човек. И когато Звънаря прехвърля душевното съдържание в реципиента, то психиката също намира своя нов стопанин.

— И вие имате доказателство за физическото съществуване на тази психика? — поинтересува се Кикаха. — Снимки? Някакви сетивни възприятия? И така нататък?

— Никога не съм виждала такива свидетелства — призна тя. — Нито познавам някой, който да е виждал. Но ни увериха, че на времето са разполагали с доказателствата.

— А, добре тогава — каза той със сарказъм, който тя може би не забеляза. — По-нататък?

— Доколкото ми е известно, експериментът отне петдесет години, но накрая Звънарите бяха сто процента надеждни и безпогрешно функциониращи. По-голямата част от изследванията бяха проведени върху хора-роби, които често умираха или завършваха като идиоти.

— В името на науката, естествено!

— В името на Повелителите — уточни тя. — В името на безсмъртието на Повелителите. Хората, а впоследствие и Повелителите, съобщаваха за някакво трудно поносимо усещане на откъснатост от реалността, за една агония на отдалеченост от света, докато мозъците им се намирали в Звънарите. Нали се досещаш, мозъкът продължавал да възприема света навън и след изтеглянето на иглите. Но това възприятие било крайно ограничено… За да се преодолее паниката, породена от чувството на изолация, постепенно антенните свойства на иглите били доразвити. Така чрез тях станало възможно да се възприемат звуци, миризма и дори образи.

— Значи Звънарите са бивши Повелители — заключи Кикаха.

— Не! Съвсем случайно учените открили, че неизползваната камбана притежава потенциал да се развие в самостоятелно същество. Така да се каже, тя представлявала малък Звънар. И ако някой й приказва, ако си играе с нея, ако се опитва да я научи да говори, да развие своята собствена ембрионална идентичност… е, тогава тя би се превърнала в нещо повече от механично приспособление… в личност. Наистина особена личност, чуждоземна, но все пак личност.

— С други думи, резервоарът, готов за приемане на човешки мозък, може да развие собствен мозък?

— Да. Учените останали захласнати от открилите се пред тях възможности. Разработили отделен проект да отглеждане на Звънари. Открили, че Звънаря може да се превърне в също толкова сложно организирано и разумно същество, каквото е възрастният Повелител. Междувременно, първоначалният проект бил изоставен, макар че вече били използвани неразвили се Звънари, в които били складирани излишните знания на Повелителите.

— Мисля, че мога да се досетя какво се е случило? — прошепна Кикаха.

— Никой не знае какво точно се случило — възрази тя. — Работата по проекта довела до съществуването на десет хиляди възрастни Звънари и известен брой малки. По някакъв начин, един от Звънарите успял да вкара иглите-антени в мозъка на един от учените. Извлякъл съзнанието му, след което сам се прехвърлил в освободения мозък. Един по един, учените били превзети отвътре.

Кикаха се бе досетил правилно. Повелителите бяха създали своя собствен Франкенщайн.

— Моите предци от ония времена вече били започнали да създават своите вселени — продължи Анана. — Те действително били Повелители… Богове, ако някога изобщо е имало такива. Родната вселена обаче все още оставала мястото, където живеели повечето от нашата раса… Много от Звънарите, които се били прехвърлили в човешки тела, съумели да се измъкнат от родната вселена и да попаднат в частните вселени. Когато истината била разкрита, вече било невъзможно да се разбере кой е истински и кой фалшив Повелител, защото били осъществени множество прехвърляния. Близо десет хиляди Повелители станали жертви… Войната срещу Черните звънари продължила двеста години. Аз съм се родила точно по това време. По-голямата част от Повелителите-учени и техници бяха вече избити. Над половината от останалите също намерили смъртта си. Родната вселена била опустошена. Така било поставено началото на края на науката и прогреса, и началото на солипсическия^[1] период на расата на Повелителите. Оцелелите разполагали със значителна мощ, с различни машини и приспособления. Но било загубено познанието за принципите използвани в тези машини и осигуряващи тази мощ. От десетте хиляди Звънари са загубени следите на петдесет. Останалите 9950 са прехвърлени и затворени в една вселена, създадена специално за тях. С тройно подсигурени точки на влизане и излизане от нея, така че никой никога да не се измъкне.

— А липсващите петдесет?

— Така и не ги намериха. Но оттогава досега Повелителите живеят в подозрение един към друг и са на ръба на паниката. Все пак, засега няма никакви сведения, че някой е станал жертва на Звънар. С времето паниката поотслабна, а петдесетимата си останаха в неизвестност.

Тя повдигна пак дясната си ръка:

— Виждаш ли този пръстен? Той може да установи присъствието на Черен звънар на разстояние двайсет стъпки. Но не и ако той е в тялото на човек. Успокоителното е, че Звънарите не обичат много да се отдалечават от камбановидните си тела. Всеки звънар би желал да може да се прехвърли обратно в камбаната, ако нещо се случи на тялото, в което временно пребивава… Пръстенът открива близостта на камбана и задейства предупредителна система, имплантирана в мозъка на Повелителя, който го носи. Алармата стимулира определени зони на нервната система по такъв начин, че Повелителя чува в главата си биене на камбана. Доколкото ми е известно, звънът на камбаната не беше чуван близо десет хиляди години. А ние тримата го чухме преди две седмици. И веднага разбрахме, че древният ужас отново е тръгнал по света.

