Орсън Скот Кард
Играта на Ендър (13)

Глава дванайсета
Бонсо

— Генерал Пейс, заповядайте, седнете. Научавам, че сте дошли при мен по някакъв спешен въпрос.

— Полковник Граф, обикновено не си позволявам да се намесвам във вътрешните работи на Военното училище. Вашата автономия е гарантирана. И въпреки различието в чиновете ни, на мен ми е много добре известно, че мое право е единствено да давам съвети, а не да ви нареждам да предприемате някакви действия.

— Действия ли?

— Не бъдете неискрен с мен, полковник Граф. Американците ги бива да се правят на наивници, когато им скимне, но мен не можете да ме измамите. Знаете добре защо съм тук.

— Да. Сигурно Дап е изпратил рапорт.

— Той изпитва… бащински чувства към учениците. Според него това, че пренебрегвате една потенциално смъртоносна ситуация, е повече от нехайство — според него това е почти заговор, който трябва да причини или смърт, или сериозно нараняване на един от учениците тук.

— Това е училище за деца, генерал Пейс. И тук едва ли съществува въпрос, който би наложил присъствието на началника на Военната полиция на МФ.

— Полковник Граф, от известно време името на Ендър Уигин проникна и сред висшето командване. То дори стигна и до моите уши. Чух, че скромно го описват като нашата единствена надежда за победа в предстоящото нашествие. И когато именно неговият живот или здраве са в опасност, мисля, че е нормално Военната полиция да проявява известен интерес към опазването и защитата на момчето. А вие какво смятате?

— Дявол да го вземе и Дап, и вас, сър, аз знам какво правя.

— Наистина ли?

— По-добре от всеки друг.

— О, това е ясно, след като никой друг няма и най-малката представа за това, което вършите. От осем дни ви е известно, че сред някои от най-покварените от тези „деца“ се готви заговор, чиято цел е да смажат, ако могат, Ендър Уигин. И че някои от заговорниците, особено момчето на име Бонито дьо Мадрид, най-често наричан Бонсо, не са склонни да покажат въздържаност по време на тази разправа, така че за Ендър Уигин, неоценимо важната за света надежда, съществува сериозна заплаха мозъкът му да бъде разплескан по стените на вашето, обикалящо преспокойно по своята непретенциозна орбита, Военно училище. А вие, макар и уведомен за тази опасност, предлагате да предприемем…

— Нищо.

— Сега разбирате защо се засилва нашето недоумение.

— Ендър Уигин е изпадал в подобно положение и преди. На Земята, в деня, в който му бе свален мониторът, и повторно, когато група по-големи момчета…

— Преди да дойда тук, посъбрах някои сведения за минали събития. Ендър Уигин е предизвикал Бонсо Мадрид отвъд рамките на човешкото търпение. А вие не разполагате с военна полиция, която винаги да има готовност да потушава безредиците. Това е безотговорно.

— Когато Ендър Уигин стане командир на нашите флотилии и трябва да взема решения, които ще ни донесат победа или унищожение, дали ще има наоколо военна полиция, която да се втурне да го спасява, в случай, че сам не може да се справи с положението?

— Не виждам връзката.

— Очевидно не я виждате. Но тя съществува. Ендър Уигин трябва да повярва, че каквото и да се случи, никой от възрастните няма никога, абсолютно никога да се намеси, за да му помогне по някакъв начин. Трябва да вярва до дъното на душата си, че може да направи само онова, което той и останалите деца измислят да направят за себе си. Не повярва ли в това, никога няма да стигне до върховете на своите способности.

— Но той няма да стигне до върховете на своите способности и ако е мъртъв или инвалид за цял живот.

— Това не може да му се случи.

— Защо не вземете да дипломирате Бонсо? Той е достатъчно голям.

— Защото Ендър знае, че Бонсо замисля да го убие. Ако дипломираме Бонсо предсрочно, ще разбере, че сме искали да го спасим. А и всеки знае, че Бонсо не е достатъчно добър командир, за да го повишим заради някакви заслуги.

— А другите деца? Тези, които ще му помогнат?

— Ще изчакаме да видим какво ще стане. Това е първото, последното и окончателното ми решение.

— Бог да ви е на помощ, ако се окаже, че грешите.

— Бог да ни е на помощ на всички, ако се окаже, че греша.

— Ще ви изправя пред Върховния военен съд. Ако грешите, ще се погрижа името ви да стане из целия свят синоним на позор.

— Ще бъде справедливо. Но моля да запомните, че ако се окаже, че съм прав, трябва да се погрижите да получа петдесетина медала.

— За какво?

— За това, че съм ви попречил да се намесите.

 

Ендър седеше в ъгъла на бойната зала, с лакът затъкнат в една скоба и наблюдаваше как Бийн провежда тренировката на своя отряд. Вчера бяха работили върху нападения без пистолети и отнемане с крака оръжието на противника. Ендър им помогна с някои хватки от курса по едноличен бой в условията на гравитацията — много неща трябваше да се променят, но инерцията при полета бе оръжие, което можеше да се използва срещу противника както при нулева, така и при земна гравитация. Днес обаче Бийн си имаше нова играчка. Това бе обезопасяващо въже, един от онези тънки, почти невидими кабели, използвани при строителни работи в открития космос, с чиято помощ можеха да се завържат два предмета един за друг. Понякога тези обезопасяващи въжета бяха дълги цели километри. Това тук бе малко по-късо от едната страна на бойната зала, но въпреки това можеше да се навие лесно и незабележимо около кръста на Бийн. Той го изхлузи като част от облеклото си и подаде края му на един от войниците си.

— Завържи го за някоя скоба и го намотай няколко пъти. — Бийн прекара другия край на въжето през цялата зала.

Като препятствие не върши много работа, реши Бийн. Наистина почти не се забелязваше, но едно-единствено опнато въже едва ли би могло да спре противника, който лесно може да се провре под него или да го прескочи. Тогава му хрумна да го използва, за да промени посоката на движението си из залата. Пристегна го здраво около кръста си, като остави другия край завързан за скобата, засили се с няколко движения и се стрелна право напред. Въжето го улови, изопна се, промени рязко посоката му и в края на новата дъговидна траектория тялото му се бухна жестоко в стената.

Той се разпищя неистово. Само след миг Ендър проумя, че Бийн не пищи от болка.

— Видяхте ли с каква скорост летях! Видяхте ли как промених посоката на полета си?

Скоро цялата армия „Дракон“ прекъсна работа, за да наблюдава тренировката на Бийн с въжето. Промените в посоката бяха смайващи, особено когато човек не знаеше накъде да търси с поглед невидимото въже. А когато реши да използва въжето, за да се прикрепи към една звезда, той постигна скорости, каквито никой не бе виждал дотогава.

