Орсън Скот Кард
Играта на Ендър (5)

Глава четвърта
Пътуването

— При Ендър равновесието трябва да е много точно. Трябва да го държим в изолация, но така, че да запази творческите си способности, защото в противен случай ще възприеме тукашната система и тогава ще го загубим. В същото време трябва на всяка цена да съхраним дарбата му на водач.

— Щом заслужи ранг, ще бъде водач.

— Не е толкова просто. Мейзър Ракъм успешно командваше малкия си флот и победи. Но докато тази война започне, нещата ще станат прекалено сложни дори и за гений. Имаме твърде много малки кораби. Работата с подчинените му трябва да върви като по вода.

— Ясно. Значи ще се наложи да бъде едновременно и гениален, и любезен.

— Не и любезен. Един любезен командир би ни натикал до един в ръцете на бъгерите.

— Значи ще го поставиш в изолация.

— Ще го изолирам от останалите момчета още преди да пристигнем в Училището.

— Не се и съмнявам. Очаквам завръщането ти. Изгледах записите с пердаха на малкия Стилсън. Момчето, което ни водиш, в никакъв случай не е „сладко детенце“.

— Тук грешиш. Той е дори още по-сладък. Но не се притеснявай. Ще го направим на бърза ръка горчив.

— Понякога си мисля, че ти доставя удоволствие да пречупваш тези малки гении и да ги кълцаш на парчета.

— Това е цяло изкуство и то не крие за мен никакви тайни. Но чак да ми доставя удоволствие? Е, може и да е така. Но като си съберат парчетата и отново ги подредят, стават по-свестни.

— Ти си чудовище.

— Благодаря. Това означава ли повишение в чин?

— Само медал. Бюджетът не е бездънна яма.

Казват, че безтегловността може да причини дезориентация, особено при децата, чиято способност за ориентиране не е още много укрепнала. Дезориентацията обаче споходи Ендър още преди да се раздели със земната гравитация. Преди още да започне изстрелването на совалката.

В набора на Ендър имаше още деветнайсет момчета. Те слязоха един по един от автобуса и в същия ред се качиха на асансьора. Разговаряха, шегуваха се, перчеха се и се смееха. Ендър не продумваше. Забеляза как Граф и останалите офицери ги наблюдават. Как анализират. Всяка наша постъпка или дума им говори по нещо, осъзна Ендър. Нека се смеят. Аз няма да се смея.

Позамисли се върху идеята да се опита да се държи като останалите момчета. Но не си спомняше никакви вицове, а и нито един от техните не му беше смешен. Откъде ли бликаше смехът им? Ендър не можеше да намери такова изворче у себе си. Той се боеше и страхът го правеше сериозен.

Облякоха го в униформа — цял гащеризон — и му се струваше нелепо, че около кръста си няма колан. Облечен така, имаше чувството, че е безформен и гол. Бръмчаха телевизионни камери, кацнали като птици върху раменете на приведени и дебнещи мъже. Мъжете крачеха бавно, с котешка походка, за да предпазят камерите от сътресения. Ендър се улови, че и той се движи със същата походка.

Представи си, че му вземат интервю за телевизията.

Репортерът го пита: Как се чувствате, г-н Уигин?

Всъщност напълно добре, като изключим това, че съм гладен.

Репортерът: Гладен ли?

О, да, не ни е разрешено да се храним двайсет часа преди полета.

Репортерът: Колко интересно, никога не съм знаел това.

Всъщност всички до един сме доста гладни.

И по време на цялото интервю Ендър и телевизионният журналист ще следват с дълги плавни крачки оператора. На Ендър за пръв път му се прииска да се засмее. Той се усмихна. Момчетата край него тъкмо се смееха на нещо друго. Сега си мислят, че се смея на вица им, рече си Ендър. Но аз се смея на нещо много по-забавно.

— Трябва да се покатерите нагоре по стълбата един по един — нареди офицерът. — Щом стигнете до пътечка с празни кресла от двете страни, всеки да заеме по едно кресло. Места до прозорците няма.

