Орсън Скот Кард
Играта на Ендър (2)

Глава първа
„Третака“

— Аз гледах с очите му и слушах с ушите му и те уверявам, че това е момчето, което ни трябва. Или поне се доближава най-много до онова, което търсим.

— Същото каза и за брат му.

— Изследванията показаха, че брат му е крайно неподходящ. Но по други причини. Те нямат нищо общо със способностите му.

— Такова е положението и със сестра му. Спрямо него също имаме известни колебания. Той е прекалено отстъпчив. Често е склонен да се поддава на чужда воля.

— Но не и ако насреща си има враг.

— Тогава как да постъпим? Да му осигуряваме непрекъснато вражеско обкръжение ли?

— Щом се налага.

— Останах с впечатлението, че това дете ти допада.

— Ако бъгерите го надвият, ще се погрижат да заприличам на любимия му вуйчо.

— Добре. Нали в края на краищата спасяваме света. Вземи го.

Операторката пред монитора се усмихна мило, разреши му косата и каза:

— Андрю, сигурно вече наистина ти е омръзнал този противен монитор. И така, имам добра новина за теб. Ще ти го махнем още сега и изобщо няма да боли.

Ендър кимна. Това, че изобщо няма да боли, бе, разбира се, лъжа. Но тъй като възрастните я използваха винаги, когато наистина щеше да боли, той можеше да приеме, че тези думи предсказват какво точно го очаква. Лъжите понякога бяха по-надеждни от истината.

— И така, моля те, мини насам, Андрю, и седни ето тук, горе, върху дивана за прегледи. След секунда докторът ще дойде да те види.

Ще му махнат монитора. Ендър се опита да си представи как ще се чувства без апаратчето в тила си. Ще се търкалям по гръб в леглото и то вече няма да ме притиска отзад. Няма да ми става ту студено, ту горещо, когато се къпя.

А и Питър ще престане да ме мрази. Ще се прибера у дома, ще му покажа, че са ми свалили монитора, и той ще се увери, че и аз не съм успял. Че вече ще си бъда нормално дете като него. И тогава всичко ще е наред. Той ще ми прости, че ми оставиха монитора цяла година повече от неговия. Ще бъдем…

Не, приятели вероятно не. Питър бе прекалено опасен. Така страшно се гневеше. Но братя да. Нито врагове, нито приятели, а братя, които могат да живеят под един покрив. Той няма да ме мрази — просто ще ме остави на мира. И когато му се прииска да играе на бъгери и астронавти, може би няма да ме принуждава да играя с него и аз ще мога да си почета някоя книжка.

Ендър обаче знаеше със сигурност, че Питър няма да го остави на мира. Когато го обземеше бяс, в очите на Питър имаше някакъв блясък и щом Ендър зърнеше този поглед, той знаеше, че Питър изобщо няма да го остави на мира. Упражнявам се на пиано, Ендър. Ела да ми обръщаш страниците. О, да не би момчето с монитора да е толкова заето, че да не може да помогне на брат си? Толкова ли е умно това момче? Да не би да се налага да убиеш някой и друг бъгер, астронавте? Не, вече не ми трябва помощ. Ще се справя и сам, малки подлецо, третак такъв!

— Ще свършим бързо, Андрю — рече лекарят.

Ендър кимна.

— Мониторът е направен така, че да се сваля. Без инфектиране и без усложнения. Ще имаш обаче сърбежи, а някои хора казват, че усещат някаква празнина. Непрекъснато ще се оглеждаш за нещо, нещо, което търсиш, но не можеш да намериш, нито пък си спомняш какво е. Ще ти кажа направо. Онова, което ще търсиш, ще е мониторът, но той ще е вече свален. След няколко дни това усещане ще изчезне.

Лекарят завъртя нещо в тила на Ендър. Болката внезапно го прониза като игла от врата до слабините. Тялото му се сгърчи, после рязко се изви назад и главата му се удари в дивана. Краката му се замятаха из въздуха, а ръцете му се впиха една в друга така здраво, че му причиняваха болка.

— Сестра! — изкрещя лекарят. — Трябваш ми! — Сестрата се втурна задъхана. — Трябва да разхлабим тези мускули. Хайде, подай ми я! Какво чакаш!

Тя му подаде нещо — Ендър не успя да види какво. Той се килна настрани и падна от дивана.

— Хванете го! — извика сестрата.

