Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (7)

Глава седма

Всяка сутрин след закуска бригадата се строяваше на плаца за четене на заповеди и развод по занятия. Това беше най-тежката процедура за Максим, ако не се смятат вечерните проверки. Прочитането на каква да е заповед всеки път завършваше с истинско изстъпление от възторг. Максим се заставяше да потиска в себе си неволното отвращение към това внезапно безумие, което обхващаше цялата бригада от командира до последния кандидат; той се ругаеше за своя скептицизъм на чужденец и „друговерец“. Стараеше се да се вдъхнови сам, мислено си повтаряше, че трябва да разбере и да се проникне от този възторг. Но му беше много трудно.

Възпитан от дете в сдържано-иронично отношение към себе си, в неприязън към гръмките думи, той почти се вбесяваше от другарите си в строя, от тези добри, простодушни, отлични общо взето момчета, когато те изведнъж след прочитането на заповедта за наказване на кандидата еди-кой си с три денонощия арест за пререкания с действителния редник еди-кой си — всички разчекваха уста, губеха присъщото си добродушие и чувство за хумор и започваха възторжено да реват „ура“, а после със сълзи на очи запяваха „Марша на Бойния Легион“ и го повтаряха два, три, а понякога и четири пъти. От бригадната кухня се изсипваха готвачите и пригласяха с ентусиазъм, като неистово размахваха черпаци и ножове — добре, че бяха извън строя. Помнейки, че в тази минута той трябва да бъде като всички, Максим също пееше и също се мъчеше да загуби чувство за хумор, и понякога му се удаваше, но беше противно, защото не изпитваше никакъв възторг, а само неловкост.

Този път взривът от ентусиазъм последва след заповед номер 127 за произвеждането на действителния редник Димба в капрал, заповед 128 за обявяване благодарност на кандидат-редника Сим за проявена в операцията храброст и заповед 129 за ремонтиране на казармата на четвърта рота. Бригадният адютант едва успя да прибере листовете в кожения си планшет, когато бригадирът смъкна фуражка, пое си въздух и със скърцащ фалцет закрещя:

— Напред… Легионери!… Железни!…

И като почна, като почна… Днес беше особено неловко, защото Максим видя как по тъмните бузи на ротмистъра Чачу текат сълзи. Легионерите ревяха като бикове, отбиваха такта с приклади по масивните катарами на коланите си. За да не вижда и да не чува всичко това, Максим стисна по-силно очи, зарева като разпален тахорг и гласът му заглуши всички останали — във всеки случай така му се струваше. „Напред, безстрашни!“ — ревеше той, не чувайки вече никого освен себе си.

Какъв идиотски текст… Сигурно някой капрал го е съчинил. Трябва безкрайно да обичаш делото си, за да влизаш в бой с такава песен. Той отвори очи и видя ято черни птици, изплашено и беззвучно мятащи се над плаца…

— „Диамантена броня не ще спаси теб, о враг“…

После всичко свърши също така внезапно, както беше започнало. Бригадирът огледа строя с мътни очи, спомни си къде се намира и с хлипащ, дрезгав глас изкомандува:

— Господа офицери, разведете ротите по занятия! Момчетата въртяха глави и шашардисано се споглеждаха. Изглежда, нищо не можеха да съобразят и ротмистърът Чачу два пъти трябваше да извика „равнис!“, преди редовете да придобият нужния вид. После ротата беше отведена пред помещението си и ротмистърът се разпореди:

— Първа секция — в конвоя. Останалите секции да пристъпят към занятия по разписанието. Свободни сте!

Другите се разотидоха. Гай строи своята секция и разпредели постовете. Максим и действителният редник Панди получиха пост в разпитната камера. Гай набързо му обясни задачата: да стои отдясно зад арестувания, при най-малкия опит за ставане да приложи сила, да се подчинява непосредствено на командира на бригадата, Панди ще бъде старши… Накратко, гледай Панди.

