Орсън Скот Кард
Играта на Ендър (14)

Глава тринайсета
Валънтайн

— Деца ли?

— Брат и сестра. Покрили са се надълбоко в информационните мрежи — пишат за компании, които им плащат в информационно време или нещо от този род. Дявол знае кога е започнало всичко това.

— Какво имат да крият?

— Много неща. На първо място, естествено, възрастта си. Момчето е четиринайсетгодишно, а момичето дванайсетгодишно.

— Кой от двамата е Демостен?

— Момичето. Дванайсетгодишното.

— Извинявай. Цялата работа изобщо не ми се вижда смешна, но не мога да не се засмея. И през цялото това време ние нямахме и минутка покой. И през цялото това време се мъчехме да убедим руснаците да не вземат Демостен толкова на сериозно, и изтъквахме Лок като доказателство, че не всички американци са заклети войнолюбци. Брат и сестра, две пубертетчета…

— А презимето им е Уигин.

— Какво съвпадение!

— Нашият Уигин е номер три. Тези са номер едно и две.

— О, чудесно. Руснаците никога няма да повярват…

— Че нямаме толкова власт над Демостен и Лок, колкото над нашия Уигин.

— Да не би да е някакъв заговор? Да не би да действат под нечие указание?

— Не успяхме да открием никаква връзка между тези две деца и някой възрастен, който да ги ръководи.

— Това обаче не доказва, че някой не е могъл да измисли някакъв метод, който вие не можете да откриете. Трудно е да се повярва, че две деца…

— Разговарях с полковник Граф, когато пристигна от Военното училище. Според неговата точна преценка няма нещо, което тези две деца да не могат да постигнат. Техните способности са всъщност еднакви с тези на… нашия Уигин. Само че характерите им са различни. Това, което го изненада обаче, бе ориентацията на двете деца. Явно, че момичето е Демостен, но Граф каза, че момичето не било одобрено за Военното училище, защото било прекалено кротко, прекомерно отстъпчиво и най-вече прекалено емпатично.

— Пълна противоположност на Демостен.

— Докато момчето има душа на чакал.

— Не беше ли именно Лок онзи, когото напоследък хвалеха като най-истинския либерал в Америка?

— Трудно е да се разбере какво точно става. Но Граф ни препоръча, а и аз го подкрепям, да не ги закачаме. Не бива да разгласяме истината за тях. Не бива да се дава никаква гласност на случая, освен да се спомене, че сме установили със сигурност, че Лок и Демостен не поддържат никакви връзки извън страната и че нямат връзки и с никакви американски групировки, освен с тези, които официално са заявили по информационните мрежи.

— С други думи да им дадем зелена улица.

— Знам, че Демостен изглежда опасен, отчасти защото той… или тя… има толкова много последователи. Но според мен важното е, че онзи от двамата, който е по-амбициозният, е избрал по-умерения и мъдър герой. Освен това те все още се ограничават с приказки. Имат влияние, но не и власт.

— Моят опит ми подсказва, че влиянието е всъщност власт.

— Ако ги засечем, че поемат в погрешна посока, лесно можем да разкрием истината за тях.

— Можем да го направим само през следващите няколко години. Колкото по-дълго изчакваме, толкова повече годинките им ще се натрупват и ще се намалява ефектът от разобличаването им.

— Ти знаеш всичко за движението на руските войски. Винаги съществува вероятността Демостен да се окаже прав и тогава…

— Ще е добре да си го имаме подръка. Добре. Засега ще им дадем зелена улица. Но непрекъснато ги наблюдавайте. А аз, разбира се, трябва да изнамеря нови начини да успокоявам руснаците.

 

Въпреки всичките си опасения, на Валънтайн й бе забавно да изпълнява ролята на Демостен. Колонката, която водеше, вече се излъчваше по всяка информационна мрежа в страната и беше забавно да се гледа как парите се трупат по сметките на пълномощника й. От време на време те с Питър даряваха на определен кандидат или начинание от името на Демостен внимателно пресметната сума — достатъчно голяма, за да бъде забелязана, но не и толкова голяма, че кандидатът да си помисли, че се опитват да го купят. Валънтайн получаваше толкова много писма, че нейната информационна мрежа нае секретарка, да се грижи за кореспонденцията й. Най-забавните писма от национални и международни водачи, понякога враждебни, понякога дружелюбни, но винаги дипломатично нетърпеливи да си напъхат носа в мислите на Демостен, тези писма четяха заедно с Питър като понякога доволно се смееха, че такива хора пишат до две деца, без изобщо да съзнават това.

Понякога обаче я хващаше срам. Татко редовно четеше Демостен, не четеше никога Лок или, ако го четеше, не споменаваше за това. На вечеря обаче той често ги забавляваше с някой впечатляващ въпрос, засегнат от Демостен в поредната му колонка. В такива случаи Питър умираше от удоволствие: „Виж, това показва, че обикновеният човек ни обръща внимание.“, но това винаги караше Валънтайн да изпитва унижение заради баща си. Ако той открие някога, че именно аз съм писала всичките тези колонки, за които ни е разказвал, и че никога не съм вярвала и в половината неща, за които съм писала, той ще се ядоса и ще се срамува заради мен.

Веднъж в училище едва не изпаднаха в беда заради нея. Учителят й по история възложи на учениците от класа й да напишат съчинение, в което да застъпят възгледи, противоположни на възгледите, изразени от Лок и Демостен в две от по-ранните им колонки. Валънтайн прояви небрежност и написа блестящ литературен анализ. В резултат на това трябваше доста да се потруди, за да убеди директора да не публикува нейното есе в същата информационна мрежа, където излизаше и колонката на Демостен. Питър направо побесня.

— Всичко, което пишеш, вече го пишеш като Демостен. Не можеш да публикуваш това есе. Щом правиш вече каквото си поискаш, явно, че се налага да убия Демостен.

Питър обаче я изплаши не толкова с гневните си думи във връзка с този гаф, колкото с мълчанието си. Това се случи, когато Демостен бе поканен да участва в Президентския съвет по въпросите на образованието. Валънтайн си помисли, че Питър ще приеме поканата като победа, но не стана така.

— Откажи я! — рече той.

— Но защо? — попита тя. — Няма да ми е нито трудно, нито уморително, а дори казаха, че тъй като Демостен е известен с желанието си да остане анонимен, те са съгласни да показват по мрежата всички заседания на съвета. А това превръща Демостен в една многоуважавана личност и…

— И на теб това ужасно ти харесва, защото го постигна преди мен.

— Питър, но тук не става въпрос за теб и мен, а за Демостен и Лок. Ние ги измислихме. Те не са истински. Освен това тази покана не означава, че те харесват Демостен повече от Лок. Означава само, че Демостен се ползва с по-широка подкрепа. И ти знаеше, че ще стане така. Тази покана ще зарадва много русофоби и шовинисти.

— Моите намерения бяха по-различни. Лок трябваше да е по-уважаваният от двамата.

