Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (8)

Глава осма

Гай се преоблече в пижама, окачи мундира в гардероба и се обърна към Максим. Кандидатът Сим седеше на своето диванче, което Рада му беше поставила в свободния ъгъл; беше свалил единия си ботуш и го държеше в ръка, а с другия не беше се и захващал. Очите му бяха устремени в стената, — устата — полуотворена. Гай се прокрадна отстрани и го чукна с пръст по носа. И както винаги, не улучи — в последния момент Мак отдръпна глава.

— Какво си се умислил? — игриво попита Гай. — Мъчно ти е, че Рада я няма, нали? Тук не ти провървя, братле, днеска тя е дневна смяна.

Мак слабо се усмихна и се зае с втория ботуш.

— Как така — няма я? — разсеяно каза той. — Ти мен не можеш да ме излъжеш… — Той отново замря. — Гай, винаги си ми казвал, че те работят за пари…

— Кой? Дегенератите?

— Да. Ти често си казвал това — и на мен, и на момчетата… Платени агенти на хонтийците… И ротмистърът през цялото време все това повтаря, всеки ден едно и също…

— Че как иначе? — попита Гай. Той реши, че Мак отново почва разговора за еднообразието. — Чуден си, Мак. Откъде могат да ни се появят нови думи, след като всичко остава постарому? Дегенератите си остават дегенерати. Както са получавали пари от врага, така получават и досега. Миналата година например заловихме една компания близо до града — цялото им мазе беше натъпкано с чували пари. Откъде честният човек може да има толкова пари? Те не бяха промишленици, банкери…

Мак акуратно постави ботушите до стената, стана и започна да си разкопчава комбинезона.

— Гай — каза той, — случвало ли ти се е да ти говорят за някого нещо, а ти гледаш този някой и чувствуваш: не е възможно? Грешка има. Бъркат нещо…

— Случвало ми се е… — Каза Гай и се намръщи. — Но ако ти говориш за дегенератите…

— Да, именно за тях. Днес ги гледах. Това са хора като хора, различни, и по-добри, и по-лоши, и съвсем не са зверове, както си мислех… Чакай, не ме прекъсвай. И не знам дали принасят вреда или не… тоест, съдейки по всичко, принасят, но аз не вярвам, че го правят за пари.

— Как така не вярваш? — каза Гай и още повече сви вежди. — Е, да допуснем, че на мен не ми вярваш, аз съм човек малък. Е, а на господин ротмистъра? А на бригадира?

Максим хвърли комбинезона, доближи се до прозореца и започна да гледа към улицата, притиснал чело до прозореца и хванал рамката с две ръце.

— А ако те грешат? — каза той най-сетне.

— Грешат… — с недоумение повтори Гай. — Кой да греши? Господин бригадирът? Ама че си чудак…

— Е, добре! — каза Максим и се обърна. — Не за него говорим сега. Говорим за дегенератите. Да вземем например теб. Ти нали ще умреш за делото си?

— Ще умра — каза Гай. — И ти ще умреш.

— Правилно! Ще умрем. Но ще умрем за делото, а не за легионерската дажба и не за пари, нали? Ако ще да ми дадат хиляда милиона от вашите хартийки, заради това не бих се съгласил да отида на смърт! Нима ти би се съгласил?

— Не, разбира се — каза Гай. „Чудак, вечно нещо ще измисли…“

— Е?

— Какво „е“?

— Е как така! — нетърпеливо каза Мак. — Ти за пари не си съгласен да умираш. Аз за пари не съм съгласен да умирам. А дегенератите значи са съгласни? Ама че глупост!

— Ами че те са дегенерати! — проникновено каза Гай. — Затова са дегенерати! За тях парите са по-скъпо от всичко, за тях няма нищо свято. Нищо не им струва да удушат дете например — имало е такива случаи… Ти разбери: ако човек се мъчи да унищожи системата ПБЗ, това човек ли е? Това е хладнокръвен убиец!

— Не знам, не знам — каза Мак. — Ето, днес ги разпитваха. Ако бяха назовали съучастниците си, можеха да останат живи, щяха да се отърват с каторга… А те не ги назоваха! Значи техните съучастници са им по-скъпи от парите? По-скъпи от живота?

— Това не се знае — възрази Гай. — Те по закон всички са осъдени на смърт без всякакъв съд — нали сам видя как ги съдят?

Той гледаше Мак и виждаше, че приятелят му се колебае, объркан е. Добро сърце има, зелен е още, не разбира, че жестокостта спрямо врага е неизбежна. Да треснеш с юмрук по масата, да му креснеш да мълчи, да не дрънка глупости, да слуша по-старшите, докато не се научи сам да се оправя… Но нали Мак не е някой си необразован селяндур, на него трябва само да му обясниш както следва, и той ще разбере…

— Не! — упорито каза Мак. — Не можеш да мразиш за пари. А те ни ненавиждат… така ни ненавиждат, аз дори не знаех, че хора могат така да ненавиждат. Ти ги мразиш по-малко, отколкото те теб. И аз бих искал да знам — за какво?

— Слушай — каза Гай. — Ще ти обясня още веднъж. Първо — те са дегенерати. Те въобще ненавиждат всички нормални хора. Те по природа са злобни като плъхове. И второ, ние им пречим! На тях им се иска да си свършат работата, да си получат париците и да си гледат кефа. А ние им казваме: стоп! Ръцете зад тила! Какво, да не искаш да ни обичат за това, а?

