Орсън Скот Кард
Играта на Ендър (12)

Глава единайсета
Veni vidi vici

— Сигурно не говориш сериозно за програмата на сраженията.

— Напротив.

— Но армията му е сформирана едва преди три седмици и половина.

— Вече ти казах. Направихме няколко компютърни симулации по отношение на вероятните резултати. Ето какви са оценките на компютъра за онова, което ще постигне Ендър.

— Ние искаме да го обучаваме, а не да му причиним психически срив.

— Компютърът го познава по-добре от нас.

— Компютърът не е от милостивите.

— Ако искаше да си милостив, трябваше да отидеш в манастир.

— Искаш да кажеш, че това не е манастир, така ли?

— Това е най-добрият вариант и за Ендър. Така ще раздвижим истинските му възможности.

— Смятах, че ще му дадем две години като командир. Обикновено по програма след първите три месеца им планираме по едно сражение на всеки две седмици. Предложението ти е малко крайно.

— Разполагаме ли наистина с две години, за да му ги дадем?

— Да, знам. Представям си го Ендър след година. Ще е напълно изтощен и изчерпан, защото е бил тласнат много по-далеч, дотам, докъдето никой друг човек не би могъл да стигне.

— Най-важното задание, което дадохме на компютъра, бе субектът да остане годен за работа след тренировъчната програма.

— Е, всъщност, ако наистина остане годен…

— Виж какво, полковник Граф, ако си спомняш, ти бе човекът, който ме накара да изготвя тази програма, въпреки протестите ми.

— Така е. Прав си. Не трябваше да те товаря с моята съвест. Но моята страст да жертвам малки деца, за да спася човечеството, е поохладняла. Полемархът е бил на посещение при Хегемона. Изглежда, руското разузнаване се е разтревожило, че някои от активните граждани вече разискват по информационните мрежи как Америка да използва МФ, за да разруши Варшавския договор веднага щом бъгерите бъдат победени.

— Тази работа ми изглежда недоносче.

— Както и налудничава. Свободното слово е едно нещо, но да се излага на опасност Лигата, и то заради националистическо съперничество… И точно заради такива хора — късогледи, вредни самоубийци, ние тласкаме Ендър към ръба на човешката издръжливост.

— Мисля, че ти подценяваш Ендър.

— Но аз се опасявам, че подценявам и глупостта на останалата част от човечеството. Абсолютно сигурни ли сме, че трябва да спечелим тази война?

— Сър, тези думи звучат като предателство.

— Това беше черен хумор.

— Не беше смешно. Когато става въпрос за бъгерите, нищо…

— Нищо не е смешно, знам.

 

Ендър Уигин лежеше в леглото си и се взираше в тавана. Откакто бе станал командир, изобщо не спеше повече от пет часа на денонощие. Но тук гасяха осветлението в 22:00 и го пускаха чак в 06:00 часа. Понякога работеше с чина си, напрягайки очи да разчете бледия дисплей. Най-често обаче се взираше в невидимия таван и си мислеше.

Или преподавателите бяха прекалено снизходителни към него, или той бе по-добър командир, отколкото си мислеше, че е. Ветераните от разнородната му армия, които изобщо не се бяха проявявали в предишните си армии, се превръщаха сега в отлични водачи. Дотолкова ги биваше, че вместо обичайните четири взвода, той направи пет, всеки с по един взводен командир и по един заместник. Всеки ветеран имаше командирски пост. Провеждаше занятията на армията с взводове от по осем души и подвзводове от по четирима човека, така че на армията му можеха да се възложат по десет различни задачи, които да се изпълняват едновременно. Никоя армия досега не беше разчленявана на толкова малки звена, но и Ендър не възнамеряваше да прави нещо, което е било вече правено. Повечето армии провеждаха масови маневри и демонстрираха стратегически умения. При Ендър нямаше такива работи. Той обучаваше взводните си командири да използват най-пълноценно малките си бойни единици при постигането на конкретни цели. Без подкрепления, самостоятелно, по собствена инициатива. След първата седмица той провеждаше показни битки в залата за тренировки — ожесточени сражения, които довеждаха всички до пълно изтощение. Но Ендър знаеше, че макар и тренирала по-малко от месец, неговата армия имаше сила да стане най-добрата бойна група, която някога бе играла играта.

Каква част от всичко това бе планирано от преподавателите? Знаеха ли те, че му дават малко известни, но отлични момчета? Дали му бяха дали тези трийсет новобранци, много от които под възрастовия минимум, защото знаеха, че малките момчета схващат и мислят по-бързо? Или всяка група би могла да постигне това с командир, който знае какво иска от армията си и знае как да я подготви, за да го постигне?

Този въпрос не му даваше мира, защото не бе сигурен дали оправдава, или не очакванията им.

Беше сигурен само в това, че жадува за битка. На повечето армии им бяха нужни три месеца, защото трябваше да заучат десетки шаблонни строеви положения. А ние сме вече готови. Дайте ни сражение.

Вратата се отвори. Ендър се ослуша. Провлачена стъпка. Вратата се затвори.

Той стана и пропълзя два метра до вратата. Там имаше някакво листче. Нямаше как да го прочете, разбира се, но знаеше съдържанието му. Сражение. Колко мило от тяхна страна. Пожелах си го и те изпълниха желанието ми.

Ендър бе вече облечен в бойния костюм на армия „Дракон“, когато включиха осветлението. Той незабавно хукна по коридора и в 06:01 бе пред вратата на помещението на своята армия.

— В 07:00 часа ще имаме сражение с армия „Заек“. Искам да загреем в условията на гравитацията и да се приготвим за боя. Събличайте се и тръгвайте към гимнастическия салон. Донесете си и бойните костюми, защото оттам ще отидем направо в бойната зала.

— Няма ли да закусим?

— Не искам да се повръща в бойната зала.

— Не може ли поне да пуснем по една вода?

— Може, но не повече от десет литра.

Момчетата се засмяха. Онези, които не спяха голи, се съблякоха, всеки нарами бойния си костюм и се втурна след Ендър по коридорите към гимнастическия салон. Прекара ги два пъти на бягането с препятствия, после ги раздели на групи, които минаха поред на батута, на земна и халки.

— Не се изморявайте много, само се разсънете.

Не биваше да се притеснява, че ще се изтощят. Те бяха в добра форма, леки и подвижни, а в добавка и развълнувани от предстоящата битка. Неколцина от тях спонтанно се сборичкаха — очакваното сражение най-неочаквано превърна гимнастическия салон от скучно в най-забавно място. Тяхната увереност бе онази върховна увереност на хора, които никога не са участвали в подобна битка, но са убедени, че са готови за нея. Добре де, и защо да не си мислят така? Те наистина са готови. Както и аз.

В 06:40 им нареди да се облекат. Докато се обличаха, поговори с взводните командири и заместниците им.