— Но той в действителност е! Истинското уважение се гради по-бавно от уважението на управниците. Питър, как можеш да ми се сърдиш само защото съм се справила добре с нещата, които ти ме накара да правя.

Но той й се сърдеше дни наред и оттогава я остави сама да си измисля идеи за колонките, вместо да й казва какво трябва да пише. Сигурно предполагаше, че това ще влоши качеството на колонките на Демостен, но дори и да бе станало, никой не го забеляза. А това, че тя не отиде нито веднъж при него да хленчи за помощ, вероятно го разгневи още повече. Тя бе играла ролята на Демостен прекалено дълго, за да се нуждае някой да й казва какво би мислил за нещата Демостен.

И с разрастването на кореспонденцията й с някои от политически активните граждани тя започна да научава различни неща, да получава информация, която просто не бе достъпна за обикновените хора. Някои военни, които си кореспондираха с нея, подхвърляха неволни сведения за различни неща, а тя и Питър ги сглобяваха, за да получат накрая невероятната и ужасяваща картина за дейността на Варшавския договор. Те наистина се готвеха за война, смъртоносна и кървава световна война. Демостен не грешеше, като подозираше, че Варшавският договор не съблюдава условията на Лигата.

И Демостен постепенно започна да води свой собствен живот. Понякога тя се улавяше, че мисли като Демостен, когато довършва материалите за колонката си, че се съгласява с идеи, които бяха замислени като хладнокръвно пресметнати пози. А понякога четеше есетата на Лок и се дразнеше от очебийната му слепота за същността на действителните събития.

Вероятно не е възможно да играеш нечия роля, без да се превърнеш в героя, в когото се превъплъщаваш. Тя размишляваше по този въпрос, който в продължение на няколко дни не й даде мира, а после написа една колонка, като използва тези си размисли за увод, за да докаже, че политици, които се подмазват на руснаците с цел да запазят мира, неминуемо ще свършат като техни подвластни във всяко едно отношение. Това бе чудесно ужилване за партията, която бе на власт, и Валънтайн получи купища одобрителни писма. Освен това тя престана да се тревожи от мисълта, че може да заприлича на Демостен. Той е по-умен от Питър и винаги съм го уважавала заради това, помисли си тя.

 

 

Граф я чакаше след училище. Беше се облегнал на колата си. Носеше цивилни дрехи и бе напълнял, ето защо тя първоначално не го позна. Но той й кимна и преди да й се представи, тя си спомни името му.

— Няма да пиша друго писмо — рече тя. — Не трябваше изобщо да пиша и онова.

— В такъв случай не ти допадат и медалите.

— Не особено.

— Ела да те повозя, Валънтайн.

— Не се возя с непознати.

Той й подаде едно листче. Беше бланка за позволение, подписана от родителите й.

— В такъв случай не сте непознат. Къде ще ходим?

— Да видим един млад войник, който е в Грийнборо в отпуск.

Тя се качи в колата.

— Ендър е само на десет години — каза тя. — Доколкото си спомням, вие ни бяхте казали, че ще получи първата си отпуска, когато навърши дванайсет.

— Той прескочи няколко класа.

— Значи се учи добре?

— Сама го попитай, като го видиш.

— Защо аз? Защо не цялото ни семейство?

Граф въздъхна.

— Ендър гледа на света посвоему. Наложи се да го убеждавам да се срещне дори с теб. А що се отнася до Питър и твоите родители, възможността за среща с тях изобщо не го интересува. Животът във Военното училище е доста… напрегнат.

— Какво искате да кажете? Да не е откачил?

— Напротив, той е най-нормалният човек, когото познавам. Той е достатъчно нормален, за да знае, че родителите му не държат особено много да отворят отново книгата на обичта, която са затворили доста решително преди четири години. Що се отнася до Питър — ние дори не предложихме такава среща, така че нямаше как да ни отговори, че ни праща по дяволите.

Те излязоха на шосето за езерото Брант и завиха точно когато се изравниха с езерото, тръгвайки по един път, който ту слизаше, ту се изкачваше, докато най-сетне стигнаха до една бяла, обшита с дъски, голяма, представителна къща, разположена върху билото на хълма. От едната си страна къщата имаше изглед към езерото, а от другата, върху площ от пет акра, се намираше частно езеро.

— Тази къща МФ я купи преди двайсетина години при разпродажбата на имуществото на една фалирала фирма. Ендър настоя разговорът му с теб да не бъде подслушван. Обещах му, че няма да бъде подслушван, и за да е сигурен, двамата ще излезете в езерото със сала, който той сам си е построил. Трябва обаче да те предупредя нещо. Възнамерявам да ти задавам въпроси, след като приключите с разговора. Не си длъжна да ми отговаряш, но се надявам, че няма да ми откажеш.

— Не си нося бански.

— Ние можем да ти дадем.

— От тези, дето не ги подслушвате, нали?

— Понякога трябва да си имаме доверие. Аз например знам кой всъщност е Демостен.

Тя почувства, че от страх я полазиха тръпки, но не каза нищо.

— Знам това, откакто пристигнах от Военното училище. В целия свят сме сигурно шестима, които знаем кой е Демостен. Без да броим руснаците. Само бог знае какво знаят те. Но Демостен няма защо да се страхува от нас. Демостен може да разчита на нашата дискретност. Така както аз разчитам на Демостен, че няма да разкаже на Лок какво се е случило днес тук. Взаимно доверие. Ние ще си обменяме информация.

Валънтайн не можа да реши кого всъщност одобряваха те — Демостен или Валънтайн Уигин. Ако одобряваха Демостен, тя не би им се доверила, но ако одобряваха Валънтайн, тогава може би щеше да им се довери.

Обстоятелството, че не искаха да обсъжда събитието с Питър, предполагаше, че те знаят колко са различни двамата. Тя обаче не се запита дали самата тя все още намираше някаква разлика.

— Споменахте, че си е построил сал. От колко време е тук?

— От два месеца. Възнамерявахме отпуската му да продължи само няколко дни. Но виждаш ли, той, изглежда, не се интересува от по-нататъшното си образование.

— Аха. Значи пак ще трябва да му се оказва влияние.

— Този път не можем да цензурираме писмото ти. Този път просто трябва да рискуваме. Твоят брат ни е безкрайно необходим. Става въпрос за оцеляването на човечеството.

Сега Валънтайн бе достатъчно голяма, за да знае в каква голяма опасност се намира светът. А и бе изпълнявала достатъчно дълго ролята на Демостен, за да не се поколебае да изпълни дълга си.

— Къде е той?

— Долу, на кея за лодки.

— Къде е банският костюм?

 

 

Ендър не й махна с ръка, когато Валънтайн слезе от хълма и се отправи към него, не й се усмихна, когато стъпи върху малкия понтон. Но тя знаеше, че Ендър се радва, че я вижда, знаеше го, защото очите му не слизаха от лицето й.