Беше 21:40, когато Ендър разпусна вечерната тренировка. Изтощени, но радостни, че са видели нещо ново, войниците му тръгнаха по коридорите към спалното помещение. Ендър вървеше сред тях и мълчеше, но даваше ухо на разговора им. Бяха уморени наистина… вече четвърта седмица имаха всеки ден сражения и често попадаха в ситуации, които подлагаха възможностите им на нечувани изпитания. Те обаче бяха щастливи, горди и дружни — никога не бяха губили сражение и се бяха научили да си вярват един на друг. Да вярват, че другарите им по оръжие се бият упорито и талантливо. Да вярват, че взводните им командири пестят, а не пилеят силите им, и най-вече да вярват на Ендър, че ги подготвя за всичко, което някога би могло да се случи.

Както вървяха по коридора, Ендър забеляза няколко по-големи момчета, привидно заети с разговор в страничните коридори и стълбища, като някои от тях се разхождаха дори из техния коридор. И едва ли бе съвпадение, че толкова много от тях носеха униформата на „Саламандър“, а останалите бяха предимно момчета от онези армии, чиито командири най-люто мразеха Ендър Уигин. Неколцина от тях го стрелваха с очи и бързо отместваха поглед, други бяха прекалено нервни и прекалено напрегнати, за да си дават вид, че се шляят наоколо. Какво ще предприема, ако нападнат сега армията ми тук, в коридора? Момчетата ми са до едно малки и дребни и абсолютно неподготвени за сражение в условията на гравитацията. И кога ли да се подготвят?

— Здрасти, Ендър! — подвикна някой. Ендър се спря и погледна назад. Беше Петра.

— Ендър, мога ли да поговоря с теб?

— Ще разговаряме в движение — отвърна Ендър.

— Трябваш ми съвсем за малко.

Ендър се обърна и продължи да крачи редом с войниците си. Петра се затича, за да го догони.

— Добре, така да бъде. — Напрежението на Ендър нарасна, когато Петра се приближи към него. Дали и тя не бе от тях? От онези, които го мразеха дотолкова, че искаха да му сторят зло?

— Един твой приятел ме помоли да те предупредя. Има няколко момчета, които искат да те убият.

— Каква изненада! — възкликна Ендър.

Някои от войниците му наостриха уши. Съобщението за заговор срещу командира им, изглежда, бе интересна новина.

— Ендър, те са в състояние да го направят. Каза да ти предам още, че замислят това от деня, в който си станал командир…

— Искаш да кажеш от деня, в който победих „Саламандър“?

— Аз също изпитвах омраза към теб, когато победи армия „Феникс“, Ендър.

— Не си спомням да съм упреквал някого за чувствата му.

— Поръча ми да те пресрещна на връщане от бойната зала и да те предупредя да внимаваш утре, защото…

— Петра, щом изпълняваш такава заръка, искам да ти кажа, че точно сега подир мен вървят десетина момчета, които спокойно биха могли да ме нападнат тук, в коридора. Ще потвърдиш ли, че не си ги забелязала?

Лицето й изведнъж пламна.

— Не, не съм ги забелязала. Как можеш да допуснеш такова нещо? Не знаеш ли кои са ти приятелите? — Тя разблъска войниците, мина пред него и се покатери бързо по една желязна стълба, която водеше към по-горната палуба.

— Вярно ли е? — попита Том Лудата глава.

— Кое да е вярно? — Ендър огледа помещението и извика на две сборичкали се момчета да си лягат.

— Че някои от по-големите момчета искат да те убият?

— Празни приказки — отвърна Ендър. Но знаеше, че не е така. Петра знаеше нещо, а и това, което видя на идване дотук, не беше въображение.

— Може и да са празни приказки, но се надявам да проявиш разбиране, като ти съобщя сега, че имаш на разположение петима взводни командири, които тази вечер ще те съпроводят до стаята ти.

— Абсолютно излишно.

— Уважи ни. Още повече, че ни дължиш една услуга.

— Нищо не ви дължа. — Щеше да е глупаво, ако отхвърли предложението им. — Постъпете както намерите за добре. — Той се обърна и си тръгна. Взводните командири го последваха с отривиста стъпка. Един от тях се втурна отпреде им и отвори вратата. Провериха стаята му, накараха го да обещае, че ще заключи, и го напуснаха малко преди да загасят осветлението.

На чина му имаше съобщение.

НЕ ХОДИ НИКЪДЕ САМ. ДИНК

Ендър се усмихна. Значи Динк все още му беше приятел. Не се тревожи. Нищо няма да ми направят. С мен е цялата ми армия.

Но тук, в мрака, армията му не беше с него. Тази нощ на сън му се яви Стилсън и едва сега Ендър забеляза колко дребен е Стилсън, само шестгодишен, колко нелепа беше стойката му на закоравял побойник, но въпреки това той и приятелите му вързаха Ендър, така че да не може да шава, и след това постъпиха с него така, както той тогава бе постъпил със Стилсън. След това Ендър се видя как, олигавен като идиот, се опитва упорито да даде заповеди на армията си, но това, което излизаше от устата му, бе несвързан брътвеж.

Той се събуди в мрака и усети страх. После се успокои, като си припомни, че преподавателите очевидно го ценят, защото иначе не биха го товарили толкова, че те нямаше да допуснат да му се случи нещо, поне не нещо лошо. Когато по-големите деца го нападнаха преди години в бойната зала, отвън сигурно бяха стояли преподаватели и бяха изчаквали да видят какво ще стане и ако положението бе взело такъв обрат, че той вече да не може да се справи с него, те сигурно щяха да влязат и да сложат край на разпрата. Дори да бях си седял спокойно, без да правя нищо, те пак щяха да се погрижат да не ми се случи нещо лошо. В играта те ме подлагат на всевъзможни изпитания, но извън нея ще ме запазят на всяка цена невредим.

С тази увереност заспа отново, докато вратата се открехна тихичко и сутрешната битка бе оставена на пода, за да я намери Ендър по-късно.

 

 

Те победиха, разбира се, но битката беше мъчителна — бойната зала бе превърната в такъв лабиринт от звезди, че преследването на противниците при прочистването на терена отне четирийсет и пет минути. Противниците им от армия „Язовец“ с командир Пол Слатъри упорито отказваха да се предадат. А и в играта имаше нова промяна — когато улучеха или извадеха от строя войник на противник, той можеше да бъде размразен след около пет минути, така, както се правеше на тренировките. Само когато бе изцяло замразен, противникът преустановяваше участието си до края на играта. Това етапно размразяване не се отнасяше до армия „Дракон“. Том Лудата глава бе човекът, който забеляза какво става, когато започнаха да стрелят по тях в гръб, и то хора, за които се знаеше, че вече не представляват опасност за тях. А в края на сражението Слатъри се ръкува с Ендър и каза:

— Радвам се, че ти победи. Ако някога те победя аз, Ендър, искам да го направя честно.

— Възползвай се от това, което ти предлага случаят — отвърна Ендър. — Ако ти се удаде някаква възможност за преимущество над противника, възползвай се от нея.