— Дръж го здраво…

— Дръжте го вие, докторе, много е силен за мен…

— Полека, не изведнъж! Сърцето му може да спре…

Ендър почувства как една игла прониква в тила му, точно над яката на ризата. Тя пареше, но когато огънят й се разля по тялото му, мускулите постепенно се отпуснаха. Вече можеше да заплаче от страх и от болка.

— Добре ли си, Андрю? — попита сестрата. Андрю не си спомняше как се говори. Вдигнаха го отново на дивана. Провериха пулса му, последваха и други манипулации, но не всичко стигаше до съзнанието му.

Лекарят трепереше и когато заговори, гласът му прозвуча неуверено.

— Оставят тези неща в главите на децата по цели три години и какво очакват? Можеше да го съсипем, разбираш ли? Можеше да дръпнем шалтера на мозъка му завинаги.

— След колко време ще излезе от упойката?

— Дръж го тук най-малко още час. Наблюдавай го: Ако не започне да говори до петнайсет минути, повикай ме. Можеше да го извадим от строя завинаги. Аз не притежавам въображението на бъгер.

Той се върна в часа на госпожица Пъмфри петнайсет минути преди последния звънец. Все още стоеше неуверено върху нозете си.

— Добре ли си, Андрю? — попита г-ца Пъмфри.

Той кимна.

— Болен ли беше?

Той поклати глава.

— Не изглеждаш добре.

— Нищо ми няма.

— Най-добре е да седнеш, Андрю.

Той се отправи към мястото си, но се спря. И така, какво търсех? Не мога да си спомня какво търсех.

— Мястото ти е хей там — посочи г-ца Пъмфри. Той седна, но разбра, че не това бе търсил, а нещо, което бе изгубил. Ще го намеря по-късно.

— Мониторът ти — прошепна момичето зад него.

Андрю вдигна рамене.

— Мониторът му — зашепна тя на другите.

Андрю се пресегна и опипа врата си. Напипа залепен лейкопласт. Мониторът го нямаше. Сега бе вече като всички останали.

— Изритаха ли те, Анди? — попита едно момче, чийто чин бе на съседната редица, малко по-назад от неговия. Не можеше да си спомни как се казва. Питър. Не, Питър бе друго момче.

— Тишина, г-н Стилсън — обади се г-ца Пъмфри.

Стилсън се ухили самодоволно.

Г-ца Пъмфри предаваше урок за умножението. Ендър започна да драска по чина си — нарисува контурите на планински острови и даде заповед на чина да ги покаже от всеки ъгъл в три измерения. Учителката сигурно се досещаше, че Ендър не внимава, но тя не би започнала да му досажда. Той винаги отговаряше правилно, дори и когато тя си мислеше, че не внимава.

В ъгъла на чина се появи една думичка и започна да се придвижва. Първоначално буквите бяха обърнати нагоре и изписани в обратен ред, но Ендър я прочете много преди тя да слезе в долния край на чина и да се изпише правилно.

Т Р Е Т А К

Ендър се усмихна. Не друг, а той бе измислил как да се изпращат съобщения, които да се придвижват по този начин, и независимо че тайният му враг го наричаше с обидни имена, това, че бе използвал неговия метод, му подейства като похвала. Той не беше виновен, че е Трети. Това бе решение на правителството, бяха го взели неговите членове — как иначе един Трети като Ендър би могъл да тръгне на училище? А сега му бяха свалили и монитора. Експериментът потвърди, че Андрю Уигин в края на краищата не е подходящ. Ако това бе по силите на членовете на правителството, Андрю бе сигурен, те щяха да поискат да бъдат отменени привилегиите, допуснали раждането му. Неподходящ, следователно заличете експеримента.

Звънецът удари.

Всички приключиха работата с чиновете си или набързо набираха напомнителни бележки за следващия ден. Някои вкарваха уроци или данни в домашните си компютри. Неколцина се струпаха край принтерите в очакване да се напечата желаното от тях. Ендър разпери длани върху детската клавиатура по ръба на чина и се зачуди какво ли би било, ако имаш ръце, големи като на възрастните. Те сигурно бяха огромни и непохватни, с къси, дебели пръсти и тежки длани. Възрастните, разбира се, имаха по-големи клавиатури, но как можеха дебелите им пръсти да начертаят тънка линия, такава, каквато можеше Ендър, толкова точно начертана, че можеше да я извие в спирала седемдесет и девет пъти от центъра до ръба на чина, без линиите да се допрат или застъпят някъде. Това му създаваше някакво занимание, докато учителката преподаваше с монотонния си глас аритметика. Аритметика! Валънтайн му бе преподавала аритметика, когато бе тригодишен.