— Сега си по-едър, отколкото те помня — рече тя глуповато.

— Ти също — каза той. — Спомням си, че беше и красива.

— Паметта ни погажда какви ли не номера.

— Не. Лицето ти не се е променило, но аз вече не си спомням какво е това красиво. Ела. Хайде да излезем в езерото.

Тя погледна с известни опасения към малкия сал.

— Не трябва да стоиш върху него права, това е всичко — рече той. После се покатери върху сала пълзешком, като паяк. — Това е първото нещо, което съм построил със собствените си ръце след нашите „питероупорни“ постройки.

Тя се засмя. Правеше им удоволствие да строят от кубчета неща, които не можеха да рухнат дори когато им се махнеше някой от подпорните елементи.

Питър на свой ред обичаше да маха по някое кубче оттук и оттам, така че строежът да стане достатъчно неустойчив и да се събори дори и при най-лекото докосване. Питър беше глупак, но все пак бе част от детството им.

— Питър се промени — каза тя.

— Хайде да не говорим за него — отвърна Ендър.

— Добре.

Тя също се покатери пълзешком на сала, но не толкова сръчно като Ендър. С помощта на едно лопатно колело той бавно насочи сала към средата на частното езеро. Тя отбеляза гласно, че Ендър е загорял от слънцето и че е силен.

— Силата се дължи на Военното училище, а слънчевият загар — на това езеро. Тук, във водата, прекарах много време. Когато плувам, имам чувството, че се намирам в безтегловно състояние. Безтегловността ми липсва. Освен това, когато съм тук, в езерото, имам чувството, че отвсякъде съм заобиколен от хълмове.

— Все едно че живееш в някаква купа.

— Аз живях в купа цели четири години.

— Значи вече сме си чужди?

— А не сме ли, Валънтайн?

— Не, не сме — отговори тя, пресегна се и го докосна по крака. После внезапно стисна коляното му, точно там, където винаги го беше много гъдел.

Почти в същия миг обаче той сграбчи китката й. Хватката му бе желязна, макар че дланите му бяха по-малки от нейните, а ръцете му в горната си част бяха тънички. За миг видът му стана напрегнат и застрашителен. После се отпусна.

— Точно така — каза той. — Ти винаги ме гъделичкаше.

— С това вече е свършено — каза тя, като отдръпна ръката си.

— Искаш ли да поплуваме?

В отговор тя се претърколи от сала. Водата бе прозрачна и чиста, в нея нямаше хлор. Те поплуваха малко, после се върнаха на сала и се излегнаха под прежурящото слънце. Около нея забръмча оса и кацна до главата й. Валънтайн знаеше, че осата е там, и в друг случай би се изплашила. Но не и днес. Нека осата се поразходи по сала. Нека и тя да се попече на слънцето.

После салът се залюля, тя се обърна и видя как Ендър спокойно смачка с пръст осата.

— Точно тези оси са много гаден вид — обясни Ендър. — Жилят те, без дори да изчакат да ги предизвикаш. — Той се усмихна. — Изучавал съм стратегията на изпреварващото нападение. Много ме бива. Никой не е успявал да ме победи. Аз съм най-добрият войник, който някога са имали.

— А кой е очаквал нещо друго? — попита тя. — Та ти си Уигин.

— За зло и за добро — рече той.

— Това означава, че ти ще промениш света. — И тя му разказа какво вършат с Питър.

— На колко години е Питър, на четиринайсет ли? И вече крои планове как да завладява света?

— Той се мисли за Александър Велики и защо да не е? Защо да не бъдеш и ти?

— Не можем и двамата да сме едновременно Александър Велики.

— Две лица на една и съща монета. А аз съм металът помежду им. — Дори когато го казваше, тя се питаше дали това е вярно. През последните няколко години тя бе общувала прекалено често с Питър и дори и когато си мислеше, че го ненавижда, тя пак го разбираше. Докато до този момент Ендър бе само един спомен. Дребничко, крехко дете, което се нуждаеше от нейната закрила. А не това помургавяло пораснало момче с непроницаем поглед, което убива оси с пръсти. Може би и той, и Питър, и аз много си приличаме, и винаги сме си приличали. Може би само от ревност сме си въобразявали, че сме различни един от друг.

— Бедата с монетите е тази, че когато едното лице е отгоре, другото е отдолу.

И сигурно точно сега си мислиш, че си отдолу.

— От мен искат да те насърча да продължиш учебните си занимания.

— Това не са занимания, а игри. Нищо друго, освен игри, само че променят правилата, когато им се прииска. — Той протегна отпусната като на марионетка ръка. — Виждаш ли конците?

— Но те също могат да бъдат използвани.

— Само ако ти позволят. Само ако са убедени, че и те могат да те използват. Не, прекалено трудно е и не искам да играя повече. Тъкмо когато започвам да се чувствам щастлив, тъкмо когато започвам да си мисля, че мога да се справя с нещата, те ми нанасят поредния удар. Откакто съм тук, непрекъснато сънувам кошмари. Сънувам, че съм в бойната зала, само че вместо в условията на безтегловност играта се води при гравитация. И те непрекъснато променят посоката й. Така че никога не стигам до стената, към която съм поел при отблъскването. Никога не стигам до там, закъдето съм се отправил. И непрекъснато моля да ми позволят да отида до вратата, но те не искат да ме пуснат да изляза и все ме дърпат назад.

Тя долови гневните нотки в гласа му и си помисли, че са предназначени за нея.

— Предполагам, че затова ме и доведоха тук. Да те дръпна назад.

— Аз не исках да се виждаме с теб.

— Казаха ми.

— Страхувах се, че още те обичам.

— Надявах се да е така.

— Моят страх, твоята надежда — значи не сме за оплакване.

— Ендър, наистина е така. Може и да сме малки, но не сме безсилни. Достатъчно дълго играем по техните правила, за да кажем накрая, че това е нашата игра. — Тя се изкиска. — Аз съм назначена в една от президентските комисии. Питър много го е яд.

— На мен не ми позволяват да използвам информационните мрежи. Тук няма и компютър, само някакви допотопни устройства, които осигуряват безопасността на къщата и осветлението. Вехтории. Монтирани са преди цял век, когато всеки от произвежданите компютри е работил сам за себе си. Взеха ми армията, взеха ми и чина. И знаеш ли какво? Много-много не ми пука.

— Сигурно се чувстваш добре само в собствената си компания.

— Не. Компания са ми само спомените ми.

— Може би ти си именно онова, което помниш.

— Не, сега си мисля за непознати неща. Мисля си за бъгерите.

Валънтайн потрепери, сякаш неочаквано я прониза студен вятър.

— Аз вече не гледам видеофилми за бъгери. Всички са едни и същи.