— Аз в никакъв случай не бих те поставил на този пост, не се полага на кандидат, но господин ротмистърът заповяда… Ти внимавай. Мак. Нещо не мога да го разбера господин ротмистъра… Или иска да те издигне по-бързо — ти много му хареса в операцията, вчера по време на обсъждането с командирите на секции той много говори за теб, ето и в заповедта те вписа… Или пък те проверява. Защо — не знам. Може би аз съм виновен с рапорта си, може би и ти с твоите разговори…

Той озадачено огледа Максим.

— Лъсни си пак ботушите, стегни колана и си сложи парадни ръкавици… ти пък нямаш, на кандидати не се полагат… Добре, тичай в интендантството, ама по-живо, след трийсет минути излизаме.

В интендантството Максим завари Панди, който сменяше счупената си кокарда.

— Гледай, капрал! — каза Панди, обръщайки се към интенданта и тупайки Максим по рамото. — Виждаш ли? Девети ден само, откак момчето е в Легиона — и вече благодарност получи. В камерата заедно с мен го туриха… Сигурно за бели ръкавички си дошъл? Дай му хубави ръкавици, капрал, той е заслужил. Момчето е герой!

Капралът недоволно замърмори, започна да рови по лавиците, затрупани с амуниции, хвърли на тезгяха пред Максим няколко чифта бели платнени ръкавици и пренебрежително каза:

— Герой!… Вие тук с шашардисаните сте герои. Разбира се, когато вътре всичко му е изгоряло от болка, само го вземеш и го пъхнеш в чувала. Тук и дядо ми ще бъде герой. Без ръце, без крака…

Панди се обиди.

— Дядо ти щеше без ум да бяга — каза той, — ако така му бяха изскочили с два пищова… Аз вече мислех — свърши господин ротмистърът…

— „Свърши, свърши“… — мърмореше капралът. — Като ви блъснат след половин година на южната граница, ще видим кой ще бяга без ум…

Когато излязоха от интендантството, Максим попита с възможно най-голяма почтителност (старото куче Панди много обичаше това):

— Господин Панди, защо тия дегенерати получават такива болки? И то всички наведнъж?

— От страх — отговори Панди, понижавайки глас за по-внушително. — Юродиви, разбираш ли? Чети повече, Мак. Има една такава брошура „Дегенератите, кои са те и откъде са се появили“. Прочети я, че какъвто глупак си сега, такъв и ще си останеш. Само с храброст далеч няма да стигнеш…

Той помълча малко.

— Ето, ние се вълнуваме например, ядосваме се или се изплашим, да речем — на нас от това нищо ни няма, само дето ще се поизпотим или, да речем, колената ще ни затреперят. А на тях организмът им е ненормален, изроден. Ако почнат да се сърдят на някого, или например се уплашат или въобще — веднага получават силни болки в главата и из цялото тяло. Разбра ли? По тази особеност ние ги познаваме и, разбира се, ги задържаме… арестуваме… А хубави са ръкавичките, таман са ми. Как мислиш?

— На мен са ми тесни, господин Панди — оплака се Максим. — Дайте да се сменим: вземете тия, а ми дайте вашите, те вече са отпуснати.

Панди беше много доволен. И Максим също беше много доволен. И изведнъж си спомни как Фанк се гърчеше в колата от болка… и как го задържаха патрулните легионери. Само че от какво може да се беше изплашил Фанк? Или на кого можеше да се ядоса толкова? Та той не се вълнуваше, спокойно караше колата, подсвиркваше, нещо много му се искаше… сигурно да запали цигара. Впрочем, той се обърна, видя патрулната кола… Или това беше после?… Да, той бързаше много, а онзи фургон преграждаше пътя… Може би от това се беше ядосал?

„Не, какви ги измислям? Малко ли пристъпи получават хората… А го задържаха за аварията, разбира се. Интересно обаче, кой беше той и къде ме караше. Би трябвало да намеря Фанк…“

Той лъсна ботушите си, приведе се в пълен ред пред голямото огледало, окачи на врата си автомата; отново се огледа и в този момент Гай заповяда „Строй се.“.