— Така и направих, разбира се — рече Слатъри и се ухили. — Аз съм справедлив само преди и след сражението.

Сражението се бе проточило толкова дълго, че закуската бе приключила. Ендър погледна разгорещените си, потни и уморени войници, които чакаха в коридора, и каза:

— За днес си знаете урока. Няма да има тренировка. Починете си. Забавлявайте се. Направете отлично някое контролно. — Умората им пролича по това, че дори не извикаха „ура“, не се засмяха, дори не се усмихнаха — просто влязоха в спалното си помещение и си свалиха дрехите. Те щяха да тренират, ако ги бе помолил за това, но до края на силите им оставаше само една крачка и това, че ги оставиха без закуска, бе още една от многото несправедливости.

Намерението на Ендър бе да се изкъпе веднага, но той също бе уморен. Без да сваля бойния си костюм, полегна ей така, само за минутка, и се събуди малко след като бе започнал обядът. Пропадна намерението му да научи нещо повече за бъгерите тази сутрин. Имаше само време да се измие, да се нахрани и да отиде на занятия.

Той свали бойния си костюм, който вонеше на пот. Усещаше тялото си студено, а ставите си странно немощни. Не трябваше да спи посред бял ден. Започвам да се отпускам. Започвам да се изморявам. Не бива да си позволявам това.

Ето защо, преди да отиде в банята, за да вземе душ, той прибяга до гимнастическия салон и пряко сили се покатери три пъти по въжето. И през ум не му мина, че в командирската столова ще забележат отсъствието му и че като се къпе по обяд, докато неговата армия поглъща първото си за деня ядене, той ще е напълно, отчаяно сам.

Дори когато ги чу да влизат в банята, той не им обърна никакво внимание. Беше пуснал водата да облива главата и тялото му и едва ли би могъл да чуе приглушения звук от стъпките им. Може би обядът е вече свършил, помисли си той. Отново започна да се сапунисва. Може би някой е свършил по-късно тренировката си.

А може би не. Той се извърна. Бяха седмина, подпрели гърбове о металните умивалници или застанали близо до душовете, стояха и го гледаха втренчено. Най-отпред бе застанал Бонсо. Мнозина се усмихваха и го гледаха с онзи циничен поглед на ловеца, приклещил натясно жертвата си. Бонсо обаче не се усмихваше.

— Здрасти — каза Ендър.

Никой не отговори.

Ендър спря душа и макар че по тялото му имаше още сапун, се пресегна към хавлиената си кърпа. Нямаше я на мястото й. Държеше я едно от момчетата. Бърнард. Трябваше само и Стилсън и Питър да са тук, за да е пълна картината. Трябваше им усмивката на Питър, трябваше им и очебийната тъпотия на Стилсън.

Ендър се досети, че те залагат на номера с кърпата. Нищо друго не би го направило да изглежда по-слаб и жалък от това, да хукне гол подир хавлиената си кърпа. Но той нямаше да участва в тази игричка. Отказваше да се чувства слаб, само защото бе мокър и необлечен, и зъзнещ. Той стоеше решително насреща им, с ръце спуснати по бедрата. Прикова поглед в Бонсо.

— Ти си на ход — каза Ендър.

— Това не е игра — рече Бърнард. — Писнало ни е от теб, Ендър. Днес ще се дипломираш. С „простудяване“.

Ендър не погледна към Бърнард. Бонсо бе онзи, който жадуваше за неговата смърт, макар да не проронваше нито дума. Другите бяха тук, за да го дразнят, и го предизвикваха, за да видят доколко може да ги изтърпи.

— Бонсо — заговори тихичко Ендър. — Баща ти направо би се гордял с теб.

Бонсо се вцепени.

— Как би искал да те види той сега, как идваш да се биеш с едно голо, по-малко от теб момче, което се къпе под душа, и как си довел и шестима приятелчета със себе си. Той би казал: „О, каква чест!“

— Никой не е дошъл да се бие с теб — обади се Бърнард. — Дойдохме само да те убедим да се биеш честно в сраженията. Може би ще решиш да губиш от време на време по някоя битка.

Другите се изсмяха, но Бонсо не се засмя, нито пък Ендър.

— Гордей се, Бонито, хубавецо. Можеш да отидеш и да разкажеш за това на баща си. Да, кажи, победих Ендър Уигин, който току-що бе навършил десет години, а аз бях на тринайсет. И доведох само шестима от приятелите си да ми помагат, но все пак успяхме да го победим, макар и да беше гол, мокър и сам. Този Ендър Уигин е много опасен и страшен, но ние все пак успяхме да се справим с него, без да се налага да водим още двеста души със себе си.

— Затваряй си устата, Уигин — обади се едно от момчетата.

— Не сме дошли тук да слушаме това копеле да ни дрънка — каза друг.

— Я млъкнете! — рече Бонсо. — Млъкнете и се дръпнете да не пречите. — Той започна да си сваля униформата. — Гол и мокър, и сам, значи сме квит, Ендър. Не мога да променя това, че съм по-голям от теб. Но ти пък си такъв гений, че ще измислиш как да ме надвиеш. — Той се обърна към другите. — Наблюдавайте вратата. Не пускайте никого да влиза.

Банята не беше голямо помещение и отвсякъде стърчаха всевъзможни кранове от водопроводната инсталация. Тя бе предварително монтирана на Земята, окомплектована с водопреработвателно устройство и после изстреляна като нискоорбитален спътник на Училището. Беше проектирана така, че в нея нямаше и сантиметър неизползвана площ. Тактиката им щеше да бъде „хващаш и блъскаш противника в крановете, докато някой от тях го приспи“.

Когато Ендър видя позицията, която бе заел Бонсо, той си глътна езика. Бонсо също бе изкарал курса. И сигурно не толкова отдавна, колкото Ендър. Ръцете му бяха по-дълги, беше по-силен и бе изпълнен с омраза. Нямаше да пипа нежно. Първо ще иска да ме докопа за главата, помисли си Ендър. Преди всичко ще се постарае да ми причини някаква мозъчна травма. И ако нашият двубой продължи повече, той ще го спечели. Силата му е смазваща. Ако искам да изляза жив и здрав оттук, трябва да го победя бързо и завинаги. Той отново чу пукащите кости на Стилсън. Този път обаче ще пукат моите кости, освен ако не го изпреваря.

Ендър отстъпи назад, чукна леко мембраната на душа, така че да насочи водната струя навън, и пусна само гореща вода. Помещението започна да се пълни с пара. Ендър включи по същия начин следващия душ, и следващия.

— Не ме е страх от горещата вода — рече Бонсо. Гласът му бе приглушен.

Но на Ендър не му трябваше горещата вода. Трябваше му парата. По тялото му все още имаше сапун и ако се изпотеше, кожата му щеше да стане по-хлъзгава, отколкото бе очаквал Бонсо.