Това бе шега. Другите момчета се засмяха.

Ендър бе към края на редицата, но не бе последен. Телевизионните камери не преставаха да бръмчат. Дали Валънтайн ще ме види как влизам в совалката? Хрумна му да й махне с ръка, да изтича при оператора и да му каже: „Дали може да кажа сбогом на Валънтайн?“ Той не знаеше, че направи ли това, лентата ще бъде изрязана от цензурата, защото момчетата, удостоени с честта да бъдат приети във Военното училище, трябваше да бъдат до един герои. Те не биваше да тъгуват по никого. Ендър не знаеше, че съществува цензура, но знаеше, че няма да е правилно да се втурне към камерите.

Той се изкачи по късия трап към шлюза на совалката. Забеляза, че стената отдясно е застлана като под. Ето оттук започваше дезориентацията. В мига, когато взе стената за под, у него се появи усещането, че върви по стена. Стъпи на стълбата и забеляза, че отвесната повърхност зад нея също е застлана като под. Аз се катеря по пода. Прихващам се с дясната ръка, после с лявата, пак с дясната, стъпка по стъпка.

А след това, за разнообразие, си представи на шега, че се катери надолу по стената. Почти мигновено успя да убеди съзнанието си в това. Озова се седнал в креслото, с пръсти впити в тапицерията, въпреки че гравитацията го дърпаше здраво към седалката.

Другите момчета се подрусваха в креслата си, удряха се, блъскаха се и крещяха. Ендър внимателно намери коланите и разбра как се закопчават около чатала, кръста и раменете. Представи си как корабът виси надолу с носа и как исполинските пръсти на гравитацията ги държат здраво на едно място. Но ние ще се измъкнем, помисли си той. Ще се измъкнем от прегръдката на тази планета.

Той нямаше сега представа за значението на тази прегръдка. По-късно обаче щеше да си спомни, че още преди да напусне Земята, той си е помислил за нея като за планета, планета като всички останали, а не като за неговата родна планета.

— О, вече си успял да разбереш как се закопчават! — рече Граф. Той стоеше на стълбата.

— С нас ли идвате? — попита Ендър.

— Обикновено не слизам за набирането на нови курсанти — отвърна Граф. — Аз съм нещо като завеждащ там горе. Административният началник на Училището. Нещо подобно на директор. Казаха ми, че трябва да се върна, ако не искам да загубя работата си. — Той се усмихна.

Ендър му отвърна с усмивка. Присъствието на Граф му действаше успокоително. Граф беше добър. И беше директор на Военното училище. Ендър се поотпусна. Там щеше да има приятел.

Закопчаха коланите на онези момчета, които, за разлика от Ендър, не бяха успели да го направят сами. После мина цял час, докато един телевизор в предната част на кабината не ги запозна с полета на совалката, с историята на космическите полети и с вероятното бъдеще на курсантите като пилоти на междузвездните кораби на МФ. Много досадно. Ендър бе гледал и друг път подобни филми.

Само че не бе лежал пристегнат с колани в кресло в кабината на совалка. Увиснал с главата надолу от търбуха на Земята.

Изстрелването протече нормално. Беше мъничко страшно. Внезапен силен удар и лека паника, че това може да се окаже първото неуспешно изстрелване в историята на совалката. Филмите не бяха обяснили за натиска, който щеше да изпита човек, легнал възнак в мекото кресло. После всичко свърши и той наистина увисна на коланите, без абсолютно никаква гравитация.

Но тъй като бе вече възвърнал чувството си за ориентация, Ендър не се изненада, когато Граф се изкачи по стълбата заднешком, все едно че слизаше надолу, към предната част на совалката. Нито пък се разтревожи, когато Граф подпъхна ходила под една от напречните пръчки и като се отблъсна с ръце, се изправи с плавен скок на крака, все едно, че се намираше в най-обикновен самолет. Възвръщането на чувството за ориентация се оказа прекалено трудно за някои. На едно момче му призля. Ендър едва сега разбра защо им бяха забранили да се хранят двайсет часа преди полета. Да повръщаш при нулева гравитация не би било много забавно.

