Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Congo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 50 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

КОНГО. 1996. Изд. Коала, София. Серия Крими. Превод: от англ. Тодор СТОЯНОВ [Congo / Michael CRICHTON]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 160.00 лв. ISBN: 954-530-004-3.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на грешни кавички от Мандор
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конго (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Конго.

Конго
Congo
АвторМайкъл Крайтън
Първо издание1980 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ISBNISBN 0394513924

Конго (на английски: Congo) е роман на американския писател Майкъл Крайтън. Книгата е публикувана 1980 г. Сюжетът се концентрира около експедиция в тропическите гори на Демократична република Конго в търсене на залежи от диаманти. Книгата е филмирана през 1995 г.

3. Консорциумът

Час по-късно се натъкнаха на останките от транспортния С-130. Най-големият самолет на света се откри пред погледа им в естествена големина заровен до половината в джунглата; гигантският му нос строшен в не отстъпващите му по размер дървета, огромната опашна част усукана и наклонена към земята, а масивните крила хвърляха сянка върху почвата на джунглата.

През разбития илюминатор на кокпита видяха тялото на пилота покрито с черни мухи. Мухите жужаха и се блъскаха в стъклото докато те надзъртаха в кабината. Придвижиха се назад и се опитаха да надзърнат и през илюминаторите на фюзелажа, но дори и скършен, корпусът на самолета лежеше много високо спрямо нивото на почвата.

Кахега успя да се изкачи по едно изтръгнато с корените си дърво и оттам се придвижи по крилото и погледна вътре.

— Няма хора — съобщи той.

— Запаси?

— Да, много запаси. Кашони и контейнери.

Мънро остави групата и тръгна покрай разбитата опашка да изследва другата страна на самолета. Опашното крило, скрито от погледа им, беше почерняло и разбито, а двигателите — изчезнали. Това обясняваше причината за катастрофата — последната ракета „земя-въздух“ на заирската противовъздушна отбрана бе успяла да достигне целта си, унищожавайки по-голямата част от опашната секция. И въпреки това имаше нещо странно във външния вид на катастрофиралия самолет. Той огледа фюзелажа по цялата му дължина, от разбития нос, по линията на илюминаторите, покрай остатъка от крилото, покрай задните изходни врати…

— Проклет да съм — проговори полугласно Мънро.

Той забърза при останалите, насядали върху една от гумите в сянката на дясното крило. Гумата беше толкова грамадна, че Рос седеше върху нея и краката й не докосваха земята.

— Е, — проговори Рос със зле скрито задоволство, — не са прибрали проклетите запаси.

— Не са — съгласи се Мънро. — А ние видяхме самолета завчера вечерта, което означава, че той е катастрофирал най-малко преди тридесет и шест часа.

Мънро изчака значението на думите му да стигне до съзнанието на Рос.

— Тридесет и шест часа?

— Точно така. Тридесет и шест часа.

— И те изобщо не са дошли да си приберат запасите…

— Те дори не са се опитали да си ги приберат — поправи я Мънро. — Погледни главните товарни люкове, предния и задния — никой дори и не се опитвал да ги отвори. Чудя се защо ли не са се върнали?

 

На едно място в джунглата почвата под краката им запращя и пропадна. Разровиха палмовите листа и видяха слой натрошени бели кости.

— Каниямагуфа — изрече Мънро. Мястото на костите. Той хвърли един бърз поглед към носачите да види реакцията им, но те бяха само озадачени, не уплашени. Те произхождаха от източноафриканските племена Кикую и не притежаваха никое от суеверията на племена обитаващи покрайнините на тропическите гори.

Ейми вдигна крак от един особено остър костен отломък. Земя боли, сигнализира тя.

Какво място е това?, сигнализира Елиът.

Ние идваме лошо място.

Какво лошо място?

Ейми не отговори.

— Това са кости! — възкликна Рос втренчена в бялата купчина.

— Точно така — изрече бързо Мънро. — Но не са човешки. Нали, Елиът?

Елиът също гледаше втренчено към земята. Видя оголени скелетни останки от няколко вида, макар и да не можеше веднага да ги идентифицира.

— Елиът? Нали не са човешки?

— Не напомнят човешки — съгласи се Елиът, без да откъсва погледа си от тях. Първото нещо, направило му впечатление, беше, че повечето кости принадлежаха определено на дребни животни — птици, дребни маймуни, и малки горски гризачи. Останалите малки парчета кости всъщност представляваха фрагменти от по-големи животни, но колко големи, трудно можеше да се прецени. Може би от някои средни по големина маймуни… но в тропическите гори нямаше такива представители на тези видове.

Шимпанзета? Но в тази част на Конго нямаше шимпанзета. Може би бяха на горила; той видя един фрагмент от краниум с тежки фронтални синуси, и началото на характерния сагитален гребен.

— Елиът? — повтори Мънро с напрегнат и настойчив глас. — Нали не са човешки?

