Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (2)

Глава втора

Приседнал на ръба на пейката до прозореца, Гай полираше с ръкав кокардата на баретата си и гледаше как капрал Варибобу му пише пътните документи. Главата на капрала беше наведена настрани, очите опулени, лявата ръка лежеше на масата, придържайки бланката с червен кант, а дясната без бързане изписваше калиграфски букви… „Добре го прави — мислеше Гай с известна завист. — Такъв един стар мастилен плъх — двайсет години в Легиона, и през цялото време писар. Я как се е опулил — гордостта на бригадата… сега сигурно и езика си ще подаде… ето, подаде го. И езикът му е в мастило. Бъди здрав, Варибобу, стара мастилнице, повече няма да се видим с теб. Жалко, че ще заминавам — и момчетата тук са свестни, и господа офицерите, и службата е полезна, значима…“ Гай подсмръкна и погледна през прозореца.

Вятърът носеше бял прах по широката гладка улица без тротоари, покрита със стари шестоъгълни плочи; белееха стените на дългите еднакви постройки на администрацията и инженерния персонал; вървеше, придържайки полата си, госпожа Идоя, пълна и представителна дама, мъжествена жена, която не се уплаши заедно с децата да последва господин бригадира в тези опасни места. Часовият пред комендантството, новак с неизмачкан плащ и нахлузена до ушите барета, взе автомата „на караул“. После минаха два камиона с възпитуеми — сигурно ги караха на ваксинация… А така, цапни го по врата, да не се подава навън, тук да не му е булевард…

— Та как все пак се пишеш? — попита Варибобу. — Гаал? Или може само Гал?

— Съвсем не — каза Гай. — Гаал ми е фамилията.

— Жалко — каза Варибобу, замислено смучейки перото. — Ако беше Гал, точно щеше да се побере в реда…

„Пиши, пиши, мастилнице — помисли Гай. — Няма защо да пестиш редовете. И това ми било капрал… Копчетата са ти зеленясали, капрале. Две нашивки имаш, а не се научи да стреляш като хората, всички го знаят…“

Вратата се отвори и в канцеларията стремително влезе ротмистър Тоот със златната превръзка на дежурен на ръкава. Гай скочи и тракна с токове. Капралът се надигна, без да престава да пише. И това ми било капрал…

— Аха… — произнесе господин ротмистърът, смъквайки с отвращение противопрашната маска. — Редник Гаал. Знам, знам, напускате ни. Съжалявам. Но се радвам. Надявам се, в столицата ще служите все така усърдно.

— Тъй вярно, господин ротмистър! — развълнуван каза Гай.

От вълнение чак го засърбя носът. Много обичаше господин ротмистъра Тоот, културен офицер, бивш преподавател в гимназията. Оказа се, че и господин ротмистърът беше отличавал Гай измежду другите.

— Можете да седнете — каза господин ротмистърът и мина зад бариерата към масата си. Без да сяда, бегло погледна документите и взе телефона.

Гай тактично се обърна към прозореца.

На улицата нищо не се беше променило. Под строй изтопурка към столовата милият капралски състав. Гай тъжно ги изпрати с поглед. Ще отидат сега в кантината, капрал Серембеш ще изкомандува „барети долу“ за „Благодарствено слово“, трийсет гърла ще изпеят „Словото“, а над тенджерите вече се вдига дим, блестят алуминиевите чинии, и Догу вече е готов да разправи коронния си виц за войника и готвачката… Ей богу, жал му беше да заминава. И службата е опасна, и климатът е нездравословен, и дажбата е много еднообразна — само консерви, но въпреки това… Тук във всички случаи точно знаеш, че си нужен, че без теб не може; тук направо с гърди поемаш зловещия напор на Гората и чувствуваш този напор: само приятели колко погреба, зад лагера има цяла гора от прътове с ръждиви каски… Но от друга страна — столицата! Там кого да е няма да пратят, а когато пращат, не ще да е за почивка… Там, разправят, от Дома на Творците се виждат всички плацове, така че всеки строй някой от Творците го наблюдава, тоест не непрекъснато, разбира се, но така, от време на време, поглеждат. Гай се изпоти: ни в клин, ни в ръкав си представи, че го викат пред строя, а той на втората крачка се спъва и пльосва пред краката на командира, автоматът дрънчи върху паважа, баретата се е смъкнала дявол знае къде… Той въздъхна и крадешком се огледа. Не дай боже… Да, столица е това! Всичко им е пред очите. Е, нищо де — другите нали служат. А там е Рада — сестричката, милата… И смешният ми чичо с древните си кости, с допотопните костенурки… „Ох, колко тъгувах за вас, мили мои!“

