Филип Хосе Фармър
Частен космос (3)

2

Река Уотсеткол води началото си от една друга река, която на свой ред е разклонение на река Гузирит в Хамшемланд или Драхеланд върху монолита Абхархплунта. Провира се през гъстата джунгла към ръба на монолита и там се хвърля надолу в тесен канал, издълбан от нея в твърдата скала. От огромна височина тя пада като плътна водна стена, но дълго преди да се разбият в основата на високия сто хиляди стъпки монолит, водите й се превръщат във фина мъгла. Облаците, обикалящи около монолита скриват водните пръски и пяна от очите на хората. Дъното също остава скрито — онези, опитали да навлязат в мъглата и успели да се измъкнат обратно от нея, разказваха, че там било по-тъмно от най-черната нощ и че малко по-навътре влагата сякаш се уплътнявала и ставала просто непроницаема.

Мъглата се простира на около миля-две от основата на монолита, после се втечнява и отново се превръща в река. Потокът си е издълбал тясно корито във варовика, което по-нататък се разширява. В продължение на петстотин мили реката криволичи, за да стигне до прав участък, дълъг двайсетина мили, където течението й се разделя, за да заобиколи от двете страни каменна планина. От другата страна на планината двата ръкава отново се събират, реката прави остър завой и се отправя назапад в продължение на шейсет мили. Там изчезва в огромна пещера и по всичко изглежда, че пропада през система от свързани пещери в тялото на монолита, върху който е разположено нивото на Америндия. Само орлите на Подарж, Улф и Кикаха знаеха точно къде се появява тя отново.

Любопитното бе, че планината, която се издигаше като остров в течението й, представляваше цял къс нефрит.

Още по времето когато се бе захванал с формирането на планетата, Джадауин беше излял три хиляди стъпки висока купчина от силикатна маса с пирамидална форма, оцветена на слоеве в ябълковозелен, изумруденозелен, кафяв, светловиолетов, син, сив, червен, черен цвят и всичките им оттенъци. Беше я оставил да се охлади в края на Великите равнини, след което бе насочил реката точно срещу нея.

В продължение на хилядолетия наред нефритената планина бе останала недокосната от никой с изключение на птиците, кацащи на нея и рибите, отъркващи се в основите й. Когато това ниво бе заселено с индианци, те естествено се натъкнаха на нефритената планина. Някои племена я направиха свой бог, но номадите така и не се установиха в близост до нея.

И тогава в този свят беше прехвърлена група цивилизовани народи от древно Мексико, които се заселиха край планината. Доколкото Джадауин (станал впоследствие Улф) можеше да си спомни, това се бе случило преди около 1500 земни години. Неволните емигранти изглежда бяха от онази цивилизация, която съвременните мексиканци наричаха олмекска. Тук, на тази планета, те се бяха нарекли тишкетмоаки. Строяха дървени колиби и дървени диги по западните и източни брегове, и наричаха планината Таланак. Таланак беше тяхното име на бога-ягуар. Известният като кочулти (в буквален превод божи дом) или храм на Тошкуни — бог на писмеността, математиката и музиката — се намира на половината височина на пирамидалния град Таланак. Той гледа към улицата на Смесената благословия и погледнат отвън не впечатлява с размерите си. Лицевата стена на храма представлява лека изпъкналост в каменния склон, върху който, от своя страна, е изобразен стилизирано лика на Тошкуни — смес от черти на птица и на ягуар. Всичко във вътрешността на планината — пещери, барелефи и какво ли още не — е плод на търпеливо търкане и пробиване. Нефритът не може да се цепи или лющи, но може да се пробива, и истинската му красота се получава в резултат на търпеливо триене.

В резултат черно-белият слой в нефритената твърд бе изтъркан от цяло поколение роби, използвали корундов прах за абразив, с помощта на стоманени и дървени сечива. Но робите бяха свършили само грубата работа и на тяхно място бяха дошли майстори и занаятчии. Според тишкетмоаките формата е скрита в камъка и само трябва да бъде извадена на показ, както е в случая с Таланак.

„Боговете скриват, хората разкриват“, обичаха да казват тишкетмоаките.

Когато посетителят на храма мине през входа, който го притиска с котешките зъби на Тошкуни, той се озовава в голяма пещера, осветена от слънчевата светлина, проникваща през дупки в тавана и от стотици факли, които горят без да изпускат дим. Хор от заметнати в черни роби монаси с избръснати глави, боядисани в аленочервено, стои зад висок до кръста параван от нефрит със шарки в бяло и червено. Песнопенията възхваляват Повелителя, Олимамл и Тошкуни.

Във всеки от шестте ъгъла на криптата се издига олтар с формата на звяр, птица или жена, отпуснала се на колене. Стените на олтарите са украсени с релефни йероглифи, фигурки на малки животни, абстрактни символи — резултат на години целеустремен труд и фанатична страст. Изумруд с големината на човешка глава лежи в един от олтарите и точно този изумруд бе една от причините Кикаха да е така топло посрещан в Таланак. Преди години скъпоценният камък бил откраднат, но Кикаха бе успял да го отнеме от хамшемските крадци на горното ниво и го бе върнал на мястото му. Е, не съвсем безплатно. Но това е друга история.