— Армия „Заек“ се състои предимно от ветерани, а Карн Карби им стана командир едва преди пет месеца, но откакто е там, нито веднъж не съм се сражавал с тях. Той беше много добър като войник, а армия „Заек“ винаги е заемала достойно място в класациите. Но очаквам да видя заучени строеви положения и не се тревожа особено.

В 06:50 им заповяда да легнат върху постелките за земна гимнастика и да се отпуснат. След това в 06:56 им нареди да станат и на бегом да поемат към бойната зала. От време на време Ендър подскачаше, за да докосне тавана. Момчетата до едно подскачаха, за да докоснат същото място. Светлинната пътека в техните цветове ги отведе наляво. Войниците от „Заек“ бяха вече преминали надясно. И в 06:58 те стигнаха до своя портал, който водеше към бойната зала.

Взводовете се построиха в пет колони. „А“ и „Д“ бяха готови да сграбчат страничните скоби и да се стрелнат вляво и вдясно. „Б“ и „Г“ се построиха, за да се уловят за двете успоредни скоби на тавана и да се отблъснат нагоре. Взвод „В“ бяха готови да отскочат от прага на портала и да се спуснат надолу.

Нагоре, надолу, надясно и наляво. Ендър стоеше отпред между колоните, за да не им се пречка, и им помагаше да се ориентират правилно.

— В коя посока е вратата на противника?

„Надолу“, отвърнаха всички през смях. И в този миг нагоре стана север, надолу стана юг, а наляво и надясно стана изток и запад.

Сивата стена отпреде им изчезна и бойната зала изникна пред погледа. Залата за днешната игра не бе тъмна, но не бе и ярко осветена — светлините бяха почти наполовина намалени и бе по-скоро сумрачно. В далечината, на мъждивата светлина, се виждаше вратата на противника и зайците, с осветени бойни костюми, вече се изсипваха през нея. Ендър изпита мигновено удоволствие. Без да губи и секунда, всеки от тях се стрелваше през портала и единственото нещо, което успяваха да си кажат, бе кое заучено положение ще използват. Командирите нямаха време да разсъждават. А Ендър нямаше да бърза и щеше да се довери на способността на войниците си да се сражават със замразени крака, за да се запазят невредими, тъй като те закъсняха с влизането си в залата.

Ендър прецени формата на залата. Познатите гигантски решетки от най-ранните игри, подобни на шведска стена от детски кът в парка, със седем-осем звезди, разпръснати сред тях. Звездите бяха разположени толкова напред, че си струваше да се атакуват.

— Разпръснете се към най-близките звезди — нареди Ендър. — Взвод „В“ тръгвате с хлъзгане по стената. Ако успеете, „А“ и „Д“ ще ви последват. Ако не, ще получите по-късно друга заповед. Аз тръгвам с взвод „Г“. Напред!

Всички войници бяха наясно какво става, но тактическите решения се вземаха от взводните. Бяха закъснели само с десет секунди с влизането си в залата. Армия „Заек“ вече изпълняваше някакъв сложен танц в своя ъгъл. Във всяка друга армия, в която се бе сражавал, Ендър сега щеше да се тревожи дали при общото разположение на силите той и взводът му са заели правилна позиция. Докато сега и той, и хората му мислеха само как да не заемат шаблонна позиция, как да превземат звездите и ъглите на залата и как да разкъсат бойния строй на противника в множество групички, които от объркване нямаше да знаят какво правят. Макар че бяха тренирали заедно по-малко от четири седмици, начинът, по който вече се сражаваха, изглеждаше единственият интелигентен начин, единственият възможен начин. Ендър почти се изненада, че армия „Заек“ не съзнават колко безнадеждно старомодни са.

Войниците от взвод „В“ се плъзнаха покрай стената и се спряха върху присвитите си колене, с лице към врага. Том Лудата глава, командирът на взвод „В“, очевидно бе вече наредил на хората си да си замразят краката. При тази мижава светлина това бе отлично хрумване, тъй като осветените бойни костюми потъмняваха там, където ги поразяваха. Това ги правеше по-трудно забележими, Ендър щеше да му отправи специална похвала за тази му съобразителност.

Армия „Заек“ имаха възможност да отбият атаката на взвод „В“, но не и когато Том Лудата глава и момчетата му разкъсаха строя им и замразиха десетина заека, преди останалите да отстъпят и да прибегнат до укритието на една звезда. Това обаче бе звезда отвъд позициите на „Заек“, което означаваше, че сега щяха да бъдат вече лесна плячка.

Хан Цу, наричан обикновено Горещата супа, бе командир на взвод „Г“. Той се плъзна бързо по ръба на звездата, към мястото, където бе коленичил Ендър.

— Какво ще кажеш да се отблъснем от северната стена и да се озовем коленичили върху физиономиите им?

— Става — отвърна Ендър. — Аз ще поведа взвод „Б“ на юг, за да им излезем в тил. — После извика: — „А“ и „Д“, тръгни бавно към стените! — Той се хлъзна с краката напред покрай звездата, закачи глезените си о ръба и се отблъсна по посока на горната стена. Оттам се насочи надолу, към звездата на взвод „Г“. След миг той вече ги водеше надолу, към южната стена. Те се отблъснаха наново в почти идеален синхрон и се озоваха зад двете звезди, отбранявани от войниците на Карн Карби. Все едно да режеш масло с нагорещен нож. Армия „Заек“ бе разбита, оставаше само да се направи малка уборка. Ендър раздели взводовете си на подвзводове, за да претърсят ъглите за противникови войници. След три минути взводните командири докладваха, че залата е чиста. Само едно от момчетата на Ендър бе напълно замразено — то бе от взвод „В“ и бе поело главния удар на нападението — и само петима бяха улучени. Повечето бяха извадени от строя, главно с поразени крака, но мнозина сами се бяха простреляли. Общо взето, резултатите бяха по-добри от очакванията на Ендър.

Ендър нареди на взводните си командири да извършат церемонията на противниковата врата — четири шлема да се допрат в ъглите и Том Лудата глава да влезе през вратата. Повечето командири вземаха за тази церемония който им попадне от оцелелите. Ендър би могъл да избере всекиго. Отлична битка.

Лампите отново засияха и майор Андерсън лично излезе от учителския вход в южния край на бойната зала. С тържествен вид той подаде на Ендър учителската кука, която според ритуала се връчваше на победителя. Ендър я използва да размрази първо поразените си момчета, естествено, и преди да размрази противника, събра войниците по взводове.

Твърд, войнствен вид, ето това трябваше да покажат момчетата, когато Карби и зайците щяха отново да са в състояние да се движат. Те могат да ни ругаят и да си лъжат по наш адрес, но ще си спомнят, че сме ги разгромили, и независимо от думите им, другите войници и другите командири ще прочетат в очите им, в тези заешки очи, и ще видят там стройния ни ред и победоносните ни погледи. За армия „Дракон“ скоро щеше да се заговори.