— Определено не са човешки — изрече Елиът, все още без ад вдига поглед. Какво би могло да строши черепа на една горила? Сигурно е станало след смъртта на животното, реши той. Някоя горила бе умряла на това място и след много години оголеният й скелет е бил стъпкан от някое животно. Едва ли е могло да се случи приживе.

— Не са човешки — заяви Мънро, втренчен в земята. — Страшно много кости, но няма човешки. — Той заби погледа си в Елиът докато го подминаваше Елиът. Дръж си устата затворена. — Кахега и хората му знаят, че си вещ в тия неща — произнесе той без да отделя погледа си от него.

Какво ли беше видял Мънро? Разбира се, той бе имал достатъчно работа със смъртта, за да различи човешки скелет, ако попаднеше на такъв. Погледът на Елиът се закачи в една извита кост. Напомняше малко на фрагмент от скелет, само че доста по-голям и по-широк, и избелял с времето. Приведе се и го вдигна. Беше фрагмент от зигоматичната дъга от човешки череп. Скула, под окото.

Повъртя костта из ръцете си. Отново погледна земята, и тревите протегнали корени и стебла върху белия костен килим. Видя множество дребни крехки кости, някои толкова тънки, та чак прозираха; кости, за които бе предположил, че бяха на малки животни.

Сега вече не беше толкова сигурен.

Спомни си един въпрос от изпитите му като студент. Кои седем кости съставляваха орбитата на човешкото око? Той напрегна паметта си. Зигомата, носовата кост, вътрешната орбитална кост, сфеноидната кост — четвъртата — етмоидната, петата — нещо май идваше отдолу, от устата — палатиналната кост, шеста — оставаше още една — не можеше да се сети коя беше седмата. Зигомата, носовата, долната орбитална, сфеноидната, етмоидалната, палатиналната… деликатни кости, прозрачни кости, дребни кости.

Човешки кости.

— Поне не са човешки кости — заяви и Рос.

— Не са — съгласи се Елиът.Той погледна към Ейми.

Хора умират тук, сигнализира тя.

— Какво каза тя?

— Каза, че въздухът не бил здравословен за хората.

— Да продължаваме — издаде команда Мънро.

 

Той го дръпна малко настрани от другите.

— Добре се справи — похвали го Мънро. — Трябва да внимаваме с тия Кикую. Не е необходимо да ги хвърляме в паника. Какво ти каза маймуната?

— Каза, че тук са загинали хора.

— Това е повече, отколкото е известно на останалите — каза Мънро, кимайки мрачно. — Макар и да подозират.

Зад тях останалите вървяха в колона; всички бяха мрачни и мълчаливи.

— Какво, по дяволите, е станало там? — запита Елиът.

— Много кости — отвърна Мънро. — Леопард, колобус, горски плъх, човешки…

— И горила — добави Елиът.

— Да — съгласи се Мънро. — И аз го видях. Горила. — Той разтърси глава. — Какво може да убие една горила, професоре?

Елиът нямаше отговор.

 

Лагерът на консорциума лежеше в развалини, палатките съдрани и разбити, мъртвите тела покрити с плътен слой черни мухи. Влажният въздух усилваше вонята до невъзможност; жуженето на мухите беше монотонно. Всички освен Мънро замряха на края на лагера.

— Нямаме избор — каза той. — Трябва да разберем какво им се е случило… — Той навлезе в лагера, стъпвайки върху съборената и стъпкана ограда.

Още щом прекрачи в периметъра, защитните механизми включиха тревога, излъчвайки пищящ високочестотен сигнал. Другите извън оградата запушиха с длани ушите си, а Ейми шумно изрази недоволството си.

Лош звук.

Мънро се извърна към тях.

— На мен ми няма нищо — каза той. — Това е за вас, дето сте извън периметъра.

Той се приближи до един от мъртъвците, и го преобърна с ботуша си. После се приведе, разгонвайки рояка от мухи и внимателно огледа черепа.

Рос хвърли поглед към Елиът. Той сякаш беше в изпаднал шок, един типичен учен, застигнат от неочаквано бедствие. До него Ейми бе покрила ушите и скимтеше. Рос обаче се овладяваше по-бързо от него; тя пое дълбоко дъх и прекрачи в периметъра.

— Трябва да видя каква защита са използвали.

— Чудесно — отвърна Елиът.

Чувстваше се замаян, сякаш всеки момент щеше да припадне. Гледката и вонята и го лишиха за момент от волята му. Той видя Рос да крачи в лагера и после да вдига една черна кутия със странен сплескан конус. Тя после тръгна подир един кабел към центъра на лагера. След няколко секунди пронизителният писък секна; беше изключила източника му.

Сега по-добре, сигнализира Ейми.

С едната си ръка Рос човъркаше из електроните съоръжения в центъра на лагера, докато с другата държеше носа си запушен срещу вонята.

