Майкъл Крайтън
Конго (48)

1. Офанзивата

Малко след разсъмване откриха телата на Мулеве и Акари до палатката им. Явно атаката през нощта е била отвличаща маневра, позволила на някоя горила да се промъкне на територията на лагера, да убие носачите и да се измъкне необезпокоявана. Имаше обаче и нещо още по-обезпокоително; не успяха да открият как горилата се бе промъкнала през електрическата ограда на влизане и излизане.

Един по-внимателен оглед на оградата показа на едно място участък на оградата разкъсан от долната страна. Наблизо се търкаляше дълъг прът. Горилите го бяха използвали, за да повдигнат дъното на оградата, като по този начин вътре е проникнала горила. А след като са си свършили работата, те отново са възстановили оградата до предишното й положение.

Фактът, че тези животни бяха способни на такива разумни действия, беше много труден за преглъщане. „Отново и отново се сблъсквахме с предразсъдъците си спрямо животните, пише по-късно Елиът. Все си мислехме, че горилите ще се държат глупаво и по животински, но съвсем не стана така. Никога не ги приехме като гъвкави и съобразителни врагове, макар че те вече бяха намалили редиците ни с една четвърт.“

Мънро срещаше най-голяма трудност с разбирането за преднамерената враждебност на горилите. Опитът му го бе научил, че животните сред природата са индиферентни спрямо човека. Накрая бе заключил, „тези животни са били обучавани от човек, и аз трябваше да гледам на тях като на хора. И тогава възникна въпросът беше, какво бих направил, ако те бяха хора?“

За Мънро отговорът на въпроса беше ясен: да поеме офанзивата в свои ръце.

Ейми се съгласи да ги поведе в джунглата, където тя каза, че живеят горилите. Към десет сутринта напредваха по склоновете на възвишенията северно от града въоръжени с картечници. Не след дълго се натъкнаха на следи от присъствието на горили: купчини характерни изпражнения и леговища по земята и дърветата. Мънро беше особено разтревожен от броя им: някои дървета съдържаха от двадесет до тридесет леговища, което означаваше извънредно големи популации от животни.

Десет минути по-късно попаднаха на група сиви горили десет на брой, които се хранеха със сочните увивни растения: четири мъжки и три женски, едно младо животни и две подскачащи малки. Възрастните бяха лениви, протягаха се на слънцето и се хранеха без да бързат. Няколко други животни спяха на гръб, хъркайки шумно. Всички се държаха забележително безгрижно.

Мънро махна с ръка: предпазителите на картечниците бяха вдигнати. Той се приготви да обстреля групата когато Ейми го дръпна за крачола. Той се извърна и „изпитах най-голямото сътресение в живота си. Нагоре по склона имаше още една група сиви горили, може би десет или дванайсет животни, и още една, и още една, и още… Трябва да бяха някъде към триста животни или повече. Целият хълм гъмжеше от сиви горили.“

Най-голямата група горили някога наблюдавана сред природата наброяваща тридесет и едно животни, е била срещната през 1971 година в Кабара, като дори и тази бройка се оспорва. Повечето изследователи считат, че това всъщност са били две групи, за кратко време видени заедно, тъй като обичайният брой за една група се движи от десет до петнайсет животни. А тук Елиът успя да наброи триста животни. Той обаче беше още повече впечатлен от поведението на животните. Докато бродеха лениво и се хранеха, те се държаха почти по същия начин като обикновените горили, но имаше също така и важни разлики.

„Още от първия поглед разбрах, че те имаха език. Техните кихащи вокализации бяха отсечени и ясно съставляваха някаква форма на език. В допълнение използваха и език на знаците, макар и не приличащ на нищо познато до този момент. Жестовете им с ръцете се осъществяваха с протегнати крайници по един грациозен начин, също като някои тайландски танцьори. Тези движения на ръцете сякаш допълваха по някакъв начин хъхрещите вокализации. Очевидно горилите бяха обучавани, или пък си бяха изработили своя собствена езикова система, далеч по-сложна от чистия език на знаците на горилите от лабораториите на двадесети век.“

С някаква част от съзнанието си Елиът проумя изключителното значение на това грандиозно откритие, като в същото време другата споделяше страха на останалите около него. Приклекнали зад гъстите листа те със затаен дъх следяха как се хранеха горилите на отсрещния хълм. Макар и на външен вид поведението на животните да беше съвсем миролюбиво, хората ги наблюдаваха с чувство на нарастваща паника; никога до този момент не бяха се намирали в такава опасна близост до толкова огромен брой животни. Накрая по сигнал на Мънро се смъкнаха обратно по пътеката в лагера.

В лагера носачите копаеха гробове за Акари и Мулеве. Това им напомни по един зловещ начин за опасността, на която бяха изложени докато обсъждаха алтернативите.

— Не ми се сториха агресивно настроени този ден — каза Мънро.

— Така е — съгласи се Елиът. — Поведението им изглеждаше съвсем типично, дори може да се каже още по-лениво отколкото при обикновените горили денем. Вероятно повечето от мъжките спят през деня.

— Колко от животните на хълма бяха мъжки? — запита Мънро. Те вече бяха стигнали до заключението, че в атаките бяха участвали само мъжки екземпляри; Мънро питаше, за да прецени какви бяха шансовете им.

— Повечето изследователи са стигнали до извода, че зрелите мъжки екземпляри съставляват петнадесет процента от групите. Друга голяма група изследователи сочи, че при изолираните наблюдения броят на съставляващите я животни се недооценява някъде с около двадесет и пет процента. Това са повече животни, отколкото можеш да видиш в който и да е друг момент.

Аритметиката беше обезсърчаваща. На склона на хълма бяха наброили над триста, което означаваше, че общият им брой беше някъде към четиристотин, от които петнайсет процента бяха мъжки. Това означаваше шестдесет атакуващи животни; а те бяха общо девет души способни да държат оръжие.

— Лоша работа — произнесе Мънро, клатейки глава.

Ейми обаче имаше решение за случая. Тръгва веднага, сигнализира тя.

Рос попита какво казва и Елиът й преведе.

— Настоява да си тръгваме. Мисля, че това е гласът на разума.

— Не ставай смешен — сопна се Рос. — Още не сме намерили диамантите. Не можем да си тръгнем просто така.

Тръгва веднага, сигнализира отново Ейми.

Погледнаха към Мънро. По някакво негласно споразумение групата беше решила, че Мънро е човекът, който има думата за всяка следваща стъпка.

— Аз искам не по-малко от вас да открием диамантите — произнесе той. — Само че няма да ни са от особена полза, ако загинем. Нямаме избор. Трябва да си тръгваме по възможно най-бързия начин, стига да можем.

Рос изригна едно цветисто тексаско благопожелание.

— Какво искаш да кажеш с това „стига да можем“? — запита разтревожено Елиът.

— Искам да кажа, че нашите приятелчета може да си имат собствено мнение по въпроса — отвърна Мънро.