— Ако те всички са злобни като плъхове, тогава защо този… домовладелецът… не е злобен? Защо го пуснаха, щом е подкупен?

Гай се засмя:

— Домовладелецът е страхливец. Такива също има достатъчно. Ненавиждат ни, но се страхуват. На такива им е по-изгодно да живеят в мирни отношения с нас… Пък и той е домовладелец, богат човек, него не е лесно да го подкупиш. Това да не ти е зъболекарят… Смешен си ти. Мак, като дете! Нито хората са еднакви, нито юродивите…

— Това вече го знам — нетърпеливо го прекъсна Мак. — Но ето, впрочем, зъболекарят. За това, че той е неподкупен, аз ти гарантирам с главата си. Не мога да ти докажа това, но го чувствувам. Това е много смел и добър човек…

— Дегенерат!

— Добре. Това е много смел и добър дегенерат. Видях библиотеката му. Това е човек с големи познания. Той знае хиляди пъти повече от теб или ротмистъра… Защо е против нас? Ако всичко е така, както го казваш, защо това не го знае той — образованият и културен човек? Защо на прага на смъртта той ни казва в лицето, че е за народа и против нас?

— Образованият дегенерат е дегенерат на квадрат — поучително каза Гай. — Като дегенерат той ни ненавижда. А образованието му помага да обоснове и разпространи тази омраза. Образованието, приятелче, не винаги е благо. То е като автомат — зависи в чии ръце ще попадне…

— Образованието винаги е благо — каза Мак.

— Е, не. Аз бих предпочел всички хонтийци до един да бяха необразовани. Тогава ние щяхме поне да живеем човешки, а не да очакваме всеки момент смъртоносен удар. Ние щяхме бързо да ги усмирим.

— Да — каза Мак с непонятна интонация. — Да усмиряваме умеем. На това няма нужда да ни учат.

— И пак разсъждаваш като дете. Ние бихме се радвали, ако можехме да минем с уговаряне, това щеше и да е по-евтино, и без кръвопролития. А какво ни остава? Тях не можеш да ги преубедиш.

— Значи те са убедени? — прекъсна го Мак. — Значи са убедени? А когато знаещият човек е убеден в правотата си, какво общо имат тук хонтийските пари?…

На Гай му омръзна. Той вече искаше да прибегне като към последно средство към Кодекса на Творците и да приключи с този безконечен глупав спор, но тук Мак сам се прекъсна, махна с ръка и извика:

— Рада! Стига спане! Легионерите са гладни и мечтаят за женско общество!

За огромно изумление на Гай иззад паравана се чу гласът на Рада:

— А аз отдавна вече не спя. Вие тук се развикахте, господа легионери, като че ли сте си на плаца.

— Ти защо си в къщи? — кресна Гай.

Рада, увивайки се в пеньоара, излезе иззад паравана.

— Уволниха ме — обяви тя. — Госпожа Тей закрива заведението си, защото получава някакво наследство и се кани да замине на село. Но на мен ми даде препоръка на добро място… Мак, защо отново всичко ти е разхвърляно? Прибери в гардероба. Момчета, колко пъти ви молих да не ходите из стаята с ботуши! Къде са твоите ботуши, Гай?… Наредете масата, сега ще обядваме… Мак, ти си отслабнал. Какво те правят там?

— Хайде, хайде! — каза Гай. — Носи обеда.

Тя му се оплези и излезе. Гай погледна към Мак. Мак гледаше подир нея с обикновеното си добродушно изражение.

— Какво, хубаво момиченце, нали?… — попита Гай и се изплаши: лицето на Мак изведнъж се вкамени. — Ти какво?

— Слушай — каза Мак. — Може всичко. Може, сигурно, и към изтезания да се прибягва. Вие знаете по-добре. Но да се разстрелват жени… да се измъчват жени…

Той хвана ботушите си и излезе от стаята. Гай изпъшка, силно се почеса с двете ръце по тила и започна да реди масата. От целия този разговор му остана някакво неприятно чувство. Някаква раздвоеност. Разбира се, Мак е зелен и не е от тоя свят. Но отново всичко при него някак странно се подреди. Логично мисли той, там е работата, чудесна логика. Ето сега — дрънка глупости, но колко логично се подрежда всичко! Гай беше принуден да признае, че ако не беше този разговор, той сам едва ли щеше да стигне до този всъщност прост извод — главното в дегенератите е това, че са дегенерати. Отнеми им това качество — и всички останали обвинения срещу тях се превръщат в глупост. Да, цялата работа е в това, че са дегенерати и ненавиждат всичко нормално. А хонтийците… какво излиза — значи също са дегенерати? Това никога не са ни го казвали. А ако не са, значи нашите дегенерати трябва да ненавиждат и тях, както и нас… А, массаракш! Проклета да е тази логика!

Когато Мак се върна, Гай се нахвърли върху него:

— Ти откъде знаеше, че Рада си е в къщи?

— Е, как така откъде? То си беше ясно.

— А щом ти е било ясно, защо тогава не ме предупреди? И защо, массаракш, си развързваш езика пред външни лица? Трийсет и три пъти, массаракш…

Мак също се ядоса:

— Че кой тук е чужд, массаракш? Рада ли? Че всички вие с вашите ротмистри за мен сте по-чужди от Рада!

