Филип Хосе Фармър
Частен космос (19)

18

Едва бе произнесъл името й и вратата се активира. Напусна пещерата без всякакво чувство за движение — както обикновено — и се озова на друго място, застанал в друг кръг от два полумесеца. Приближаването на двата полумесеца в пещерата в съчетание с навлизането на масата на неговото тяло в полето, излъчвано от тях, бе задействало механизма на телепортация след закъснение от три секунди. Той и подвижният полумесец бяха прехвърлени при полумесеца, който беше в резонанс с този в пещерата, в другия край на подпространствения континуум.

Беше успял да избяга, макар да го грозеше опасността да умре от загуба на кръв, ако не намереше начин да спря кървенето.

И в този миг разбра каква грешка бе допуснал, действайки прибързано заради атаката на Подарж. Беше взел погрешен полумесец след изпускането на петте при нахлуването на Харпията. Неясно как по време на сборичкването единият от полумесеците-уловки се бе смесил с останалите. И той бе имал нещастието да вдигне точно него и да го използва за телепортиране.

Нямаше никакво съмнение, че се бе случило именно така, защото той се намираше в затворническа килия в подземията на двореца на Улф.

Веднъж, при разговор, се бе похвалил пред Улф, че може да избяга от смятаните за напълно осигурени килии, ако някога се озове в една от тях. Смяташе, че няма затвор, който да може да удържи зад стените си един умен и решен на всичко мъж. Да, подготовката на бягството можеше да отнеме дълго, но то бе неизбежно.

Сега простена и съжали, че бе бърборил толкова необмислено. Защото Улф бе организирал затвора си много добре. Беше разположил килиите под скала с дебелина осемдесет стъпки без никаква директна връзка с външния свят. Килията представляваше напълно затворена система с едно-единствено изключение: храната и водата за затворника се телепортираха от кухнята при двореца през врата, достатъчно малка, за да приеме само подноса.

Разбира се, имаше врати в затвора, през които ставаше прехвърлянето на затворниците от и в килиите. Но тяхното задействане бе по силите само на човек, добре запознат с тайните на двореца над главата му.

Помещението бе цилиндрично с диаметър около четиридесет стъпки. Осветлението нямаше конкретен източник и не хвърляше сянка. Стените бяха изписани от Улф със сцени от древната история на планетата Земя. Улф не бе очаквал да има други затворници освен Повелители и се бе постарал заради тях. В мотивите на стенописите се долавяше известна жестокост, защото всички те изобразяваха сцени навън, на простор, напомняйки с това на затворника къде се намира той в момента.

Мебелировката бе великолепна и подбрана в стила, известен сред Повелителите като средно-тиамарзанска от епохата преди Преселението. Във вратичките на солидните писалища и различните шкафове бяха монтирани много устройства, чието предназначение бе да развеселят ежедневието на затворника. Те липсваха в първоначалния замисъл на интериора на килиите. Но след като Улф си бе възвърнал замъка, той сам бе организирал поставянето им, защото по собствените му думи бил престанал да вярва в необходимостта да изтезава своите затворници, та дори и със скука. Затова се бе погрижил да имат каквото им е необходимо, още повече, че често отсъстваше за дълги периоди от време и не можеше да контролира какво става с тях.

До момента в тази килия не бе имало затворници. Беше доста иронично, че първият посетител е и най-добрият приятел на надзирателя, който, от своя страна, не знае нищо за това.

Надяваше се и Звънарите, настанили се в двореца над него, да не научат. Знаеше, че пристигането му в килията ще активира три светлинни индикатора на различни места в двореца: единият щеше да започне да мига в спалнята на Улф, вторият — на индикаторното табло в голямата контролна зала, и третият — в кухнята.

Ако Черните звънари хвърлеха поглед върху кой да е от тези индикатори, те без съмнение щяха да се обезпокоят. Нямаше никакъв начин да разберат какво означават примигващите светлинки. Талосите, обслужващи кухнята, щяха да знаят естествено, но дори да ги попитаха, те не биха могли да отговорят. Те възприемаха заповеди, но устата им служеше само за ядене и вкусване, а не за говорене.

