Орсън Скот Кард
Играта на Ендър (9)

Глава осма
Армия „Плъх“

— Полковник Граф, досега игрите винаги са се водили честно. Или хаотично, или симетрично разположение на звездите.

— Честността е чудесно качество, майор Андерсън. Само че то няма нищо общо с войната.

— Така играта ще загуби достойнствата си. Сравнителните таблици с резултатите ще станат безсмислени.

— Уви.

— Ще са необходими месеци. Дори и години, за да се създадат нови бойни зали и да се внедрят симулациите.

— Ето защо отправям още отсега молбата си. Не бива да се губи време. Нужно е да се подходи творчески. Трябва да се измисли най-заплетеното, най-несправедливото и невъзможно подреждане на звездите. Трябва да се измислят нови начини да се заобикалят правилата. Известяване в последната минута. Неравни сили. След това да се внедрят симулациите и да се установи кои са най-трудните и кои най-лесните. Искаме да постигнем напредък в умственото развитие. Искаме да го тласнем напред.

— Кога планираш да го направиш командир? Като навърши осем ли?

— Не, разбира се. Дори не съм сформирал още армията му.

— Значи и нея я подготвяш по същия начин?

— Прекалено много се вживяваш в играта, Андерсън. Забравяш, че тя е само тренировъчно занятие.

— Тя е и статут, самоличност, цел, име — всичко, което превръща тези деца в личности, идва от играта. Ако се разчуе, че тя може да бъде манипулирана и подправяна, това ще опропасти цялото училище. Не преувеличавам.

— Знам.

— И така, искрено се надявам, че Ендър Уигин наистина е момчето, което ни трябва, защото ти за дълго време ще погубиш предимствата на нашите методи на обучение.

— Ако Ендър не е момчето, което ни трябва, ако разцветът на неговия военен талант не съвпадне с пристигането на нашите флотилии на планетите на бъгерите, тогава изобщо няма да има значение какви ще са методите ни на обучение.

— Надявам се да ми простиш, полковник Граф, но съм убеден, че трябва да докладвам на Стратегоса и на Хегемона за тези ти заповеди и за това, какви според мен ще са последиците от тях.

— А защо не и на нашия скъп Полемарх?

— На всеки е известно колко сте близки с него.

— Каква враждебност, майор Андерсън. А аз си мислех, че сме приятели.

— Приятели сме. И мисля, че може и да си прав по отношение на Ендър. Но не съм убеден, че ти единствен трябва да решаваш съдбата на света.

— А пък аз не съм убеден, че е редно да решавам дори и съдбата на Ендър Уигин.

— Значи нямаш нищо против да ги известя?

— Разбира се, че имам, натрапнико. Това трябва да се реши от хора, които знаят за какво става въпрос, а не от тези наплашени политици, които са се издигнали само защото случайно са блеснали като политици в родината си.

— Но нали си наясно защо искам да го направя?

— Защото си бюрократ и късогледо копеле и защото си мислиш, че трябва да се застраховаш, в случай че нещата се объркат. А в случай че нещата наистина се объркат, ние всички ще станем плячка на бъгерите. Така че имай ми засега доверие, Андерсън, и не ми изсипвай на главата цялата тази проклета Хегемония. И без тях животът ми е достатъчно труден.

— О, намираш това за несправедливо? Да не би да те заплашва нещо? Значи можеш да усложняваш живота на Ендър, но не и своя, така ли?

— Ендър Уигин е десетократно по-умен и по-силен от мен. Това, което съм замислил, само ще спомогне за разцъфтяването на гения му. Ако аз трябва да мина през тези изпитания, те ще ме довършат. Майор Андерсън, наясно съм, че съсипвам играта, и ми е известно, че ти я обичаш повече от всички момчета, които играят. Намрази ме, ако искаш, но не ми пречи.

— Запазвам си правото да се свържа с Хегемонията и Стратегството по всяко време. Но засега — прави каквото си намислил.

— Благодаря ти от сърце.

 

— Ендър Уигин, малкият пръдльо, който оглавява класацията, какво удоволствие е да те видим сред нас. — Командирът на армия „Плъх“ се бе проснал върху едно долно легло, покрил се единствено с чина си. — Коя армия би могла да загуби, щом разполага с твоята безценна помощ? — Няколко момчета наоколо се изкискаха.

Едва ли би могло да има две по-различни армии от „Саламандър“ и „Плъх“. Помещението бе разхвърляно, многолюдно и шумно. Ендър си бе мислил, че след Бонсо безпорядъкът би му се отразил добре. Тук обаче установи, че безпорядъкът го потиска.

— Как я караш, Ендър — крив холендър? Аз, Роуз дьо Ноуз, съм еврейско момче, чийто ум сече, а ти си тъп малчуган, през ден напикан. Гледай да не го забравяш.

Откакто бе основан МФ, Стратегосът на военните сили винаги е бил евреин. Съществуваше мит, че еврейските генерали не губят войни. И това твърдение бе все още вярно. То караше всяко еврейче във Военното училище да мечтае да стане Стратегос и още от самото начало допринасяше за доброто му име. Това, естествено, причиняваше и негодувание. Къде с възхита, къде с насмешка армия „Плъх“ бе често наричана „Лударен отряд“ по подобие на Ударния отряд на Мейзър Ракъм. Мнозина обичаха да си припомнят, че по време на Второто нашествие, макар че американски евреин бе Хегемон на Съюза, че евреин от Израел бе Стратегос и че руски евреин бе Полемарх на флота, не друг, а Мейзър Ракъм, почти неизвестен, съден два пъти от военния съд, полу-маор от Нова Зеландия, бе онзи, чийто Ударен отряд разби и окончателно смаза флота на бъгерите в сраженията около Сатурн.