Изведнъж откъм вратата се разнесе глас:

— Престанете! — за миг Ендър си помисли, че е някой преподавател, който идва да сложи край на двубоя, но бе Динк Мийкър. Приятелите на Бонсо го хванаха на вратата и не го пуснаха. — Престани, Бонсо! — извика Динк. — Не го убивай!

— И защо не? — попита Бонсо и за първи път се усмихна. Аа, помисли си Ендър, обича да му казват, че е господар на положението, че е по-силният.

— Защото той е най-добрият, ето защо! Кой друг може да победи бъгерите? Само това има значение, глупако, войната с бъгерите!

Бонсо престана да се усмихва. Ето кое мразеше най-много у Ендър, това, че Ендър наистина значеше нещо за другите хора, а в края на краищата той, Бонсо, не значеше нищо за тях. Ти ме погуби с тези си думи, Динк. Бонсо не иска и да чуе, че аз бих могъл да спася света.

Къде са преподавателите? — питаше се Ендър. Не разбират ли, че първият ни сблъсък в този двубой би могъл и да е последен? Това не е като сражение в бойната зала, където никой не е в състояние да ти причини някаква сериозна телесна повреда. Тук имаше гравитация, а подът и стените бяха твърди и от тях стърчаха какви ли не железа. Спрете това! Сега или никога!

— Ако само го докоснеш, си гаден бъгеропоклонник! — извика Динк. — Ти си предател! Ако го докоснеш, заслужаваш да умреш! — Напъхаха му главата в процепа на вратата и той се смълча.

Парата от душовете изпълни помещението и потта се стичаше вече на струйки по тялото на Ендър. Ето сега, преди потта да отмие сапуна. Сега, когато съм все още много хлъзгав, за да ме улови.

Ендър отстъпи назад, като позволи на страха, който изпитваше, да проличи на физиономията му.

— Не ме удряй, Бонсо — рече той, — моля те.

Ето това бе очаквал Бонсо — признанието, че той е господар на положението. За някой друг молбата на Ендър за пощада щеше да е достатъчна, но за Бонсо тя бе само знак, че победата му е сигурна. Той замахна с крак, все едно че се канеше да ритне Ендър, но в последния миг направи скок. Ендър отгатна намеренията му и се приведе ниско, така че Бонсо да загуби равновесие, когато се опита да го сграбчи и блъсне в крановете.

Спретнатият, твърд гръден кош на Бонсо се допря до лицето на Ендър, а, в стремежа си да го сграбчат, ръцете му го шляпнаха по гърба. Но Ендър се изви и му се изплъзна. След миг той се бе вече обърнал, но все още се намираше в опасна близост с Бонсо. Класическият ход в този момент беше да забие пета в чатала на Бонсо. Но за да е успешен този удар, се изискваше голяма точност, а и Бонсо очакваше именно такава атака. Той вече се изправяше на пръсти и си изтегляше бедрата назад, за да не позволи на Ендър да го ритне в слабините. Без изобщо да го поглежда, Ендър знаеше, че това движение на Бонсо ще приближи лицето му почти до косата на Ендър, така че вместо да го ритне, той отскочи нагоре, с мощния отскок на войника, който се отблъсква от стената, и заби глава в лицето на Бонсо.

Ендър се завъртя навреме, за да види как Бонсо се олюлява назад с разкървавен нос, ахнал от изненада и болка. Ендър знаеше, че в този миг можеше да излезе от помещението и да сложи край на двубоя. Така както се бе измъкнал от бойната зала след онази кървава разпра. Но това щеше само да означава, че двубоят ще се повтори. Щяха да се бият отново и отново, докато се изчерпи желанието им да се бият. Единственият начин да се сложи край на тази вражда веднъж и завинаги бе да набие Бонсо така, че страхът му да стане по-силен от омразата му.

Ето защо Ендър се облегна на стената отзад, после подскочи нагоре и се отблъсна с ръце. Краката му се забиха в корема и гърдите на Бонсо. Ендър се завъртя във въздуха и падна на ръце и крака, подвря се под Бонсо и когато този път замахна с крак и го стовари в чатала на Бонсо, ударът му бе точен, силен и сигурен.

Бонсо не изкрещя от болка. Изобщо не реагира, само дето тялото му подскочи леко нагоре. Сякаш Ендър бе ритнал някаква мебел. Бонсо се сгърчи, килна се настрани и се пльосна точно под врялата струя на душа. Не направи каквото и да било движение, за да избегне убийствената горещина.

— Господи! — изкрещя някой. Приятелите на Бонсо наскачаха да спрат водата. Ендър бавно се изправи на крака. Някой му тикна кърпата в ръцете. Беше Динк.

— Хайде да се махаме оттук — рече Динк.Той отведе Ендър. Зад гърба си чуха тежкия тропот от стъпките на възрастни, които се спускат тичешком по стълбата. Сега преподавателите щяха да дойдат. Както и медицинският персонал. За да превържат раните на противника на Ендър. А защо не бяха дошли преди боя? Тогава можеше да се размине и без рани.

За Ендър вече нямаше никакво съмнение. Не можеше да разчита на никаква помощ. С каквато и опасност да се сблъска, сега и за в бъдеще, никой нямаше да го отърве от нея. Питър може и да бе измет, но Питър винаги имаше право, винаги — властта да причиняваш болка, властта да убиваш и рушиш е единствената реална власт, защото, ако не можеш да убиваш, ти винаги ще си на прицела на онези, които могат, и тогава нищо и никой не може да те спаси.

Динк го заведе в стаята му и го накара да легне на леглото.

— Ранен ли си някъде? — попита той.

Ендър поклати глава.

— Ти го попиля. Бях те отписал от живите, като видях как те награби. Но ти го попиля. Ако Бонсо не беше паднал, ти щеше да го убиеш.

— Той искаше да ме убие.

— Известно ми е. Познавам го. Никой не мрази като Бонсо. Но край. Ако не го „простудят“ заради това и не го изпратят вкъщи, той никога няма да посмее да те погледне в очите. Нито теб, нито когото и да било. Стърчеше над теб поне с цяла глава, а накрая заприлича на саката крава, която лежи и преживя.

Ендър виждаше пред очите си обаче единствено лицето на Бонсо, когато го ритна в слабините. Празният мъртвешки поглед в очите му. Той още тогава бе победен. Още тогава бе в безсъзнание. Очите му бяха отворени, но той и не възнамеряваше да помръдне, само това глупаво каменно изражение на лицето му, о, тази ужасна физиономия, същата като на Стилсън, когато го пребих.

— Те обаче ще го изключат — рече Динк. — Всеки знае, че той започна пръв. Видях ги, като станаха и излязоха от столовата. Само след секунди проумях, че и теб те няма, и след една минута вече те открих къде си. Предупредих те да не ходиш никъде сам.

— Съжалявам.

— Сигурно ще го „простудят“. Размирник. Дявол го взел и него, и скапаната му чест.