Мислейки за всички тези неща, Кикаха потърси аптечка за бърза помощ в чекмеджетата. Намери антисептични препарати, средства за местна упойка, други най-разнообразни медикаменти, бинт… всичко, от което имаше нужда. Почисти раните си, подготви спрей с псевдотъкан и напръска местата. Кървенето моментално спря и той усети оздравителният процес да започва.

Отпи глътка вода, но и отвори бутилка студена бира. Остана дълго под душа, изсуши се, потърси и намери транквилизатор, защото искаше да се наспи. Хапчето обаче трябваше да почака, докато не се нахрани и не разгледа подробно мястото, където се намираше.

Беше истина, че може би моментът не бе най-подходящ да мисли за почивка. Времето беше от ключово значение. Не знаеше какво става в Таланак с Анана и Червените бради. Нищо чудно точно в този момент да ги атакуваше летателен апарат на Звънарите, съоръжен с мощни бластери. Какво ли правеше и фон Турбат? След като се бяха изплъзнали с фон Свиндебарн на Подарж, те положително се бяха телепортирали в двореца. Но дали ги устройваше да се крият точно сега? А може би, и това изглеждаше на Кикаха доста по-вероятно, те се бяха върнали обратно на луната през друга врата. Сигурно мислеха, че той е прикован там и е неспособен да им навреди. Не бе изключено да решаха да проверят дали наистина е така. Тогава щяха да вземат един летателен апарат и охрана от десетина души, за да го заловят.

Той се засмя. Представи си как го търсят там горе, на луната, постепенно изпадайки в паника, а той през цялото това време да се спотайва под краката им. Е, възможно бе в крайна сметка да открият пещерата при Корад. В този случай сигурно щяха да изпробват всички полумесеци и нищо чудно в един момент тук да се появеше един от Звънарите. В такъв случай, той правеше грешка, че си позволява да спи. Може би трябваше да продължава да се мъчи да намери изход от тази килия колкото може по-бързо.

Кикаха реши, че трябва да се наспи. В противен случай или щеше да рухне или реакциите му щяха да се забавят до степен, в която щеше да стане опасно уязвим. Настроен безгрижно след бутилката бира и последвалите три чаши вино, той се отправи към малката вратичка в стената, над която мигаше в жълто едър топаз. Отвори я и извади от нишата сребърен поднос. Върху подноса имаше дванайсет сребърни чинии, инкрустирани с диаманти, и всяка от тях съдържаше великолепно приготвено ястие. Той изяде всичко и върна подноса в нишата. Нищо не се случи докато не затвори вратичката. Миг по-късно отново я отвори. Нишата беше празна. Подносът бе телепортиран в кухнята, където един от талосите щеше да се погрижи чиниите да бъдат измити и подсушени. Шест часа по-късно талосът щеше да постави следващ поднос с храна в нишата на кухнята и щеше да го изпрати към подземната килия.

Кикаха искаше да е буден, когато пристигнеше следващия поднос. За нещастие, в затвора липсваха часовници, така че той оставаше зависим от собствения си биологически часовник. Който при сегашните условия не бе особено надежден.

Сви рамене и прати наум всичко по дяволите. Нямаше какво друго да направи, освен да опита. Ако не успееше този път, щеше да успее следващия. Сега бе жизнено важно да се наспи, за да бъде във форма, ако някога се измъкнеше от този затвор. Всъщност това място бе най-безопасното за него в цялата вселена… при положение, че Звънарите не намереха пещерата с вратите на луната.

Първо, трябваше да изследва подробно останалата част от килията, за да се убеди, че всичко е наред и да види какво от намереното би могло да му влезе в работа. Отиде до вратата в другия край на килията и я отвори. Озова се в малко празно антре. Вратата на отсрещната стена го изведе в нова цилиндрична килия със същите размери като първата. Тя бе луксозно обзаведена в друг стил. Но мебелите непрекъснато променяха формата си и всеки път, когато опиташе да се приближи до диван, стол или маса, съответният мебел се отдръпваше от него. Ускоряването на хода му не помагаше, защото само довеждаше до по-бързото отдръпване. Всичко с килията се разместваше, за да даде път на затворника и преследвания от него мебел.

Стаята беше замислена да развеселява, да озадачава и може би в крайна сметка да вбесява затворника. Основното й предназначение бе да отвлече мислите му от централния му проблем.