— Массаракш! Какво пише в устава за служебната тайна?

— Массаракш и массаракш! Какво си се лепнал за мен? Ами че аз не знаех, че ти не знаеш, че тя си е в къщи! Мислех, че си правиш майтап с мен! И после за какви пък толкова служебни тайни сме говорили?

— Всичко свързано със службата…

— Вдън земя да пропаднеш с твоята служба, която трябва да криеш от родната си сестра! И въобще от когото и да било, массаракш! Навъдили тайни по всички ъгли, не можеш да се обърнеш, уста не можеш да отвориш!

— И ми крещиш на всичко отгоре! Аз теб, глупако, те уча, а ти ми крещиш!…

Но Мак вече беше престанал да се сърди. Изведнъж за миг той се оказа съвсем близо; Гай не успя да помръдне, когато силни ръце го стиснаха, стаята се завъртя пред очите, таванът стремително се приближи. Гай сподавено ахна, а Мак, който внимателно го носеше с изпънати ръце, се приближи до прозореца и каза:

— Е, къде да те дяна с твоите тайни? Искаш ли през прозореца?

— Що за глупави шеги, массаракш! — извика Гай, трескаво размахвайки ръце в търсене на опора.

— Не искаш ли? Е добре, стой си тук.

Гай беше донесен до паравана и стоварен върху леглото на Рада. Той седна, оправи пижамата си и промърмори:

— Звяр такъв, як…

Той също вече не се сърдеше. Пък и нямаше на кого да се сърди, освен може би на дегенератите…

Двамата започнаха да редят масата. После дойде Рада с тенджерата със супа, а след нея — чичо Каан със заветната си манерка, която, според твърденията му, единствена го спасявала от простуда и други старчески болести. Седнаха, заеха се със супата. Чичото изпи една чашка, подуши въздуха и започна да разказва за своя враг, колегата Шапшу, който пак написал статия за функцията на някаква кост у еди-кой си древен гущер, при това цялата статия била построена върху глупост, не съдържала нищо освен глупост и била писана само за глупаци…

За чичо Каан всички бяха глупаци. Колегите в катедрата бяха глупаци — едни старателни, други лениви. Асистентите — родени тъпаци, чието място е в планината да пасат говедата, че и с това, по всяка вероятност, не биха се справили. Що се отнася до студентите, то младежта изобщо в наши дни сякаш са я подменили, а при това студенти стават най-отбраните глупаци, които грижливият фабрикант не е пуснал при машините, а знаещият командир е отказал да ги вземе войници. Така че съдбата на науката за изкопаемите животни е решена предварително. Гай не съжаляваше за това кой знае колко, притрябвали са ни изкопаеми животни, не ни е до тях днес, пък и не е ясно на кого и за какво някога ще притрябва тази наука. Но Рада много обичаше чичо си, винаги заедно с него се ужасяваше от глупостта на колегата Шапшу и се разстройваше от това, че университетското началство не отпуска средства за експедиции…

Впрочем, разговорът днес тръгна в друга посока. Рада, която — массаракш — все пак беше чула всичко зад паравана, изведнъж попита чичото с какво дегенератите се отличават от нормалните хора. Гай заплашително погледна Мак и предложи на Рада по-добре да чете литература, отколкото да разваля апетита на близките си. Обаче чичото заяви, че тази литература е написана за най-глупавите глупаци; че в Департамента за обществена просвета си въобразяват, че всички са невежи като тях самите; че въпросът за дегенератите съвсем не е толкова прост и съвсем не е толкова дребен, както се мъчат да го представят с цел да създадат обществено мнение, и че тук ние трябва да бъдем или като културните хора, или като нашите самоотвержени, но — уви! — малко образовани офицери в казармата. Мак предложи за разнообразие днес да бъдат като културните хора. Чичото изпи още една чашка и започна да излага утвърдената в научните среди теория, съгласно която дегенератите не са нищо друго освен нов биологичен вид, появил се върху лицето на Света в резултат на радиоактивните облъчвания.

— Дегенератите несъмнено са опасни — говореше чичото, вдигнал пръст. — Но те са много по-опасни, отколкото си представяш ти, Гай. Те се борят за място в Света, за съществуванието на вида си; тази борба не зависи от никакви социални условия и ще приключи едва тогава, когато от арената на биологическата история слезе или последният човек, или последният дегенерат-мутант. Хонтийско злато — глупости! — крещеше разбушувалият се професор. — Диверсии против системата ПБЗ — дреболия! Гледайте зад Синята Змия, господа. Зад Синята Змия! Ето откъде идва истинската опасност. Ето откъде, след като се размножат, ще настъпят колони от човекоподобни чудовища, за да ни стъпчат и превърнат в нищо! Ти си слепец, Гай. И твоите командири са слепци! Да се спаси цивилизацията! Не само един народ, не просто нашите майки и деца, но цялото човечество!…

Гай се ядоса и каза, че съдбата на човечеството малко го вълнува. Той не вярва в това кабинетно бълнуване. И ако някой му каже, че има възможност дивите дегенерати да бъдат насъскани срещу Хонти, заобикаляйки нашата страна, той би посветил целия си живот за това. Професорът отново избухна и го нарече сляп слепец.