— Изучавал съм ги внимателно часове наред. Как корабите им пътуват из космоса. И ето нещо смешно, което ми хрумна едва тук, докато си почивах на сала. Осъзнах, че всички двубои между бъгери и хора са до един от Първото нашествие. А във всички сцени от Второто нашествие, когато нашите войници са в униформата на МФ, във всички тях бъгерите са неизменно мъртви. Неподвижни трупове, приведени над лостовете за управление. Нито следа от битка или нещо подобно. А битката на Мейзър Ракъм — от заснетото сражение никога не е бил показван и един метър филмов материал.

— Може би става въпрос за някакво тайно оръжие.

— Не, не, мен не ме интересува как са ги убили. Интересуват ме самите бъгери. Аз не знам нищо за тях и въпреки това ще трябва един ден да се сражавам срещу тях. През живота си съм участвал в много битки — понякога са били игри, но понякога не. Всеки път съм побеждавал само защото успявах да разбера как разсъждават противниците ми. От самите им действия. Можех да се досетя какво си мислят, че ще предприема, и как виждат развоя на битката. И едва когато знаех всичко това, аз нанасях решителния удар. Много ме бива за тези неща. Да разбирам какво си мислят другите хора.

— Проклятието на децата Уигин. — Тя се пошегува, но се изплаши, че Ендър може да прочете мислите й, така както е разчитал мислите на враговете си. Питър винаги надзърташе в мислите й, или поне така си въобразяваше, но в нравствено отношение той бе такава помийна яма, че тя никога не се смущаваше, че Питър може да прозре дори и най-недостойните й мисли. Но Ендър… не, тя не искаше Ендър да надзърне в мислите й. Щеше да се почувства като разголена пред него. Щеше да се засрами.

— Значи смяташ, че не можеш да победиш бъгерите, без да ги опознаеш?

— Нещата са много по-сложни. Докато се търкалях тук без работа, се замислих и за себе си. Опитвах се да разбера защо толкова ненавиждам себе си.

— Не, Ендър.

— Не ми казвай: „Не, Ендър!“. Беше ми потребно доста време, докато разбера, че мразя себе си, но повярвай ми, успях да го проумея. И нещата се свеждат до следното: В мига, в който наистина разбера своя противник, разбера го дотолкова добре, че вече мога да го разгромя, тогава, в същия този миг, аз го и обиквам. Мисля, че е невъзможно да разбереш истински някои хора, да разбереш онова, което искат, онова, в което вярват, и да не ги обикнеш по начина, по който те обичат себе си. И тогава, в същия този миг, когато ги обиквам…

— Ти ги побеждаваш. — За миг тя не се побоя, че Ендър може да прозре мислите й.

— Не, ти не разбираш. Аз ги унищожавам. Правя така, че те вече никога не могат да ми сторят пак зло. Смачквам ги и ги мачкам, докато престанат да съществуват.

— Разбира се, че не го правиш. — Сега страхът я облада отново, по-вцепеняващ отпреди. Питър се вразуми, а ти… та те са те превърнали в убиец. Двете страни на една монета, но коя от двете е по-добрата?

— Аз наистина причиних зло на някои хора, Вал. Не си го измислям.

— Знам, Ендър. — А какво зло ще ми сториш на мен?

— Виждаш ли в какво съм се превърнал, Вал? — рече той тихо. — Дори и ти се страхуваш от мен. — И той я погали по страната, толкова нежно, че на нея й се доплака. Също като милувката на меката му ръчичка, когато бе още съвсем мъничък. Тя си я спомняше, милувката на неговата мека невинна ръчичка върху бузата й.

— Не се страхувам — рече тя и в този миг бе искрена.

— А трябва да се страхуваш. Не, не трябва.

— И ако продължиш да стоиш във водата, Ендър, ще заприличаш на сюнгер. А и акулите може да те нападнат.

Той се усмихна.

— Акулите отдавна се научиха да не ме закачат. — Но все пак се покатери на сала, като вдигна цял облак пръски. Валънтайн усети хладните капки по гърба си.

— Ендър, Питър ще успее. Той е достатъчно умен, за да изчака колкото е необходимо, но той ще си пробие път към властта — ако не точно сега, то по-късно. И не съм още сигурна дали това ще е за хубаво, или за лошо. Питър може да бъде жесток, но той знае как се взема и как се пази власт. Освен това някои признаци подсказват, че когато войната с бъгерите приключи, или преди още да е приключила дори, светът отново може да се сгромоляса в хаоса. Варшавският договор се канеше да установи господство още преди Първото нашествие. Ако се опитат отново…

— Значи дори и Питър може да се окаже по-добра възможност.

— Ти си открил, Ендър, че у теб съжителства и разрушителят. Аз също. Значи Питър не е имал монопол върху това нещо, независимо от заключенията на детекторите. Но у Питър съжителства и съзидателят. Той не се държи мило, но види ли нещо хубаво, той вече не го разрушава. Ако човек осъзнае, че властта винаги попада накрая в ръцете на хора, които жадуват за нея, мисля си, че има и по-лоши хора от Питър, които могат да се доберат до нея.

— С такова убедително застъпничество и аз самият бих гласувал за него.

— Понякога ми изглежда абсолютно глупаво. Едно четиринайсетгодишно момче и по-малката му сестра заговорничат, за да превземат света. — Тя се опита да се засмее. Не беше смешно. — Ние просто не сме обикновени деца, нали? Нито един от трима ни.

— А не ти ли се приисква понякога да сме такива?

Тя се опита да си представи какво би било, ако е като останалите момичета в училище. Опита се да си представи какъв би бил животът й, ако не се чувстваше отговорна за бъдещето на света.

— Би било много тъпо.

— Не съм съгласен. — И той се просна върху сала така, сякаш би могъл да остане тук завинаги.

И това бе самата истина. Каквото и да бяха направили във Военното училище с Ендър, те бяха похабили амбицията му. Той не искаше да напусне затоплените от слънцето води на тази купа.

Не, осъзна тя. Не, той само си мислеше, че не иска да напусне това място, но у него има толкова много от Питър. Има толкова много от мен. Никой от трима ни не може да бъде щастлив за дълго, ако не върши нищо. Или пък може би никой от трима ни не би могъл да бъде щастлив, ако живее единствено в собствената си компания.

Ето защо тя продължи да дълбае в същата посока.

— Как беше името на онзи човек, което всеки жител на света знае?

— Мейзър Ракъм.

— А какво би станало, ако ти, подобно на Мейзър, спечелиш следващата война?

— Мейзър Ракъм е бил една щастлива случайност. Резервен вариант. Никой не е залагал на него. Той просто случайно се е озовал на най-подходящото място в най-подходящото време.

— Но да предположим, че успееш. Да предположим, че и ти победиш бъгерите и името ти стане прочуто като името на Мейзър Ракъм.

— Нека се прочуе някой друг. Питър иска да се прочуе. Нека той да спаси света.

— Нямам предвид слава, Ендър. Нито пък имам предвид власт. Става въпрос за случайности. За това, че Мейзър Ракъм е човекът, който случайно се е оказал там, когато някой е трябвало да спре бъгерите.