И хората казваха, че щом Мейзър Ракъм е успял да спаси света, тогава няма никакво значение дали си евреин, или не.

Значение обаче имаше и това бе известно на Роуз дьо Ноуз. Той се присмиваше на себе си, като изпреварваше подигравателните забележки на антисемитите — почти всеки, когото Роуз побеждаваше в сражение, намразваше поне за известно време евреите. Но в същото време Роуз държеше всеки да разбере достойнствата му. Армията му бе на второ място и се бореше за първо.

— Взех те, момче, защото не искам другите да си мислят, че побеждавам само защото имам страшно добри войници. Искам да знаят, че дори и с такъв дребосък като теб пак мога да печеля битки. Тук имаме само три правила. Прави каквото ти наредя и не се напикавай в леглото.

Ендър кимна. Той разбираше, че Роуз очаква да го попита за третото правило. И го попита.

— Аз ти изброих три правила. Тук не ни бива много по математика.

Подтекстът бе ясен. Най-важна от всичко е победата.

— С твоите тренировки с онези пикльовци е приключено, Уигин. Край. Вече си в армия на големи момчета. Слягам те във взвода на Динк Мийкър. Отсега нататък, каквото и да стане, Динк Мийкър за теб е Бог.

— А ти тогава кой си?

— Шефът на личен състав, който е взел Бог на работа. — Роуз се ухили. — И ти се забранява да използваш чина си, докато не замразиш двама противникови войници в една битка. Приеми заповедта като самозащита от моя страна. Дочувам, че си гениален програмист. Не искам да си пъхаш носа в моя чин.

Всички избухнаха в смях. Само след миг Ендър разбра защо. Роуз бе програмирал чина си да показва в увеличен формат мъжки гениталии, които се полюляваха на екрана на чина, покрил големия скут на Роуз. Точно на такъв командир би ме дал Бонсо, помисли си Ендър. Как е възможно да печели битки момче, което прекарва времето си по този начин.

Ендър намери Динк Мийкър в игралната зала. Той не играеше, а седеше и наблюдаваше.

— Едно момче ми каза кой си — рече Ендър. — Аз съм Ендър Уигин.

— Известно ми е — отвърна Мийкър.

— Зачислен съм в твоя взвод.

— Известно ми е — повтори той.

— Не съм много опитен.

Динк вдигна поглед към него.

— Виж, Уигин, всичко това ми е известно. Защо, мислиш, че накарах Роуз да те вземе в моя взвод?

От него не се бяха отървали, бил е разменен, защото са го поискали. Мийкър го е поискал за взвода си.

— Защо? — попита Ендър.

— Наблюдавах тренировките ти с новобранците. Мисля, че даваш надежди. Бонсо е глупав и ми се искаше да получиш по-добро обучение от това, което Петра може да ти даде. Тя може само да стреля.

— Трябваше да се науча и да стрелям.

— Все още се движиш така, сякаш те е страх да не си намокриш гащичките.

— Тогава научи ме.

— Тогава започвай да се учиш.

— Няма да се откажа от тренировките през свободното си време.

— Аз и не искам да се отказваш от тях.

— Само че Роуз дьо Ноуз иска.

— Роуз дьо Ноуз не може да ти пречи. Както и не може да ти попречи да си използваш чина.

— Мислех си, че командирите могат да се разпореждат за всичко.

— Те могат да заповядат и луната да стане синя, само че тя няма да посинее. Слушай, Ендър, командирите имат толкова власт, колкото им позволиш да имат. Колкото повече им се подчиняваш, толкова повече власт имат над теб.

— Как да им попреча да ми причиняват болка? — припомни си Ендър удара на Бонсо.

— Сигурен съм, че само заради това се записа в индивидуалния боен курс.

— Ама ти наистина си ме наблюдавал, а?

Динк не отговори.

— Не искам да сърдя Роуз. Вече искам да съм част от битките. Омръзна ми да не участвам до края на сражението.

— Ще слезеш надолу в класацията.

Този път Ендър не отговори.

— Слушай, Ендър, докато си част от моя взвод, ще си част и от битката.

Ендър скоро разбра защо. Динк тренираше своя взвод отделно от другите взводове на армия „Плъх“ с необходимата дисциплина и енергичност. Той никога не се съветваше с Роуз и много рядко участваше в маневри с цялата армия. Сякаш Роуз командваше една армия, а Динк друга, доста по-малка, която сякаш случайно провеждаше по същото време занятията си в бойната зала.

Динк започна първата тренировка, като помоли Ендър да покаже позицията „с краката напред“, която използваше при атака. Тя не се хареса на другите момчета.

— Как можем да атакуваме, легнали по гръб? — питаха те.

За изненада на Ендър Динк не ги поправи и не каза: „Не атакувате легнали по гръб, а се спускате надолу към противника.“ Той бе видял как се движи Ендър, но не бе проумял ориентацията, която използва. Скоро на Ендър му стана ясно, че макар и Динк да бе много добър, това, че упорито се придържаше към ориентацията в условията на гравитацията, вместо да си представи, че вражеската врата е надолу, ограничаваше неговото мислене.

Тренираха нападение на завзета от противника звезда. Преди да опитат метода на Ендър „с краката напред“, те винаги се бяха движили с изопнато тяло, превръщайки се така в една огромна мишена. Дори и сега те стигнаха до звездата и след това нападнаха врага само от една посока.