Кикаха се намираше в храмовата библиотека. Тя се помещаваше в огромна зала дълбоко в утробата на планината и до нея се стигаше единствено след като се минеше през залата на публичния олтар и след това по дълъг коридор. Тя също бе осветена от слънчеви лъчи, проникващи през шахти, които се отваряха в тавана, от факли и от маслени лампи. В стените имаше хиляди малки ниши, получени чрез методично триене, и във всяка от тях бе поставена по една книга на тишкетмоаките. Самите книги представляваха свитъци от агнешки кожи, съшити една за друга и прикрепени за цилиндри от абаносово дърво. Цилиндърът в началото на свитъка се закрепваше на висок нефритен статив и читателят бавно и внимателно го развиваше, изправен пред статива.

Кикаха стоеше в един от добре осветените ъгли, точно под един от отворите в тавана. Облечен в черни одежди свещенослужител на име Такоакол обясняваше на Кикаха смисъла на някои от йероглифите. При последната си визита Кикаха се бе захванал да изучава писмеността, но бе успял да запомни само към петстотин от символите, докато гладкото четене изискваше да се знаят минимум две хиляди.

Такоакол сочеше с дългия си боядисан в жълто нокът местоположението на двореца на императора, известен като миклосимл.

— Точно както мястото на Повелителя на този свят е в най-високата точка на най-високото ниво, така и дворецът на миклосимл се намира на най-високото ниво на Таланак, най-великият град на света.

Кикаха не му възрази. Той помнеше времето, когато столицата на Атлантида — страната, заемаща вътрешността на предпоследното ниво — бе поне четири пъти по-голяма по площ и с повече население от Таланак. Но тя бе унищожена от тогавашния Повелител и сред руините й сега обитаваха само прилепи, птици и гущери.

— Но — продължаваше свещенослужителят — докато светът има пет нива, Таланак притежава тройно три пъти по три нива или улици.

Такоакол събра върховете на невероятно дългите си нокти заедно и полузатворил очи изпя проповед за магическите и теологически свойства на числата три, седем, девет и дванайсет. Кикаха не го прекъсна, макар и да не разбра някои от техническите термини.

Беше дочул еднократно издрънчаване в съседната стая. Еднократно, но напълно достатъчно за човек като него, който оцеляваше, защото никога досега не се бе налагало да бъде предупреждаван два пъти. Нещо повече, цената с която заплащаше това, че е още жив, беше притеснителното усещане на несекващо безпокойство. Да, той винаги оставаше макар и леко напрегнат, дори когато се забавляваше или любеше. Освен това имаше привичката никога да не влиза където и да е било, дори и в считаните за напълно безопасни покои на Повелителя, без да открие предварително къде биха могли да дебнат в засада враговете, какви пътища за бягство има и къде би могъл сам да се скрие, ако се наложи.

Нямаше никакви причини да очаква опасност за себе си в този град и особено в тази свещена библиотека на храма. Но много пъти вече се бе сблъсквал с опасността в места, където не би следвало да я има.

Подрънкването, макар и по-слабо, се повтори. Без никакво извинение Кикаха изтича към свода, откъдето се бе разнесъл неясният и следователно зловещ звук. Много от облечените в черни одежди свещенослужители вдигнаха поглед от наклонените си маси, върху които усърдно рисуваха йероглифи върху пергамент или се обърнаха към него, забравяйки за миг книгите, пред които се бяха изправили. Кикаха беше облечен като богат тишкетмоак, защото държеше да не се отличава от местните жители, където и да отиваше, но беше доста по-светлокож и от най-светлия измежду тях. Освен това носеше два ножа и това го отличаваше от всички. Защото беше първият след императора, влязъл в това помещение въоръжен.

Такоакол извика след него, питайки какво се бе случило. Кикаха се обърна и сложи пръст на устните си, но той продължаваше да го вика. Кикаха сви рамене. Много вероятно бе накрая да го сметнат за глупак или най-малкото за свръхподозрителен, както се бе случвало много пъти досега на различни места. Това не го интересуваше.

С приближаване към прохода под арката, подрънкването се засили и към него се добави и поскърцване. Струваше му се, че някакви мъже в броня бавно — а може би предпазливо — се промъкват откъм коридора. И тези хора не можеха да бъдат тишкетмоаки, защото техните воини носеха само плетени ризници. Вярно, че притежаваха стоманено оръжие, но не то издаваше звуците, които го бяха обезпокоили.

За миг през главата му мина мисълта да се върне в библиотеката и да изчезне по един от начините, които отдавна си бе набелязал. После, скрит в сянката на някоя ниша, можеше да наблюдава новодошлите, когато влезнеха в библиотеката.