— Щом съм тук — рече Ендър, — значи няма да бъда там. Ще бъде някой друг. Нека той се възползва от тази случайност.

Този му тон на отегчено равнодушие я вбеси.

— Става въпрос за моя свят, егоист такъв! — Ако думите й го трогнаха, той не го показа. Продължи да лежи все така с притворени очи. — Когато беше малък и Питър те измъчваше, нали постъпих добре, като не скръстих ръце да чакам мама и татко да те спасяват? Те така и не разбраха колко опасен е Питър. Знаех, че имаше монитор, но не разчитах и на хората, които ти го бяха поставили. Знаеш ли какво ми правеше Питър, задето не му позволявах да ти причинява зло?

— Млъкни — прошепна Ендър.

И защото видя как гърдите му потрепваха, и защото знаеше, че наистина го засегна, и защото знаеше, че точно като Питър и тя бе напипала уязвимото му място и го бе пробола точно там, тя замълча.

— Не мога да ги победя — заговори тихо Ендър. — Един ден ще трябва да поведа флотилия като Мейзър Ракъм и всички ще зависят от мен, а аз просто няма да мога да го направя.

— Ако ти не можеш, Ендър, тогава никой не би могъл. Щом ти не можеш да ги победиш, тогава те заслужават да победят, защото са по-силни и по-добри от нас. И това няма да бъде твоя грешка.

— Кажи го на мъртвите.

— Ако не ти, кой тогава?

— Който и да е.

— Никой, Ендър. Ще ти кажа нещо. Ако се опиташ и загубиш, тогава няма да си виновен ти. Но ако не опиташ и загубиш, тогава грешката ще е изцяло твоя. Тогава ти ще убиеш всички ни.

— Аз и бездруго съм убиец.

— А какъв друг би могъл да бъдеш? Човешките същества не са развивали мозъка си, за да се търкалят край някакви си езерца. Първото нещо, което научихме, бе да убиваме. И добре, че е така, защото досега щяхме да сме умрели, а тигрите щяха да завладеят света.

— Никога не успях да победя Питър. Каквото и да кажех, каквото и да направех. Така и не успявах.

Значи въпросът пак опря до Питър.

— Той беше няколко години по-голям от теб. И по-силен.

— Същото важи и за бъгерите.

Тя разбираше доводите му, или по-скоро липсата му на доводи. Той можеше да победи когото си иска, но дълбоко в сърцето си знаеше, че винаги ще има един, който може да го победи. Той винаги знаеше, че не е победил истински, защото го имаше Питър, непобедимият първенец.

— Искаш да победиш Питър, така ли?

— Не — отвърна той.

— Победи бъгерите. После си ела на Земята и тогава виж дали някой ще забелязва Питър Уигин. И виж как ще се почувства той, когато целият свят те обича и почита, Ендър. Това за него би било крах, Ендър. Ето как ще го победиш.

— Ти не разбираш — каза той.

— Напротив, разбирам.

— Не, не разбираш. Аз не искам да побеждавам Питър.

— Тогава какво искаш?

— Искам той да ме обича.

Тя не каза нищо. Доколкото й бе известно, Питър не обичаше никого.

Ендър не каза нищо повече. Просто продължи да си лежи на сала. Без да помръдва.

По тялото на Валънтайн се стичаха струйки влага, с настъпването на здрача комарите закръжиха по-свирепо из въздуха, тя реши да се гмурне за последен път, а после започна да тласка сала към брега. Ендър с нищо не показа, че разбира какво става, но нервното му дишане й подсказваше, че не е заспал. Когато стигнаха до брега, тя се покатери на кея и каза:

— Аз те обичам, Ендър. Повече от всякога. Каквото и решение да вземеш.

Той не отговори. Тя се съмняваше, че Ендър не й вярва. Валънтайн тръгна към хълма, изпълнена с люта ярост към онези, които я накараха да се държи с Ендър по този начин. Защото в края на краищата тя бе постъпила точно така, както бяха поискали от нея. Тя бе увещавала Ендър да се върне към учебните си занятия и той никога нямаше да й го прости.

 

 

Ендър влезе в стаята, все още мокър от последното гмуркане. Отвън бе тъмно, в стаята също. Граф го очакваше.

— Заминаваме ли?

— Щом искаш — отвърна Граф.

— Кога?

— Веднага щом си готов.

Ендър взе душ и се облече. Най-сетне се бе научил кога може да съчетае една цивилна дреха с друга, но все още не се чувстваше добре без униформа и боен костюм.

Повече никога няма да нося боен костюм — помисли си той. Това бе играта на Военното училище, а аз привърших завинаги с него. Той чу как щурчетата пеят необуздано весело в гората, недалеч се разнесе шум от кола, която се приближаваше бавно по чакъла.

Какво още трябва да вземе със себе си? Бе прочел няколко книги от библиотеката, но те принадлежаха на къщата и той не можеше да ги вземе. Единственото нещо, което притежаваше, бе построеният от него сал. Той също щеше да остане тук.

В стаята, в която го чакаше Граф, бе светло. Той също се бе преоблякъл. Беше отново с униформа.

Седнаха мълчаливо на задната седалка на колата и потеглиха по черни пътища, за да пристигнат в задната част на летището.

— Навремето, когато населението все още нарастваше — заговори Граф, — наоколо имаше само гори и ферми. Това тук е вододелна зона. При обилни валежи реките прииждат, а в този район има и много подводни реки. Земята е жива чак до сърцевината си. Ние, хората, живеем само по повърхността й, като бръмбарите, които живеят по нечистата пяна покрай брега.

Ендър продължаваше да мълчи.

— Обучаваме нашите командири по тази програма, защото именно тя е най-подходяща. Командирите трябва да разсъждават съсредоточено, не бива да се разсейват. Ето защо ги изолираме. Искам да кажа ето защо ви изолираме. Държим ви отделно от хората и един от друг. И резултатите са добри. Но когато изобщо не се срещаш с хора, когато изобщо не познаваш планетата Земя, когато живееш ограден от метални стени, които не пропускат студа на космоса, много лесно можеш да забравиш защо си заслужава да бъде спасена Земята. Защо светът на хората заслужава високата цена, която плащате.

Значи ето защо ме доведе тук, помисли си Ендър. Макар че толкова много бързаше. Значи ето защо взе три месеца отпуск, за да ме накараш да обикна Земята. Е, добре, успя! Всичките ти хитрости успяха. Включително и Валънтайн — тя бе една от хитростите ти, за да ме накара да запомня, че не отивам в Командирското училище заради себе си. Е, добре, запомних го.

— Можех да използвам Валънтайн — продължи Граф — и ти можеше да ме намразиш заради това, Ендър, но запомни добре — срещата ви беше щастлива само защото онова, което съществува между вас двамата, е истинско и само то е от значение. Между човешките създания съществуват милиарди подобни връзки. И ти ще се биеш именно за тяхното оцеляване.

Ендър извърна лице към прозореца и се загледа как хеликоптерите и дирижаблите се снижават или набират височина.