Ендър обаче се забавляваше неимоверно с гравитационната акробатика на Граф. И той я пришпори с въображението си, като си представи, че стърчи от стената. Гравитацията можеше да се проявява в каквато посока си иска. Мога да накарам Граф да направи челна стойка, без той да има и представа за това.

— Какво ти е толкова смешно, Уигин?

Гласът на Граф бе рязък и гневен. Къде сгреших, помисли си Ендър. Да не би да се изсмях на глас?

— Зададох ти въпрос, войнико! — излая Граф.

О, да! Това е началото на обичайната военна подготовка. Ендър бе гледал няколко военни филма по телевизията и в тях винаги крещяха неистово в началото, преди войникът и офицерът да станат добри приятели.

— Тъй вярно, сър! — отвърна Ендър.

— Тогава ми отговори!

— Представих си ви увиснал с главата надолу. Стори ми се смешно.

Сега, когато Граф го гледаше мрачно, това прозвуча нелепо.

— Може на теб да ти се е сторило смешно. Но дали ще е смешно и на друг някой?

Разнесоха се приглушени отрицателни отговори.

— Е, и защо не ви е смешно? — Граф ги изгледа с презрение. — Празноглавци, това сме взели в този набор. Глупави малки хапльовци. Само един от вас имаше достатъчно ум, за да разбере, че при нулева гравитация посоките са такива, каквито си ги представяш. Ясно ли ти е това, Шафтс?

Момчето кимна.

— Не, не ти е ясно. Разбира се, че не ти е ясно. Ти си не само глупак, но и лъжец. Тук има само едно момче, чийто ум е на мястото си, и това е Ендър Уигин. Хубавичко го вижте, момченца. Той ще е вече командир, докато вие все още ще се валяте в пеленките си. Защото той умее да мисли при нулева гравитация, а вие можете само да се перчите.

Действието не се развиваше по обичайния за филмите сценарии начин. Граф трябваше да се заяжда с него, а не да го сочи за пример. В началото трябваше да са противници, за да станат по-късно приятели.

— Повечето от вас ще се „простудят“. Свикнете с тази мисъл, момчета. Повечето от вас ще отидат накрая в Бойното училище, защото няма да ви стигне умът да пилотирате междузвездни кораби. Ползата от повечето от вас няма да покрие и пътните ви разходи до Военното училище, защото ще се окаже, че не притежавате необходимите данни. Някои от вас може и да успеят. Някои от вас може и да се окажат от полза за човечеството. Но не залагайте много на това. Аз залагам само на един от вас.

Неочаквано Граф направи задно салто, улови се с ръце за стълбата, а после залюля крака и изопна тяло. Ако подът бе отдолу, това би било ръчна стойка. Ако подът бе отгоре, това би било вис. Като се прихващаше плавно с ръце, той се придвижи по пътечката до креслото си.

— Както излиза от казаното, ти си успелият сред нас — прошепна момчето до него.

Ендър поклати глава.

— Ооо, дори не благоволяваш да отговориш — рече момчето.

— Не съм го молил да наговори всичко това — прошепна Ендър.

Той усети остра болка по темето си. Последва я друга. Зад гърба му се разнесе кикот. Момчето в креслото отзад бе, изглежда, разкопчало коланите си. Нов удар по главата. Махни се, помисли си Ендър. Нищо не съм ти направил.

Отново удар по главата. Отново кикот. Граф не виждаше ли? Нямаше ли да сложи край на това? Още един удар. По-силен. Наистина го заболя. Къде беше Граф?

После всичко му стана ясно. Граф нарочно бе постъпил така. Това бе по-лошо и от малтретирането във филмите. Когато сержантът издевателства над теб, другите започват да те харесват повече. Но когато офицерът показва предпочитания към теб, останалите те намразват.

— Ей, лайнар такъв — долетя шепот отзад. Отново го удариха по главата. — Как ти хареса това, а? Ей, умнико, още ли ти е смешно? — Нов удар, толкова силен, че Ендър тихо простена от болка.