И в същия миг, за изненада на Динк, Ендър заплака. Както лежеше по гръб, все още плувнал в пот и вода, той преглъщаше хлипанията си, а изпод ресниците му бликаха сълзи и се сливаха със струйките по лицето му.

— Добре ли си?

— Не исках да му сторя нищо лошо — хълцаше Ендър. — Той защо не поиска да ме остави на мира?

 

 

Чу как вратата му тихичко се отвори и затвори. Веднага разбра, че това е известие за сражение. Отвори очи в очакване да види сумрака на разсъмването. Вместо това видя блесналите лампи. Беше гол и когато се размърда, усети, че леглото му е цялото мокро. Очите му бяха подпухнали от плача и го боляха. Погледна часовника върху писалището. Той показваше 18:20. Денят продължаваше. Днес вече имахме сражение, днес вече имах две сражения — копелетата знаят много добре какво се случи — и въпреки това ми правят този номер.

УИЛЯМ БИЙ, АРМИЯ „ЛЕШОЯД“, И

ТАЛОУ МОМУ, АРМИЯ „ТИГЪР“, 19:00

Той приседна на ръба на леглото. Листчето затрепера в ръката му. Това не е по силите ми, рече той тихо. И после вече не така тихо повтори:

— Това не е по силите ми.

Зашеметен се изправи и потърси бойния си костюм. После си спомни — беше го оставил в кабинката за почистване, докато вземаше душ. Все още беше там.

С листчето в ръка той излезе от стаята. Вечерята бе почти към края си и в коридора имаше едва няколко човека, но никой от тях не го заговори, само го наблюдаваха, било от страхопочитание заради случилото се по обяд в банята, било заради ужасния израз на лицето му. Повечето момчета бяха в спалното помещение.

— Здрасти, Ендър. Тази вечер ще има ли тренировка?

Ендър подаде листчето на Горещата супа.

— Ама че копелета! — рече той. — Този път две наведнъж?

— Две армии! — изкрещя Том Лудата глава.

— Ами че те направо ще се препъват една в друга — обади се Бърнард.

— Ще трябва да се поизмия — рече Ендър. — Подгответе момчетата, съберете всички хора. Ще се срещнем на портала.

Той излезе от помещението. Подир него се надигна врява. Чу как Том Лудата глава се развика:

— Две гаднярски армии! Ще ги спукаме!

Банята беше празна. Всичко бе разчистено. Нямаше и следа от кръвта, която шуртеше от носа на Бонсо и се смесваше с горещата водна струя. Нямаше и помен от нея. Сякаш тук никога нищо не се е случвало.

Ендър пристъпи под душа и се изплакна, отми от себе си потта от битката и я остави да се изтече в канала. Свърши се, сега щяха да я преработят и утре всички ще пием от окървавената от Бонсо вода. В нея вече нямаше и капчица живот, но кръвта му си оставаше същата, неговата кръв и моята пот, размили се в тяхната глупост или жестокост, или каквото и да бе онова, заради което допуснаха всичко това да се случи.

Той се избърса, облече си бойния костюм и се отправи към залата. Армията му чакаше в коридора, вратата все още не бе отворена. Гледаха го мълчаливо, докато мина напред, за да застане пред потъналото в мрак сиво силово поле. Разбира се, всички те знаеха за днешния двубой в банята — това, заедно с голямата им умора от сутрешната битка, ги правеше мълчаливи, докато мисълта, че ще застанат лице в лице срещу две армии, ги изпълваше с ужас.

Правят всичко възможно, за да ме победят, помисли си Ендър. Всичко, което им хрумне, без да им мигне окото, променят правила, само и само за да ме победят. Само че на мен тази игра ми дойде до гуша. Никоя игра не заслужава порозовялата от кръвта на Бонсо вода по пода на банята. „Простудете“ ме! Изпратете ме у дома! Не искам да играя повече!

Вратата изчезна. Само на три метра отпреде им имаше четири разположени близо една до друга звезди, които плътно закриваха зрителното им поле.

Две армии не стигаха. Трябваше да накарат Ендър да разположи и силите си на сляпо.

— Бийн! — извика Ендър. — Вземи момчетата си и виж какво има от другата страна на тази звезда.

Бийн нахлузи намотаното около кръста му въже, завърза единия му край около себе си, подаде другия на едно момче от отряда и влезе полекичка през портала. Отрядът му незабавно го последва. Бяха тренирали това положение няколко пъти и само за секунди се завързаха за звездата, като продължаваха да държат края на въжето. Бийн се оттласна силно по посока, почти успоредна на портала. Когато стигна до ъгъла на залата, той отново се отблъсна и се стрелна право към врага. Светлите точки по стената показваха, че по него се стреля. Когато въжето последователно се изопна от всеки лъч на звездата, посоката на полета му рязко се промени и вече бе невъзможно да го улучат. Момчетата от отделението му го поеха сръчно, когато се върна отново при тях. Раздвижи ръцете и краката си, за да покаже на онези, които все още чакаха на портала, че врагът не е успял да го порази.

Ендър скочи през портала.

— Доста е мрачно — рече Бийн, — но пък ако е достатъчно светло, няма да може да се проследяват лесно хората по светлините на костюмите им. По-лошо не може да бъде. Но от звездата до позицията на врага има абсолютно празно пространство. Те имат осем звезди, подредени в квадрат около вратата им. Не видях никой да наднича иззад звездите. Те просто си седят и ни очакват.

Сякаш за да потвърди думите на Бийн, противникът започна да им подвиква:

— Хей, ние сме гладни, елате да ни нахраните! Какво се влачите! Що за дракони сте!

Умът на Ендър отказваше да работи. Положението бе нелепо. При противник с числено превъзходство две към едно и добре укрепени позиции за него нямаше никаква надежда.

— В една истинска война при това положение всеки командир, който има поне мъничко мозък в главата си, ще отстъпи, за да спаси армията си.

— Какви ги говориш, по дяволите! — възмути се Бийн. — Та това е само игра.

— Откакто премахнаха правилата, това престана да бъде игра.

— Тогава забрави и ти за правилата.

Ендър се усмихна.

— Добре. Защо не? Я да видим как ще им се отрази един по-специален боен строй.

Бийн се слиса.

— Боен строй ли? Откакто сме армия, за такова нещо при нас никога не е ставало въпрос.

— До края на нормалния ни учебен курс остава цял месец. Значи крайно време е да го въведем в работната си програма. Човек трябва да знае всичко за бойния строй и за разположението на силите.

Той образува с пръсти буквата А, показа я към портала и кимна с глава. Взвод „А“ бързо пристигна и Ендър започна да разполага момчетата зад звездата. Три метра пространство не бе достатъчно за работа, момчетата бяха уплашени и смутени и му бяха потребни цели пет минути, за да ги накара да разберат какво трябва да направят.