Заяви, че Огненосните Творци са истински мъченици и им се налага да водят наистина неравна борба, щом разполагат само с жалки изпълнители като Гай. Гай реши да не спори с него. Чичото нищо не разбираше от политика и сам в известен смисъл беше изкопаемо животно. Мак се опита да се намеси и започна да разказва за едноръкия дегенерат, но Гай пресече тези опити за разгласяване на служебни тайни и нареди на Рада да поднесе второто. На Мак той заповяда да пусне телевизора. Много разговори станаха днес, каза той. Дайте малко почивка на войника, излязъл в домашна отпуска…

Но въображението му беше възбудено, по телевизията показваха някакви глупости, Гай не се удържа и започна да разказва за дегенератите-диваци. За тях той знаеше нещичко — слава богу, три години е воювал с тях, а не се е крил в тила като някои философи… Рада се обиди за стареца и нарече Гай самохвалко, но чичото и Мак кой знае защо взеха неговата страна и започнаха да го молят да продължи. Гай обяви, че повече няма да каже нито дума. Първо, той наистина беше малко обиден, и второ — колкото и да се ровеше в паметта си, не можа да намери никакъв факт, който би опровергал размишленията на стария пияница. После го осени — той си спомни какво беше разказвал веднъж старшината на сто и четиринадесета група смъртници Зеф и с удоволствие поднесе тази теория на чичо си. Рижата мутра Зеф твърдеше, че дегенератите-диваци проявяват все по-силна активност затова, защото към тях самите настъпва радиоактивната пустиня и те нямат никакъв друг изход, освен с бой да се мъчат да си пробият път в незаразени райони.

— Кой ти е казал това? — попита чичото с презрение. — На кой дървен глупак може да му е дошла в главата такава примитивна мисъл?

Гай го погледна злорадо и авторитетно каза:

— Това е мнението на някой си Аллу Зеф, нашия най-голям медик-психиатър.

— Че къде си се срещал ти с него? — още по-презрително попита чичото. — Да не би в ротната кухня?

Разгорещеният Гай едва не каза къде се е срещал с него, но си прехапа езика, придадена лицето си многозначителен израз и с подчертано внимание започна да слуша телевизионния диктор, който съобщаваше прогнозата за времето.

И тук в разговора, массаракш, пак се намеси тоя Мак.

— И аз съм готов да призная в тези чудовища на юг — обяви той — някаква нова човешка порода, но какво общо има между тях и домовладелеца Ренаду например? Ренаду също се счита за дегенерат, но явно се отнася не към нова, а, да кажем направо, към доста стара порода…

Гай никога не беше мислил за това и много се зарадва, когато чичото се хвърли да отговаря на този въпрос. След като нарече Мак „пън“, чичото започна да обяснява, че скритите, или с други думи градски дегенерати не са нищо друго освен оцелели в борбата за съществуване останки от новия вид, който почти изцяло е бил унищожен в централния район още в люлката… Той още помни тези ужаси: как ги убивали още при раждането, понякога заедно с майките… Оцелели само тези, у които новите видове признаци с нищо външно не се проявяват… Чичо Каан гаврътна пета чашка, съвсем се разгорещи и разви пред слушателите си точен план за поголовно тотално медицинско изследване на населението, с който неизбежно трябва да се заемат рано или късно, и по-добре рано, отколкото късно. И никакви изключения! Никакво гледане през пръсти! Плевелите трябва да бъдат изкоренени безпощадно…

С това обедът свърши. Рада започна да мие съдовете, чичото, не дочакал възражения, победоносно огледа всички, запуши манерката си и я понесе към кабинета, като промърмори, че отива да пише отговор на глупака Шапшу. При това кой знае защо взе и чашката. Гай погледна подир него, огледа овехтялото му сако, старите кърпени панталони, закърпените чорапи, подпетените пантофи… И съжали стареца. Проклета война! Някога на чичото е принадлежала цялата тази квартира, имал е прислуга, жена, син, разкошни сервизи, много пари, даже имение някакво, а сега — прашен и натъпкан с книги кабинет, който служи и за спалня, и за всичко останало, износени дрехи, самота, забвение… Да. Той придърпа единственото кресло към телевизора, обтегна се и сънливо започна да гледа екрана. Мак известно време седя до него, после мигновено и безшумно, както само той умееше да прави, изчезна и се появи вече в другия ъгъл. Порови се в малката библиотечка на Гай, извади някакъв учебник и започна да го прелиства прав, облегнат с рамо на гардероба. Рада прибра масата, седна до Гай и започна да плете, поглеждайки от време на време към екрана. В дома се възцари покой, уют, удовлетворение. Гай задряма.

Присъни му се глупост: че е хванал двама дегенерати в един железен тунел, започнал е да ги разпитва и изведнъж се оказва, че единият е Мак, а вторият с мека и добра усмивка му казва: „Ти си сгрешил, мястото ти е с нас, а твоят ротмистър е просто професионален убиец, без всякакъв патриотизъм и вярност, той просто обича да убива, както ти обичаш супа от скариди…“ И Гай изведнъж усети мъчително съмнение, почувствува, че ето сега ще разбере всичко докрай, още една секунда само — и повече няма да остане нито един въпрос. Това непривично състояние беше толкова мъчително, че сърцето му спря и той се събуди.