— Знае ли се вече кои са петдесетимата?

— Не всички. Аз поне съм виждала само някои от тях — отвърна тя. — Според мен обяснението е, че всички те са се събрали в една вселена. И са останали в хибернаторите си вече десет хилядолетия. И тогава някой нещастен леб… — тя спря, като видя промяната на изражението му, и след кратка пауза продължи: — … някой човек се е натъкнал на тях. Проявил е напълно разбираемо любопитство и е сложил една от камбановидните каски на главата си. Звънаря автоматично е извадил иглите си, събуждайки се от дългата си летаргия. Анестезирал е човека през кожата, за да не се боричка, пробил е черепа, проникнал е в мозъка му, изпразнил е съдържанието на съзнанието му, както и всичките му спомени, и след това се е прехвърлил на свой ред в мозъка му. После намерил реципиенти и за останалите четиридесет и девет. След което всички заедно съставили план бързо и без да вдигат шум се захванали да го приведат в действие.

Не можеше да се разбере нито колко вселени бяха паднали в ръцете на Звънарите, нито колко Повелители бяха убити или загубили телата си. За трима от тях бе ясно, че се бяха отървали поне засега: Нимстоул, Джудубра и Анана. Тя и Нимстоул бяха информирали Джудубра за ситуацията, а той на свой ред им бе разрешил да потърсят спасение в неговата вселена. Само Черните звънари бяха в състояние да накарат един Повелител да забрави за вечната война, която всеки водеше срещу всички. И точно когато Джудубра бе затварял входа към вселената си, врагът беше нахлул през него. Тримата Повелители се бяха видели принудени да се телепортират в двореца на Улф в тази вселена.

Бяха се спрели точно на него благодарение на слуховете, че в последно време той бил мек и слаб и нямало да се опита да ги убие, ако се уверял в приятелските им намерения. Но дворецът бил празен с изключение на бродещите сред него талоси: полуметалните, полуорганични машини, които играели едновременно ролята на прислуга и охрана за Улф и Хризеис.

— Улф е заминал някъде? — повтори замислено Кикаха. — И Хризеис също? Къде?

— Не знам — каза Анана. — Нямахме много време да разберем какво се е случило. Бяхме принудени да напуснем през залата с пултовете за управление, преди да сме осъзнали къде ще попаднем. Прехвърлихме се в Храма на Олимамл, а от него избягахме в Таланак. Имахме късмета да се натъкнем на Клататол и хората й. Четири дни по-късно драхеландерите нападнаха Таланак. Нямам представа как Черните звънари са успели да завземат телата на фон Турбат, фон Свиндебарн и другите.

— Прехвърлили са се в Драхеланд — поясни Кикаха — и са завладели телата на двамата крале, преди поданиците им нещо да заподозрат. Вероятно не са знаели, че аз съм в Таланак, но, разбира се, са разбрали кой съм от записите в двореца. След това са тръгнали по следите ви, чули са, че и аз съм тук и решили да ни елиминират едновременно.

— Защо си им ти?

— Защото аз знам много неща за тайните врати и клопките в двореца. Те никога не биха могли да проникнат в оръжейния склад, ако не знаят как да подходят към разгадаването на шифъра. Така че съм им необходим и то жив. Заради информацията, с която разполагам.

— Има ли някакви летателни апарати в двореца? — попита тя.

— Улф никога не е използвал такива.

— Струва ми се, че Звънарите ще донесат от моя свят. Но ще трябва да ги разглобят предварително, за да ги телепортират през тесните врати в двореца. После ще се наложи да ги сглобят обратно. Но когато хората видят самолетите, Звънарите ще трябва да им обяснят нещо.

— Могат да им кажат, че това са магически средства за придвижване.

Кикаха съжаляваше, че не разполага с Рога на Шамбаримен или Илмаруолкин, както понякога го наричаха. Когато с негова помощ се изсвиреше определена последователност от ноти в близост до резонансна точка в която и да е вселена, в тази точка се отваряше проход между две вселени. Освен това Рогът можеше да се използва и за прехвърляне между различни пунктове на тази планета. И позволяваше да се забрави за цялото това главоболие с нагласяване на съответстващи си полумесеци. Но тя не беше видяла Рога. Може би Улф го бе взел със себе си там, където беше отишъл.

Дните и нощите, които последваха бяха изпълнени с притеснения и неудобства. Те неспирно крачеха напред-назад, за да поддържат мускулите си във форма. Позволяваха и на Петоток да се поразтъпче, докато Кикаха го държеше завързан с въже на врата. Спяха неспокойно, на пресекулки. Макар да се бяха споразумели да не държат дълго лампата запалена, за да пестят маслото, тя гореше по-голямата част от времето.

На третия ден на борда на кораба се качиха много хора. Котвата беше вдигната и очевидно с помощта на гребла корабът беше откаран до пристана. Празните помещения над главите им закънтяха от стоварването на новото карго. Шумът продължи четиридесет и осем часа, без да спира. После корабът се отдели от дока и гребците отново се хванаха на работа. Разнесоха се ритмичните удари на барабана, задаващ ритъма на гребане, заскърцаха гривните на греблата и в продължение на дълго време се чуваше само спускането и изтеглянето им от водата.