Но не можеше да се противопостави на желанието веднага да разбере кои са нашествениците. Затова пое риска да надзърне зад ъгъла.

На двайсет крачки от него вървеше мъж, изцяло облечен в стоманена броня. Близко зад него в редица по двама пристъпваха четирима рицари, а след тях поне трийсет войници, въоръжени с мечове и лъкове. Може да бяха дори повече, защото колоната завиваше, следвайки извивката на коридора. Много пъти досега на Кикаха му се бе случвало да бъде изненадван, стряскан и дори шокиран. В случая обаче той реагира по-бавно, отколкото всеки път досега. Цели няколко секунди той остана замръзнал, докато се стопи ледената кора на шока.

Предводителят — висок мъж, чието лице се виждаше през вдигнатото забрало на шлема му — беше кралят на Егесхайм, Ерик фон Турбат.

Но той и хората му нямаха никаква работа на това ниво! Те бяха драхеландери от горното ниво и населяваха вътрешното плато върху монолита, който се издигаше върху това ниво. Кикаха, известен в Драхеланд като барон Хорст фон Хорстман, бе посещавал краля — фон Турбат — няколко пъти и дори веднъж го бе побеждавал по време на схватка в рицарски турнир.

Беше крайно изненадващо да го види заедно с хората му тук, понеже те трябваше да се спуснат цели сто хиляди стъпки по монолита. Но присъствието им в града бе необяснимо. Никой никога не беше прониквал през особената защита на града освен, разбира се, Кикаха в един случай, а тогава той бе дошъл сам.

Идвайки на себе си Кикаха се извърна и побягна. През главата му мина мисълта, че тевтонците може да са използвали някоя от „вратите“, които позволяваха извършването на мигновен преход от едно място на друго. Но тишкетмоаките не знаеха къде се намират трите подобни врати тук и дори не подозираха за съществуването им. Единствено Улф, Повелителя на тази вселена, съпругата му Хризеис и Кикаха някога ги бяха използвали… или теоретично погледнато бяха единствените, които знаеха как да ги използват.

Но независимо от всичко, тевтонците бяха пред очите му. Как бяха намерили вратите и как бяха минали през тях, за да се озоват тук, това бяха въпроси, на които щеше да се отговаря по-късно… ако изобщо се стигнеше до това.

Кикаха усети пристъп на паника, която се опита да потисне. Всичко това можеше да означава само, че някой чужд Повелител успешно бе проникнал в тази вселена. И фактът, че бе успял да изпрати хора по следите на Кикаха, означаваше, че Улф и Хризеис не бяха успели да му попречат. Което на свой ред го навеждаше на мисълта, че те можеше да са мъртви. Или ако бяха все още живи, бяха безсилни и следователно се нуждаеха от помощта му. Ха! Неговата помощ! Помощта на човек, който отново бягаше, за да спаси живота си!

Имаше три тайни врати. Две се намираха в Храма на Олимамл на върха на града, непосредствено до двореца на императора. Едната беше голяма и вероятно бе използвана от хората на Турбат, ако те бяха пристигнали като нашественици. А сигурно бяха много на брой, защото в противен случай никога не биха могли да разчитат, че ще надделеят над гарнизона и многочислената фанатично предана охрана на императора.

Освен, помисли си Кикаха, освен ако нашествениците не бяха съумели веднага да пленят императора. Тишкетмоаките щяха да се подчинят на заповедите на своя управник, макар и да разбираха, че той говори под диктовката на чуждоземците. И това можеше да продължи неясно колко дълго. Но народът на Таланак беше от човешки същества, а не от мравки, и, в края на краищата, щеше да се разбунтува. Тези хора гледаха на своя император като на превъплъщение на бога, считаха го за поставен единствено под всемогъщия създател Олимамл, но, от друга страна, обичаха своя нефритен град и историята им разказваше как на два пъти бяха убивали богоравните си владетели.

Междувременно… междувременно Кикаха тичаше към изхода директно срещу прохода, от който всеки момент щяха да се появят нашествениците. Разнесе се вик, последван от масов рев. Но само някои от свещенослужителите викаха. Сред дрънкането на оръжията се долавяха думи на немския език, използван от драхеландерите.

Кикаха се надяваше, че драхеландерите бяха пристигнали само по онзи коридор. Защото ако бяха успели да се доберат до всички входове за библиотеката… не, това просто беше немислимо. Доколкото му беше известно, онзи проход отвеждаше към зала, която се намираше още по-надълбоко в планината. До нея се стигаше и по други пътища, но нито един от тях не водеше навън. Е, поне така му бяха казали. Кой знае, може информаторите му да го бяха излъгали по някаква причина, а не бе изключено и да не бяха разбрали въпроса на лошия му тишкетмоакски.

Лъжа или не, той трябваше да заложи на тази информация. Налагаше се да поеме по този път, чийто единствен недостатък бе, че макар и свободен от нашествениците, той го отвеждаше навътре под планината.