Мак и Рада тихичко разговаряха за някакви дреболии — за морски бани, пясък, миди… Той не ги слушаше. Изведнъж му дойде мисъл: нима е способен на някакви съмнения, колебания, неувереност? Нали съмнението беше насън… Значи ли това, че и наяве в подобна ситуация би се усъмнил? Известно време той се мъчеше да си спомни детайлите на съня, но сънят се изплъзваше като мокър сапун от мокри ръце, разливаше се и в края на краищата стана съвсем неправдоподобен. Гай с облекчение помисли, че всичко това са глупости. И когато Рада забеляза, че той не спи и го попита според него кое е по-хубаво — морето или реката, той отговори по войнишки:

— Най-хубава е една добра баня.

По телевизията предаваха „орнаменти“. Беше скучно. Гай предложи да пийнат бира. Рада отиде до кухнята и извади от хладилника две бутилки. Разговаряха за това-онова и някак между другото се изясни, че Мак за последния половин час е изучил учебника по геополитика. Рада се възхити. Гай не повярва. Той каза, че за толкова време може да се прелисти учебник, може би дори да се прочете, но механично и без всякакво разбиране. Мак поиска проверка. Гай поиска учебника. Хванаха се на бас — онзи, който загуби, следваше да отиде при чичо Каан и да му съобщи, че неговият колега Шапшу е умен човек и прекрасен учен. Гай разтвори учебника на първото му попаднало място, намери контролните въпроси в края на главата и попита:

— В какво се заключава нравственото благородство на експанзията на нашата държава на север?

Мак отговори със свои думи, но много близо до текста и добави, че според него нравственото благородство тук няма нищо общо, а цялата работа е, както разбира той, в агресивността на режимите на Хонти и Пандея. Гай се почеса с две ръце по тила, наплюнчи пръст, прелисти няколко страници и попита:

— Какъв е средният добив на жито в северозападните райони?

Мак се засмя и каза, че данни за северозападните райони в учебника няма. „Засичането“ не се удаде; зарадваната Рада се изплези на Гай.

— А какво е средното демографско налягане в устието на Синята Змия? — попита Гай.

Мак назова цифрата и допустимата грешка, като не пропусна да добави, че понятието „демографско налягане“ му се струва неясно. Във всеки случай той не разбира защо е въведено. Гай започна да обяснява, че демографското налягане е мярка за агресивност, но тук се намеси Рада. Тя каза, че Гай увърта и иска да се измъкне от по-нататъшната проверка, защото разбира, че работата му е спукана.

На Гай никак не му се ходеше при чичо Каан; за да спечели време, той се впусна в препирни. Мак известно време ги слуша, а после изведнъж ни в клин, ни в ръкав заяви, че Рада в никакъв случай не бива отново да става келнерка, а трябва да почне да се учи. Гай, зарадван от смяната на темата, каза, че вече хиляда пъти й е предлагал да ходатайствува да я приемат в женския корпус на Легиона, където от нея ще направят наистина полезен човек. Обаче нов разговор не се получи. Мак само поклати глава, а Рада, както и преди, се изказа за женския корпус с най-непочтителен тон.

Гай не искаше да спори. Той хвърли учебника, извади китарата и започна да я настройва. Рада и Максим веднага отместиха масата и застанаха един срещу друг, готови да танцуват „да-да, не-не“. Гай засвири „да-да, не-не“, като почукваше с пръсти по китарата. Гледаше ги как танцуват и мислеше, че са много добра двойка, само че няма къде да се живее, и ако се оженят, той съвсем ще трябва да се пресели в казармата. Е какво, много капрали живеят в казармата… Впрочем, като гледаш Мак, не можеш да кажеш, че се кани да се жени. Отнася се към Рада по-скоро като към приятел, само че по-нежно, с уважение, а тя, както разбирам, е хлътнала. Как й блестят очите само! И как да не хлътнеш по такова момче? Дори мадам Го, тая стара гарга, над шейсетте и тя — когато Мак минава по коридора, подава черепа си и се хили. А впрочем дявол го знае, всички в къщата обичат Мак, и момчетата в Легиона го обичат, само дето господин ротмистърът се отнася странно към него… но и той не отрича, че момчето е огън.

Двамата танцуваха до пълна умора. Мак взе от Гай китарата, пренастрои я по своя чудноват маниер и започна да пее странните си планински песни. Хиляди песни и нито една позната. И всеки път нещо ново. И ето какво е странното: нито дума не разбираш, а слушаш и ту ти се иска да заплачеш, ту се кискаш неудържимо… Някои песни Рада вече беше запомнила и сега се опитваше да приглася. Особено й харесваше една смешна песен (Мак им я преведе) за момичето, което седи на хълма и чака своя приятел, който все не може да стигне до нея — ту едно му пречи, ту друго… През музиката и песните те не чуха позвъняването от парадния вход. На вратата се почука и в стаята нахълта вестовоят на господин ротмистъра Чачу.

— Господин капрал, разрешете да се обърна — излая той, поглеждайки накриво към Рада.

Мак спря да свири. Гай каза:

— Разрешавам.

— Господин ротмистърът заповяда на вас и на кандидата Сим срочно да се явите в канцеларията на ротата. Колата е долу.

Гай скочи.

— Вървете — каза той. — Почакайте в колата, ние сега ще слезем. Обличай се, бързо — каза той на Мак.

Рада пое китарата на ръце като дете и застана до прозореца с гръб към тях.

Гай и Мак трескаво се обличаха.

— Как мислиш, защо е това? — попита Мак.