— Към върха! — извика Динк и те поеха нагоре. За негова чест той повтори упражнението, като заповяда:

— Отново към върха, но този път „с краката нагоре“!

Поради упоритото им придържане към несъществуващата гравитация обаче момчетата този път се движеха тромаво, сякаш ги мъчеше световъртеж.

Те намразиха атаката „с краката напред“. Динк настояваше да я прилагат. В резултат на всичко това те намразиха Ендър.

— Трябва ли да се учим от един новобранец как да се сражаваме? — изръмжа един от тях така, че Ендър да чуе.

— Да — отвърна Динк.

Продължиха занятията.

И усвоиха маневрата. По време на сражението започнаха да осъзнават колко по-трудно бе да улучиш противник, който атакува „с краката напред“. Веднага щом се убедиха в това, започнаха много по-охотно да упражняват маневрата.

Тази вечер Ендър за първи път пристигна на тренировка след редовни следобедни бойни занятия. Беше уморен.

— Сега си в истинска армия — рече Алей. — Вече не ти е нужно да тренираш с нас.

— От вас мога да науча неща, които никой не знае — отвърна Ендър.

— Динк Мийкър е най-способният. Чувам, че ти е взводен.

— Тогава да се залавяме за работа. Ще ви покажа какво научих днес от него.

Той започна с Алей и с още двайсетина момчета същите упражнения, които следобед му бяха изцедили силите. Сега обаче добави нови елементи към заучените положения, накара момчетата да опитат маневрите, като замразят единия си крак, после двата или като при промяна на посоката използват за опорни точки замразените вече момчета.

По средата на тренировката Ендър забеляза Петра и Динк, които стояха заедно на прага и ги наблюдаваха. Когато по-късно погледна пак нататък, те си бяха заминали.

Значи ме наблюдават и им е известно това, което правим. Той не знаеше дали Динк му е приятел, за Петра вярваше, че му е, но тук нищо не можеше да бъде сигурно. Може да са се разсърдили, че той върши онова, което само командири на армии и взводове би следвало да вършат — да упражняват и тренират войници. Може би са се засегнали от това, че един войник е толкова близък с новобранци. Притесняваше се, че го наблюдават по-големи деца.

— Струва ми се, че ти наредих да не си използваш чина — Роуз дьо Ноуз бе застанал до леглото на Ендър.

Ендър не вдигна глава.

— Довършвам си домашното по тригонометрия за утре.

Роуз заби коляно в чина на Ендър.

— Наредих ти да не го използваш.

Ендър остави чина на леглото и стана.

— Тригонометрията ми е по-нужна от теб.

Роуз бе поне с четирийсет сантиметра по-висок от Ендър. Но това не тревожеше особено Ендър. Нямаше да се стигне до физическа разплата, а ако се стигнеше, Ендър си помисли, че няма да му се даде. Роуз бе ленив и не владееше тънкостите на едноличния двубой.

— Името ти в ранглистата слиза надолу, бобче — каза Роуз.

— Очаквах това. Водех в класирането само заради глупавия начин, по който ме използваха в „Саламандър“.

— Глупав ли? Стратегията на Бонсо спечели две решаващи сражения.

— Стратегията на Бонсо не би спечелила и сражение с комари. Всеки път, когато стрелях с пистолета си, аз нарушавах заповеди.

Роуз не бе знаел това. Той побесня.

— Значи всичко, което Бонсо ми е разправял за теб, е лъжа. Ти не само че си дребен и неопитен, но си и непокорен.

— Само че превърнах поражението в равенство, и при това съвсем сам.

— Добре, ще видим тогава как ще се справиш следващия път, и при това съвсем сам. — Роуз отмина.

Едно момче от взвода на Ендър поклати глава.

— Тъп си като ръб.

Ендър погледна към Динк, който си пишеше нещо по чина. Динк вдигна очи, забеляза, че Ендър го гледа, и му отвърна с непроницаем поглед. Без да потрепне. Изобщо. Добре, помисли си Ендър, мога и сам да се погрижа за себе си.

Битката настъпи след два дни. Ендър за първи път се сражаваше във взвод, нервничеше. Взводът на Динк се построи покрай дясната стена на коридора и Ендър особено внимаваше да не трепне, да не се наклони. Стойката му да е уравновесена.

— Уигин! — извика Роуз дьо Ноуз.

Ендър почувства как от глава до пети го пронизва ужас, как го задавя страх, от който потрепера. Роуз забеляза това.

— Трепериш ли? Тресеш ли се от страх? Не си подмокряй гащичките, новобранче. — Роуз придърпа с пръст дръжката на пистолета му и притегли Ендър към силовото поле, което закриваше от погледа бойната зала. — А сега ще видим колко добре се справяш, Ендър. Веднага щом тази врата се отвори, ще се метнеш вътре и ще се насочиш право към вратата на противника.

Самоубийство. Ненужно, безсмислено самоунищожение. Но сега трябваше да изпълнява заповеди, не да разсъждава. Това бе битка, а не учебен час. За миг Ендър се ядоса вътрешно, после се успокои.

— Отлично, сър — рече той. — Значи посоката, в която ще стрелям, е посока на основния им контингент.

— Ти изобщо няма да имаш време да стреляш, глупчо — засмя се Роуз.

Стената изчезна. Ендър подскочи, улови се за скобите на тавана и се метна стремглаво надолу, към вратата на врага.