След като огледа придирчиво всички и провери знаенето на задълженията, Гай тичешком отиде да доложи в ротната канцелария. Докато го нямаше, легионерите поиграха на „сапун“, разказаха три истории от войнишкия живот, които Максим не разбра поради незнанието на някои специфични изрази; после другите се лепнаха за него с настояването да разкаже откъде се е взел толкова як — това беше станало привична шега в секцията — и го помолиха да свие на тръбички две монети за спомен. После от канцеларията излезе ротмистърът Чачу, съпроводен от Гай. Той също огледа придирчиво всички, отдалечи се, като каза на Гай:

— Води секцията, капрал — и секцията тръгна към щаба.

В щаба ротмистърът заповяда на действителния редник Панди и на кандидата Сим да го последват, а Гай отведе останалите. Влязоха в малка стаичка с плътно закрити прозорци, вмирисана от дима на пръчиците за пушене. В другия край имаше огромна маса, около нея бяха подредени трикраки столове, а на стената висеше картина, изобразяваща старинно сражение: коне, четинести брони, извадени трионовидни мечове и цяла гора от копия, приличащи на вили. На десетина крачки от масата и вдясно от вратата Максим видя желязна седалка с дупки. Единственият крак под седалката беше завинтен към пода с яки болтове.

— Застани по местата! — изкомандува ротмистърът, мина напред и седна до масата.

Панди грижливо изправи Максим отдясно зад желязната седалка, сам застана отляво и шепнешком изкомандува „Мирно!“. И двамата с Максим застинаха. Ротмистърът седеше, прехвърлил крак върху крак, пушеше и безразлично разглеждаше легионерите. Беше много безразличен и равнодушен, но Максим ясно чувствуваше, че ротмистърът най-внимателно наблюдава него и само него.

После вратата зад гърба на Панди се разтвори. Панди мигновено направи две крачки напред, крачка вдясно и кръгом наляво. Максим също се дръпна, но съобрази, че не стои на пътя и за него това не се отнася, и затова само повече опули очи. Все пак имаше в тази игра за възрастни нещо заразително, въпреки нейната примитивност и очевидна неуместност предвид бедственото положение на Обитаемия остров.

— Мирно! — кресна Панди.

Ротмистърът стана, угаси цигарата в пепелника и с леко тракане на токове поздрави идващите към масата — бригадира, някакъв непознат цивилен и бригадния адютант с дебела папка под мишница.

Панди постоя малко, сякаш в нерешителност, и със същите точни движения се върна на мястото си. Зад масата тихо разговаряха.

— Ще бъдеш ли днес на събранието, Чачу? — питаше бригадирът.

— Имам работа — отговори ротмистърът, като палеше нова цигара.

— Напразно се отказваш. Днес ще има диспут.

— Късно се сетихте. Аз вече се изказах по този повод.

— Не по най-добрия начин — меко го укори цивилният. — Освен това при промяна на обстоятелствата се променят мненията.

— При нас в Легиона не е така — сухо каза ротмистърът.

— Наистина, господа — с капризен глас произнесе бригадирът. — Дайте все пак да се срещнем днес в събранието…

— Чух, че са докарали пресни езерни гъби — без да престава да се рови в документите, съобщи адютантът.

— В собствен сок, а? Ротмистър! — подкрепи го цивилният.

— Не, господа — каза ротмистърът. — Аз си имам едно мнение и вече го изказах. А що се отнася до езерните гъби… — той добави нещо неразбираемо, цялата компания се разкиска, а ротмистър Чачу с доволно изражение се облегна назад. После адютантът престана да рови, наведе се към бригадира и нещо му прошепна. Бригадирът кимна. Адютантът седна и произнесе, обръщайки се като че ли към желязната седалка.

— Ноле Ренаду.

Панди бутна вратата, подаде се навън и гръмко повтори в коридора:

— Ноле Ренаду.

От коридора се чу шум и в стаята влезе възрастен, добре облечен, но някак смачкан и разрошен мъж. Краката му леко се преплитаха. Панди го хвана за лакътя и го сложи да седне на седалката. Вратата се затвори с щракане. Мъжът високо се изкашля, опря ръце в коленете си и гордо вдигна глава.