Карн Карби дойде при Ендър веднага щом беше размразен. Той бе дванайсетгодишно момче, което очевидно бе станало командир през последната година от престоя си в училището. Ето защо не бе надменен като онези, които ги бяха произвели на единайсетгодишна възраст. Когато ме победят някога, ще си припомня ето това. Да запазя достойнство и да засвидетелствам уважение там, където се полага, за да не превърна поражението в безчестие. Но се надявам да не ми се налага да го правя често.

Андерсън разпусна армия „Дракон“ накрая, след като момчетата от „Заек“ минаха на малки групи през вратата, през която бяха влезли момчетата на Ендър. След това Ендър поведе армията си през вратата на противника. Сега, когато отново се връщаха към гравитацията, светлинният знак в долната част на вратата им напомняше накъде е надолу. Всички се приземиха леко на нозете си. Събраха се в коридора.

— Сега е 07:15 — каза Ендър, — а това означава, че разполагате с петнайсет минути за закуска, преди да се срещнем всички в бойната зала за сутрешната тренировка. — Той дочу как някои момчета тихичко възразяват: „Добре де, нали победихме, нека сега да празнуваме.“

— Добре — отговори им Ендър, — можете да празнувате. И имате разрешението на командира си да се замеряте с храна по време на закуска.

Те се смееха и викаха ура. После Ендър освободи момчетата и ги изпрати бегом до спалното помещение. Събра взводните командири на излизане и им каза, че тренировката няма да започне по-рано от 07:45 и че ще свърши по-рано, за да могат момчетата да си вземат душ. Половин час за закуска и никакъв душ след сражението — това също бе крайно недостатъчно, но в сравнение с петнайсетте минути щеше да е жест на щедрост. А Ендър искаше съобщението за допълнителните петнайсет минути да бъде направено от взводните командири. Нека момчетата свикнат отстъпчивостта да идва от взводните, а строгостта от командира им — това щеше да ги сплоти по-здраво в тези малки, стегнати звена на армия „Дракон“.

Ендър не отиде на закуска. Не беше гладен. Вместо в трапезарията той отиде в банята и взе душ, като постави бойния си костюм в кабината за почистване, за да стане готов, докато се избърше. Изми се два пъти и остави водата да го облива обилно. После водата щеше да се преработи. Нека днес всеки пийне от потта ми. Бяха му дали необучена армия, но той бе победил, и при това не с какъв да е резултат. Бе победил само с шестима замразени или улучени. Нека видим докога другите командири ще използват тези шаблонни строеви комбинации сега, когато бяха видели какво може да постигне гъвкавата стратегия.

Носеше се свободно из бойната зала, когато войниците му започнаха да пристигат. Никой, разбира се, не го заговори. Знаеха, че той ще заговори само когато е готов, не и преди това.

Когато всички се събраха, Ендър се приближи с помощта на куката към тях и ги изгледа един по един.

— Успешна първа битка — рече той, което бе основание за мощно ура и скандиране „Дракон, Дракон“, което той бързо прекрати. — Армия „Дракон“ се справи добре срещу зайците. Но врагът няма да бъде винаги толкова слаб. Ако това, взвод „В“, беше една добра армия, щяха веднага да забележат колко бавно се придвижвате и щяха да ви пометат още от фланговете, преди да успеете да вземете удобна позиция. Трябваше да се разделите и да влезете под ъгъл от двете посоки, така че да не успеят да ви нападат във фланг. Взводове „А“ и „Д“, попаденията ви са жалки. Резултатите показват, че на двама войници се пада средно по едно попадение. Това означава, че повечето от попаденията са на войниците от по-предните позиции. Това не може да продължава така — един опитен противник ще унищожи нападателите си, ако те нямат добро прикритие, осигурено от войниците, заели по-задни позиции. Искам всеки взвод да тренира далечна стрелба по подвижна и неподвижна мишена. Подвзводовете ще се редуват като мишени. Ще размразявам бойните костюми на всеки три минути. Действайте!

— Ще тренираме ли със звезди? — попита Горещата супа. — За да може прицелът ни да е по-стабилен.

— Не ми се иска да свиквате да имате нещо, което да прави ръката ви по-стабилна. Ако не я усещате стабилна, замразете си лакътя. А сега действайте.

Взводните командири бързо започнаха тренировката, а Ендър минаваше от група на група, за да прави предложения и да помага на войници, които наистина изпитваха особени затруднения. Войниците вече знаеха, че Ендър може да бъде груб, когато говореше на групите например, но когато работеше с отделния човек, той бе винаги търпелив, обясняваше толкова пъти, колкото е необходимо, правеше предложенията си спокойно и изслушваше въпросите, проблемите и мненията. Но така и никога не се засмя, когато искаха да се пошегуват с него, и те скоро спряха да правят подобни опити. Той бе командир във всеки един миг от общуването им. И никога не се налагаше да им го напомня. Той просто беше командир.

Трудиха се през целия ден с вкус на победа в устата си и отново извикаха „ура“, когато завършиха половин час по-рано. Ендър задържа взводните командири до редовното за обяд време, за да поговорят за тактиката, която бяха приложили, и да направят преценка на работата на всеки войник. После отиде в стаята си и се преоблече за обяд. Щеше да влезе в командирската трапезария около десет минути след другите. Смяташе, че с точно толкова трябва да закъснее. Тъй като това бе първата му победа, той още не бе влизал в командирската трапезария и изобщо нямаше представа какво поведение се очаква от новите командири, но знаеше, че иска да влезе след всички останали, когато резултатите от сутрешните битки ще са вече изложени на таблото. Днес името на армия „Дракон“ нямаше да е неизвестно.

Влизането му не предизвика кой знае какво оживление. Но когато някои от присъстващите забелязаха колко е дребен и видяха драконите по ръкавите на униформата му, те го зяпнаха открито и докато си вземаше храната и седна на масата, в помещението се възцари тишина. Ендър започна да се храни бавно и съсредоточено, като се преструваше, че не забелязва, че е център на внимание. Постепенно хората се върнаха към разговорите си и Ендър вече можеше да се отпусне и да се огледа.

Една цяла стена на трапезарията представляваше табло за резултати. Таблото в трапезарията на войниците информираше за резултатите на всяка армия през последните две години. Тук обаче таблото показваше резултатите на всеки командир. Новият командир не можеше да наследи доброто класиране на предшественика си — той се класираше само според своите собствени постижения.

Ендър имаше най-доброто класиране. Не само идеален резултат в графа „Победи и загуби“, но и по останалите показатели бе доста напред. Среден брой улучени войници, среден брой улучени противници, средна продължителност на битката — по всеки един показател той бе на първо място.