До космодрума на МФ в Погребания град отидоха с хеликоптер. Тази местност бе официално наречена на един покоен Хегемон, но всички я наричаха Погребания град, заради клетия градец, който бе засипан, за да бъдат изградени отгоре му подстъпите към обширните острови от стомана и бетон, осеяли Памлико Саунд. Все още се срещаха водни птици, които пърхаха грациозно в солената вода, над която, сякаш за да пият, се привеждаха обрасли с мъх дървета. Започна да ръми и бетонът стана черен и хлъзгав.

Граф го поведе сред лабиринт от пропусквателни пунктове. За пропуск им служеше малко пластмасово топче, което Граф носеше. Той го пускаше в едни улейчета и вратите се отваряха, а хората скачаха на крака и поздравяваха, после улейчетата връщаха топчето и Граф продължаваше нататък. Ендър забеляза, че в началото всички гледаха Граф, но колкото повече навлизаха в космодрума, толкова по-често започнаха да гледат него. Първоначално забелязваха човека с високия ранг, но по-късно, когато всички, при които влизаха, имаха висок ранг, те се интересуваха само от него.

Едва когато Граф, седнал редом с него, пристегна коланите си в креслото в совалката, Ендър проумя, че Граф ще пътува с него.

— Докъде? — попита Ендър. — Докъде ще пътувате с мен?

Граф се позасмя.

— До края, Ендър.

— Да не са ви назначили за началник на Командирското училище?

— Не са.

Значи бяха освободили Граф от поста му във Военното училище само за да придружи Ендър до новото му местоназначение. Толкова ли за важен ме смятат, питаше се той. И сякаш Питър мислено му прошепна: А как мога да се възползвам от това?

Той потрепера и се опита да мисли за нещо друго. Питър можеше да си съчинява най-различни фантазии за това, как ще завладее света, но Ендър не си фантазираше подобни неща. И все пак, като се връщаше мислено към живота си във Военното училище, на него му хрумна мисълта, че макар и никога да не бе се домогвал до някаква власт, той винаги бе разполагал с власт. Но реши, че това бе власт, постигната с отлични постижения, а не с манипулации. Нямаше причини да се срамува от нея. И никога, с изключение може би на случая с Бийн, не бе използвал властта си, за да причинява някому зло. А нещата с Бийн в края на краищата се бяха оправили. Накрая Бийн му бе станал приятел, за да заеме мястото на Алей, чието приятелство бе загубил, Алей, който на свой ред бе заел мястото на Валънтайн. Валънтайн, която помагаше на Питър в неговия заговор. Валънтайн, която все още, независимо от всичко обичаше Ендър. И като следваше този ред на мисли, той стигна до часовете на спокойствие, прекарани в прозрачната вода, заобиколена от гористите хълмове. Ето това е Земята, помисли си той. Не просто едно кълбо с обиколка от хиляди километри, а гора с блеснало на слънцето езеро, къща, сгушила се на билото на хълма, високо сред дърветата, тревист хълм, който слиза към водата, риба, която подскача, и птички, които ожесточено нападат бръмбарите, обитаващи границата между водата и небето. Земята — това бе един несекващ хор от щурци и ветрове, и птици. И гласът на момиче, който му говори от далечното му детство. Същият глас, който навремето го закриляше от ужаса. Същият глас, заради който той бе готов на всичко, за да го запази жив: да се завърне в училището или да загърби дори Земята за още четири, четиридесет или четири хиляди години. Дори и тя да обичаше повече Питър.

Очите му бяха затворени и се чуваше само шумът от дишането му. Граф протегна ръка през пътечката между креслата и докосна неговата ръка. Ендър се вцепени от изненада, а Граф скоро си отдръпна ръката, но за миг Ендър се стъписа пред мисълта, че Граф може да изпитва някаква обич към него. Но не, това бе само поредният добре обмислен жест. Граф полека-лека превръщаше малкото момче в командир. Нямаше съмнение, че урок номер седемнайсет от курса на обучение включваше жест на обич от страна на преподавателя.

Совалката стигна само за няколко часа до МПБ — междупланетната база-спътник. Междупланетната база бе градче с около три хиляди жители, които дишаха кислород от растенията, с които се и хранеха, пиеха вода, която бе преминавала през организма им десетки хиляди пъти, и единствената им работа бе да обслужват големите товарни космически кораби, които вършеха цялата черна работа в Слънчевата система, както и совалките, които откарваха техните товари и пътници до Земята и Луната. Това бе един свят, където, казано с една дума, Ендър се почувства като у дома си, тъй като подовете тук бяха леко изпъкнали, също като във Военното училище.

Техният кораб бе сравнително нов. МФ непрекъснато бракуваше старите си превозни средства и купуваше най-нови модели. Беше току-що докарал огромен товар от валцувана стомана, произведена на борда на кораб-завод, който разглобяваше малки планети в Астероидния пояс. Стоманата щеше да бъде закарана до Луната, а корабът стоеше швартован сега за четиринайсет катера. Граф отново пусна топчето си в едно дешифриращо устройство и катерите се отделиха от кораба. Сега на кораба му предстоеше бърз преход, този път по курс, определен от Граф, който обаче нямаше да бъде оповестен преди напускането на МПБ.

— Не е чак толкова голяма тайна — каза капитанът на кораба. — Когато направлението се пази в тайна, значи ще се пътува до МЗБ. — По аналогия с МПБ Ендър реши, че това съкращение означава Междузвездна база.

— Само че този път не е дотам — каза Граф.

— А закъде е тогава?

— Щаба на МФ.

— Но аз дори нямам право да знам координатите му, сър.

— Вашият кораб ги знае — отвърна Граф. — Само позволете на компютъра да погледне това нещо тук и да последва начертания от топчето курс. — Той връчи на капитана пластмасовото топче.

— И сигурно през целия рейс ще трябва да си държа очите затворени, за да не разбера накъде летим, така, ли?

— О, не, разбира се, че не. Щабът на МФ се намира на малката планета Ерос, на около три месеца път оттук, при възможно най-висока скорост, с каквато, разбира се, ще трябва да летите.

— Ерос ли? Но аз смятах, че бъгерите са превърнали тази планета в радиоактивна…

— И така, когато пристигнем на Ерос, вие вероятно ще бъдете назначен за постоянно там.

Капитанът веднага разбра, но казаното не му хареса.

— Аз съм пилот, кучи син такъв, и никой няма право да ме приковава към някаква си скала!

— Ще се направя, че не съм чул непристойния ви език пред висшестоящия офицер. Съжалявам, но ми е дадена заповед да взема най-бързия наличен военен кораб. В момента на пристигането ми вие сте единственият. Не бива да смятате, че някой специално е тръгнал да ви мобилизира. Не се ядосвайте. Войната може да свърши до петнайсетина години и тогава местонахождението на щаба на МФ няма да е вече тайна. Между другото трябва да ви известя, че ако очаквате да видите светлинна маркировка за докуване, Ерос е затъмнен. Осветен е колкото една черна дупка. Така че няма опасност да го видите.