— Така-а… — провлачи бригадирът, разглеждайки документите, и изведнъж зачести със скоропоговорка. — Ноле Ренаду, петдесет и шест годишен, домовладелец, член на магистратурата… Така-а…

Цивилният се прозя, извади от джоба пъстро списание, сложи го на коленете си и започна да го прелиства.

— … задържан еди-кога си, еди-къде си… при обиска са иззети… така-а… Какво правехте в дом №8 на улицата на Тръбачите?

— Аз съм собственик на този дом — с достойнство каза Ренаду. — Съвещавах се със своя управител.

— Документите проверени ли са? — обърна се бригадирът към адютанта.

— Тъй вярно. Всичко е правилно.

— Така-а… — каза бригадирът. — Кажете, господин Ренаду, познавате ли някой от арестуваните?

— Не — каза Ренаду и енергично тръсна глава. — От къде на къде? Впрочем, фамилията на един… Кетшеф… Мисля, в къщата ми живее някакъв Кетшеф… Впрочем, не си спомням. Може би греша, а може би не в този дом. Имам още две къщи, едната от тях…

— Виноват — прекъсна го цивилният, без да вдига поглед от списанието. — А случайно не обърнахте ли внимание какво разговаряха останалите арестувани?

— Е-е-е… — провлачи Ренаду. — Да ви призная… там имате едни… е-е-е… насекоми… Та ние предимно за тях… Някакви нещо си шепнеха в ъгъла, но на мен, да си призная, не ми беше… Предпочитах да се занимая с насекомите, хе-хе!…

— Естествено — съгласи се бригадирът. — Е какво, ние не се извиняваме, господин Ренаду. Ето ви документите, свободен сте. Началник конвой! — повиши глас той.

Панди разтвори вратата и извика:

— Началник конвой, при бригадира!

— За никакви извинения не може да става дума — важно произнесе Ренаду. — Виновен съм само аз, никой друг… И дори не аз самият, а проклетата ми наследственост… Ще разрешите ли? — обърна се той към Максим, сочейки масата, на която лежаха документите.

— Седете — тихо каза Панди.

Влезе Гай. Бригадирът му предаде документите, заповяда да бъде върнато на господин Ренаду иззетото имущество — и господин Ренаду беше освободен.

— Раше Мусаи — каза адютантът на желязната седалка.

— Раше Мусаи — повтори Панди в отворената врата. Раше Мусаи се оказа мършав, съвсем измъчен човек, облечен в домашен халат и само с един чехъл. Едва успя да седне и бригадирът, цял почервенял, кресна:

— Значи криеш се, мерзавец такъв? — на което Раше Мусаи започна многословно и объркано да обяснява, че съвсем не се крие, че има болна жена и три деца, че не е плащал за квартирата си, че вече два пъти са го задържали и освобождавали, че работи в мебелната фабрика и в нищо не е виноват. И Максим вече очакваше, че този ще го освободят, когато бригадирът изведнъж стана и обяви, че Раше Мусаи, четиридесет и две годишен, женен, два пъти задържан, съгласно закона за профилактиката се осъжда на седем години. Приблизително минута Раше Мусаи осмисляше тази присъда, след което се разигра ужасна сцена. Нещастният мебелист плачеше, несвързано молеше за прошка, мъчеше се да падне на колене и продължи да вика и плаче, докато Панди го влачеше към коридора.

— Киви Попшу — каза адютантът.

През вратата наблъскаха як младеж с обезобразено от някаква кожна болест лице. Младежът се оказа крадец-рецидивист, беше хванат на местопрестъплението и се държеше едновременно и нагло, и подмазвачески. Ту молеше господа началниците да не го осъждат на страшна смърт, ту изведнъж истерично започваше да се киска, пускаше вицове и разказваше истории от живота си, които всеки път започваха еднакво: „Влизам веднъж в една къща…“ Не даваше на никого да проговори. Бригадирът след няколко неуспешни опита да попита нещо се облегна назад и възмутено погледна наляво и надясно. Ротмистър Чачу каза с равен глас:

— Кандидат Сим, затъкни му ченето.