Противник им бе армия „Стоножка“ и войниците й тъкмо излизаха от вратата си, когато Ендър бе вече стигнал до средата на бойната зала. Мнозина от тях бързо успяха да намерят прикритие сред звездите, но Ендър, присвил крака под себе си и стиснал пистолет между чатала си, стреляше непрекъснато и замрази доста от тях още с появата им.

Простреляха краката му, но той разполагаше с три безценни секунди, преди да поразят тялото му и да го извадят от строя. Той замрази още няколко, после размаха ръце — едната напред, другата назад. Ръката, която държеше пистолета, се насочи към основната група на стоножките. Той стреля в нея и едва тогава го замразиха.

Секунда по-късно той се бухна в силовото поле на противниковата врата и като се отблъсна, бясно се завъртя. Заби се в група вражески войници зад една звезда, те го отблъснаха и го завъртяха още по-силно. До края на битката безпомощно се блъскаше от стена в стена, макар че триенето с въздуха понамали скоростта му. Нямаше как да разбере колко души е замразил, преди да го извадят от строя, но бе убеден, че армия „Плъх“ както винаги победи отново.

След сражението Роуз не го заговори. Ендър запази първото си място в класацията, тъй като бе замразил трима, елиминирал двама и извадил от строя седем. Повече не се говореше за неподчинение и за това, дали Ендър може да използва чина си. Роуз си стоеше в своята част на помещението и остави Ендър на мира.

Без да губи време, Динк Мийкър започна да упражнява нападение още от коридора — атаката на Ендър, започнала още докато противникът излиза от вратата си, се бе оказала унищожителна. „Щом един-единствен човек може да нанесе такива поражения, помислете си какво може да направи цял взвод.“ Динк помоли майор Андерсън да отвори и за тренировъчните занятия врата по средата на стената на мястото на вратата, която бе на нивото на пода, за да могат да упражняват влизането в бойната зала при условията на сражение. Сега вече никой не можеше да отделя в коридора по пет, десет или петнайсет секунди, за да прецени положението. Играта се бе променила.

Нови сражения. Сега Ендър наистина участваше в тях. Допускаше грешки. Губеше битки. Името му слезе от първа на втора позиция, после на четвърта. После грешките му понамаляха, той започна да се чувства добре във взвода и се върна на трето място, на второ и после на първо.

 

 

След едно следобедно учение Ендър остана в бойната зала. Бе забелязал, че Динк Мийкър обикновено закъснява за вечеря, и си помисли, че сигурно остава за допълнителна тренировка. Ендър не беше много гладен, а и искаше да види какво тренира Динк, когато никой не го гледа.

Но Динк не тренираше. Стоеше до вратата и наблюдаваше Ендър. Ендър стоеше на отсрещния край на залата и наблюдаваше Динк.

Никой от двамата не продума. Беше ясно, че Динк изчаква Ендър да напусне залата. Също толкова ясно бе и това, че Ендър отказва да напусне.

Динк обърна гръб на Ендър, старателно съблече бойния костюм и леко се отблъсна от пода. Понесе се бавно, много бавно, към средата на залата, тялото му почти напълно се отпусна, дотолкова, че пръстите и ръцете му сякаш бяха подхванати от почти несъществуващи в залата въздушни течения.

След скоростта и напрежението на занятията, след изтощението и убийствените усилия човек си почиваше само като го гледаше как се рее. Това продължи десетина минути, докато Динк стигна до другата стена. Отблъсна се доста рязко от нея, върна се при бойния си костюм и се напъха в него.

— Хайде! — рече той на Ендър.

Отидоха в спалното помещение. То бе празно, тъй като всички момчета бяха на вечеря. Всеки от двамата отиде до леглото си и си облече униформата. Ендър отиде до леглото на Динк и изчака за миг, докато Динк се приготви за тръгване.

— Защо ме изчака? — попита Динк.

— Не бях гладен.

— И така, сега стана ли ти ясно защо не съм командир?

Ендър си бе задавал този въпрос.

— Всъщност те ме повишаваха на два пъти, но аз отказвах.

Отказвал?

— Вземаха ми старото шкафче, и леглото, и чина, определяха ми командирска кабина и ми даваха армия. Но аз оставах в кабината само докато се откажат от намеренията си и ме върнат в нечия друга армия.

— Защо?

— Защото няма да им позволя да ми направят този номер. Сигурен съм, че ти вече си прогледнал в това блато, Ендър. Но ми се струва, че си още малък. Тези, другите армии, не са нашият истински противник. Истинският ни враг са учителите. Те ни карат да воюваме един срещу друг и да се мразим. Играта е всичко. Да побеждаваш, да побеждаваш и пак да побеждаваш. А това е едно нищо. Ние се изтрепваме, измисляме какво ли не, за да победим другия, а през цялото време дъртите копелета ни наблюдават, изучават ни, откриват слабите ни места и решават дали ни бива, или не. И за какво да ни бива? Бях шестгодишен, когато ме доведоха тук. Какво, по дяволите, знаех тогава? Те бяха тези, които решиха, че съм подходящ за програмата, но никой не ме попита дали програмата е подходяща за мен.

— И защо не си отиде у вас?

Динк изкриви устни в усмивка.

— Защото не мога да се откажа от играта. — Той подръпна плата на бойния си костюм, прострян върху леглото. — Защото обичам всичко това.

— Тогава защо да не станеш командир?

Динк разтърси глава.

— Никога. Виж как се отразява това на Розен. Момчето е лудо. Роуз дьо Ноуз. Спи тук, при нас, вместо в кабината си. Защо ли? Защото се страхува да остане сам, Ендър. Страх го е от тъмното.