Войниците от „Тигър“ и „Лешояд“ подхвърляха вече само хапливи реплики, а командирите им спореха дали трябва да използват съкрушителната си сила, за да нападнат армия „Дракон“, докато момчетата на Ендър все още се намират зад звездата. Мому държеше да нападнат:

— Превъзхождаме ги две към едно.

— Трябва само да стоим мирно — възразяваше му Бий — и няма как да загубим, но напуснем ли позициите, той ще намери начин да ни победи.

И така, те кротуваха по местата си, докато накрая видяха на мъждивата светлина как една огромна маса се измъква иззад звездата на Ендър. Тя запази формата си дори когато рязко спря и се спусна право към притихналия център на осемте звезди, където ги очакваха осемдесет и двама войници.

— Хе-хей! — провикна се един от лешоядите. — Ами че те са се наредили в боен строй.

— Сигурно са го мъдрили цели пет минути — рече Мому. — Ако ги бяхме нападнали през това време, щяхме да ги смачкаме.

— Спокойно, Мому — прошепна Бий. — Видя как прелетя онзи дребосък. Той обиколи цялата звезда и се върна обратно, без дори да се допре до някоя стена. Може би всички имат куки, замислял ли си се някога по този въпрос? Явно, че разполагат с някаква новост.

Бойният строй бе много странен. Бяха се подредили в квадрат и плътно прилепналите им тела образуваха отпред стена. Зад нея се виждаше цилиндър — шест момчета, подредени в кръг, и две в средата. Замразените им крайници стърчаха така, че на пръв поглед бе невъзможно да се държат един за друг. И все пак те така плътно бяха прилепнали един до друг, сякаш бяха привързани с въже — както и всъщност беше. Останалите дракони стреляха отвътре с убийствена точност, като принуждаваха лешоядите и тигрите да не се отделят от позициите си.

— В задната си част това строево недоразумение е отворено — рече Бий. — Веднага щом се озоват между Звездите, можем да ги заобиколим и да…

— Не говори, а действай! — отвърна Мому. После, по свое усмотрение, нареди на момчетата си да се насочат към стената и да се отблъснат по посока на тила на драконите.

Сред настъпилия от тази маневра хаос, докато лешоядите продължаваха да стоят на позициите си, бойният строй на армия „Дракон“ отведнъж се разпадна. Както цилиндърът, така и предната стена се разчупиха по на две части и отвътре изскочиха момчета, които се отблъснаха и поеха нагоре. Почти едновременно с тях четирите части на бойния строй също промениха посоката на полета си и се насочиха към вратата на „Дракон“. Повечето от лешоядите откриха стрелба по тях и по момчетата, които отстъпваха с тях, докато тигрите нападнаха в тил оцелелите дракони.

Нещо обаче не беше наред. Уилям Бий се замисли за миг и разбра какво е то. Четирите части на бойния строй не биха могли да променят посоката си по средата на своя полет, освен ако някой не бе се оттласнал в противоположна посока, и ако този някой или някои се бяха отблъснали с такава сила, че да тласнат двайсет човека назад, то тогава те сигурно се движат много бързо.

Ето ги къде бяха — шест дребни дракончета се спускаха надолу към вратата на Уилям Бий. По броя на светлините по костюмите им, Бий разбра, че трима от тях са улучени и двама са извадени от строя, само един бе невредим. Нямаше нищо страшно. Бий внимателно се прицели в тях, натисна спусъка и…

Изстрел не последва. Светлините засияха. Играта бе свършила.

И макар че гледаше право в тях, на Бий му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае какво бе станало току-що. Четирима дракони бяха допрели шлемовете си в ъглите на вратата. А един бе минал през нея. Те току-що бяха извършили ритуала на победата. Бяха обречени на разгром, почти не бяха нанесли щети на врага, а имаха наглостта да изпълнят победния ритуал и под носа им да сложат край на играта.

Едва тогава на Уилям Бий му хрумна, че по правилник армия „Дракон“ не само бе сложила край на играта, но твърде възможно бе и да я е спечелила. В края на краищата каквото и да се случеше, една армия не се считаше за победител, ако не разполага с достатъчно незамразени войници, които да докоснат ъглите на противниковата врата, а един да мине през нея и да влезе в коридора на вратата. Следователно по тази логика можеше да се приеме, че ритуалът в края на играта бе всъщност победа. Бойната зала, естествено, го зачете като край на играта.

Майор Андерсън се появи на учителския вход и влезе в залата.

— Ендър — извика той и се огледа.

Един от замразените войници на армия „Дракон“ се опита да му отговори през зъби, приклещени здраво от бойния му костюм. С помощта на куката Андерсън отиде при него и го размрази.

Ендър се усмихваше.

— Пак ви победих, сър — каза той.

— Глупости, Ендър — отвърна тихо Андерсън. — Ти се сражаваше срещу „Лешояд“ и „Тигър“.

— За толкова ли глупав ме имате? — попита Ендър.

Андерсън заговори на висок глас:

— След тази симпатична маневра правилата се променят — сега вече е необходимо всички противникови войници да бъдат замразени или улучени, преди да се атакува вратата.

— Значи номерът успя да мине само веднъж — рече Ендър.

Андерсън му връчи куката. Ендър веднага размрази всички. По дяволите правилникът. Всичко да върви по дяволите.

— Хей! — провикна се той, когато Андерсън си тръгна. — Какво да очакваме за следващия път? Сигурно ще сложите войниците ми в клетка, ще им вземете оръжието, а за противници ще ни доведете всичките армии на Военното училище? Няма ли да има най-сетне някакво равновесие в силите?

Мнозина от другите момчета се обадиха в подкрепа на казаното, и то не само от редиците на армия „Дракон“. Андерсън дори не благоволи да се обърне, за да покаже, че е чул предизвикателството на Ендър. Накрая му отговори не друг, а Уилям Бий:

— Ендър, щом ти си страна от сражението, никога няма да има истинско равновесие на силите, каквито и да са условията.

— Точно така! — завикаха момчетата. Мнозина от тях се смееха. Талоу Мому започна да пляска с ръце.

— Ендър Уигин! — скандираше той.

Останалите момчета също започнаха да пляскат и да скандират името на Ендър.

Ендър мина през вратата на противника. Войниците му го последваха. Виковете на момчетата от бойната зала го преследваха и по коридорите.

— Ще има ли тренировка довечера? — попита Том Лудата глава.

Ендър поклати глава.

— Значи утре сутринта?

— Не.

— Тогава кога?

— Никога, що се отнася до мен.

Зад гърба му се надигна ропот.

— Ей, това не е честно — обади се едно от момчетата. — Не е наша вината, че учителите фалшифицират играта. Ти не можеш да спреш да ни учиш на нови неща само защото…

Ендър удари с длан по стената и изкрещя на момчето:

— Вече не ми пука за играта! — Гласът му прокънтя из коридора. По вратите наизлизаха момчета от други армии. Той заговори тихо сред настъпилото мълчание:

— Не ви ли е ясно? — И прошепна. — Играта свърши.