Кикаха се отказа от опитите да залови ненужния му диван и напусна килията през следващата врата. Тя се затвори зад гърба му подобно на останалите дотук. Той знаеше, че вратите не могат да се отворят от другата страна, но продължаваше да проверява дали е така, просто за да се убеди, че Улф не е допуснал грешка. Да, и тази врата отказа да се отвори от другата страна. Намираше се в поредното малко антре. Стаята от другата му страна бе студио. По-следващата стая бе четири пъти по-голяма от предишната и основната част от нея бе заета от плувен басейн. Басейнът се пълнеше непрекъснато с прохладна прясна вода телепортирана от запасите на двореца, която се оттичаше също чрез телепортиране в канализацията. Притокът ставаше през скрита зад решетки дупка в стената на басейна, а оттичането — през също така защитена от дебела решетка дупка в центъра на дъното му. Кикаха огледа внимателно басейна и продължи със следващата стая.

Тя бе с размера на първата. Обзаведена бе с гимнастически уреди и силата на тежестта в нея бе половината от тази на планетата, която от своя страна бе приблизително еднаква със земната. По-голямата част от уредите изглеждаха екзотични дори на Кикаха, който бе пътувал и видял много. Единственото, което предизвика някакъв интерес в него, бяха въжетата, завързани за халки на тавана, чието предназначение бе за катерене.

Той направи ласо от едно от тях и намота на рамо още няколко от останалите, за да ги вземе със себе си. Огледът завърши, когато мина през всичките двайсет и четири стаи, всяка отличаваща се по нещо от останалите. В края на обиколката се озова отново в първата стая.

Всеки друг затворник би помислил, че стаите са свързани верижно. Но той знаеше, че между тях няма никаква физическа връзка, защото всяка стая бе отделена от другите с поне четиридесет стъпки плътен гранит.

Минаването от една в друга ставаше чрез телепортиране през вратите, сложени в рамките на стените на антретата. В мига, в който се отвореше поредната врата, затворникът биваше телепортиран мигновено в следващото антре, което изглеждаше идентично с онова, в което той смяташе, че току-що е влязъл.

Кикаха влезе в първата стая предпазливо. Искаше да е сигурен, че в нея няма Звънар, прехвърлен от луната по време на експерименти с полумесеците в пещерата. Стаята беше празна, но това не изключваше възможността евентуално дошлият Звънар да е тръгнал на обиколка подобно на него. Натрупа три стола един върху друг и носейки ги в ръце, мина в следващата стая — онази с изплъзващите се мебели с променяща се форма. Избра си един от диваните и метна ласото към една издатина на гърба му. Издатината моментално смени формата си, но метаморфозите бяха възможни само в определени граници, така че ласото се спусна около нея. Диванът, както можеше да се очаква, се дръпна назад, но Кикаха легна на пода и се придърпа към него, оставяйки го да се мята както му беше удобно. Дебелият мокет на пода го спаси от смъкване на кожата, макар да не му се размина без ожулвания. Накрая той се вкопчи в дивана и се метна върху него. Едва тогава той спря, потръпна, втвърди се и се превърна в обикновен мебел. Кикаха обаче беше сигурен, че той веднага ще възвърне особените си свойства, ако го напуснеше макар и за миг.

Кикаха завърза единия край на ласото за издатината. После го хвърли върху нищо неподозиращият стол, който невинно стоеше наблизо. Столът не реагира докато Кикаха не се опита да го издърпа с ласото. Тогава реши, че трябва да се измъкне. Скочи от дивана и изпробва серия маневри, целящи да изтласка свързаните с въжето мебели към входа на стаята. Накрая с помощта на другите въжета и различни предмети вместо тежести, той успя да съоръжи сложна система. Идеята беше всеки който влезе в стаята да стъпи в примката на пода. Близостта му до дивана и стола щеше да ги изпрати в панически бяг, което, от своя страна, щеше да затегне примката около глезена му. Единият й край беше завързан за въжето, свързващо дивана и стола. Друго въже свързваше издатината на дивана със златния полилей, инкрустиран с брилянти и тюркоази. Стъпил на най-горния от трите сложени един върху друг столове, Кикаха бе изпълнил направо цирков номер на балансиране, докато изтегляше куката, на която висеше полилея, така че той да остане да виси, но да бъде на ръба на падането. Когато диванът и столът се стрелнеха встрани от неканения гост, опъването на въжето, завързано за куката, щеше да я доизтегли. Полилеят щеше да се стовари на пода. И ако пресмятанията му бяха точни, той щеше да падне върху онзи, който бе влачен за глезена из стаята.