— Роуз?

— Но те го направиха командир и той сега трябва да се държи като командир. А не знае какво прави. Побеждава, но това го плаши най-много от всичко, защото не знае защо побеждава, само дето подозира, че аз имам нещо общо с това. Всеки миг някой би могъл да открие, че Розен не е някой израелски генерал-магьосник, който може да спечели всяка битка. Той не знае защо трябва да печели или губи. Никой не знае.

— Но това не означава, че е луд, Динк.

— Знам. Ти си тук от една година и си мислиш, че тези хора са нормални. Да, но не са. Никой от нас не е. Свързвам се с библиотеката, осигурявам си книги за чина. Стари книги, защото те не ни позволяват да четем нищо ново. От тези книги обаче добих много прилична представа за децата и мога да ти кажа, че ние изобщо не сме деца. Децата могат да губят понякога и никой не се притеснява от това. Децата не служат в армии, не са командири, не се разпореждат с четирийсет други деца. Човек едва ли би могъл да върши това, без да полудее.

Ендър се опита да си припомни как изглеждаха другите деца в класа и в училището му, там, на Земята. Но единственият, за когото си спомняше, бе Стилсън.

— Имах брат. Съвсем нормално момче. Интересуваха го единствено момичетата. И пилотирането. Искаше да лети. Обичаше да играе на топка с другите момчета. Много изискана игра — стрелба с топка в обръчи, дриблиране по коридорите, докато охраната по спокойствието ни конфискуваше топката. Страшно весело си живеехме. Тъкмо ме учеше да дриблирам, когато ме взеха тук.

Ендър си спомни за собствения си брат, но споменът не му достави радост.

Динк изтълкува погрешно изражението на Ендър.

— Ти какво? Да, знам, тук никой не бива да говори за семейството си. Но нали всеки от нас е дошъл отнякъде? Нали ти е известно, че Военното училище не ни е създало. Военното училище не създава нищо. То само унищожава. А ние всички си спомняме различни неща за родния си дом. Може би не много приятни неща, но си спомняме, а после лъжем и се преструваме… Виж, Ендър, защо никой никога не говори за вкъщи? Не е ли това доказателство, че тази тема е много важна за всеки един от нас? И че никой не си признава, че… о, по дяволите!

— Не, всичко е наред — рече Ендър. — Просто си мислех за Валънтайн. Моята сестра.

— Не исках да те разстройвам.

— Няма нищо. Не мисля често за нея, защото винаги започвам да се чувствам… като сега.

— Точно така, ние никога не плачем. Господи, изобщо не съм се замислял за това. Тук никой никога не плаче. Ние наистина се опитваме да се държим като възрастни. Като бащите си. Обзалагам се, че приличаш на баща си. Обзалагам се, че той е така спокоен и преглъща всичко, докато накрая избухне и…

— Аз не приличам на баща си.

— Значи може би греша. Но вземи Бонсо, твоя бивш командир. Той е в напреднал стадий на мания за испанска чест. Не може да си позволи да изпита и най-малката слабост. Да бъдеш по-добър от него е истинска обида. Да си по-силен е все едно да му отрежеш тестисите. Ето защо те мрази, защото не показа, че страдаш, когато се опита да те накаже. Той те мрази заради това и наистина иска да те убие. Той е луд. Всички са луди.

— А ти не си ли?

— И аз ще полудея, дребосъче, но превъртя ли, ще се понеса сам-самин из залата и лудостта ми ще изтече от мен, ще попие в стените и няма да избие, докато не настъпят нови сражения и докато не започнат да се бухат в стените малки момчета, които да я смажат.

Ендър се усмихна.

— И ти ще полудееш — каза Динк. — Хайде да ходим да ядем.

— Възможно е да станеш командир и без да полудяваш. Може би като знаеш за лудостта, няма й да се дадеш.

— Няма да позволя на тези копелета да ме водят за носа, Ендър. Теб също са те набелязали и не очаквай да са много мили с теб. Виж само какво ти направиха досега.

— Не са ми направили нищо, освен че ме повишиха.

— И от това животът ти стана много весел, така ли?

Ендър се засмя и поклати глава.

— Излиза, че май си прав.

— Те си мислят, че си им в кърпа вързан. Не им се давай.

— Но нали затова съм тук — рече Ендър. — За да направят от мен онзи човек, който ще спаси света.

— Не е възможно все още да вярваш в това.

— Да вярвам в кое?

— В това, че бъгерите ни заплашват. Че трябва да се спасява светът. Слушай, Ендър, ако бъгерите трябваше да се върнат, за да ни унищожат, те отдавна щяха да са тук. Те няма да ни нападнат. Ние ги победихме и те се пръждосаха!

— Но видеофилмите…

— Всички те са от Първото и Второто нашествие. Баба ти, дядо ти още не са били родени, когато Мейзър Ракъм е разгромил бъгерите. Внимателно гледай филмите. Те са пълна измишльотина. Изобщо няма да има никаква война, просто ни будалкат.

— Но защо?

— Защото, докато хората се страхуват от бъгерите, МФ може да си запази властта, а докато МФ е на власт, определени страни могат да запазят своето господство. Но ти продължавай да гледаш видеофилмите, Ендър. Хората много скоро ще разберат истината за тази игра и ще започне гражданска война, която ще сложи край на всички игри. Това е истинската заплаха, Ендър, а не бъгерите. И когато тази война започне, ние с теб няма да бъдем приятели. Защото ти си американец, също като другите ни учители, а аз не съм.