Максим не знаеше как се затъква чене, затова просто хвана Киви Попшу за рамото и го тръсна. Челюстите на Попшу изтракаха, той си прехапа езика и млъкна. Тогава цивилният, който отдавна наблюдаваше с интерес арестувания, произнесе:

— Този ще го взема. Става.

— Прекрасно! — каза бригадирът и заповяда да върнат Киви Попшу в килията.

Когато изведоха младежа, адютантът каза:

— Това беше всичката помия. Сега почва групата.

— Почнете направо от ръководителя — посъветва ги цивилният. — Как се казваше — Кетшеф ли?

Адютантът погледна в папката и каза към желязната седалка:

— Гел Кетшеф.

Въведоха познат — човека с бялата престилка. Беше с белезници и затова държеше ръцете си неестествено протегнати напред. Очите му бяха червени, лицето — подпухнало. Седна и се загледа в картината над главата на бригадира.

— Вие се казвате Гел Кетшеф? — попита бригадирът.

— Да.

— Зъболекар?

— Бях.

— В какви отношения се намирате със зъболекаря Гобби?

— Купих неговата практика.

— Защо тогава не практикувате?

— Продадох кабинета.

— Защо?

— Поради затруднения — каза Кетшеф.

— В какви отношения се намирате с Орди Тадер?

— Тя е моя жена.

— Имате ли деца?

— Имах. Син.

— Къде е той сега?

— Не знам.

— С какво се занимавахте през войната?

— Воювах.

— Защо решихте да се заемете с противодържавна дейност?

— Защото в историята на света не е имало по-отвратителна държава — каза Кетшеф. — Защото обичах жена си и детето си. Защото убихте моите приятели и развратихте моя народ. Защото винаги съм ви ненавиждал. Достатъчно ли е?

— Достатъчно — спокойно каза бригадирът. — Повече от достатъчно. Кажете по-добре колко ви плащат хонтийците? Или на вас ви плаща Пандея?

Човекът с бялата престилка се засмя. Страшен смях беше — като на мъртвец.

— Приключвайте тази комедия, бригадир — каза той. — За какво ви е всичко това?

— Вие ли сте ръководител на групата?

— Да. Бях.

— Кого от членовете на организацията можете да назовете?

— Никого.

— Сигурен ли сте? — изведнъж попита цивилният.

— Да.

— Виждате ли, Кетшеф — меко каза цивилният, — вие се намирате в крайно тежко положение. Ние знаем за групата ви всичко. Ние знаем някои работи дори за връзките на вашата група. Би трябвало да разбирате, че тази информация сме получили от някакво лице, и сега само от вас зависи как ще се казва това лице — Кетшеф или другояче…

Кетшеф мълчеше с наведена глава.

— Вие! — кресна ротмистър Чачу. — Вие, бивш кадрови офицер! Разбирате ли какво ви се предлага? Не живота, массаракш! Честта!

Кетшеф отново се засмя, закашля се, но нищо не каза. Максим чувствуваше, че този човек от нищо не се бои — нито от смърт, нито от позор. Той вече е надживял всичко. Вече се смята за мъртъв и опозорен… Бригадирът сви рамене, стана и обяви, че Гел Кетшеф, петдесетгодишен, женен, зъболекар, въз основа на закона за охрана на общественото здраве се осъжда на унищожаване. Срок за изпълнение на присъдата — четиридесет и осем часа. Присъдата може да бъде заменена в случай, че осъденият се съгласи да даде показания.

Когато изведоха Кетшеф, бригадирът недоволно каза на цивилния.

— Не те разбирам. Според мен той разговаряше много охотно. Типичен бъбривец — според вашата собствена класификация. Не разбирам…

Цивилният се засмя:

— Точно затова, приятелю, ти все още командуваш бригада, а аз… аз съм си при себе си.

— Все едно — обидено каза бригадирът. — Ръководител на група… склонен към философствуване… Не разбирам.

— Приятелю — каза цивилният, — ти виждал ли си някога философствуващ мъртвец?