Прибра се сам в стаята си. Искаше да полегне, но не можеше, защото леглото му бе още мокро. Това му напомни за всичко, което се бе случило през този ден, и обзет от ярост, отскубна матрака и завивките от рамката на леглото и ги изхвърли в коридора. После направи на топка една униформа, за да му послужи за възглавница, и легна върху плетеницата от жици, изопната по рамката. Беше му неудобно, но не пожела да стане.

Бе лежал не повече от няколко минути, когато някой почука на вратата.

— Разкарай се — рече той тихичко. Онзи, който чукаше, обаче или не го чу, или нямаше намерение да си отиде. Накрая Ендър му каза да влезе.

Беше Бийн.

— Изчезвай, Бийн.

Бийн кимна, но не си тръгна. Вместо това заби поглед в обувките си.

Ендър крещеше, ругаеше и му викаше да си тръгне. Тогава забеляза уморения вид на Бийн, грохналото му от умора тяло и сините кръгове от недоспиване под очите му. Въпреки всичко обаче кожата му бе мека и прозрачна, кожа на дете, нежната извивка на бузките и стройните крачета на едно момченце. Той нямаше още и осем години. Нямаше значение, че беше блестящ воин и предан и добър другар. Беше още дете. Беше мъничък.

Не, не е мъничък, помисли си Ендър. Дребен, да. Но Бийн се бе сражавал в бой, в който цялата армия зависеше от него и от войниците, които командваше, и се бе справил великолепно, и бяха победили. В това нямаше нищо детско. Абсолютно нищо.

Като взе усмивката на Ендър и новото, по-меко изражение на лицето му за разрешение да остане, Бийн пристъпи още крачка напред. Едва тогава Ендър забеляза листчето в ръката му.

— Местят ли те? — попита Ендър. Не можеше да повярва, но гласът му прозвуча нехайно, вяло.

— В армия „Заек“.

Ендър кимна. Разбира се. Беше ясно. Щом не могат да победят мен и моята армия, ще ми вземат армията.

— Карн Карби е разбран човек — рече Ендър. — Надявам се, че е наясно колко струваш.

— Карн Карби бе дипломиран днес. Получи известие, докато ние се сражавахме.

— Тогава кой ще командва „Заек“?

Бийн разпери безпомощно ръце.

— Аз.

Ендър вторачи поглед в тавана и кимна.

— Разбира се. Та ти си само с четири години по-малък от редовните командири.

— Не е смешно. Изобщо не разбирам какво става тук. Всичките тези промени в играта. А сега и това. А не съм и единственият, когото преместват. Дипломираха половината от командирите и преместиха мнозина от нашите момчета да командват армиите им.

— Кои момчета?

— Ами излиза, че местят всеки взводен и помощник-взводен.

— Разбира се. Щом са решили да унищожат армията ми, трябва да я сринат до основи. Каквото и да правят, правят го професионално.

— Въпреки всичко ти ще победиш, Ендър. Всички сме убедени в това. Ето какво рече Том Лудата глава: „Искате да кажете, че ще трябва да измисля как да победя армия «Дракон»? Правилно ли съм чул?“ Всички знаем, че ти си най-добрият. Те не могат да те победят, каквото и да…

— Вече ме победиха.

— Не, Ендър, не могат да…

— Тяхната игра вече не ме интересува, Бийн. Повече няма да играя. Никакви тренировки вече. Никакви сражения. Могат да ми оставят колкото си искат листчета на пода, но аз няма да се сражавам. Взех това решение, преди да мина през портала днес. Ето защо те накарах ти да превземеш вратата. Не вярвах, че ще успеем, но ми беше все едно. Просто исках да напусна играта достойно.

— Трябваше да видиш физиономията на Уилям Бий. Стоеше вцепенен и се опитваше да проумее как загубил, след като ти си имал само седем момчета, които са можели да си движат пръстите на краката, а той е имал само трима, които не са можели да го правят.

— Защо ми е притрябвало да виждам физиономията на Уилям Бий? Защо ми трябва да побеждавам някого? — Ендър притисна с длани очите си. — Днес нараних Бонсо много зле, Бийн. Наистина го нараних зле.

— Той си го изпроси.

— Не трябваше да го удрям повторно. Беше като мъртвец. Но и това не ме възпря.

Бийн не каза нищо.

— Исках да съм сигурен, че никога повече няма да ми стори зло.

— Вече няма да може — рече Бийн. — Изпратиха го вкъщи.

— Толкова рано?

— Както обикновено преподавателите не се впуснаха в обяснения. В официалното съобщение се казва, че е дипломиран, но в графата „Направление“, нали знаеш, там, дето пишат къде го пращат — в Тактическото училище, Артилерийското, Подготвителното командирско, Навигационно, пише само: Картахена, Испания. А той е оттам.

— Радвам се, че са го дипломирали.

— Виж какво, Ендър, ние пък се радваме, че вече го няма тук. Ако знаехме само какво се кани да ти направи, щяхме да го убием на място. Вярно ли е, че довел със себе си цяла тайфа приятели, които да те нападнат?

— Не, не е вярно. Бяхме само двамата — той и аз. Той се биеше честно. Ако не беше чувството му за чест, той и приятелите му щяха да ме смажат. Можеше дори да ме убият. Чувството му за чест ми спаси живота. Аз не се бих заради честта си — добави Ендър. — Бих се, за да победя.

Бийн се засмя.

— И наистина победи. С един шут го изкара от орбита.

На вратата се почука. Преди Ендър да успее да продума, вратата се отвори. Ендър очакваше, че ще влязат още войници. Беше обаче майор Андерсън. А след него влезе и полковник Граф.

— Ендър Уигин — каза Граф.

Ендър скочи на крака.

— На вашите заповеди, сър.

— Избухването ти в бойната зала днес е израз на непокорство и подобно нещо не бива да се повтаря.

— Слушам, сър.

Бийн продължаваше да се чувства все така непокорен и си мислеше, че Ендър не заслужава подобен укор.

— Мисля, че някой все пак трябва да каже на преподавателите какво представляваш ти за нас.

Възрастните не му обърнаха внимание. Андерсън връчи на Ендър лист хартия. Стандартен размер лист. Не едно от онези листчета, които служеха за вътрешни разпореждания. Това бе напълно редовен набор заповеди. Бийн знаеше за какво се отнасят. Ендър напускаше училището.

— Дипломират ли те? — попита Бийн. Ендър кимна.

— Защо се бавиха досега? Дипломират те само две-три години по-рано. Вече си се научил да вървиш, да спиш и да се храниш сам. Какво още могат да те научат?

Ендър поклати глава.

— Зная само, че играта свърши. — Той сгъна листа. — Ще мога ли да съобщя на армията си?

— Няма време — отговори Граф. — Совалката ти тръгва след двайсет минути. Освен това по-добре ще е да не разговаряш с тях. Така раздялата ще е по-лека.