Отидоха в трапезарията и вечеряха, като разговаряха за други неща. Но Ендър неволно продължаваше да мисли за казаното от Динк. Военното училище бе толкова изолирано, играта заемаше толкова важно място в съзнанието на децата, че Ендър бе забравил, че отвън има и друг свят. Испанска чест. Гражданска война. Политика. Военното училище бе едно наистина много малко място, нали?

Ендър обаче не споделяше заключенията на Динк. Бъгерите бяха реалност. Заплахата бе реална. МФ контролираше много неща, но не и видеофилмите и ефира. Поне не там, където Ендър бе отраснал. В родното място на Динк, в Холандия, при три поколения под руско господство, вероятно всичко се контролираше, но Ендър знаеше, че в Америка лъжите нямат дълъг живот. Ето защо той вярваше.

Вярваше, но семенцето на съмнението бе вече посято и от време на време пускаше по някое коренче. Това семенце промени всичко. То накара Ендър да се вслушва по-внимателно в онова, което хората искаха да кажат, а не в онова, което казваха. Накара го да поумнее.

 

 

На вечерната тренировка бяха дошли едва половината от момчетата.

— Къде е Бърнард? — попита Ендър.

Алей се ухили. Шен притвори очи с вид на човек, изпаднал в блажен размисъл.

— Не си ли чул? — попита друго момче, новобранец от групата на по-малките. — Говори се, че новобранец, който посещава твоите тренировки, няма да струва и пет пари, когато отиде в някоя армия. Говори се, че командирите изобщо не искат войници, които са осакатени от твоето обучение.

Ендър кимна.

— Но като разсъждавам — продължи новобранецът, — аз ще стана възможно най-добрият войник и всеки командир, който го бива, ще иска да ме вземе. Нали така?

— Точно така! — отсече решително Ендър.

Те се заловиха с тренировката. Половин час по-късно, тъкмо когато отработваха избягването на сблъсъци със замразени войници, в залата влязоха няколко командири в различни униформи. Те демонстративно започнаха да записват имена.

— Хей! — провикна се Алей. — Внимавайте да не ми запишете погрешно името!

На следващата вечер дойдоха още по-малко момчета. Сега Ендър научи какво е ставало — малките новобранци ги пердашели в банята или ги сполетявали най-различни беди в трапезарията и в игралната зала, или пък по-големите момчета им унищожавали файловете, преодолявайки примитивната защитна система на чиновете на новобранците.

— Тази вечер няма да има тренировка — каза Ендър.

— И защо, по дяволите? — запита Алей.

— Ще изчакаме няколко дни. Не искам някои от малките деца да пострадат.

— Ако прекъснем тренировките дори за една вечер, те ще си помислят, че могат да ни пробутват такива номера.

— Освен това — обади се Шен — ние не се страхуваме и изобщо не ни пука. Значи заради нас не бива да прекъсваш тренировките. Ние имаме нужда от тях, както и ти.

Ендър си спомни какво бе казал Динк. Съпоставена с големия свят, играта бе нещо съвсем маловажно. Защо тогава някой трябва да посвещава на тази глупава, толкова глупава игра, всяка вечер от своя живот?

— Ние и без това не научаваме кой знае колко — рече Ендър.

Той понечи да си тръгне.

— И теб ли успяха да сплашат? Да не са те наплескали в банята? Да не са ти напъхали главата в писоара? Да не са ти опирали пистолет о слепоочието?

— Не — отвърна Ендър, — не са.

— Все още ли си ми приятел? — сниши глас Алей.

— Да.

— Тогава и аз още съм ти приятел, Ендър. Оставам тук и ще тренирам с теб.

По-големите момчета отново дойдоха, но само няколко от тях бяха командири. Повечето бяха от две армии. Ендър мярна няколко с униформата на „Саламандър“. Имаше дори двама от „Плъх“. Този път не записваха имена. Но пък се подиграваха, подвикваха и се присмиваха, когато новобранците се опитваха да усвоят някои трудни умения с неукрепналите си мускули. Някои от момчетата започнаха да се засягат.

— Чуйте ги! — каза Ендър на останалите момчета. — Запомнете думите им. Ако някога ви се прииска да подлудите противника, изкрещете му в лицето точно тези гадости. Щом ги чуе, той ще извърши куп глупости, ще подлудее. Ние обаче не подлудяваме.

Шен обаче, взе идеята присърце и след всяка презрителна забележка от страна на по-големите момчета той организираше агитка от четирима новобранци, които по пет-шест пъти повтаряха на висок глас думите им. Когато започнаха да скандират подигравките като детски стихчета, някои от големите момчета се пуснаха от стената и се спуснаха да се бият.

Бойните костюми бяха предназначени за сражения с безвредни лъчи — но стигнеше ли се до юмручен бой при нулева гравитация, те не предпазваха кой знае колко и сериозно затрудняваха движенията. Половината от момчетата бяха замразени и не можеха да се бият, но втвърдените им костюми ги правеха по-полезни. Ендър набързо нареди на новобранците да се съберат в един ъгъл на залата. Големите момчета удвоиха подигравките, а някои от наредилите се край стената се отблъснаха, за да вземат и те участие в боя сега, когато виждаха, че групата на Ендър отстъпва.

Ендър и Алей решиха да запокитят един замразен войник в лицето на врага. Замразеният новобранец се понесе с главата напред и заби шлема си в гърдите на едно от по-големите момчета, което се улови за удареното място и зави от болка.