— Благодаря — каза капитанът.

Едва след първия месец от пътуването той успя да заговори вежливо на полковник Граф.

Корабният компютър разполагаше с ограничена библиотека — тя бе предназначена повече за развлечение, отколкото за учение. Ето защо след закуската и сутрешните упражнения Ендър и Граф обикновено разговаряха. За Командирското училище. За Земята. За астрономия и физика, и за всичко, което Ендър искаше да узнае.

А от всичко най-много искаше да научи за бъгерите.

— Ние не знаем много — започна Граф. — Никога не сме залавяли жив бъгер. Дори когато заловихме един невъоръжен жив бъгер, той умря в мига, в който разбра, че е пленен. И дори като казвам един, това също не е сигурно — повечето от войниците на бъгерите, изглежда, са от женски пол, но с атрофирани или рудиментарни полови органи. Не можем да твърдим със сигурност. За теб би било от полза да знаеш преди всичко нещо за тяхната психология, но никога не сме имали възможност да разпитаме някой от тях.

— Разкажете ми какво знаете и може би аз ще науча нещо, което ми е нужно.

И Граф му разказа. Бъгерите били организми, които биха могли евентуално да се развият и на Земята, ако преди един милиард години нещата не са се развили по друг начин. На молекулярно ниво не съществували никакви изненади. Дори и генетичният материал бил същият. Не е случайно и това, че ни приличат на насекомоподобни. Въпреки че вътрешните им органи били много по-сложни и специализирани, отколкото при насекомите, и че са развили вътрешен скелет, прикривайки по-голямата част от екзоскелета, физическият им строеж все още напомнял на прадедите им, които спокойно биха могли да бъдат оприличени на днешните земни мравки.

— Не позволявай обаче това да те подведе — рече Граф, — със същия успех можем да кажем, че нашите прародители са могли спокойно да приличат на катерици.

— Ако това е всичко, с което разполагаме, то все пак е нещо — рече Ендър.

— Само че катериците никога не са се занимавали със строеж на космически кораби — каза Граф. — Все пак има няколко по-съществени етапа по пътя от събирането на орехи и семенца до събирането на астероиди и създаването на постоянни изследователски станции върху луните на Сатурн.

Бъгерите очевидно виждали горе-долу същия светлинен спектър като човешките същества и в техните кораби имало изкуствено осветление, а на планетите им — надземни осветителни инсталации. Техните пипалца обаче изглеждали съвсем закърнели. От организмите им не можело да се получи никаква информация дали обонянието, вкусът или слухът са много важни за тях.

— Разбира се, няма как да сме сигурни. Но не открихме нищо, което да доказва, че бъгерите могат да използват звука за комуникация. А най-странното от всичко бе, че и на борда на корабите им нямаше никакви съобщителни средства. Нито радио, нито какъвто и да било уред, който да приема или предава някакъв сигнал.

— Те се свързват кораб с кораб. Гледал съм това във видеофилмите. Те наистина разговарят помежду си.

— Вярно. Но тяло с тяло, ум с ум. Това е най-важното нещо, което научихме от тях. Установяването на връзката помежду им, независимо как го постигат, е мигновено. Скоростта на светлината не е пречка. Когато Мейзър Ракъм разгроми нахлуващата им флота, те всички духнаха лампата. Отведнъж. Нямаше време за никакъв сигнал. Всички кораби просто замръзнаха по местата си.

Ендър си спомни видеофилмите за бъгери, които изобщо без да са ранявани, лежаха мъртви по местата си.

— И тогава разбрахме, че е възможно. Да установяваш връзка по-бързо от светлината. Това бе преди седемдесет години и когато разбрахме, че това може да се направи, ние също го направихме. Не аз, разбира се, аз дори не съм бил роден тогава.

— И как е станало възможно?

— Не мога да ти разяснявам филотичната физика. Половината от нея така и никой не я разбра. Онова, което има значение, е, че ние построихме ансибала. Официалното му име е Филотичен паралаксален мигновен комуникатор. Някой обаче измъкнал името „ансибал“ от някаква стара книга и така си остана. Но повечето хора не знаят за съществуването на тази машина.

— И това означава, че корабите биха могли да разговарят помежду си дори когато пресичат Слънчевата система, така ли? — попита Ендър.

— Това означава — отговори Граф, — че корабите могат да разговарят помежду си дори когато пресичат галактиката. А бъгерите могат да правят това без никакви ансибали.

— Значи са разбрали за своя разгром още в мига, в който са били победени — каза Ендър. — Винаги съм мислел… всички все казват, че вероятно бъгерите са проумели, че битката е свършила, едва преди двайсет и пет години.

— Такова едно твърдение предпазва хората от паника — рече Граф. — Аз ти говоря неща, които няма откъде да научиш. Знаейки ги вече, може изобщо да не напуснеш щаба на МФ. Не и преди края на войната.

Ендър се ядоса.

— Ако поне малко ме познавате, вие сте наясно, че аз мога да пазя тайна.

— Правилникът е такъв. На хората под двайсет и пет годишна възраст се гледа като на опасни по отношение на сигурността. Много е несправедливо, особено за мнозина почтени деца, но пък помага да се ограничи броят на хората, от които може да изтече някаква информация.

— И за какво изобщо е цялата тази тайнственост?

— Защото сме поели някои ужасни рискове, Ендър, и не желаем всяка информационна мрежа на Земята да критикува решенията ни. И така, след като вече разполагахме с изправен ансибал, ние незабавно го монтирахме на най-добрите си междузвездни кораби и ги изпратихме да нападнат планетите на бъгерите.

— А знаем ли къде се намират?

— Да.

— Значи не очакваме Третото нашествие?

— Самите ние сме Третото нашествие.

— Значи ние ги нападаме. Никой не говори за това. Всички си мислят, че разполагаме с огромен флот от бойни кораби, които са отрупани пред кометната защитна преграда.

— Нищо подобно. Тук ние сме напълно незащитени.

— И какво би станало, ако изпратят тук свой флот, който да ни нападне?

— В такъв случай ще сме загубени. Нашите кораби обаче не са забелязали такъв флот, нито пък следа от друг някакъв.

— Може да са се отказали да ни нападат и възнамеряват да ни оставят на мира.

— Може би. Ти си гледал видеофилмите. Би ли заложил на възможността, че ще се откажат и че ще ни оставят на мира?

Ендър продължаваше да премисля чутото.