— За тях или за вас? — попита Ендър. Той не дочака отговор. Обърна се бързо към Бийн, взе за миг ръката му в своята и после тръгна към вратата.

— Почакай! — каза Бийн. — Къде отиваш? В Тактическото? В Навигационното? В Артилерийското?

— В Командирското училище — отвърна Ендър.

— В подготвителното командирско ли?

— В Командирското — отговори Ендър и си излезе.

Андерсън го последва плътно. Бийн улови полковник Граф за ръкава.

— Никой не постъпва в Командирското училище, преди да е навършил шестнайсет години?

Граф се освободи от ръката на Бийн и излезе, като затвори вратата след себе си.

Бийн остана сам в стаята, опитвайки се да разбере какво може да означава всичко това. Никой не отиваше в Командирското, без да е прекарал три години в Подготвителното командирско училище или в Тактическото, или в Артилерийското. И освен това никой не се дипломираше във Военното училище, преди да е учил в него най-малко шест години. Ендър бе учил тук само четири.

Системата се разпада. Нямаше никакво съмнение. Или някой от висшето командване е полудял, или става нещо лошо с войната, с истинската война, войната с бъгерите. Защо иначе би им трябвало да разрушават системата на обучение и да съсипят играта по този начин? Защо иначе би им трябвало да направят такова малко дете като мен командир на армия?

Бийн се питаше за всичко това, докато вървеше по коридора към собствената си стая. Осветлението изгасна тъкмо когато стигна до леглото си. Съблече се на тъмно и се помъчи пипнешком да постави дрехите си в един шкаф, който не можеше да види. Чувстваше се ужасно. В първия миг си помисли, че се чувства така зле, защото се страхува да командва армия, но това не беше вярно. Знаеше, че ще стане добър командир. Доплака му се. Не беше плакал от онези първи дни на носталгия след пристигането си тук. Опита се да назове чувството, което затъкваше като буца гърлото му и го караше тихичко да хлипа, колкото и да се стараеше да потисне риданията си. Захапа ръка, за да ги замени с болка. Не помогна. Никога нямаше да види пак Ендър.

Щом веднъж назова чувството си, вече можеше да го овладее. Той легна възнак и пряко волята си се зае с упражненията за самовнушение и отпускане, докато не почувства, че не му се плаче повече. После потъна в сън. Заспа с ръка близо до устата си. Ръката му лежеше колебливо върху възглавницата, сякаш Бийн не можеше да реши дали да си гризе ноктите, или да си смуче палеца. Челото му бе сбръчкано. Дишането му бе леко и отривисто. Той беше войник и ако някой го попиташе какъв иска да стане като порасне, Бийн нямаше да разбере за какво става въпрос.

 

 

Докато влизаше в совалката, Ендър за първи път забеляза, че отличителните знаци на униформата на майор Андерсън са променени.

— Да, той е вече полковник — обясни Граф. — Всъщност от днес следобед на майор Андерсън му бе възложено командването на Военното училище. На мен ми бяха възложени други отговорности.

Ендър не го попита какви са те.

Граф се привърза здраво с коланите в креслото срещу Ендър. С тях имаше само още един пътник, мълчалив човек с цивилни дрехи, който бе представен като генерал Пейс. Пейс носеше чанта с документи и нямаше повече багаж от Ендър. Това, че и Граф пътуваше почти без багаж, подейства някак си успокоително на Ендър.

По време на цялото пътуване до Земята, Ендър заговори само веднъж.

— Защо отиваме на Земята? — попита той. — Мислех си, че Командирското училище е някъде в Астероидния пояс.

— И си прав — отвърна Граф. — Но военното училище не разполага с технически съоръжения за докуване на кораби за далечния космос. И по тази причина ще получиш кратка отпуска на Земята.

Ендър искаше да попита дали това означава, че ще може да види семейството си. Но само при мисълта, че това може да се окаже възможно, той се изплаши и така и нищо не попита. Само затвори очи и се опита да заспи. Зад гърба му генерал Пейс го изучаваше с поглед. Ендър не можеше да предположи защо.

Когато кацнаха във Флорида, беше горещ летен следобед. От толкова време Ендър не бе виждал слънце, че светлината му едва не го ослепи. Той присви очи, кихна и понечи да се върне обратно в совалката. Всичко му се виждаше далечно и отчайващо плоско. Земята, на която й липсваше леката заобленост на подовете във Военното училище, сякаш хлътваше рязко и макар и стъпил на равен терен, Ендър имаше чувството, че се е покатерил на островърха кула. Истинската гравитация бе съвсем различна и като вървеше, Ендър си тътреше краката. Беше му противно. Прииска му се да се върне у дома, обратно във Военното училище, единственото място във вселената, където се чувстваше у дома.

 

— Арестуван ли е?

— Логичен въпрос. Генерал Пейс е началник на военната полиция. Във Военното училище наистина има смъртен случай.

— Не ми съобщиха дали полковник Граф е повишен, или разжалван от военен съд.

— Просто командирован с назначение да се яви на доклад при Полемарха.

— Това какво знамение е — добро или лошо?

— Кой може да знае? От една страна, Ендър Уигин не само че оцеля, но и постигна огромен успех — дипломира се в блестяща форма, а заслуга за това има и Граф. От друга страна, на борда на совалката има още един пътник, който пътува в чувал.

— Но това е само вторият смъртен случай в цялата история на училището. Поне този път не беше самоубийство.

— Убийството с какво е по-добро, майор Имбу?

— Не беше убийство, полковник. Имаме целия запис на видеокасета, при това заснет от два ъгъла. Никой не може да обвинява Ендър.

— Но биха могли да обвинят Граф. В края на краищата всичко това е минало. Цивилните могат да се ровят във файловете ни и да решат кое е било правилно и кое не. Да ни награждават с ордени, когато смятат, че сме били прави, и да ни отнемат пенсиите и да ни пращат в затвора, когато решат, че сме сгрешили. Поне са проявили здрав разум, като не са казали на Ендър, че момчето е умряло.

— Това му е за втори път.

— И за Стилсън ли не са му казвали?

— Детето е чувствително.

— Ендър Уигин не е убиец. Той просто побеждава — усърдно и честно. Ако някой трябва да се плаши, то нека това бъдат бъгерите.

— Да не би да ги съжаляваш, че трябва да се бият с Ендър?

— Съжалявам единствено Ендър. Но не дотолкова, че да предложа да го галят с перце. Току-що получих достъп до материалите, които Граф е събирал напоследък. За движението на флотилиите и други от този род. По-рано спях спокойно нощем.

— Времето ли ни е малко?

— Не трябваше да повдигам този въпрос. Не мога да ти съобщя поверителна информация.

— Знам.

— Да не говорим повече за това, но с изпращането на Ендър в Командирското училище не са избързали нито с ден. Може би дори са закъснели с две години.