Подигравките секнаха. Останалите големи момчета също се спуснаха да участват в битката. Всъщност Ендър не хранеше големи надежди, че някое от момчетата му ще успее да се измъкне невредимо. Противникът обаче настъпваше хаотично и неорганизирано, те никога досега не бяха се сражавали заедно, докато момчетата от малката тренировъчна група на Ендър, макар и да бяха останали само дванайсет, се познаваха добре и знаеха как да действат задружно.

— Премини в нова! — изкрещя Ендър. Другите момчета се засмяха. Те се скупчиха в три групи, приклекнаха, долепили колене един до друг, и като се уловиха за ръце, образуваха малки звезди на фона на черната стена. — Ще ги заобиколим и ще се отправим към вратата! Тръгни!

При този сигнал трите звезди се разпръснаха, като всяко момче се отблъсна в различна посока, но под такъв ъгъл, че всеки, като се отблъснеше повторно, можеше да се насочи към вратата. И тъй като всички противници се намираха в средата на залата, където бе много по-трудно да се промени курсът, това се оказа една много лесна за изпълнение маневра.

Ендър бе поел такъв курс, че да може да се срещне със замразения войник, който току-що бе използвал като снаряд. Момчето не бе вече замразено и се остави Ендър да го улови и тласне по посока на вратата. За нещастие естественият резултат от тази маневра бе, че Ендър се отправи в обратна посока и при това с много малка скорост. Единствен той от цялата си група се носеше толкова бавно, и то към дъното на залата, където се събираха големите момчета. Извърна се и успя да види, че всички негови войници са в безопасност, струпали се край срещуположната стена.

През това време разгневените и неорганизирани противници го бяха вече забелязали. Ендър изчисли в кой момент ще стигне до стената, за да може да се отблъсне отново. Нямаше да е много скоро. Няколко противници вече поеха към него. Ендър объркан съзря сред тях физиономията на Стилсън. После разтърси глава и разбра, че е сгрешил. Въпреки всичко ситуацията бе същата, само че този път другите нямаше да изчакат търпеливо спорът да се уреди в едноличен бой. Доколкото Ендър знаеше, сред атакуващите нямаше водач, а и всички бяха много по-яки от него.

В индивидуалния боен курс той все пак бе понаучил някои неща за преместването на центъра на тежестта и за физиката на движещите се предмети. При сраженията в бойната зала никога не се стигаше до ръкопашен бой — човек винаги се сблъскваше с противник, който е замразен. Така че през малкото секунди, с които разполагаше, Ендър се опита да заеме такава позиция, че да посрещне гостите си.

За щастие те знаеха колкото него за ръкопашния бой при нулева гравитация и малцината, които се опитаха да го ударят с юмрук, установиха, че това е почти безсмислено, тъй като телата им политаха назад със същата бързина, с каквато юмрукът им се стрелваше напред. Доколкото Ендър забеляза обаче, някои от групата бяха замислили да чупят кости. Но той не възнамеряваше да участва в изпълнението на този им замисъл.

Улови единия от нападателите за лакътя и го блъсна с всичка сила. Тази маневра изстреля Ендър извън обсега на останалите участници в първата яростна атака, макар че тя изобщо не го приближи към вратата.

— Останете по местата си! — извика той на приятелите си, които очевидно се подреждаха, за да дойдат и го спасят. — Стойте там!

Някой улови Ендър за глезена. Здравата хватка му осигури известно равновесие, той успя да се отблъсне, стъпвайки рязко с крак върху ухото и рамото на другото момче, което изпищя и го пусна. Ако момчето го бе пуснало точно когато Ендър се отблъсна, болката му щеше да бъде много по-слаба и щеше да даде възможност на Ендър да използва по-успешно тази маневра. Вместо това момчето упорито го бе държало за крака. Сега ухото му бе отпрано и из въздуха се носеха пръски кръв, а от цялата тази история скоростта на Ендър съвсем намаля.

Ето че отново го правя, помисли си Ендър. Отново причинявам болка на хората, за да спася собствената си кожа. Защо не ме оставят на мира, за да не се налага да им причинявам болка?

Сега други три момчета се приближаваха към него и този път те действаха съгласувано. Само че, за да успеят да му сторят нещо, трябваше първо да го уловят. Ендър бързо зае такова положение, че двама да го уловят за краката, а ръцете му да останат свободни, за да се справи с третия.

Те, естествено, се уловиха на въдицата. Ендър сграбчи за раменете третото момче, рязко го дръпна нагоре и заби шлем в лицето му. Нов писък и кървав душ. Другите две момчета извиваха с всичка сила краката му. Ендър запрати момчето с разкървавения нос към единия от тях, те се сблъскаха и единият крак на Ендър бе освободен. Сега бе проста работа да използва хватката на другото момче, за да възстанови равновесието си, да го ритне здравата в слабините и да се отблъсне по посока на вратата. Отблъскването му не бе от най-сполучливите, така че и скоростта му не бе нещо особено, но това нямаше значение. Никой не го преследваше.

Той стигна до приятелите си, застанали до портала. Те го уловиха и поведоха към коридора. Смееха се и го потупваха закачливо:

— Непослушко такъв! — нареждаха те. — Пъзльо такъв! Шемет такъв!

— За днес приключихме — съобщи Ендър.

— Те утре ще дойдат пак — обади се Шен.

— Това няма да им донесе нищо хубаво — рече Ендър. — Ако дойдат без бойни костюми, ще им направим същия номер. Ако дойдат с костюми — ще ги замразим.

— Освен това — намеси се Алей — учителите няма да допуснат да се случи такова нещо.