— А, глупости.

— И все пак?

— Да не би ти да си виждал? — попита бригадирът.

— Да, току-що — тежко каза цивилният. — И забележи, не за пръв път… „Аз съм жив, той е мъртъв — за какво да разговаряме?“ Нали така беше писал Верблибен?…

Ротмистър Чачу изведнъж се изправи, приближи се плътно до Максим и изсъска в лицето му отдолу нагоре:

— Как стоиш, кандидат? Къде гледаш? Миррно! Погледа напред! Не върти очи!

Няколко секунди той, дишайки шумно, разглеждаше Максим — зениците му бясно се разширяваха и свиваха — после се върна на мястото си и запали цигара.

— Така — каза адютантът. — Останаха Орди Тадер, Мемо Грамену и още двама, които отказаха да съобщят имената си.

— Дайте от тях и да започнем — предложи цивилният.

— Номер седемдесет и три — тринадесет — каза адютантът.

Номер седемдесет и три — тринадесет влезе и седна на табуретката. Също имаше белезници, въпреки че едната му ръка беше протеза — сух, жилест човек с болезнено пълни и подпухнали от прехапване устни.

— Името ви? — попита бригадирът.

— Кое точно? — весело попита едноръкият.

Максим дори трепна: беше сигурен, че едноръкият ще мълчи.

— Много ли имате? Тогава кажете истинското.

— Понастоящем името ми е седемдесет и три — тринадесет.

— Така-а… Какво правехте в квартирата на Кетшеф?

— Лежах в безсъзнание. За ваше сведение, това ми се удава много добре. Искате ли да ви покажа?

— Не си правете труд — каза цивилният. Беше много зъл. — Това умение ще ви потрябва по-нататък.

Едноръкият изведнъж се разсмя. Смееше се гръмко и звънко, като младеж, и Максим с ужас разбра, че той се смее искрено. Хората зад масата мълчаливо, като вкаменени, слушаха този смях.

— Массаракш! — каза най-сетне едноръкият, бършейки с рамо сълзите си. — Ама че заплаха!… Впрочем, вие сте още млад… Вашата работа трябва да се върши по възможност сухо, чиновнически — за пари. Това прави на подследствения огромно впечатление. Ужасно е, когато те изтезава не враг, а чиновник. Ето, вижте лявата ми ръка. Отрязаха ми я за три сеанса специалистите на негово императорско величество и всеки акт се съпровождаше с обширна преписка… Палачите вършеха тежка, неблагодарна работа, беше им скучно, те режеха ръката ми и псуваха нищожните си заплати. И мен ме беше страх. Само с огромно усилие на волята се удържах от празно дрънкане тогава. А сега… Та аз виждам как ме ненавиждате. Вие мен, аз вас. Прекрасно! Но вие ме ненавиждате по-малко от двадесет години, а аз вас — повече от тридесет. Вие тогава още сте ходил прав под масата и сте изтезавал котки…

— А-а — каза цивилният. — Стара гарга. Мислех, че всички сте изклани.

— Не се и надявайте — възрази едноръкият. — Би трябвало все пак да се ориентирате в света, в който живеете. Иначе няма и за какво да разговаряме…

— Според мен достатъчно — каза бригадирът, обръщайки се към цивилния.

Последният бързо написа нещо върху списанието и го подаде на бригадира да го прочете. Бригадирът много се учуди, побарабани с пръсти по брадичката си и със съмнение погледна цивилния. Цивилният се усмихна. Тогава бригадирът сви рамене, помисли малко и се обърна към ротмистъра:

— Свидетел Чачу, как се държа обвиняемият по време на ареста?

— Валяше се на пода — мрачно отговори ротмистърът.

— Тоест не е оказал съпротива… Така-а…

Бригадирът помисли още малко, стана и обяви присъдата:

— Обвиняемият номер седемдесет и три — тринадесет се осъжда на смърт, срок за изпълнение на присъдата не се определя, до изпълнение на присъдата обвиняемият подлежи на превъзпитателно заточение.