— Отде да знам? — промърмори Гай. — Може би учебна тревога…

— Нещо не ми харесва — каза Мак. Гай го погледна и за всеки случай пусна радиото. Предаваха „празни разговори на делови жени.“ Те се облякоха, стегнаха коланите и Гай каза:

— Рада, е, ние тръгваме.

— Вървете — каза Рада, без да се обръща.

— Да вървим, Мак — каза Гай, нахлупвайки баретата.

— Позвънете — каза Рада. — Ако се забавите там, непременно позвънете…

Тя така и не се обърна.

Вестовоят услужливо разтвори вратичката пред Гай. Седнаха вътре, тръгнаха. Изглежда, работата беше срочна: шофьорът препускаше, надул сирената на пълна мощност. Гай с известно съжаление помисли, че ето на, пропадна вечерта, рядката хубава вечер — уютна, домашна, безгрижна. Но такъв е животът на легионера. Сега ще ти заповядат, ти ще вземеш автомата и ще стреляш — веднага след бутилката бира, след уютната пижама и песничките под акомпанимента на китара. Това е прекрасният живот на легионера, най-хубав от всичко възможно. И не ни трябват нито приятелки, нито съпруги, и прав е Мак, че не иска да се жени за Рада, въпреки че жалко за сестричката, разбира се. Нищо, ще го почака. Ако го обича, ще почака…

Колата се понесе по плаца и спря пред входа на казармата. Гай изскочи, изтича по стъпалата. Пред вратата на канцеларията спря, провери положението на баретата, токата, набързо огледа Мак, закопча му копчето на яката — массаракш, вечно му е разкопчано! — и почука.

— Влезте! — гракна познатият глас.

Гай влезе и се представи. Господин ротмистър Чачу в сукнена наметка и с фуражка седеше зад масата си. Пушеше и пиеше кафе, снарядната гилза пред него беше пълна с фасове. Отстрани върху масата лежаха два автомата. Господин ротмистърът бавно се изправи, тежко се опря с две ръце върху масата, втренчи се в Мак и заговори:

— Кандидат Сим! Ти се прояви като извънредно добър боец и верен боен другар. Аз ходатайствувах пред командира на бригадата за предсрочното ти повишаване в чин действителен редник на Бойния Легион. Изпитанието с огън ти издържа напълно успешно. Остава последното — изпитанието с кръв.

Сърцето на Гай радостно подскочи. Той не очакваше, че всичко ще стане толкова бързо. „Браво на господин ротмистъра! Това се казва стар воин! А аз, глупакът, си въобразявах, че той се заяжда с Мак…“ Гай погледна към Мак и радостта му малко поугасна. Лицето на Мак беше напълно вдървено, очите опулени, всичко според устава, но точно сега не беше толкова нужно строгото придържане към уставните правила…

— Връчвам ти заповедта, кандидат Сим — продължи господин ротмистърът и протегна на Мак листа. — Това е първата писмена заповед, адресирана до теб лично. Прочети и се подпиши.

Мак взе заповедта и я прочете. Сърцето на Гай отново се сви, но вече не от радост, а от някакво тежко предчувствие. Лицето на Мак оставаше все така неподвижно и всичко като че ли беше наред, но той сякаш се поколеба, преди да вземе писалката и да се разпише. Господин ротмистърът огледа подписа и прибра листчето в планшета си.

— Капрал Гаал — каза той, взимайки от масата запечатан плик. — Върви в караулното помещение и доведи осъдените. Вземи автомата… не, не този, а крайния…

Гай взе плика, окачи автомата на рамото си, обърна се кръгом и тръгна към вратата. Успя да чуе как господин ротмистърът казва на Мак:

— Няма нищо, кандидате, не се страхувай. Това е страшно само първия път…

Гай бегом се отправи през плаца към зданието на бригадния затвор, връчи на началник-караула плика, разписа се където трябва, получи лично необходимите разписки, след което му доведоха затворниците. Това бяха вчерашните заговорници — дебелият чичко, на когото Мак изкълчи пръстите, и жената. Массаракш, само това липсваше! Жената… това не е за Мак. Гай изведе арестуваните на плаца и ги подгони към казармата. Мъжът преплиташе крака и все галеше ръката си, а жената вървеше права, като глътнала бастун, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на жакета си и като че ли нищо не виждаше и не чуваше. Массаракш, а защо всъщност това да не е за Мак? Какъв дявол! Тая женска е също такава гадина, както и мъжът. От къде на къде ще й даваме някакви привилегии? И защо, массаракш, ще даваме някакви привилегии на кандидата Сим? Нека свиква, массаракш и массаракш!…

Господин ротмистърът и Мак бяха вече в колата. Господин ротмистърът седеше зад кормилото, Мак — на задната седалка с автомата между коленете. Той отвори вратичката и арестуваните влязоха вътре.

— На пода! — изкомандува Гай.

Те послушно седнаха на железния под, а Гай — на седалката срещу Мак. Опита се да срещне погледа му, но Мак гледаше осъдените. Не, гледаше женската, която се беше свила на пода, обхванала с ръце коленете си. Господин ротмистърът, без да се обръща, попита:

— Готови ли сте? — и колата тръгна.