Когато бе почти привършил с обяда си, някой пристъпи зад гърба му и го докосна по рамото.

— Ще имаш ли нещо против да седна при теб? — Ендър не трябваше да се обръща, за да разбере, че това е Динк Мийкър.

— Здрасти, Динк — поздрави Ендър. — Заповядай.

— Страшен победител се извъди — заговори весело Динк. — Всички се опитваме да решим дали резултатите ти там, на таблото, са чудо, или грешка.

— Само навик — отвърна Ендър.

— Една победа не означава още навик — рече Динк. — Не се фукай. Когато си все още новак, те пращат да се биеш със слаби командири.

— Карн Карби не е на опашката на ранглистата. — И това бе вярно. Карби бе някъде по средата.

— Него го бива — каза Динк, — като се има предвид, че току-що започва. Дава надежди. А ти не даваш надежди. Даваш обещание за опасност.

— Опасност от какво? Да не би да ви дават по-малко храна, ако победя аз? Доколкото си спомням, ти беше този, който ме уверяваше, че това е само една глупава игра, която пет пари не струва.

На Динк не му хареса да използват собствените му думи срещу него, не и при тези обстоятелства.

— Ти беше този, който ме караше да ги търпя, Ендър. С теб обаче аз няма да си играя игрички. Ти не можеш да ме победиш.

— Може и да не мога — отвърна Ендър.

— Аз съм те учил — каза Динк.

— На всичко, което знам — рече Ендър. — И го знам вече наизуст.

— Поздравления — каза Динк.

— Хубаво е да знам, че все пак тук имам приятел. — Но Ендър не беше сигурен, че Динк му е все още приятел. Нито пък Динк. След няколко кухи фрази Динк се върна на масата си.

Когато привърши с обяда си, Ендър се огледа. В момента се водеха няколко незначителни разговори. Ендър мярна Бонсо, който бе сега един от най-старите командири. Роуз дьо Ноуз се бе дипломирал. Петра бе с някаква групичка в един ъгъл в дъното на помещението и нито веднъж не погледна към него. И тъй като повечето от останалите, включително и онези, с които Петра разговаряше, му отправяха от време на време по някой прикрит поглед, Ендър бе съвсем сигурен, че тя нарочно избягваше погледа му.

Ето това му е лошото, като започнеш да побеждаваш още от самото начало, помисли си Ендър. Губиш приятелите си.

Ще им дам няколко седмици, за да свикнат с тази мисъл. До следващата ми битка нещата тук ще се поуспокоят.

Преди да свърши обедната почивка, Карн Карби счете за необходимо да дойде и да поздрави Ендър. Това бе благороден жест и, за разлика от Динк, Карби не изглеждаше предпазлив.

— Точно сега съм в немилост — рече той откровено. — Няма да ми повярват, като им кажа, че си направил неща, които никой досега не е правил. Така че се надявам да извадиш душата на следващата армия, с която се сражаваш. Ще ми направиш лична услуга.

— Наистина ще го направя като лична услуга за теб — каза Ендър. — И благодаря, че дойде да си поговорим.

— Според мен тук се отнасят доста зле към теб. Когато дойдат за първи път в трапезарията, на новите командири им се устройват обикновено овации. Само че преди да дойде за първи път тук, новият командир обикновено има вече няколко поражения в торбичката си. Аз влязох тук за първи път преди месец. Ако някой заслужава овации, това си ти. Но това е животът. Хубавичко им натрий мутрите.

— Ще се опитам.

Карн Карби си тръгна, а Ендър мислено го прибави към личния си списък на хора, които класифицираше като човешки същества.

 

 

От дълго време Ендър не беше спал по-добре, отколкото през тази нощ. Спа така добре, че всъщност не се събуди до запалването на осветлението. Събуди се в добро настроение, отиде бегом до банята да си вземе душ и забеляза листчето на пода едва когато се върна и започна да си облича униформата. Видя листчето само защото то се плъзна по пода, когато, преди да си облече униформата, я изтръска. Вдигна листчето и го прочете.

ПЕТРА АРКАНЯН, АРМИЯ „ФЕНИКС“, 07:00

Това беше старата му армия, онази, която бе напуснал преди по-малко от четири седмици и чиито строеви положения знаеше със затворени очи. Донякъде под влиянието на Ендър те бяха станали най-податливи към новото — реагираха относително бързо на новите ситуации. Армия „Феникс“ най-добре от всички би се справила с променливия, нестандартен стил на нападение на Ендър. Преподавателите явно бяха решили да направят живота му интересен.

На листчето пишеше 07:00, а сега бе вече 06:30. Някои от момчетата му сигурно бяха вече тръгнали на закуска. Ендър захвърли униформата, грабна бойния си костюм и само след миг стоеше на прага на спалното помещение на армията си.

— Господа, надявам се да сте научили нещо вчера, защото днес ще трябва да направим същото.

Трябваше им само миг, за да осъзнаят, че той говори за сражение, а не за тренировка. Сигурно бе грешка, казаха те. Никой никога не бе имал битки в два последователни дни.

Той подаде листчето на Флай Моло, командира на взвод „А“, който веднага се развика: „Бойни костюми!“ и започна да се преоблича.

— Защо не ни предупреди по-рано? — попита Горещата супа. Той имаше навика да задава на Ендър такива въпроси, каквито никой друг не се осмеляваше да му задава.

— Помислих си, че ще е добре да вземете душ — отвърна Ендър. — Вчера зайците се оплакали, че сме спечелили само защото те изпопадали от вонята ни.

Войниците, които го чуха, се засмяха.

— Май си намерил листчето чак когато си се върнал от банята, така ли е?

Ендър потърси с очи собственика на гласчето. Бийн, облякъл вече бойния си костюм, го гледаше нагло. Смяташ, че сега му е времето да си отмъстиш за старите унижения, така ли, Бийн?

— Точно така — отвърна надменно Ендър. — Аз не ходя като теб толкова близо до пода.

Нов взрив от смях. Бийн почервеня от гняв.

— Ясно е, че не можем да разчитаме на досегашните порядки — заговори Ендър. — Ето защо ще е най-добре по всяко време да имаме готовност за сражение. Не мога да си изкривя душата, че ми харесва, дето ни погаждат номера, но ми харесва едно нещо — че имам армия, която може да се справя с всичко.

След тези думи, ако бе поискал от момчетата си да го последват до Луната без скафандри, те щяха да го направят.

Петра не беше Карн Карби, тя имаше по-гъвкави строеви шаблони и реагираше много по-бързо на шеметното импровизирано и непредсказуемо нападение на Ендър. В резултат на това в края на сражението три момчета на Ендър бяха замразени и девет улучени. Петра не пожела да сведе глава над десницата му в края на битката. Гневът в очите й сякаш казваше: Аз бях твой приятел, а ти така ли трябваше да ме унижиш?