Върху лицето на ротмистър Чачу се появи презрително недоумение, а едноръкият, когато го извеждаха, тихичко се смееше и клатеше глава, сякаш искаше да каже: „Ама че работа!“

После беше въведен номер седемдесет и три — четиринадесет. Оказа се същият, който тогава крещеше и се гърчеше на пода. Беше изпълнен със страх, но се държеше предизвикателно. Още от прага извика, че няма да отговаря и не желае снизхождение. И наистина мълча и не отговори нито на един въпрос, дори на въпроса на цивилния: не се ли оплаква от лошо отношение? Свърши с това, че бригадирът погледна към цивилния и въпросително измуча. Цивилният каза:

— Да, при мен.

Изглеждаше много доволен.

После бригадирът прерови останалите документи и каза:

— Елате, господа, трябва да хапнем нещо. Невъзможно е иначе…

Съдът се оттегли, на Максим и Панди разрешиха да стоят свободно. Когато ротмистърът също излезе, Панди възмутено каза:

— Видя ли ги гадовете? По-лоши от змии, ей богу. Най-важното кое е? Ако не ги болеше главата, как тогава щеше да разбереш, че са дегенерати, а? Страх ме е да си помисля какво можеше да бъде тогава…

Максим премълча. Не му се говореше. Картината на света, която само преди денонощие изглеждаше толкова логична и отчетлива, сега се разми, изгуби очертания. Впрочем, Панди не се нуждаеше от отговор. След като си свали ръкавиците, за да не ги изцапа, той извади от джоба си кесийка с печени орехчета, почерпи Максим и започна да разправя как не можел да понася тоя пост. Първо, страх го било да не прихване от дегенератите някоя зараза. Второ, някои от тях, като тоя едноръкия например, се държали направо толкова нагло, че едвам се сдържаш да не им треснеш един. Веднъж той така търпял, търпял, пък треснал някакъв — после едва не го разжалвали в кандидат. Благодарение на господин ротмистъра, който го защитил, получил само двадесет денонощия арест и още четиридесет без отпуска…

Максим гризеше орехчетата, слушаше с половин ухо и мълчеше. „Ненавист — мислеше той — Тези ненавиждат онези, онези ненавиждат тези. За какво? Най-отвратителната държава… Защо? Откъде му е дошло наум?… Развратили народа… Как? Какво може да означава това?… И този цивилен… Не е възможно да намекваше за мъчения. Та това е било отдавна, в средните векове… Впрочем, фашизмът. Да, Хитлер. Расовата теория, геноцидът. Световното господство. Гай да е фашист? И Рада? Не, не прилича… А господин ротмистърът? Хм… Добре ще е да се разбере каква връзка има между болната глава и пристрастието към неподчинение на властта. Защо само дегенератите се стремят да разрушат системата ПБЗ? И то не всички?“

— Господин Панди — каза той, — а хонтийците всички ли са дегенерати, не сте ли чували?

Панди дълбоко се замисли.

— Как да ти… разбираш ли — произнесе най-после той. — Ние предимно се занимаваме с тия дегенерати, дето са в градовете, или с дивите, в горите. А какво е в Хонти или, да речем, някъде другаде — това сигурно армейците го учат. Главното, което трябва да знаеш, е, че хонтийците са най-злите външни врагове на нашата държава. Преди войната ни се подчиняваха, а сега злобно ни отмъщават… Толкоз. Разбра ли?

— Горе-долу — отговори Максим и Панди веднага го смъмри: в Легиона така не се отговаря, в Легиона се отговаря „тъй вярно“ или „съвсем не“, а „горе-долу“ е цивилен отговор, на сестричката на капрала можеш така да отговаряш, а тук е служба, тук така не може…

Може би още дълго той щеше да разсъждава, темата беше благодарна и близка до сърцето му, и слушателят беше внимателен почтителен, но вече се върнаха господа офицерите. Панди млъкна по средата на думата, прошепна „мирно“ и след като направи няколко движения между масата и желязната табуретка, застина. Максим също застина.