Щом Граф умишлено го възхваляваше, помощ не можеше да очаква от никого, освен от себе си. Изчака, преценявайки кога ще му нанесат следващия удар. Ето сега, рече си той. И наистина ударът не закъсня. Заболя го, но Ендър вече се опитваше да отгатне кога ще нанесат следващия удар. Ето сега. И наистина точно навреме. Пипнах ли те, помисли си Ендър.

Тъкмо когато момчето замахваше, за да му нанесе поредния удар, Ендър се пресегна с две ръце, сграбчи го за китката и го дръпна с всичка сила.

При наличието на гравитация момчето щеше да се блъсне в облегалката на креслото на Ендър и да си натърти гръдния кош. При нулева гравитация обаче той прелетя над креслото и пое нагоре, към тавана. Ендър не бе очаквал това. Той дори и не подозираше доколко нулевата гравитация може да увеличи силата на едно дете дори. Момчето се понесе из въздуха, удари се о тавана, после се отправи надолу и се блъсна в едно от момчетата, полетя по пътеката между креслата, размахал неистово ръце, докато се заби с писък в корпуса на предната част на кабината, при което лявата му ръка пое изцяло удара.

Всичко това стана само за няколко секунди. Граф бе вече там, сграбчил момчето. Ловко го свали и изтласка по пътечката към другия мъж.

— Лявата ръка. Сигурно е счупена — рече той.

Само след секунди на момчето бе дадена упойка и докато то си лежеше спокойно във въздуха, офицерът шинира ръката му.

На Ендър му се повдигаше. Той само бе искал да улови ръката на момчето. Не, не е истина, бе искал да му причини болка и го бе дръпнал с всичка сила. Не бе искал да го направи толкова явно, но момчето бе изпитало точно такава болка, каквато Ендър бе искал да му причини. Нулевата гравитация го бе подвела, това е всичко. Аз съм същият като Питър. Абсолютно същият. Ендър се ненавиждаше.

Граф остана в предната част на кабината.

— Толкова бавно ли загрявате? Не успяхте ли да набиете в хилавите си мозъци един-единствен факт? Взехме ви на този полет, за да станете войници. В досегашните си училища, както и в досегашните си семейства, може да сте били и първенци, може да сте били издръжливи, може да сте били и умни. Ние обаче пресяхме най-доброто от най-доброто и тези най-добри деца са тук. И като ви казвам, че Ендър Уигин е най-добрият в този набор, вземете, че го проумейте, празноглавци. Нямайте вземане-даване с него! Във Военното училище и преди са загивали малки момчета. Ясно ли се изразих?

До края на полета в кабината цареше тишина. Момчето, което седеше до Ендър, педантично внимаваше да не се докосне до него.

Аз не съм убиец, мислено си повтаряше отново и отново Ендър. Аз не съм Питър. Каквито и да ги говорите, никога не бих убил. Не и аз. Само се защитавах. Проявих търпение. Не съм такъв, какъвто той ме изкарва.

Глас по високоговорителя им съобщи, че наближават Училището. За двайсет минути успяха да убият скоростта и да пристанат. Ендър се тътреше зад останалите. А и на тях им се искаше да го оставят последен сега, когато се катереха нагоре в посока, която при качването им беше надолу. Граф изчакваше в края на ръкава, който водеше от совалката право в центъра на Военното училище.

— Добре ли мина полетът, Ендър? — попита весело Граф.

— Мислех, че сте ми приятел. — Гласът на Ендър, пряко волята му, потреперваше.

— Кое ти е дало основание да мислиш така, Ендър? — доби учуден вид Граф.

— Защото вие… Защото ми говорехте дружелюбно и честно… не ме излъгахте.

— Няма да те излъжа и сега — рече Граф. — Моята задача не е да завързвам приятелства. Задачата ми е да създавам най-добрите воини на света. Имаме нужда от един Наполеон. От един Александър Велики. Само че Наполеон е загубил накрая, а Александър е живял бурно и е умрял млад. Имаме нужда от един Юлий Цезар, само че той се е превърнал в диктатор и това го е погубило. Задачата ми е да създам този воин, както и всички мъже и жени, от чиято помощ той ще има нужда. Никъде не е казано, че трябва да се сприятелявам с деца.

