Майкъл Крайтън
Конго (17)

5. Опасни сигнатури

Разбуди го мек шум от приглушени гласове.

— Колко несигурна е тази сигнатура?

— Дяволски несигурна. Ето го изображението от припикаването, отпреди девет дни, а още не сме намерили епицентъра му.

— Това облачна покривка ли е?

— Не, прекалено тъмна е за такова нещо. Това е изхвърляне на материя от сигнатурата.

— По дяволите.

Елиът отвори очи и видя зората да се разпуква под формата на тънка алена ивица на фона на синьочерно небе отвъд илюминаторите на пасажирския отсек. Часовникът му показваше 5 часа и 11 минути; беше пет сутринта, според времето в Сан Франсиско. Беше спал само два часа след разговора си със Сиймънс. Прозина се и погледна Ейми, сгушена сред купчина одеяла върху пода. Хъркаше шумни. Останалите кушетки бяха безлюдни.

Той отново чу тихи гласове, и погледна към компютъра. Дженсен и Ървинг се бяха втренчили в екрана и говореха приглушено.

— Опасна сигнатура. Имаме ли обработка на компютъра?

— Сега се обработва. Ще отнеме малко време. Зададох му да обработи с връщане пет години назад, също както и другите изригвания.

— Какво е това припикаване? — запита той.

— ПВОО са предварителни важни орбитални обиколки на спътника — обясни Дженсен. — Казват им припикавания, защото обикновено прибягваме до тях, когато вече сме я закъсали съвсем. Търсим тук при тази вулканична сигнатура — каза Дженсен, посочвайки точка върху екрана. — Не е много обещаваща.

— Какво е това вулканична сигнатура? — запита Елиът.

Показаха му носещите се на талази пушеци — тъмнозелени върху генерираните от компютъра цветове, които се изригваха от гърлото на Мукенко, един от действащите вулкани на веригата Вирунга.

— Мукенко изригва средно веднъж на всеки три години — каза Ървинг. — Последната ерупция беше през март, 1977, но по всичко изглежда така, сякаш набира сили за още едно пълно изригване следваща седмица или някъде там. Сега чакаме вероятностната оценка.

— Рос знае ли за това?

Те повдигнаха рамене.

— Знае, но не ми личи да се притеснява особено. Преди два часа получи от Хюстън последния геополитически развой в Заир, и отиде директно в товарния отсек. Оттогава не се е мяркала.

Елиът се запъти към слабо осветения товарен отсек на самолета. Отсекът нямаше изолация и студът беше пронизващ; камионите бяха покрити с тънък слой скреж; дъхът му започна да излиза със съскане от устата. Откри я седнала на една маса под едно светлинно петно. Беше с гръб към него, но когато я приближи, тя прекъсна работата си и се обърна.

— Мислех, че спиш — каза тя.

— Не ме свърта. Какво става?

— Просто проверявам запасите. Това е нашият авангарден технологичен модул — каза тя, вдигайки една малка раница. — Разработили сме една миниатюризирана екипировка за полеви експедиции; двайсет паунда оборудване съдържащо всичко, от което може да се нуждае човек в продължение на две седмици: храна, вода, дрехи, изобщо всичко.

— Дори и вода? — удиви се Елиът.

Водата тежеше доста; седем десети от теглото на човешкото тяло представляваше вода, също както и по-голямата част от храната; на това се дължеше факта, че дехидратираната храна беше толкова лека. Но водата беше далеч по-важна за човека, отколкото храната. Човек може да издържи седмици без храна, докато при някои случаи без вода умира само за няколко часа. А водата тежеше.

Рос се усмихна.

— Един среден човек се нуждае от четири до шест литра вода на ден, което представлява осем до тринадесет фунта тегло. При една двуседмична експедиция в пустинен регион би трябвало да осигурим двеста фунта вода за всеки член на експедицията. Но ние си имаме модула за рециклирана вода на НАСА, който пречиства всички секреции, включително и урината. И тежи само шест фунта. Така се справяме с проблема.

— Съвсем си е наред водата — добави тя, виждайки изражението му. — Нашата пречистена вода е по-чиста и от онази, която тече от крана в банята ти.

— Надявам се да си права. — Той вдигна чифт слънчеви очила с много особена форма. Бяха много тъмни и дебели, а над свързващото ги мостче имаше монтирана специална леща.

— Холографски очила за нощно виждане — каза Рос. — Използвана е тънкослойна дифракционна оптика. — Тя посочи едни устойчиви към вибрации обективи на камера с оптически системи компенсиращи движението, стробиращи инфрачервени прожектори, и миниатюрни изследователски лазери не по-големи от гума за моливи. Имаше и серия от малки триножници с високооборотни електродвигатели монтирани отгоре, и скоби да държат някакви допълнителни устройства, но тя не обясни същината им; ограничи се само с думите, че били „защитни средства“.

Елиът се насочи към масата в дъното, където видя шест автомата положени под осветлението. Той вдигна един; беше тежък, и блестеше от смазка. До тях лежаха купчини пълнители; автоматите бяха калашници произведени по лиценз в Чехословакия.

Той вдигна поглед към Рос.

— Просто предпазни мерки — каза Рос. — Носим си ги на всяка експедиция. Не означават нищо особено.

Елиът поклати глава.

— Разкажи ми за новия геополитически развой, който са ти съобщили от Хюстън.

— Това не ме тревожи — заяви тя.

— Мен ме тревожи — каза Елиът.

Рос му обясни, че геополитическата сводка била само технически доклад. Заирското правителство било затворило източните граници предното денонощие; никакъв турист или търговски транспорт не може да навлезе в страната от Руанда или Уганда; сега входът беше отворен само от запад, през Киншаса.

Никакво официално обяснение не беше дадено за затварянето на източната граница, макар че източници във Вашингтон предполагаха, че войските на Иди Амин, бягащи през заирската граница от танзанийската инвазия в Уганда, могат да причинят „местни проблеми“. В централна Африка с термина „местни проблеми“ се означаваха канибализъм и други зверства.

— Вярваш ли в тия неща? Канибализма и зверствата? — запита Елиът.

— Не — каза Рос. — Всичко това е лъжа. Това е работа на холандците, германците и японците, най-вероятно твоят приятел Морикава. Евро-японският електронен консорциум знае, че ТСЗР е много близо до откриването на важни залежи от диаманти във Вирунга. Те искат да ни забавят колкото е възможно повече. Явно са устроили театъра някъде, вероятно в Киншаса, и са затворили източните граници. Нищо повече от това.

— Щом няма опасност, за какво са тогава автоматите?

— Просто застраховка — повтори тя. — Няма да използваме автомати, повярвай ми. А сега защо не дремнеш? Скоро ще кацаме в Танжер.

— Танжер?

— Капитан Мънро е там.