— И корабите пътуват по цели седемдесет години…

— Някои от тях. А някои по трийсет, други по двайсет. Сега строим по-добри кораби. Учим се как да използваме възможностите на космоса малко по-добре. Но всеки космически кораб, чието строителство е приключило, е вече на път към някоя планета или преден пост на бъгерите. Всеки междузвезден кораб с кръстосвачи и бойни катери на борда си пътува към бъгерите. Пътуват вече с намалена скорост. Защото са почти пристигнали. Първите кораби, които изпратихме към по-отдалечените обекти, както и изпратените наскоро към по-близките. Изчисленията са явно доста точни. Всички те ще пристигнат в обсега на сражението в рамките на няколко месеца. За съжаление нашите най-примитивни и най-остарели кораби ще атакуват главната им планета. Но все пак те са въоръжени доста добре — разполагаме с някои оръжия, каквито бъгерите още никога не са виждали.

— Кога ще пристигнат?

— През следващите пет години, Ендър. В щаба на МФ всичко е готово. Водещият ансибал е тук, поддържа връзка с целия ни флот, корабите са в пълна бойна готовност. Липсва ни само едно нещо, Ендър, това е бойният командир. Някой, който да знае какво да прави с всичките тези кораби, когато пристигнат на местоназначението си.

— А какво ще стане, ако никой не знае какво да прави с тях?

— Ще направим всичко възможно с най-добрия командир, с който разполагаме.

С мен, помисли си Ендър. Искат от мен да се подготвя за пет години.

— Полковник Граф, няма да успея да се подготвя навреме, за да командвам флота.

Граф сви рамене.

— Тогава направи всичко възможно. Ако не успееш да се подготвиш, ще се задоволим с командира, с който вече разполагаме.

Тези думи поуспокоиха Ендър. Но само за миг.

— Разбира се, Ендър, че не разполагаме с никакъв командир.

Ендър се досети, че това е поредният номер на Граф. Да ме накара да повярвам, че всичко зависи от мен, за да не се отпускам, за да се напрегна колкото се може повече.

Номер или не, това спокойно би могло и да е вярно. Ето защо той щеше да работи колкото се може по-усърдно. Това бе поискала от него и Вал. Пет години. Само пет години до пристигането на флота, а аз все още нищо не съм научил.

— След пет години ще бъда едва петнайсетгодишен — каза Ендър.

— Но ще караш шестнайсетата си година — рече Граф. — Всичко ще зависи от това, колко знаеш.

— Полковник Граф — рече той. — Искам само да се върна и да поплувам пак в езерото.

— След като спечелим войната — отвърна Граф. — Или след като я загубим. Ще разполагаме с още няколко десетилетия, преди да дойдат до тук, за да ни довършат. Къщата ще си стои на мястото и ти обещавам, че ще можеш да плуваш, колкото ти душа иска.

— Но все още няма да съм навършил необходимите години, за да ми е разрешен достъп до поверителна информация.

— Непрекъснато ще те държим под въоръжена охрана. Военните умеят да се справят с такива положения.

Двамата се засмяха едновременно. И Ендър трябваше отново да си напомни, че Граф само играе ролята на приятел и че цялото му поведение бе изтъкано от лъжи и измами, които целяха да превърнат Ендър в една безупречна бойна машина. Ще се превърна точно в онова оръдие, в което искате да ме превърнете, рече тихичко Ендър. Но поне няма да позволя да ме надхитрите. Ще го направя по свое собствено решение, а не защото си ме надхитрил, лукаво копеле такова.

Корабът наближи Ерос, преди да успеят да разберат. Капитанът им показа видимия, а след това наложи отгоре му, върху същия екран, и топлинния образ. Всъщност намираха се точно над планетата Ерос — на височина около четири хиляди километра над нея, но дългата едва двайсет и четири километра Ерос бе невидима, тъй като не светеше с отразена слънчева светлина.

Капитанът швартова кораба към един от трите понтона, които ограждаха Ерос. Не можеше да пристигне директно на Ерос, защото планетата имаше по-висока гравитация и корабът, предназначен да тегли товари, никога нямаше да може да се измъкне от гравитационната дупка. Сбогува се с тях с гневен тон, но това не развали настроението на Ендър и Граф. Капитанът бе сърдит, защото трябваше да изостави кораба си. Ендър и Граф се чувстваха като затворници, които най-сетне бяха пуснати от затвора. Когато се качиха на борда на совалката, която щеше да ги откара на Ерос, те започнаха да повтарят изопачени цитати от надписите на видеофилмите, които капитанът неспирно бе гледал, и се смееха като полудели. Капитанът се навъси и се оттегли под предлог, че ще поспи. И тогава, сякаш му хрумна току-що, Ендър зададе на Граф един последен въпрос.

— А защо всъщност се бием с бъгерите?

— Чувал съм какви ли не причини — отговори Граф. — Че световете им са пренаселени и са принудени да колонизират други планети. Че не могат да се примирят с мисълта, че във вселената има и други разумни същества. Че не ни имат за разумен биологичен вид. Че изповядват някаква особена религия. Че са наблюдавали старите ни видеофилми и са решили, че сме безнадеждно жестоки. Причини от всякакъв род.

— А според вас каква е причината?

— Едва ли има значение какво мисля аз.

— Аз обаче искам да знам.

— Те сигурно влизат в пряк контакт помежду си, Ендър. Това, което си мисли единият, може да си го мисли и другият, каквото запомня единият, запомня го и другият. Защо тогава ще им трябва да развиват изобщо език? Защо да се учат да четат и пишат? И как биха могли да знаят какво представляват четенето и писането, когато ги видят? Или сигналите? Или числата? Или всяко друго средство, което използваме, за да общуваме помежду си? Тук не става въпрос за превод от един език на друг. Те изобщо нямат език. Ние използвахме всяко средство, за което се сетихме, за да общуваме с тях, но те дори нямат механизъм, посредством който да разберат, че ние им сигнализираме. А може би и те са се опитвали да се свържат мисловно с нас и не са могли да разберат защо не им отговаряме.

— Значи цялата война се води заради това, че не можем да разговаряме помежду си.

— Ако изправилият се насреща ти не може да ти разкаже своята история, ти никога не би могъл да си сигурен, че той не се опитва да те убие.

— А какво ще стане, ако ние просто ги оставим на мира?

— Ендър, не ние отидохме първи при тях, те дойдоха при нас. Ако искаха да ни оставят на мира, можеха да го направят преди сто години, преди Първото нашествие.

— Може би не са имали представа, че сме разумна форма на живот… Може би…

— Ендър, повярвай ми, по този въпрос вече цял един век се водят спорове. Никой не знае отговора. Стигне ли се до него обаче, истинското решение е неизбежно. Ако се стигне до унищожение, нека поне се погрижим ние да сме тези, които ще оцелеят. Нашите гени няма да ни позволят да вземем друго решение. Не е възможно един биологичен вид да еволюира ако не притежава силна воля за оцеляване. Отделни индивиди може да се възпитават в саможертва, но биологичният вид като цяло не може никога да реши да престане да съществува. Така че, ако успеем, ние ще избием бъгерите до един, а ако те успеят, ще ни избият нас до един.

— Колкото до мен — рече Ендър, — аз съм за оцеляването.

— Знам — каза Граф. — Ето защо си и тук.