Ендър се престори, че не забелязва гнева й. Помисли си, че след още няколко сражения тя ще разбере, че всъщност е постигнала много повече попадения срещу нето, много повече, отколкото друг някой едва ли би могъл да постигне пак. А и той все още се учеше от нея. На тренировката днес ще обясни на взводните командири как да парират хитростите, които Петра им бе приложила. Скоро щяха отново да бъдат приятели.

Поне така се надяваше.

 

 

В края на седмицата армия „Дракон“ бе вече водила седем сражения за седем дни. Резултатът бе седем победи и нула загуби. В никоя битка Ендър не бе понесъл повече загуби от тези в сражението с армия „Феникс“, а в две битки не бе имал нито един замразен или улучен войник. Никой вече не вярваше, че някаква щастлива случайност го бе издигнала начело в ранглистата. Той бе победил водещи армии с нечуван резултат. Вече не беше възможно другите командири да продължават да се правят, че не го виждат. Неколцина от тях сядаха при него на всяко ядене, като внимателно се опитваха да разберат как е победил последния си противник. Той им обясняваше откровено, уверен, че едва неколцина от тях ще съумеят да тренират войниците и взводните си така, че да повторят успеха му. И докато Ендър разговаряше с няколко командири, много по-големи групи се тълпяха около противниците, които Ендър бе сразил, опитвайки се да узнаят как Ендър може да бъде победен.

Имаше и мнозина, които го мразеха. Мразеха го, защото бе още твърде млад, защото бе блестящ и защото заради него техните победи изглеждаха незначителни и измъчени. Ендър го разбра първоначално по физиономиите им, когато се разминаваха из коридорите. После започна да забелязва, че ако седнеше при тях в командирската трапезария, някои момчета ставаха групово и се местеха на друга маса. После дойде ред на лактите, които случайно го блъскаха в залата за игри, на краката, които се преплитаха с неговите, когато излизаше или влизаше в гимнастическия салон, и на храчките и топките мокра хартия, които попадаха в гърба му, докато бягаше из коридорите. Те не можеха да го победят в бойната зала и знаеха това — ето защо го нападаха там, където беше безопасно, където не бе исполин, а само едно малко момче. Ендър ги презираше, ала тайно, толкова тайно, че дори и самият той не го знаеше, той се страхуваше от тях. Точно такива дребни наглед мъчения бе използвал и Питър и Ендър започна да се чувства досущ като у дома.

Тези неприятности обаче бяха незначителни и Ендър си внушаваше да ги приема като друга форма на похвали. Другите армии бяха вече започнали да подражават на Ендър. Сега повечето войници атакуваха с крака присвити под себе си, все по-често не използваха шаблонните бойни позиции и все повече командири изпращаха взводовете си да се плъзгат по стените. Никой обаче не бе схванал още тайната на Ендър за петте взвода — единствено тя му осигуряваше малко преимущество, защото, докато си обясняваха маневрите на четирите взвода, те нямаше да се досетят за съществуването на петия.

От Ендър научаваха всичко за тактиката при нулева гравитация. Но къде трябваше да отиде самият Ендър, за да научи нови неща?

Той започна да използва видеозалата, пълна с пропагандни видеофилми за Мейзър Ракъм и другите велики командири на военните сили на човечеството по времето на Първото и Второто нашествие. Ендър прекратяваше общата тренировка един час по-рано и оставяше взводните командири да провеждат самостоятелни тренировки в негово отсъствие. Обикновено те провеждаха сражения между отделните взводове. Ендър изчакваше достатъчно, за да се убеди, че нещата вървят добре, и тогава отиваше да гледа старите битки.

Повечето от филмите бяха чиста загуба на време. Героична музика, командири в едър план и наградени с ордени войници, както и разпокъсана стрелба на десантчици, които нападат технически съоръжения на бъгерите. Но тук и там откриваше по някоя и друга полезна сцена: кораби, подобни на светлинни точки, които маневрират сред мрака на космоса, или нещо още по-хубаво, светлинната карта на битката върху екраните, която показваше изцяло разположението на силите и хода на сражението. Беше трудно на видеофилмите да се видят и трите измерения, а и често сцените бяха кратки и неясни. Но Ендър започваше да разбира колко добре използват бъгерите на вид случайно избраните въздушни коридори, за да всяват объркване, като прибягват до примамки и фалшиви отстъпления, за да вкарват в капани корабите на МФ. Някои битки бяха раздробени на много сцени, които бяха включени в различни касети, но като ги гледаше последователно, Ендър успяваше да възстанови цялата битка. Той започна да разбира неща, които официалните коментатори никога не бяха споменавали. Те винаги се стараеха да насаждат гордост от човешките завоевания и ненавист към бъгерите, но Ендър започна да се пита как изобщо бе победило човечеството. Корабите на МФ бяха тромави, флотилиите реагираха на новите обстоятелства нетърпимо бавно, докато флотата на бъгерите действаше в пълен синхрон и мигновено откликваше на всяко предизвикателство. Разбира се, при Първото нашествие корабите на МФ бяха напълно непригодни за светкавични нападения, но по онова време същото се отнасяше и за корабите на бъгерите. Едва при Второто нашествие корабите и оръжията бяха бързи и смъртоносни.

И именно от бъгерите, а не от хората, Ендър се научи какво е стратегия. Беше го срам и страх, че се учи от тях, тъй като те бяха най-ужасният враг, грозни, отвратителни, ненавистни убийци. Но много ги биваше. И все пак само в известна степен. Те като че ли винаги следваха само една-единствена основна стратегия — да съберат възможно най-големия брой кораби в ключовата точка на сражението. Не предприемаха нищо неочаквано, нищо, което да показва блестящ ум или глупост у обикновения офицер. Дисциплината бе очевидно много здрава.

А съществуваше и един странен факт. За Мейзър Ракъм се говореше много, а решаващата му битка бе показана в твърде оскъден видеоматериал. Някои сцени показваха самото начало на битката, където малката флотилия на Ракъм, опълчила се срещу огромната мощ на главния флот на бъгерите, представляваше покъртителна гледка. Бъгерите бяха вече победили главния флот на Земята в подстъпите на кометната защитна преграда, като бяха унищожили най-старите им междузвездни кораби и се присмиваха на домогванията на хората към висшата стратегия. Този филм се показваше често, за да възкреси отново и отново страданията и ужаса от победата на бъгерите. След това флотът им нападна малката флотилия на Мейзър Ракъм близо до Сатурн, безнадеждно неравенство на силите и тогава…

Тогава един оръдеен изстрел от малкия кръстосвач на Мейзър Ракъм и експлозия в един от вражеските кораби. Ето това бе всичко, което изобщо се показваше. В много филми можеше да се види как десантчиците си проправят път в корабите на бъгерите. Вътре бе осеяно с трупове на бъгери. Но нямаше филми, които да показват как бъгери загиват в еднолични схватки, освен ако в тях не бяха монтирани кадри от филмите за Първото нашествие. Ендър бе разочарован от това, че победата на Мейзър Ракъм бе така очебийно цензурирана. Възпитаниците на Военното училище трябваше да се учат много от Мейзър Ракъм, а всичко, свързано с неговата победа, бе заключено с девет ключа. Това крайно увлечение по опазването на тайните не беше от полза за децата, които трябваше да се научат как да повторят успеха на Мейзър Ракъм.