— Ти ги накара да ме намразят.

— Е, и? Какво смяташ да правиш сега? Да се свреш в някой ъгъл ли? Или да започнеш да ги целуваш по дупетата, за да те обикнат отново? Има само едно нещо, което може да ги накара да спрат да те мразят. И то е да бъдеш толкова добър в онова, което правиш, че те да са принудени да се съобразяват с теб. Казах им, че си най-добрият. И най-добре ще е наистина да бъдеш.

— А ако не мога?

— Тогава ще стане зле. Виж, Ендър, наистина съжалявам, ако се чувстваш самотен или ако те е страх. Но там горе, в космоса, дебнат бъгерите. Десет милиарда, сто милиарда, милион милиарда бъгери, доколкото ни е известно. С не по-малко кораби, доколкото ни е известно. С оръжия, чиято тайна не можем да разгадаем. И готовност да използват тези оръжия, за да ни унищожат. В опасност е не светът, Ендър. А ние. Човечеството. А човечеството не иска да загине. Ние сме еволюирали като биологичен вид, за да оцелеем. И сме го постигнали чрез непрекъснат подбор, така че накрая на няколко поколения се е раждал по някой гений. Човекът, който е изобретил колелото. И електричеството. И космическия полет. Човекът, който е построил града и е създал нацията и империята. Знаеш ли какво представляват тези неща?

Ендър си мислеше, че знае, но не бе много сигурен и не каза нищо.

— Не. Разбира се, че не знаеш. Ето защо ще ти го кажа направо. Човешките същества губят свободата си само когато човечеството има нужда от тях. Може би човечеството има нужда от теб. За да постигне някаква цел. Мисля, че човечеството има нужда от мен — да открия за какво те бива теб. Може да се наложи и двамата да извършим презрени дела, Ендър, но ако човечеството оцелее, можем да смятаме, че като оръдия сме си свършили добре работата.

— И това ли ще сме само? Оръдия?

— Човешките същества са само оръдия, които другите използват, за да ни помогнат да оцелеем.

— Това е лъжа.

— Не е. Това е просто половината истина. За другата половина можеш да се тревожиш след като спечелим тази война.

— Тя ще е свършила, преди да порасна — рече Ендър.

— Надявам се да не си прав — отвърна Граф. — Между другото това, че разговаряш сега с мен, съвсем няма да ти е от полза. Другите момчета сигурно си казват, че драгият Ендър Уигин е останал назад, за да се подмазва на Граф. Ако се разчуе, че си човек на учителите, смятай, че си се „простудил“.

С други думи махай се и ме остави на мира.

— Сбогом — рече Ендър и като се прихващаше с ръце по стълбата, пое в посоката, в която бяха изчезнали другите момчета.

Граф го наблюдаваше как се отдалечава.

— Това ли е момчето? — попита един от учителите, застанал редом с него.

— Бог знае — отвърна Граф. — Ако не е Ендър, то най-добре ще е сам Бог да ни се яви тук.

— Може да се окаже, че никое от тях не е момчето, което ни трябва — продължи учителят.

— Може би. Но в такъв случай, Андерсън, Бог, според мен, е бъгер. Можеш да цитираш какво съм казал.

— И ще го направя.

Те поседяха в мълчание.

— Андерсън.

— Ммм.

— Детето греши. Аз наистина съм негов приятел.

— Знам.

— Той е чист. До дъното на душата си. И е добър.

— Четох рапортите.

— Андерсън, помисли си само какво ще направим от него.

— Ще направим от него най-добрия военен командир за всички времена — рече дръзко Андерсън.

— И после ще поставим съдбата на света върху плещите му. За негово добро се моля да не е той момчето, което ни трябва. Истина ти казвам.

— Я по-весело! Бъгерите може да ни изтрепят, преди Ендър да се е дипломирал.

Граф се усмихна.

— Прав си. Ето че ми стана по-добре.