Честно казано не очакваше, че всичко това може да се случи. Не допускаше, че тук може да се появи някой толкова отнесен, че да не забележи лежащата на пода примка. Все пак, някакъв шанс съществуваше. Този свят, както и другия, от който бе дошъл, бяха пълни с глупци и непохватни идиоти.

Влезе в следващата стая — студиото. Взе в ръка голяма топка пластилин. Тя беше крайно мека и лесно можеше да бъде накарана да задържи желаната форма, като й се впръскаше специален препарат. Отнесе топката и спринцовката с препарата в залата с плувния басейн. Гмурна се до дъното на басейна и запуши с топката отточния канал на басейна. След това размачка пластилина във формата на диск покриващ отвърстието и го фиксира с препарата за втвърдяване. После изплува на повърхността и се изтегли през ръба на басейна. Нивото на водата беше започнало забележимо да се покачва. Беше както се бе надявал: нямаше никаква обратна връзка между ниво и дебит, така че притокът продължаваше дори след като водата преля извън басейна. Улф беше пропуснал да предвиди подобна възможност. А може и да бе решил, че не си струва да се замисля по такъв въпрос: щом затворникът искаше да се удави, той имаше пълната свобода да го направи.

Кикаха мина в следващата стая. Натрупа мебелите откъм вътрешната страна на вратата, изсуши се и легна да спи. Беше сигурен, че никой няма да може да се добере до него, без да преодолее сериозни препятствия по пътя си. Или поне най-малкото нямаше да може да влезе, без да вдигне много шум.

Събуди се трепвайки с усещането, че звънчетата, закачени за краищата на нервите му, подрънкват. Сърцето му лудо биеше като на яребица при излитане. Някой беше нахлул в сънищата му. Не, в стаята му. Той скочи иззад дивана, където се бе свил, с меч в ръка. Стана в момента когато някакъв мъж падна на пода, повлечен от висока водна вълна. Вратата автоматично се затвори. Човекът дишаше тежко, сякаш бе задържал дъха си в продължение на дълго време.

Беше дългокрак як тип със светла кожа, множество лунички и тъмна коса, която можеше да се окаже русоляво-червеникава, след като се изсушеше. Не носеше лъчемет. Единственото му оръжие изглежда беше кинжал и къс меч. Нямаше и ризница. Бе облечен в червена риза с къси ръкави, а тесните му жълти панталони бяха пристегнати с широк кожен колан.

Кикаха заобиколи дивана и изтича към новодошлия с вдигнат меч. Изненаданият мъж осъзна, че няма да има време да стане на крака, за да се защити и после разбра, че Кикаха му дава шанс да запази живота си. Постъпи като разумен човек. Кикаха се обърна към него на езика на Повелителите. Мъжът видимо се обърка и отговори на немски. Кикаха повтори заповедта си на немски, след което му позволи да стане и да седне на стола. Човекът се тресеше от студената вода и не на последно място от това, което Кикаха би могъл да му стори.

Фактът, че беше в състояние да говори немски гладко, убеди Кикаха, че това не може да е Звънар. Речта му издаваше че е роден сред планините Айнхорнер. Звънарите явно бяха решили, че не си струва да се излагат на неизвестните рискове, свързани с телепортирането през тайни врати и бяха изпратили други вместо тях.

До Шуптарп разказа на Кикаха всичко, което му беше известно. Бил баронет, който ръководел гарнизона при замъка на фон Турбат в Егесхайм. Останал там по време на нашествието срещу Таланак. Но съвсем неочаквано фон Турбат и фон Свиндебарн се върнали. Излезли от някакво тайно място вътре в замъка. Заповядали гарнизона и известен брой други войници да ги последват в „магическата“ стая. Фон Турбат обяснил пред всички, че техният архивраг Кикаха сега се намирал на луната и че се налагало да отидат там с помощта на магия — бяла магия, естествено, — за да го открият и заловят. Фон Турбат и дума не обелил за съдбата на войниците, които бил отвел в Таланак.