По пътя не разговаряха. Господин ротмистърът караше с безумна скорост — искаше явно да приключи всичко преди смрачаване, защо да се протака? Мак все гледаше жената, сякаш искаше да срещне погледа й, а Гай все се мъчеше да срещне погледа на Мак. Осъдените все се хващаха един за друг, не можеха да се задържат на пода; дебелият се опита да заговори с женската, но Гай го сряза. Колата изскочи от града, мина през южната застава и веднага сви по изоставения черен път — много, много познат! — водещ към Розовите Пещери. Колата подскачаше, беше трудно да се държиш. Мак не желаеше да вдигне очи, а на всичко отгоре тези полупокойници все се хващаха за коленете им, за да се спасят от ужасното друсане. Гай най-сетне не издържа и тресна дебелия гад с върха на ботуша под ребрата, но това не помогна — онзи все продължаваше да се хваща. Господин ротмистърът сви още веднъж, рязко намали скоростта и колата бавно, внимателно навлезе в кариерата. Господин ротмистърът изключи мотора и изкомандува:

— Излизай!

Беше вече около осемнадесет часа, в кариерата се събираше лека вечерна мъгла, изветрелите каменни стени светеха с розов оттенък. Някога тук бяха добивали мрамор. А на кого е притрябвал сега мрамор?…

Работата отиваше към края си. Мак продължаваше да се държи като идеален войник: нито едно излишно движение, лицето — равнодушно вдървено, очите — устремени към началството в очакване на заповед. Дебелият се държеше добре, с достойнство. С него явно нямаше да има грижи. А виж, женската съвсем се скапа. Трескаво стискаше юмруци, притискаше ги към гърдите си и отново ги отпускаше и Гай помисли, че сигурно ще изпадне в истерика, но едва ли ще трябва да я влачат на ръце към мястото на екзекуцията.

Господин ротмистърът запали цигара, погледна небето и каза на Мак:

— Води ги по тая пътека. Като стигнеш пещерите, сам ще видиш къде да ги сложиш. Когато свършиш, непременно провери и при необходимост довърши с контролен изстрел. Знаеш ли какво е контролен изстрел?

— Тъй вярно — дървено произнесе Мак.

— Лъжеш, не знаеш. Това е в главата. Действувай, кандидат. Ще се върнеш вече действителен редник.

Жената изведнъж каза:

— Ако между вас има поне един човек… съобщете на майка ми… Село Патици, номер две… това е съвсем близо… Тя се казва…

— Не се унижавай — басово каза дебелият.

— Тя се казва Илли Тадер…

— Не се унижавай — повиши глас дебелият и господин ротмистърът късо, без размах го блъсна с юмрук в лицето. Дебелият млъкна, хвана се за бузата и с ненавист погледна господин ротмистъра.

— Действувай, кандидат — повтори господин ротмистърът.

Мак се обърна към осъдените и направи движение с автомата. Те тръгнаха по пътеката. Жената се обърна и още веднъж извика:

— Село Патици, номер две, Илли Тадер!

Мак с насочен автомат бавно вървеше подир тях. Господин ротмистърът отвори вратичката, странешком приседна до кормилото, изпъна крака и каза:

— Е, какво, ще почакаме четвърт час.

— Тъй вярно, господин ротмистър — машинално отговори Гай.

Той гледаше подир Мак дотогава, докато цялата група не се скри зад розовеещата издатина. „На връщане трябва да купим една бутилка — помисли си той. — Нека се напие. Казват, че помага.“

— Можеш да пушиш, капрал — каза господин ротмистърът.

— Благодаря, господин ротмистър, аз не пуша.

Господин ротмистърът плю надалеч през зъби.

— Не се ли боиш, че ще се разочароваш от приятеля си?

— Съвсем не… — каза нерешително Гай. — Въпреки че, с ваше позволение, много съжалявам, че му се падна жената. Той е планинец, а там у тях…

— Той е толкова планинец, колкото и ние с теб — каза господин ротмистърът. — И не е работата в жените… Впрочем, ще видим. С какво се занимавахте, когато ви повикаха?

— Пеехме хорово, господин ротмистър?

— И какво именно пеехте?

— Планински песни, господин ротмистър. Той знае много песни.

Господин ротмистърът излезе от колата и започна да се разхожда напред-назад по пътеката. Повече не разговаряше, а след десетина минути започна да си подсвирква „Марша“. Гай все чакаше изстрелите, но изстрели нямаше и той започна да се безпокои. Да избягат от Мак е немислимо. Да го обезоръжат е още по-немислимо. Но тогава защо той не стреля? Може би ги е повел по-далеч от обичайното място? Там мирише доста, гробарите обикновено не заравят дълбоко, а Мак има прекалено силно обоняние… Той само заради гнусливостта си е способен да измине пет километра повече…

— Е, така значи… — каза господин ротмистърът и спря. — Това е всичко, капрал Гаал. Боя се, че няма да дочакаме твоето приятелче. И боя се, че за последен път те наричам капрал.

Гай с изумление го погледна. Господин ротмистърът се ухили.

— Е, какво гледаш? Какво се пулиш като свиня пред шунка? Твоят приятел избяга, дезертира, той е страхливец и изменник! Разбра ли, редник Гаал!

Гай беше поразен. Не толкова от думите на господин ротмистъра, колкото от тона му. Господин ротмистърът беше във възторг. Господин ротмистърът тържествуваше. Изглеждаше така, сякаш беше спечелил голям облог. Гай машинално погледна към кариерата и изведнъж видя Мак. Той се връщаше сам, автомата носеше в ръка за ремъка.