Ендър си спомни какво бе казал Динк и се запита дали Алей наистина няма право.

— Ей, Ендър! — изкрещя едно от големите момчета, когато Ендър напускаше бойната зала. — Ти си нищожество. И ще си останеш нищожество.

— Това е бившият ми командир Бонсо — рече Ендър. — Имам чувството, че не ме обича.

Още същата вечер Ендър прегледа на чина си рапортите на дежурните. Четири момчета бяха потърсили медицинска помощ. Едно с натъртени ребра, друго с контузия на тестисите, трето с отпрано ухо и едно със счупен нос и разклатен зъб. Причината за нараняването бе една и съща:

НЕВОЛНО СБЛЪСКВАНЕ ПРИ НУЛЕВА ГРАВИТАЦИЯ

Щом преподавателите бяха допуснали станалото да бъде отразено в официалния рапорт по този начин, те очевидно не възнамеряваха да накажат никого за неприятното малко стълкновение в бойната зала. Наистина ли нищо не се канеха да предприемат? Наистина ли не им пукаше какво става в това училище?

И тъй като се бе върнал в спалното помещение по-рано от обикновеното, Ендър включи чина си, за да поиграе на фантастичната игра. Доста време бе минало, откакто бе играл за последен път. По тази причина играта не започна оттам, откъдето бе прекъснал. Започна от трупа на Великана. Само че сега бе много трудно да разпознае човек, че това е труп, освен ако не застане отдалеч и не го огледа много внимателно. Трупът се бе превърнал в могила, обрасла с трева и пълзящи растения. Белееше се само челната кост, подобно на варовикова скала, която се подава от тъжна, обрулена планина.

Ендър не възнамеряваше да се бие отново с децата-вълци, но за неговата изненада те не бяха там. Вероятно убити веднъж, те изчезваха завинаги. Това мъничко го натъжи.

Започна да си проправя път под земята, през тунелите, към издатината в скалата, от която се виждаше красивата гора. Отново се хвърли надолу, облакът отново го улови и отнесе в кулата на замъка.

Змията отново започна да се разплита от килимчето, само че този път Ендър не се поколеба. Пъхна главата й под крака си и с все сила я настъпи. Тя се гърчеше и извиваше, но в отговор Ендър я размазваше все по-ожесточено о каменния под. Накрая змията притихна. Ендър я вдигна и разтърси, докато тя се разплете докрай и шарката от килимчето изчезна. После, повлякъл змията след себе си, той започна да търси изход.

Вместо изход намери огледало. И в огледалото видя лице, което лесно разпозна. Беше Питър със струйка кръв по брадичката и една змийска опашка, която се подаваше от ъгълчето на устата му.

Ендър извика и отблъсна чина от себе си. Неколцината в помещението се разтревожиха от вида му, но той се извини и им каза, че всичко е наред. Те се разотидоха. Отново впи очи в чина. Фигурката му бе все още там и се взираше в огледалото. Опита се да надигне някои от мебелите, за да счупи огледалото, но нищо в стаята не помръдваше от мястото си. Огледалото също не можеше да се откачи от стената. Накрая Ендър запрати змията в него. Огледалото се разби, като остави след себе си дупка в стената. От дупката изпълзяха десетина змийчета, които бързо започнаха да кълват фигурката на Ендър. Като ги отскубваше трескаво от себе си, фигурката се сгърчи и умря сред живо кълбо от змийчета.

Екранът угасна и на него се появиха думите:

ЩЕ ИГРАЕТЕ ЛИ ПОВТОРНО?

Ендър заяви, че приключва, и прибра чина.

На следващия ден няколко командири дойдоха при Ендър, а други изпратиха войници, за да му кажат да не се безпокои: повечето от тях намирали извънредните тренировки за отлична идея и той не трябвало да ги прекратява. И за да са сигурни, че никой няма да му досажда, те изпращаха по няколко от по-големите си войници, които се нуждаеха от допълнителни тренировки, за да работят с него.

— Новодошлите не отстъпват по сила на бъгерите, които те нападнаха снощи. И онези хубавичко ще си помислят, преди да решат да нападнат пак.

Вместо десетина момчета тази вечер имаше четирийсет и пет, повече от една армия, и дали заради присъствието на по-големите момчета на страната на Ендър, или заради това, че ги бяха понатупали добре предишната вечер, нито един от нападателите не се появи.

Ендър не се върна към фантастичната игра. Но тя продължи да живее в сънищата му. Той си спомняше какво почувства, когато уби змията, как я стъпка на пода, как отпра ухото на онова момче, как преби Стилсън, как счупи ръката на Бърнард. А после ставаше, повлякъл трупа на врага, и намираше физиономията на Питър, която го гледаше втренчено от огледалото. Тази игра знае прекалено много за мен. Тази игра си служи с дебели лъжи. Аз не съм Питър. Аз не нося в сърцето си желанието за убийство.

А после идваше и най-големият страх, че наистина е убиец, само че много по-ловък от Питър, и че именно тази му черта най-много допада на преподавателите. Защото за войните с бъгерите те се нуждаят именно от убийци. Защото са им потребни хора, които да могат да размажат в праха физиономията на противника и да оплескат всичко наоколо с кръвта му.

Е добре, аз съм човекът, който ви трябва. Аз съм гадното копеле, което искахте. Аз съм вашето оръдие и какво от това, че мразя именно онази част от себе си, която най-много ви е необходима? Какво от това, че когато змийчетата ме убиха в играта, аз не се възпротивих, а бях дори доволен?