— Те всички са мъртви — информира го Кикаха. — Но на какъв език разговаря фон Турбат с вас?

— Чрез посредничеството на жрец, както прави напоследък — отвърна До Шуптарп.

— На теб това не ти ли се струва малко странно?

До Шуптарп сви рамене:

— Толкова много странни неща се случиха едновременно напоследък, че това е само едно от тях. Освен това фон Турбат заяви, че бил осенен от божествено просветление от страна на Повелителя. Каза че неочаквано добил дарбата да говори на свещения език. И му било забранено да използва друг, защото Повелителя пожелал всеки да разбере, че гледа благосклонно на фон Турбат.

— Да, колко удобно обяснение и извинение — измърмори Кикаха.

— Над замъка се появи магическа летяща машина — продължи До Шуптарп. — Кацна, после ние я разглобихме и отнесохме парчетата в онази стая, от която трябваше да заминем за луната.

Описа изпитания ужас да се озове за миг на луната и да види планетата, на която се намирал само допреди секунда, да виси в небето, заплашвайки да се стовари всеки момент на луната и да смаже всички.

Но, философски заключи той, човек можело да свикне с почти всичко.

Пещерата на хълма била открита от търсачите недалече от мястото, където се натъкнали на обезглавена орлица без крака. В пещерата лежали обезобразените трупове на две маймуни и този на един орел. На пода имало пет полумесеца. Чувайки това, Кикаха разбра, че Подарж беше избягала през една от вратите.

Фон Турбат лично избрал десет от най-достойните си рицари, за да изпрати по двама през всяка от петте врати. Надявал се някои от тях да намерят и убият Кикаха.

— Били сте двама?

— С мен дойде и Карл фон Ротхадлер — поясни До Шуптарп. — Мъртъв е. Не успя да стъпи в примката, макар да влезе в онази стая толкова бързо, че само по някакво чудо я избегна. О, той беше голяма работа, когато трябваше да се разбие врата и да се влезе някъде с меч в ръката. И майната му, че може да има нещо, от което човек трябва да се предпази! Та, втурна се той в стаята, а диванът и столът светкавично отскочиха назад. Не знам как си ги омагьосал да го направят, но сигурно си велик магьосник. Те изтеглиха куката и полилеят падна на главата му.

— Значи клопката е сработила, макар и не точно според замисъла — замислено каза Кикаха. — А ти как се промъкна през стаята пълна с вода?

— След смъртта на Карл аз опитах да се върна по пътя, по който бяхме дошли. Но вратата не се отваряше. Затова продължих напред. Когато стигнах до вратата на стаята пълна с вода, трябваше да я натисна с всички сили, за да я открехна поне малко. През процепа бликна вода. Спрях да я натискам. Не можех да се върна, пътят беше отворен само напред. Отново натиснах вратата. Налягането на водата от другата страна беше много голямо. Не можех да я отворя изцяло, а бликащата вода едва не ме събори на пода. Успях някак да се втисна… аз съм много силен. Докато мина, антрето се напълни с вода, така че вратата се затвори в мига, в който пристъпих в голямата зала… Водата беше чиста, а осветлението ярко. Иначе сигурно щях да се удавя, преди да намеря другата врата. Изплувах нагоре, надявайки се да намеря малко въздух под тавана, но стаята бе пълна догоре. Така че заплувах към отсрещната стена. Налягането на водата беше отворило вратата и антрето се пълнеше. Не знам как, но вратата някак се затвори. Кой знае, може да се е отваряла и затваряла непрекъснато. Антрето бе пълно наполовината… Натискът отвори и вратата за тази стая. Изчаках я веднъж да се затвори. Когато след малко отново започна да се открехва, аз я блъснах с два крака. И се озовах тук, като моряк изхвърлен от урагана на брега на пустинен остров.

Кикаха не отговори веднага. Мислеше си за тревожната ситуация, в която сам се бе озовал — заедно с този младеж — оставяйки басейна да прелее. Ставаше ясно, че самоотварящите се от водното налягане врати ще доведат до запълването на всичките двайсет и четири подземни стаи.

— Добре! — въздъхна той накрая. — Ако не измисля начин да се измъкнем оттук, това ще ни е краят!