— Добре ли си, Андрю?

— Да, госпожице.

— Ще изтървеш автобуса.

Ендър кимна и стана. Другите деца си бяха тръгнали. Онези обаче, лошите, щяха да го чакат. Мониторът вече го нямаше на тила му, вече не чуваше онова, което чуваше Ендър, и не виждаше онова, което виждаше Ендър. Сега вече можеха да си говорят каквото си искат. Можеха дори да го ударят — никой нямаше да ги види и никой нямаше да се притече да спаси Ендър. Мониторът си имаше своите предимства и те щяха да му липсват.

Чакаше го не друг, а Стилсън, разбира се. Той не бе по-едър от повечето деца, но беше по-едър от Ендър. А с него имаше и други. Както винаги.

— Ей, Третак!

Не отговаряй. Замълчи си.

— Ей, Третак, на теб говорим. Третаче, бъгеропоклоннико, на теб говорим.

Не мога да измисля какво да им отговоря. Каквото и да кажа, ще стане по-лошо. Значи ще си мълча.

— Ей ти, третако-глупако, май са те изритали, а? Мислеше, че си по-умен от нас, но май птичето ти е отлетяло от тила и като че ли са ти лепнали лейкопласт на вратлето, а?

— Ще ме пропуснете ли да мина? — попита Ендър.

— Дали ще го пропуснем да мине? А да го пропуснем ли? — Всички се изсмяха. — Разбира се, че ще те пропуснем. Ще ти пропуснем първо ръчичката, после задничето, а после може и част от коленцето ти.

Останалите също се заобаждаха.

— Отлетя ти птичето, Третаче. Изгуби си птичето, Третаче.

Стилсън го блъсна с една ръка, друг отзад го тласна към Стилсън.

— Тик-так, подай ни го пак! — обади се някой.

— Да поиграем на тенис!

— На пинг-понг!

Това нямаше да свърши добре. Ето защо Ендър реши да не бъде потърпевшият накрая. Следващия път, когато ръката на Стилсън се протегна да го блъсне, Ендър направи опит да я сграбчи. Не успя.

— О, и ще се биеш с мен, а? С мен ли ще се биеш, Третаче?

Застаналите зад Ендър го сграбчиха и уловиха здраво.

На Ендър не му беше до смях, но се засмя.

— Да не искаш да кажеш, че са нужни толкова много хора, за да надвият един Третак?

— Ние сме хора, а не третаци, лайно такова. Силен си колкото един комар.

Те обаче го пуснаха. И още щом го пуснаха, Ендър замахна високо с всичка сила и ритна Стилсън право в гръдната кост. Той се строполи. Това изненада и Ендър — той не се бе надявал да повали Стилсън само с един ритник. И през ум не му минаваше, че Стилсън не би приел подобен бой сериозно и че не бе подготвен за такъв наистина отчаян удар.

За миг другите отстъпиха назад, а Стилсън остана да лежи неподвижно. Всички се питаха дали е умрял. Ендър обаче се опитваше да измисли как да предотврати отмъщението. Как да ги възпре да го нападнат вкупом следващия ден. Трябва да победя сега и завинаги или ще трябва да се бия всеки ден и ще става все по-лошо и по-лошо.

Макар и шестгодишен, Ендър знаеше неписаните правила на честната борба. Не бе позволено да удряш противника, който лежи безпомощно на земята — само едно животно би постъпило така.

Ето защо Ендър отиде до просналия се на земята Стилсън и ожесточено го ритна в ребрата. Стилсън простена и се претърколи. Ендър го заобиколи и го ритна отново, този път в чатала. Стилсън не пророни и звук, само се присви и от очите му рукнаха сълзи.

Ендър изгледа хладнокръвно останалите.

— Може би си правите някакви сметки да ме нападнете вкупом. И сигурно ще успеете да ме набиете прилично. Запомнете обаче как постъпвам с хората, които се опитват да ми причинят зло. След нападението ще започнете да се питате кога ще ви докопам и колко зле ще ви подредя. — Той ритна Стилсън в лицето. Кръвта от носа му опръска земята наоколо. — Няма да е просто зле — продължи Ендър. — Ще е много по-страшно.

Обърна се и си тръгна. Никой не го последва. Той сви по уличката, която водеше към автобусната спирка. Чу момчетата да казват зад гърба му: „Бре! Вижте го тоя! Направо се е чалдисал!“

Ендър облегна глава о една стена и плака, докато дойде автобусът. Аз съм също като Питър. Свалиха ми монитора и съм същински Питър.