— Ще отида да видя как са им пушките, докторе — обади се Кахега и прекрачи в лагера. Макар и колебливо, останалите носачи го последваха.

Елиът остана сам с Ейми. Тя наблюдаваше безстрастно разрушенията, но въпреки това протегна ръка и взе неговата. Ейми, какво се е случило на лагера? сигнализира той.

Неща идват, сигнализира тя в отговор.

Какви неща?

Лоши неща.

Какво неща?

Лоши неща идват лоши неща.

Какви неща?

Лоши неща.

Той разбра, че така няма да стигне доникъде с нея. Каза й да стои извън лагера, а той самият влезе, криволичейки между мъртвите тела и жужащите мухи.

— Някой откри ли водача? — запита Рос.

Мънро се обади от другия край на лагера.

— Менард.

— От Киншаса?

Мънро кимна.

— Кой е Менард? — запита Елиът.

— Той имаше добра репутация, познаваше Конго. — Рос си проправяше път сред останките. — Но явно не е бил достатъчно добър. — Секунда по-късно замлъкна.

Елиът се приближи до нея. Тя гледаше втренчено едно тяло обърнато с лице към земята.

— Не го обръщай. Това е Рихтер — каза тя.

Елиът не разбираше как може да е толкова сигурна. Тялото беше покрито с тлъст слой мухи. Той се приведе.

— Не го докосвай!

— Окей. — Елиът се изправи.

— Кахега — извика Мънро, размахвайки зелена пластмасова туба, която събираше двайсет литра. Вътре плискаше някаква течност. — Хайде да приключваме с това.

Кахега и хората бързо тръгнаха из лагера, ръсейки керосин над палатките и мъртвите тела. Елиът усети острия дъх.

Приведена над раздрания найлон на една палатка, Рос извика:

— Дайте ми една минутка!

— Колкото искаш минутки — отвърна Мънро. Той се обърна към Елиът, който следеше Ейми извън лагера.

Ейми сигнализираше сама на себе си: Хора лоши. Хора не вярва лоши неща идват тук.

— Не изглежда особено разтърсена от гледката — забеляза Мънро.

— Не е съвсем така — възрази Елиът. — Мисля, че тя знае какво се е случило тук.

— Надявам се да го сподели с нас — каза Мънро. — Защото всички тези хора са загинали по един и същ начин. Черепите на всичките са строшени.

 

Пламъците от лагера на консорциума се извиха във въздуха, и черният пушек се разстла наоколо докато експедицията напредваше в джунглата. Рос беше мълчалива, потънала в мисли.

— Какво откри? — запита я Елиът.

— Нищо добро — отвърна тя. — Те са имали съвършена периферна защитна система, много подобна на нашата ЗСПЖ — защитния периметър срещу животни. Онези конуси, които намерих, представляват аудиочувствителни модули, и когато доловят някакъв звук, излъчват ултразвуков сигнал, който е особено болезнен за слуховата система. Не действа на рептилии, но е дяволски ефективен при млекопитаещи животни. Някой вълк или леопард ще си счупи краката да бяга.

— Тук обаче не е проработила — възрази Елиът.

— Не е — съгласи се Рос. — И Ейми не изглеждаше особено раздразнена.

— Какъв ефект оказва върху човешката слухова система?

— Ти го усети. Досаден, но поносим, и това е всичко. — Тя му хвърли поглед. — Но тук, в тази част на Конго, няма други човешки същества. Освен нас.

— Можем ли да си осигурим по-добра защита на периметъра? — запита Мънро.

— Абсолютно — отвърна Рос. — Ще ви осигуря защитен периметър от следващото поколение; способен е да спре всичко, освен слонове и носорози.

Гласът й обаче не прозвуча убедено.

По-късно същия следобед се натъкнаха на останките и на лагера от първата експедиция на ТСЗР. Бяха на косъм да го пропуснат, защото за изминалите осем дни пълзящите лиани и растения бяха вече започнали да покриват останките, заличавайки всички следи. Нямаше кой знае колко останало — няколко парчета оранжев найлон, смачкан алуминиев тиган, разбития триножник, и счупената видеокамера, със зелени си платки разпръснати наоколо по земята. Не откриха тела, и тъй като залезът беше близо, продължиха.

Ейми вече беше забележимо разтревожена. Не отива, сигнализира тя.

Питър Елиът не обърна внимание.

Лошо място лошо място не отива.

— Продължаваме, Ейми — каза той.

Четвърт час по-късно спряха да починат на една миниатюрна полянка. Над гората се извисяваше тъмният конус на Мукенко, и слабите кръстосани зелени лъчи на лазерите блестяха във влажния въздух. А точно под пресечната им точка се намираха покритите с мъх каменни блокове, наполовина закрити от зеленината на джунглата; изгубеният град Зиндж.

Ейми се обърна към Ейми.

Ейми я нямаше.