До Шуптарп не дочу какво бе измърморил и попита. Кикаха обясни ситуацията. До Шуптарп пребледня още макар това да бе изглеждало невъзможно. Кикаха разказа за повечето неща, които стояха зад събитията от последните няколко дни. Дори навлезе в известни детайли за Черните звънари.

— Сега разбирам много от нещата, които ми се струваха необясними — замислено прошепна До Шуптарп и на по-висок глас продължи: — Спомням си онзи ден… всичко бе както обикновено. Готвех се да тръгна начело на експедиция за лов на дракони. И точно тогава фон Турбат и фон Свиндебарн обявиха свещена война. Обясниха, че лично Повелителя е наредил да нападнем един град на нивото под нас. За да открием и убием тримата еретици, които се криели в него… Повечето от нас не бяха и чували за Таланак, за Тишкетмоак или за Кикаха. О, знаехме за барона-разбойник Хорст фон Хорстман, разбира се. Тогава фон Турбат каза, че Повелителя ни е дал магическо средство за придвижване между отделните нива. И поясни защо ще говори вече само на езика на Повелителя… Сега ти ми разказа, че душите на моя крал, на фон Свиндебарн и на още неколцина са били изядени. И че в телата им са проникнали зли демони.

Кикаха виждаше, че войникът още не всичко разбира, но не се опита да разсее заблужденията му. Щом предпочиташе да сведе нещата до свръхестествени сили, това си беше негово право. Важното бе да знае, че двамата крале сега представляват изключителна опасност.

— Не знам дали мога да ти се доверя? — обърна се той към До Шуптарп. — Ще ми помогнеш ли сега, когато вече знаеш истината? И убеден ли си, че това е истината? Разбира се, всичко това е без значение, ако не намеря начин да се прехвърлим в двореца над нас, преди да сме се издавили тук.

— Ще ти дам клетва за вечна вярност!

Кикаха не беше много убеден, но не му се искаше да го убива. А и До Шуптарп можеше да му помогне в определен момент. Той му каза да си вземе оръжията и тръгна пред него към килията, в която и двамата бяха пристигнали тук. Когато стигнаха в нея, Кикаха се огледа за записващо устройство и веднага намери такова. Ставаше дума за една от множеството машинки, с които затворникът можеше да се забавлява. Кикаха обаче имаше нещо друго наум. Той взе в ръка лъскавия черен куб, натисна червеното петно върху долната му стена и каза няколко думи на езика на Повелителите пред него. След това натисна бялото петно отстрани и чу обратно току-що изречените думи.

Двамата изчакаха няколко безкрайно дълги часа докато топазът над нишата в стената не започна да пулсира призивно. Той извади подноса, върху който имаше храна за двама. Сигурно в кухнята светеха две светлинки и талосът бе взел съответните мерки.

— Яж! — нареди Кикаха на До Шуптарп. — Следващото ти ядене може да е след много време… ако изобщо имаш щастието да се нахраниш поне още веднъж!

До Шуптарп примигна. Кикаха се опита да се храни бавно, но рязкото отваряне на вратата, последвано на бликналата през нея вода, го накара да се задави. Вратата почти веднага се затвори обратно, но след малко пак се отвори и изплю нова водна вълна.

Той остави чиниите обратно върху подноса и го върна в нишата. Надяваше се талосът да не е зает с нещо по-важно точно в този момент. Защото ако забавеше макар и с малко обратното телепортиране на подноса, това можеше да се окаже гибелно за затворниците.

Беше сложил върху подноса и записващия куб, които бе започнал да повтаря инструкциите му. Трите последователни натискания на белия бутон го програмираха да възпроизведе записа шейсет пъти, и всичките им надежди бяха свързани с това талосът да извика обратно подноса, преди кубът да спре.

Топазът спря да мига. Той вдигна вратичката. Нишата беше празна.

— Ако талосът направи онова, което го инструктирам, всичко ще бъде наред — поясни той на тевтонския рицар. — Най-малкото ще се измъкнем оттук. Но ако талосът не се подчини… тогава бълбук, бълбук… нали се сещаш — край на всичките ни грижи.

Нареди му да го последва в антрето. Останаха вътре в течение на шейсет секунди. После Кикаха отново се обади:

— Ако съвсем скоро нищо не се случи, можем да се целунем от… — но не успя да довърши.