Господа офицерите бяха в прекрасно настроение. Ротмистър Чачу гръмко и с пренебрежителен израз разказваше как в деветдесет и шеста те лепели сурово тесто направо върху нажежената броня и чак си облизвали пръстите после. Бригадирът и цивилният възразяваха, че бойният дух си е боен дух, но кухнята на Легиона трябва да бъде на висота и колкото по-малко консерви, толкова по-добре. Адютантът, притворил очи, изведнъж започна да рецитира някаква готварска книга, всички млъкнаха и доста дълго го слушаха със странно умиление на лицата си. После адютантът се задави, закашля се, а бригадирът въздъхна и каза:

— Да… но трябва обаче да свършваме.

Адютантът, все още кашляйки, отвори папката, порови се вътре и задавено произнесе: — Орди Тадер.

И влезе жената, все така бледа и почти прозрачна, като вчера, сякаш още беше в безсъзнание; но когато Панди по навик протегна ръка, за да я хване за лакътя и да я сложи да седне, тя се дръпна рязко, като от змия, и на Максим му се стори, че сега ще удари. Тя не направи това, ръцете й бяха сковани, само отчетливо произнесе:

— Не ме пипай, подлец! — заобиколи табуретката и седна.

Бригадирът й зададе обичайните въпроси. Тя не отговори. Цивилният й напомни за мъжа, за детето, и на него тя също не отговори. Седеше изправено; Максим не виждаше лицето й, само напрегнатата тънка шия под разрешените светли коси. После тя изведнъж каза със спокоен нисък глас:

— Вие всички сте отявлени мръсници. Убийци. Всички ще умрете. Ти, бригадире, не те познавам, виждам те за пръв и последен път — ти ще умреш от мръсна смърт. Не от моята ръка, за съжаление, но от много, много мръсна смърт. И ти, кърваво нищожество. Двама като теб аз пречуках сама. Бих те убила сега, бих се добрала до теб, ако не бяха тия подлеци зад гърба ми…

Тя си пое дъх:

— И ти, черна мутро, пушечно месо, също ще ни паднеш в ръцете. Но ти ще умреш просто. Гел не улучи, но аз познавам хора, които ще улучат…

Не я прекъсваха, слушаха я внимателно. Човек можеше да си помисли, че са готови да я слушат часове, а тя изведнъж стана, направи крачка към масата, но Панди я хвана за рамото и я запрати обратно на седалката. Тогава тя с всички сили плю, но плюнката не долетя до масата и тогава жената изведнъж се отпусна и заплака. Известно време всички я гледаха как плаче. После бригадирът стана и я осъди на унищожаване в срок от четиридесет и осем часа. Панди хвана лакътя й и я изблъска навън, а цивилният силно потърка ръце, усмихна се и каза:

— С това ни провървя. Чудесно прикритие.

А бригадирът му отговори:

— Благодари на ротмистъра.

Ротмистър Чачу каза само:

— Езици — и всички замълчаха.

После адютантът повика Мемо Грамену и с него вече не се церемониха. Това беше човекът, който стреляше в коридора. С него всичко беше ясно: при ареста той беше оказал съпротива и на него дори не му задаваха въпроси. Той седеше — масивен, прегърбен — и докато бригадирът четеше присъдата, равнодушно гледаше тавана, галеше с лявата си ръка дясната, чиито изкълчени пръсти бяха омотани с парцали. Максим почувствува в него някакво противоестествено спокойствие, някаква делова увереност, студено равнодушие към ставащото, но не съумя да се ориентира в чувствата си…

Грамену още не беше изведен, а адютантът вече с облекчение прибираше документите в папката, бригадирът и цивилният започнаха разговор за етапите на произвеждане в чин, а ротмистър Чачу се приближи до Панди и Максим и им заповяда да си вървят. В прозрачните му очи Максим прочете някакво издевателство и заплаха, но не искаше да мисли за това. С някакво отчуждено любопитство и съчувствие той мислеше за човека, на когото предстои да убие тази жена. Това беше чудовищно, невъзможно, но някой трябваше да го направи в близките четиридесет и осем часа…