— Массаракш! — изхриптя господин ротмистърът. Той също видя Мак и се слиса.

Повече не говориха, само гледаха как Мак се приближава без бързане, леко стъпвайки по натрошения чакъл, гледаха спокойното му добро лице със странни очи, и в главата на Гай цареше бъркотия: нали изстрели все пак нямаше… Нима ги е удушил, или ги е убил с приклад… Мак — жената?… Не, глупости… Но нали изстрели нямаше…

На пет крачки от тях Мак спря и гледайки господин ротмистъра в лицето, хвърли автомата до краката му.

— Прощавайте, господин ротмистър — каза той. — Онези нещастници ги пуснах, сега и аз искам да си отида. Ето ви вашето оръжие, ето ви дрехите…

Той се обърна към Гай и разкопчавайки колана, каза:

— Гай, това е мръсна работа. Те са ни излъгали, Гай…

Той смъкна ботушите и комбинезона си, сви ги във вързоп и остана така, както Гай го беше видял за пръв път на южната граница — почти гол, само по сребристи шорти сега дори без обувки. Приближи се до колата и остави вързопа върху радиатора. Гай се ужаси. Погледна господин ротмистъра и се ужаси още повече.

— Господин ротмистър! — извика той. — Не трябва! Той е полудял! Той отново…

— Кандидат Сим! — гракна господин ротмистърът, сложил ръка върху кобура. — Веднага влезте в колата! Вие сте арестуван.

— Не — каза Мак. — Така само ви се струва. Аз съм свободен. Дойдох за Гай. Да вървим Гай! Те са те излъгали. Те са мръсници. Преди само се съмнявах, но сега съм сигурен. Да вървим.

Гай завъртя глава. Искаше нещо да каже, нещо да обясни, но нямаше време и нямаше думи. Господин ротмистърът извади пистолета.

— Кандидат Сим! В колата! — кресна той.

— Ще дойдеш ли? — попита Мак.

Гай отново завъртя глава. Гледаше пистолета в ръката на господин ротмистъра и мислеше само едно, и знаеше само едно: Мак сега ще бъде убит. И не разбираше какво да прави.

— Добре — каза Мак. — Аз ще те намеря. Ще узная всичко и ще те намеря. Твоето място не е тук… Целуни Рада.

Той се обърна и тръгна, все така леко стъпвайки по чакъла с боси крака, както и с ботуши, а Гай, треперещ като в треска, нямо гледаше широкия триъгълен гръб и чакаше изстрела и дупката под лявата лопатка.

— Кандидат Сим — каза господин ротмистърът, без да повишава глас. — Заповядвам ви да се върнете. Ще стрелям.

Мак спря и отново се обърна към него.

— Ще стреляте? — попита той. — По мен? Защо? Впрочем, няма значение… Дайте тук пистолета.

Господин ротмистърът, държейки пистолета до бедрото си, насочи дулото към Мак.

— Броя до три — каза той. — Влизай в колата, кандидат. Едно!

— Я дайте пистолета — каза Мак, като протегна ръка и тръгна към господин ротмистъра.

— Две! — каза господин ротмистърът.

— Не трябва! — изкрещя Гай.

Господин ротмистърът стреля. Мак вече беше близо. Гай видя как куршумът се заби в рамото му и как той се олюля, сякаш се беше блъснал в препятствие.

— Глупак! — каза Мак. — Дайте тук оръжието, злобен глупак!

Той не спря, той вървеше срещу господин ротмистъра, протегнал ръка към оръжието, и от дупката в рамото изведнъж с тласък плисна кръв. А господин ротмистърът издаде странен скърцащ звук, отстъпи и много бързо три пъти подред стреля в широките мургави гърди. Изстрелите отхвърлиха Мак назад, той падна на гръб, веднага скочи, отново падна, приповдигна се и господин ротмистърът, присядайки от напрежение, изстреля по него още три куршума. Мак се преобърна по корем и застина. Всичко се завъртя пред очите на Гай и той приседна на стъпенката на колата. Краката не го държаха. В ушите още звучеше отвратителното плътно хрущене, с което куршумите се забиваха в тялото на този странен и обичан човек. После дойде на себе си, но още известно време поседя, не смеейки да се изправи на крака.

Мургавото тяло на Мак лежеше сред бяло-розовите камъни и самото то беше неподвижно като камък. Господин ротмистърът стоеше на предишното си място и, държейки в готовност пистолета, жадно пушеше. Към Гай не поглеждаше. Изпуши цигарата до края, до самите устни, опари се, хвърли фаса и направи две крачки към убития. Но втората крачка беше много къса. Господин ротмистърът Чачу така и не посмя да се приближи повече. Направи контролен изстрел от десетина крачки разстояние, но не улучи. Гай видя как каменни късчета се разхвърчаха до главата на Мак.

— Массаракш — изсъска господин ротмистърът и започна да пъха пистолета в кобура.

Прибираше го дълго, все не можеше да закопчее кобура, а после се доближи до Гай, хвана го с осакатената си ръка за мундира, рязко го изправи и шумно дишайки в лицето му, произнесе провлачено като пиян.

— Добре. Ще си останеш капрал. Но в Легиона повече нямаш работа… Ще напишеш рапорт за прехвърляне в армията. Хайде в колата.