Веднага, разбира се, щом се разчу, че Ендър Уигин непрекъснато гледа едни и същи военни видеофилми, видеозалата започна да става многолюдна. Почти всички, които идваха, бяха командири и гледаха същите видеофилми, които гледаше и Ендър, преструвайки се, че разбират защо той ги гледа и какво научава от тях. Ендър не обясняваше нищо. Дори когато показа седем сцени от една и съща битка, но взети от различни филми, само едно момче попита колебливо:

— Някои от тези кадри не са ли от една и съща битка?

Ендър само сви рамене, сякаш това не го засягаше.

 

 

На седмия ден в края на тренировката, само часове след като армията на Ендър бе спечелила седмата си битка, майор Андерсън дойде във видеозалата. Той връчи някакво листче на единия от командирите, който седеше там, и после се обърна към Ендър.

— Полковник Граф желае да те види незабавно в кабинета си.

Ендър стана и го последва. Андерсън докосваше с длан и така отваряше ключалките, които не допускаха учениците в преподавателския сектор. Най-сетне пристигнаха в помещението, където Граф се бе настанил в едно въртящо се кресло, закрепено с болт към стоманения под. Търбухът му закриваше и двете ръкохватки на креслото, дори и когато седеше с изопнат гръб. Ендър се опита да си припомни. Само преди четири години, когато го видя за първи път, Граф изобщо не беше му се сторил много дебел. Времето и напрежението явно не са били много благосклонни към началника на Военното училище.

— Вече седем дни от първата ти битка, Ендър — заговори Граф.

Ендър не отговори.

— И спечелихте седем битки, по една на ден.

Ендър кимна.

— Личните ти резултати са също необичайно високи.

Ендър примига.

— На какво отдаваш, командире, този си забележителен успех?

— Дадохте ми армия, която върши всичко, което ми хрумне, че трябва да върши.

— И какво ти хрумва да върши?

— Ориентираме се надолу по посока на противниковата врата и използваме като щит краката и коленете надолу. Избягваме заучените строеви шаблони и държим непрекъснато да се движим. Полезно е и това, че имам пет взвода от по осем души вместо четири от по десет. Освен това нашите противници нямаха време да реагират резултатно на новите ни технически похвати и по тази причина продължаваме да ги побеждаваме със същите трикове. Това обаче няма да продължи дълго.

— Значи не очакваш, че непрекъснато ще побеждаваш?

— Не и със същите похвати.

Граф кимна.

— Седни, Ендър.

Ендър и Андерсън седнаха едновременно. Граф погледна към майора и Андерсън заговори:

— В какво състояние е армията ти, след като се сражава толкова често?

— Вече всички са ветерани.

— Но как се чувстват? Уморени ли са?

— Дори и да са уморени, няма да си го признаят.

— Все още ли са в добра бойна форма?

— Вие сте хората, под чийто контрол са компютърните игри, които си играят с човешките умове. Така че вие следва да знаете.

— Ние знаем каквото знаем. Искаме да знаем и онова, което ти знаеш.

— Това са много добри войници, майор Андерсън. Сигурен съм, че и силите им си имат своя предел, но ние още не сме стигнали до него. Някои от новобранците се затрудняват, защото никой досега не ги е учил на някои основни технически похвати, но те работят много упорито и напредват. Какво очаквате да ви кажа, че имат нужда от почивка ли? Разбира се, че имат нужда от почивка. Трябват им поне две седмици почивка. Зарязали сме напълно училищните си занимания и до един едва кретаме в часовете. Но всичко това ви е известно и то очевидно не ви вълнува. Защо тогава би трябвало да вълнува и мен?

Граф и Андерсън си размениха погледи.

— Ендър, защо гледаш толкова внимателно видеофилмите за войните на бъгерите?

— За да разширя познанията си по стратегия, разбира се.

— Тези видеофилми са създадени с пропагандна цел. Всички елементи от нашата стратегия са изрязани от цензурата.

— Известно ми е.

Граф и Андерсън отново си размениха погледи.

Граф забарабани с пръсти по писалището.

— Вече не играеш на мисловната игра — рече той.

Ендър не отговори.

— Кажи ми, защо не играеш вече?

— Защото победих.

— В тази игра човек никога не побеждава докрай. Винаги остава по нещо.

— Аз победих докрай.

— Ендър, ние искаме да ти помогнем, искаме да бъдеш възможно най-щастлив, но ако ти…

— Вие искате да направите от мен възможно най-добрия войник. Слезте долу и проверете класацията. Прегледайте класациите за всички времена, още от основаването на училището. Значи в моя случай сте постигнали отлични резултати. Поздравления. И така кога ще ме изпратите да се сражавам с добра армия?

Безжизнените устни на Граф се разтегнаха в усмивка и търбухът му се разтресе от безмълвен смях. Андерсън връчи на Ендър едно листче.

— Още сега — каза той.

БОНСО МАДРИД, АРМИЯ „САЛАМАНДЪР“, 12:00

— Но дотогава остават едва десет минути — рече Ендър. — По това време войниците ми сигурно вземат душ след сутрешната тренировка.

— Ами тогава най-добре ще е да побързаш, момче — ухили се Граф.

 

 

След пет минути той се озова в спалното помещение на своята армия. Повечето момчета се бяха вече облекли след душа, а някои бяха отишли в залата за игри или видеозалата, за да изчакат там до началото на обяда. Той изпрати три от по-малките момчета да отидат и съберат всички и заповяда на останалите да се облекат колкото е възможно по-бързо за сражението.

— Тази битка ще е ожесточена, а нямаме никакво време — каза Ендър. — Те съобщиха на Бонсо преди цели двайсет минути и докато стигнем до портала, те ще са вече най-малко от пет минути в залата.

Момчетата бяха възмутени, оплакваха се гръмогласно на жаргона, на който обикновено избягваха да говорят в присъствието на командира. Що за гадни номера ни пробутват? Да не им е мръднала чивията?

— Забравете за всичко, ще се ядосваме за тази работа довечера. Изморени ли сте?

Отговори Флай Моло.

— Работихме до изнемога на тренировката днес. А да не говорим, че тази сутрин изкарахме душата на армия „Пор“.

— Досега никой не е имал две сражения в един и същи ден — обади се Том Лудата глава.

