Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Congo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 50 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

КОНГО. 1996. Изд. Коала, София. Серия Крими. Превод: от англ. Тодор СТОЯНОВ [Congo / Michael CRICHTON]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 160.00 лв. ISBN: 954-530-004-3.

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на грешни кавички от Мандор
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Конго (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Конго.

Конго
Congo
АвторМайкъл Крайтън
Първо издание1980 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ISBNISBN 0394513924

Конго (на английски: Congo) е роман на американския писател Майкъл Крайтън. Книгата е публикувана 1980 г. Сюжетът се концентрира около експедиция в тропическите гори на Демократична република Конго в търсене на залежи от диаманти. Книгата е филмирана през 1995 г.

2. Проблеми с В-8

— Искате да направя какво? — изломоти Том Сиймънс, притискайки слушалката между ухото и рамото си, докато се завърташе в леглото да погледне часовника на нощната масичка. Беше 3 часа след полунощ.

— Иди в зоологическата градина — повтори Елиът. Гласът му звучеше странно приглушено, сякаш идваше изпод вода.

— Питър, откъде се обаждаш?

— Някъде над Атлантика — отвърна Елиът. — Пътуваме за Африка.

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отвърна Елиът. — Но искам от теб да отидеш в зоологическата градина веднага още сутринта.

— И какво да направя там?

— Да запишеш на видео горилите. Опитай се да ги хванеш в движение. Това е много важно за дискриминантната функция; на всяка цена трябва да ги поразмърдаш преди да ги снимаш.

— По-добре да си го запиша, да не объркам нещо — каза Сиймънс. Той боравеше с програмирането на компютрите за екипа по проекта Ейми, и беше свикнал с всякакви необичайни молби, но не и с буденето посреднощ. — Каква дискриминантна функция?

— Използвай всяка свободна минута, пусни всички филми, с които разполагаме за горилите; всякакви горили, диви или такива в зоологическите градини или каквито още може да има. Колкото повече примери откриеш, толкова по-добре, но само да са в движение. А за сравнителна база използвай шимпанзета. Всичко, с които разполагаме за шимпанзетата. Прехвърли го на видео и го прекарай през функцията.

— Каква функция? — прозя се широко Сиймънс.

— Функцията, която сега ще си запишеш — каза Елиът. — Трябва ми една многократно променлива дискриминантна функция базирана на пълно изображение…

— Имаш предвид функцията базирана на разпознаването на изображения ли? — прекъсна го Сиймънс. Той беше писал функции за разпознаване на изображения, използвани при езиковото обучение на Ейми, които им позволяваха да наблюдават сигнализирането й двайсет и четири часа в денонощие. Сиймънс се гордееше много с програмата си; тя беше действително нещо много изобретателно.

— Структурирай си я както искаш — каза Елиът. — Просто ми трябва функция, която ще дискриминира горилите от останалите примати, като шимпанзетата например. Функция, диференцираща видовете.

— Да не си биеш майтап с мен? — запита Сиймънс. — Или си забравил, че това е проблем с В-8.

При разработката на компютърните програми за разпознаване на изображения така наречените проблеми с В-8 бяха най-трудните; цели екипи от изследователи бяха посветили години от живота си в опити да обучат компютрите да правят разлика между буквата „В“ и цифрата „8“ — точно защото разликата беше толкова очевидна. Но очевидното за човешкото око не беше очевидно и за скенера. На скенера трябваше да му се каже кое кое е, и специфичните за тази операция набор от инструкции се оказаха далеч по-трудни от всичко очаквано, особено при ръкописните символи.

А сега Елиът искаше програма, способна да прави разлика между сходните изображения на горили и шимпанзета. Сиймънс не можа да сдържи въпроса си.

— Защо? Та това е толкова очевидно. Горилата си е горила, а шимпанзето — шимпанзе.

— Не ме питай. Просто го направи — каза Елиът.

— Мога ли да използвам и ръста?

Горилите можеха много лесно да се различат от шимпанзетата; ръстът беше достатъчен критерий. Визуалните функции обаче не можеха да определят ръста освен ако не беше известно разстоянието от наблюдавания обект до регистриращата апаратура, също както и фокусната дължина на регистриращите лещи.

— Не, не можеш да използваш ръста — въздъхна Елиът. — Само морфологичните елементи.

Сиймънс въздъхна и той на свой ред.

— Благодаря ти много. А разрешителната способност?

— Трябва ми деветдесет и пет процентна доверителна граница при определянето на видовете, базираща се на по-малко от три секунди бяло-черно подвижно изображение.

Сиймънс свъси вежди. Очевидно Елиът разполагаше с трисекундно видеоизображение на някакво животно и не можеше да определи дали това животно е горила или не. Елиът беше виждал достатъчно горили от началото на научната си кариера, за да улови разликата; горилите и шимпанзетата бяха напълно различни животни и по ръст, и по външен вид, движение и поведение. Различаваха се помежду си така, както се различаваха и интелигентните обитатели на океана, да кажем делфините и китовете. Човешкото око беше далеч по-съвършен инструмент от всяка компютърна програма която можеше да бъде написана. И въпреки това Елиът не вярваше на очите си. Какво ли беше замислил?

— Ще се опитам, но няма да стане веднага — каза Сиймънс. — Човек не пише току-така за една нощ такава програма.

— Утре вечер я искам готова, Том — каза Елиът. — Ще ти се обадя утре.