Майкъл Крайтън
Конго (52)

5. Изолация

Най-голямото слънчево избухване през 1979 година беше регистрирано на 24 юни от обсерваторията Кит Пийк, Тюсън, Аризона, след което беше надлежно подадено към Центъра по обслужване на космическото пространство, в Боулдър, Колорадо. Първоначално в ЦОКП направо не повярваха на подадената информация: дори и по гигантските стандарти на соларната астрономия, това избухване, обозначено 78/06/414аа, представляваше истинско чудовище.

Причините за слънчевите изригвания са все още неизвестни, но те обикновено се свързват със слънчевите петна. В този случай изригването се появи под формата на извънредно ярко петно с диаметър десет хиляди мили, въздействало не само върху спектралните линии на алфа-водорода и йонизирания калций, но също и върху спектъра на бялата светлина излъчвана от слънцето. Такова изригване с „непрекъснат спектър“ беше наистина изключително рядко явление.

Учените в ЦОКП не можеха да повярват и на изчислените последствия. Слънчевите изригвания освобождават огромно количества енергия; дори и едно скромно избухване може да удвои количеството на ултравиолетовата радиация излъчвана от цялата слънчева повърхност. Изригването обаче под номер 78/06/414аа беше почти утроило ултравиолетовото излъчване. 8,3 минути след първата си поява върху ръба на слънчевия диск — това е времето, необходимо на светлината излъчвана от слънцето да достигне земята — този поток ултравиолетово излъчване започна да нарушава земната йоносфера.

Последиците от това изригване бяха такива, че нарушиха сериозно радиокомуникациите върху планетата отстояща на деветдесет и три милиона километра от слънцето. Това важеше особено за радиокомуникациите използващи сигнали с ниска интензивност. Комерсиалните радиостанции генериращи киловати мощност почти не го усетиха, но апаратурата на конгоанската експедиция, която предаваше сигнали от порядъка на двайсет хиляди вата, беше неспособна да установи връзка със спътника. И тъй като слънчевите изригвания също така излъчваха рентгенови лъчи и атомни частици, които щяха да се доберат до земята едва след няколко дни, нарушаването на радиовръзката щеше да продължи най-малко един ден, ако не и повече. В ТСЗР, Хюстън, техниците докладваха на Травис, че според ЦОКП продължителността на смущенията в йоносферата ще продължат от четири до осем дни.

— Така изглеждат нещата — обобщи техникът. — Рос сигурно ще се усети какво е станало, когато не успее да установи повторно връзка днес.

— Но те зависят от връзката на техния компютър с нашите — възкликна Травис.

Екипът на ТСЗР беше генерирал пет компютърни симулации с един и същ изход — лишена от средство за придвижване във въздуха, експедицията на Рос я чакаха сериозни неприятности. Вероятностните оценки за оцеляване се движеха в границите на нула цяло двеста четиридесет и четири и нещо — или с други думи, шанс едно към четири, че експедицията в Конго ще се измъкне жива, и то при условие, че разполагаше с помощта на компютърната връзка, която сега беше прекъсната.

Травис се чудеше дали Рос и останалите разбираха колко трагично беше положението им.

— Нещо ново от Банд 5 за Мукенко? — запита Травис.

Банд 5 от спътниците в системата Ландсат регистрираха данни от инфрачервения спектър. При последното си преминаване над Конго Ландсат беше регистрирал много важна нова информация за Мукенко. За последните девет дни от последното преминаване на спътника вулканът бе повишил значително температурата си; градиентът беше от порядъка на 8 градуса.

— Нищо ново — продължи с обобщенията си техникът. — А компютрите не предсказват скорошно избухване. Четири градуса от промяната в орбитата са в рамките на грешката на чувствителността за тази система, а допълнителните четири градуса не могат да се вземат като база за прогнозна стойност.

— Е, това все пак е нещо — каза Травис. — Какво ще правят обаче сега с маймуните след като нямат връзка с централния компютър?

Това беше въпросът, който екипът на експедицията си задаваше непрекъснато през последния час. След като връзката вече не съществуваше, единствените налични компютри оставаха само тези в главите им, а те не притежаваха достатъчна мощност.

За Елиът беше доста странно да си мисли, че собственият му мозък е неадекватен.

— Ние всички сме станали страшно зависими от наличните компютърни ресурси — каза той по-късно. — Във всяка порядъчна лаборатория вие можете да разполагате с всичката памет и изчислителни ресурси, които ви потрябват, денем и нощем. Ние до такава степен сме привикнали към тях, че ги приемаме като нещо подразбиращо се.

Разбира се, те така или иначе щяха да разшифроват езика на сивите горили, стига само да не бяха притиснати от най-безмилостния фактор — времето; разполагаха само с няколко часа. Откъснати от програмата ОЗЖ положението им беше отчайващо. Мънро заяви, че не биха издържали още една нощ такава бясна атака, а те имаха всяка причина да очакват точно това тази нощ.

Начинът обаче, по който Ейми бе спасила Елиът, им подсказа един нов план. Така или иначе, Ейми бе демонстрирала някаква способност да общува със сивите горили; вероятно би могла да им служи и като преводач.

— Мисля, че си струва да опитаме — заяви Елиът.

За нещастие самата Ейми изобщо отричаше, че това възможно. Отговорът й на въпроса „Ейми кара нещо говори?“ тя сигнализира, Не говори.

— Изобщо не говори? — запита Елиът, припомняйки си начина, по който Ейми бе сигнализирала. — Питър иска Ейми кара нещо говори.

Не говори. Вдига шум.

От това той заключи, че тя беше способна да имитира вербализациите на горилите, но нямаше представа за съдържанието им. В момента минаваше два часът; до залез слънце оставаха само четири или пет часа.

— Остави — обади се Мънро. — Явно не може да ни помогне.

Мънро предпочиташе да разбие лагер и да си пробива път на дневна светлина. Той беше убеден, че нямаше да преживеят още една нощ сред горилите.

Нещо обаче човъркаше ума на Елиът.

След годините работа с Ейми той знаеше, че тя притежаваше подлудяващата буквална еднопосочност на детския разум. При нея, особено когато беше в лошо настроение, човек трябваше да формулира изключително точно въпросите си, ако искаше да получи точен отговор. Той заби погледа си в Ейми и запита:

— Ейми кара нещо говори?

Не говори.

— Ейми разбира нещо говори?

Тя не отговори. Дъвчеше някаква сочна клонка, отдадена на усещането.

— Ейми, слушай питър.

Тя го изгледа.

— Ейми разбира нещо говори?

Ейми разбира нещо говори, сигнализира в отговор тя. Тя го предаде по толкова разсеян начин, че отначало той се почуди дали изобщо беше разбрала въпроса му.

— Ейми следи какво нещо говори, Ейми разбира какво говори?

Ейми разбира.

— Ейми сигурна?

Ейми сигурна.

— Проклет да съм! — възкликна Елиът.

Мънро само поклати скептично глава.

— Имаме още само няколко часа дневна светлина — каза той. — А дори и да научиш дяволския им език, как ще разговаряш с тях?