Ендър му отговори в същия тон:

— Досега никой не е побеждавал и армия „Дракон“. Сега ли е голямата ви възможност да ви натупат? — Подигравателният въпрос на Ендър сложи край на оплакванията им. Първо победа, а след това задаване на въпроси.

Всички вече се бяха събрали в помещението, а повечето бяха и облечени за бой. „Напред!“ извика Ендър и те се втурнаха след него. Когато стигнаха до портала на бойната зала, някои все още се обличаха в движение. Мнозина дишаха на пресекулки, лош признак, бяха прекалено уморени за това сражение. Вратата бе вече отворена. Изобщо не се виждаха звезди. Празно, абсолютно празно пространство, потънало в ослепителна светлина. Нямаше дори и мрак, в който човек да се скрие.

— Мили боже — обади се Том Лудата глава, — и те не са още пристигнали.

Ендър постави длан върху устните си, за да им покаже, че не трябва да говорят. Сега, когато вратата бе отворена, противникът можеше да чуе всяка тяхна дума. Ендър описа с ръка кръг около портала, за да им покаже, че саламандрите несъмнено са се разположили по стената около целия портал, където не могат да бъдат видени, но могат лесно да поразят всеки, който влезе в залата.

Ендър им даде знак всички да отстъпят назад. После издърпа напред някои от по-високите момчета, включително и Том Лудата глава, и ги накара да коленичат, не да приклекнат, а да се наклонят назад, за да седнат върху петите си с изопнати гърбове, така че чупката на тялото им да е под прав ъгъл. След това ги замрази. Всички го наблюдаваха мълчаливо. После избра най-дребничкото момче, Бийн, връчи му пистолета на Том и накара Бийн да коленичи върху замразените крака на Том. После провря ръцете на Бийн, всяка от които държеше пистолет, под мишниците на Том.

Едва сега момчетата проумяха. Том беше щит, брониран космически летателен апарат, а Бийн щеше да се крие в него. Той, разбира се, нямаше да е неуязвим, но щеше да разполага с време.

Ендър определи други две момчета да тласнат Том и Бийн през портала, но им даде сигнал да изчакат. Той тръгна сред другите момчета, като бързо ги групираше по четирима — щит, стрелец и двама тласкачи. След това, когато всички бяха замразени или въоръжени, или готови да тласкат, той даде сигнал на тласкачите да вдигнат товарите си, да ги тласнат през портала, а след това и те да скочат в залата.

— Започвайте! — изкрещя Ендър.

И те започнаха.

По две двойки наведнъж „щит-стрелец“ започнаха да прелитат през портала, насочени така, че щитът да застава между стрелеца и противника. Врагът незабавно откри огън, но поразяваха най-вече замразеното момче, което се движеше с гръб към тях. Междувременно, стиснали във всяка ръка пистолет, с мишени, спретнато подредени в редица и проснали се в цял ръст на стената, драконите изобщо не срещнаха трудности. Беше направо невъзможно да не улучиш. А когато и тласкачите наскачаха през портала и се уловиха за скобите на същата стена, на която се бяха разположили и противниците, те откриха стрелба под такъв ужасен ъгъл, че саламандрите не успяваха да преценят дали да стрелят по двойките щит-стрелец, които ги косяха отгоре, или по тласкачите, които стреляха по тях от собственото им ниво. И когато Ендър мина през вратата, сражението бе приключило. Не бе изминала и една пълна минута от преминаването на първия дракон през портала до прекратяването на стрелбата. Армия „Дракон“ бе изгубила двайсет замразени и улучени и само дванайсет момчета бяха незасегнати. И въпреки че това бе най-лошият им резултат досега, те все пак бяха победили.

Когато майор Андерсън излезе и му връчи куката, Ендър не успя да сдържи гнева си.

— Мислех си, че ще ни изпратите да се бием срещу армия, която също като нас държи на честната игра.

— Поздравления за победата, командире.

— Бийн! — изкрещя Ендър. — Ако ти беше командвал армия „Саламандър“, как щеше да постъпиш?

Бийн, улучен, но не напълно замразен, се рееше близо до противниковата врата.

— Щях непрекъснато да сменям позициите край портала — провикна се в отговор той. — Щом врагът знае точното ти местонахождение, никога не трябва да стоиш неподвижен.

— И докато продължавате да си служите с измами — продължи Ендър към Андерсън, — защо не обучите следващата армия да мами по-интелигентно?

— Предлагам да разпуснеш армията си — отвърна Андерсън.

Ендър натисна бутоните, за да размрази и двете армии едновременно.

— Армия „Дракон“, свободно! — извика той незабавно. Нямаше да се провежда претенциозният ритуал по приемането на капитулацията на другата армия. Това не беше честна битка, макар че те бяха победили. Намерението на преподавателите бе те да са победените и ги бе спасила единствено некадърността на Бонсо. В такава победа нямаше никаква красота.

Едва когато напускаше бойната зала, той осъзна, че Бонсо не би разбрал, че Ендър се сърди на преподавателите. Испанска чест. Бонсо щеше да знае само едно, че е победен, въпреки че шансът е бил на негова страна, че Ендър бе накарал най-малкото дете в армията си да заяви на всеослушание какво е трябвало да направи Бонсо, за да спечели, и че Ендър дори не бе останал да приеме достойната капитулация на Бонсо. Дори и да не бе мразил досега Ендър, Бонсо сигурно бе вече започнал да го мрази, а тъй като го мразеше отпреди, този епизод щеше сигурно да превърне яростта му в желание за убийство. Бонсо бе последният човек, който ме удари, помисли си Ендър. Сигурен съм, че не го е забравил.

Нито пък е забравил кървавата разпра в бойната зала, когато по-големите момчета се опитаха да ликвидират тренировките на Ендър. Не бяха я забравили и мнозина други. Тогава те бяха жадни за кръв, сега и Бонсо щеше да жадува за кърваво отмъщение. Ендър обмисли идеята да се запише отново в напредналия курс по самозащита, но при едно, а може би и по две сражения всеки ден, Ендър знаеше, че не може да отдели никакво време. Ще трябва да си поеме риска. Преподавателите ме забъркаха в цялата тази история и те трябва да се погрижат за моята безопасност.

 

 

Напълно изтощен, Бийн се строполи в леглото си — половината от момчетата в помещението вече спяха, а до загасването на светлините оставаха още петнайсет минути. С досада изтегли чина от шкафа си и го включи. Утре имаше контролно по геометрия и бе трагично неподготвен за него. Винаги би могъл да се справи, ако разполагаше с достатъчно време, на петгодишна възраст бе чел дори Евклид, но контролното трябваше да се направи за определено време, така че нямаше да има възможност да се мисли. Трябваше да знае. А той не знаеше. И вероятно щеше да се представи много зле. Но днес бяха победили на два пъти и се чувстваше добре.

Веднага щом включи екрана обаче, всякакви мисли за геометрия се изпариха, тъй като по него маршируваше следното съобщение:

НЕЗАБАВНО СЕ ЯВИ ПРИ МЕН. ЕНДЪР.

Часът беше 21:50 — светлините щяха да изгаснат само след десет минути. Кога ли е изпратил това съобщение Ендър? Все пак, най-добре ще е да го вземе под внимание. Може би утре сутринта щеше да има ново сражение — при самата мисъл за сражение се почувства уморен — и за това, което Ендър искаше да му каже сега, сигурно нямаше да има време. Така че Бийн се измъкна от леглото и закрета уморено по коридора към стаята на Ендър. Почука.

— Влез — обади се Ендър.

— Току-що видях съобщението ти.

— Добре.

— Скоро ще угасят светлините.

— Ще ти помогна да си намериш пътя в тъмното.

— Просто нямах представа дали знаеш колко е часът.

— Аз винаги знам колко е часът.

Бийн мислено въздъхна. Никога не се получаваше. Какъвто и разговор да започнеше с Ендър, той винаги се превръщаше в спор. Бийн ненавиждаше това. Той признаваше гения на Ендър и го уважаваше заради него. Защо Ендър никога не виждаше нищо хубаво у Бийн?

— Спомняш ли си преди четири седмици, Бийн? Когато ме помоли да те направя взводен?

— Е, и?

— Оттогава назначих петима взводни и петима помощник-взводни. Но ти не беше сред тях. — Ендър вдигна вежди. — Така ли е?

— Точно така, сър.

— Хайде сега ми разкажи какво постигна в тези осем битки?

— Днес бях за пръв път улучен, но компютърът е регистрирал единайсет мои попадения, преди да преустановя стрелбата. Никога не съм имал по-малко от пет попадения в една битка. Освен това съм изпълнявал всяка възложена ми задача.

— Защо са те направили войник на тези години, Бийн?

— Твоите не са били повече.

— Но защо?

— Не знам.

— Знаеш, знаеш. Както и аз знам.

— Опитах се да отгатна, но това са само предположения. Ти си… страшен. Те са разбрали това, тласнали са те напред…

— Кажи ми защо, Бийн?

— Защото имат нужда от нас, ето защо. — Бийн седна на пода и се втренчи в краката на Ендър. — Защото имат нужда от някой, който да победи бъгерите. Това е единственото нещо, което ги интересува.

— Важното е, че го знаеш, Бийн. Защото повечето момчета в това училище смятат, че играта е важна заради самата игра, но това не е вярно. Тя е важна единствено защото им помага да откриват малки момчета, които, като пораснат, да станат истински командири, в една истинска война. А що се отнася до играта, тя вече е фалшифицирана. Ето с какво се занимават те, фалшифицират играта.

— Смешно. А пък аз си мислех, че само на нас правят номера.

— Игра, която се провежда девет седмици по-рано, отколкото е по правилник. Игра, която се играе всеки ден. А сега и две игри в един и същи ден. Бийн, не знам какви ги вършат преподавателите, но армията ми е изморена, изморен съм и аз, а на тях изобщо не им пука за правилата на играта. Взех данни от компютъра за предишни години. През цялата история на играта никой не е побеждавал толкова много противници и не е опазвал толкова много от собствените си войници невредими.

— Ти си най-добрият, Ендър.

Ендър поклати глава.

— Може би. Но съвсем не беше случайно, че получих такива войници. Новобранци и отхвърлени от други армии войници, но събери ги на едно място, и ето че моят най-калпав войник би могъл да стане взводен командир в която и да е армия. Какви ли препятствия не издигаха по пътя ми, а сега правят всичко възможно, за да не успея. Бийн, те искат да ни провалят.

— Те не могат да те провалят, Ендър.

— Ще те сварят неподготвен — Ендър рязко си пое дъх сякаш го прониза болка или сякаш трябваше изведнъж да поеме глътка въздух под напора на вятъра. Бийн го погледна и осъзна, че пред очите му ставаше невъзможното. Ендър Уигин изобщо не искаше да го дразни, той просто му се доверяваше. Не напълно. Но все пак му се доверяваше. Ендър бе човешко същество и позволяваше на Бийн да види това.

— Може би теб ще сварят неподготвен — рече Бийн.

— Не мога до безкрайност да предлагам всеки ден нови умни идеи. Някой ден някой друг ще предложи нещо, което и през ум не ми е минавало, и ще ме свари неподготвен.

— И кое е най-лошото, което може да ти се случи? Ще загубиш една игра.

— Да. Точно това е най-лошото, което може да ми се случи. Аз не мога да си позволя да загубя нито една игра. Защото, ако загубя една-единствена игра…

Той не обясни какво щеше да стане, а и Бийн не попита.

— Имам нужда от ума ти, Бийн. Искам да измисляш решения за проблеми, с които още не сме се сблъсквали. Искам да опиташ най-различни смахнати неща, които още никой не е опитвал.

— Защо точно аз?

— Защото, въпреки че в армия „Дракон“ има някои войници по-добри от теб… не, не са много, само няколко… няма друг, който да мисли по-качествено от теб. — Бийн не каза нищо. И двамата знаеха, че това е истина.

Ендър му показа чина си. На него бяха изписани дванайсет имена. По две-три от всеки взвод.

— Избери си пет от тези момчета — каза Ендър. — По едно от всеки взвод. Те ще представляват специален отряд, който ще тренираш ти. Само по време на извънредните тренировки. Ще ми докладваш какво ги учиш да правят. Не се задържай дълго на нищо. През повечето време ти и твоят отряд ще бъдете част от цялата армия, от взводовете си. Но само когато имам нужда от теб. Само когато трябва да се свърши нещо, което само ти можеш да направиш.

— Тези тук до един са новобранци — каза Бийн. — Изобщо няма ветерани.

— След изминалата седмица, Бийн, всички наши войници са ветерани. Не разбираш ли, че в индивидуалната класация на войниците всичките наши четирийсет момчета са в челната петдесетица. И че трябва да слезеш седемнайсет пункта надолу, за да попаднеш на името на войник, който не е от армия „Дракон“.

— А какво ще стане, ако нищо не мога да измисля?

— Ще се окаже, че съм сгрешил в преценката си за теб.

Бийн се ухили.

— Не си сгрешил.

— Ще можеш ли да намериш обратния път, Бийн?

— Вероятно няма да мога.

— Тогава остани тук. Ако се заслушаш много внимателно, ще можеш да чуеш добрата фея, която ще дойде през нощта и ще ни остави задачата за утре.

— Нали утре няма да имаме ново сражение?

Ендър не отговори. Бийн го чу как се покатери на леглото си. Той стана от пода и направи същото. Преди да заспи, в главата му се въртяха поне пет-шест идеи. Ендър щеше да е доволен — всички до една бяха смахнати.