Той отново погледна навън и с учудване отвори уста. По улицата към комендантството вървяха двама. Единият беше познат — рижата мутра Зеф, старшина на сто и четиринадесети сапьорски отряд, осъден на смърт, който си изкарваше живота чрез разчистване на трасето. А другият беше… направо плашило! Първо Гай го взе за дегенерат, но веднага съобрази, че Зеф едва ли ще помъкне дегенерат в комендатурата. Як гол младеж, целият с шоколаден тен, силен като бик; само по къси шорти от някакъв блестящ плат… Зеф беше с топа си, но не личеше да конвоира чуждия: вървяха редом, и онзи, нелепо размахвайки ръце, все се мъчеше да обясни нещо. Зеф само пухтеше и изглеждаше съвсем смаян. „Дивак някакъв — помисли Гай. — Само че откъде се е взел на трасето? Може да е от ония, дето са ги възпитавали животни, има такива случаи… На това прилича, я какви мускули, напращели…“

Той гледаше как тази двойка се приближи до часовия, как Зеф, бършейки потта си, започва нещо да обяснява, а часовият е новак, не познава Зеф, ръга го с автомата под реброто — да се дръпне на нужното разстояние. Голият младеж, виждайки това, влиза в разговора. Ръцете му направо хвърчат, а лицето е вече съвсем странно: не можеш да му хванеш израза, като живак е, а очите — бързи, тъмни… Ето, вече и часовият се шашна. Сега ще вдигне тревога. Гай се обърна.

— Господин ротмистър, разрешете да се обърна. Там старшината на сто и четиринадесети доведе някого. Не бихте ли погледнали?

Господин ротмистърът се доближи до прозореца, погледна и веждите му подскочиха. Блъсна рамката, наведе се и изкрещя, задавяйки се от нахлулия прах:

— Часови! Пуснете ги!

Докато Гай затваряше прозореца, в коридора затропаха и Зеф със спътника си странешком влезе в канцеларията. Подир тях нахълтаха началник-караула и още две момчета от дежурната смяна. Зеф изпъна ръце по шевовете, изкашля се, опули към господин ротмистъра безсрамните си сини очи и изхриптя:

— Докладва старшината на сто и четиринадесети отряд възпитуем Зеф! На трасето е задържан този човек. По всички признаци — смахнат, господин ротмистър: плюска отровни гъби, нито дума не разбира, говори неразбрано, ходи, благоволете да забележите, гол.

Докато Зеф докладваше, задържаният хвърляше бързи погледи из помещението, страшно и странно се усмихваше на всички присъствуващи — зъбите му бяха равни и бели като захар. Господин ротмистърът, сложил ръце зад гърба си, се приближи и го огледа от главата до петите.

— Кой сте вие? — попита той.

Задържаният се ухили още по-страшно, почука се с длан по гърдите и неясно произнесе нещо като „Махсим“. Началник-караула се изкиска, караулните се захилиха, господин ротмистърът също се усмихна. Гай не можа веднага да разбере каква е работата, после съобрази, че на жаргона на крадците „махсим“ означава „изял ножче“.

— Изглежда е някой от вашите — каза на Зеф господин ротмистърът.

Зеф завъртя глава, от брадата му излетя облак прах.

— Съвсем не — каза той. — Махсим той нарича себе си, а апашкия жаргон не го разбира. Така че не е наш.

— Сигурно е дегенерат — предположи началник-караула.

Господин ротмистърът го изгледа студено.

— Гол — развълнувано обясни началник-караула, отстъпвайки към вратата. — Разрешете да напусна!

— Вървете — каза господин ротмистърът. — Пратете някого да повика щаб-лекаря господин Зогу… Къде го хванахте? — обърна се той към Зеф.

Зеф доложи, че тази нощ със своя отряд той е прочиствал квадрат 23/07, унищожил четири самоходни „балисти“ и една установка с неизвестно предназначение, при взрива на която загубил двама души и всичко било наред. Към седем часа сутринта при неговия огън излязъл по горското шосе този неизвестен. Те го забелязали отдалеч, следили го, скрити в храстите, после избрали удобен момент и го пленили. Зеф първо го взел за беглец, после решил, че е дегенерат и вече съвсем се наканил да стреля, но размислил, защото този човек… Тук Зеф, затруднен, размърда брадата си и приключи:

— Защото ми стана ясно, че този човек не е дегенерат.

— И откъде ви стана ясно това? — попита господин ротмистърът, а задържаният неподвижно стоеше, скръстил ръце върху могъщите си гърди и поглеждаше ту към него, ту към Зеф.

Зеф каза, че ще му е доста трудно да обясни.

— Първо, този човек от нищо не се страхуваше и от нищо не се страхува въобще. После — той свали чорбата от огъня и изяде от нея точно една трета, съвсем по другарски, а преди това викаше, явно чувствуваше, че сме наблизо. После: искаше да ни нагости с гъби. Гъбите бяха отровни, ние не ги ядохме и на него не позволихме, но той все напираше да ни нагости — изглежда, в знак на благодарност. После: както е добре известно, нито един дегенерат по способностите си не превъзхожда нормалния човек. А този по пътя ме измъчи съвсем; през повалените дървета вървеше като по равно място, прескачаше рововете и после ме чакаше от другата страна, а на всичко отгоре, кой знае защо, дали от юнащина, ме вдигаше на ръце и тичаше с мен по стотина крачки…

Господин ротмистърът слушаше Зеф, демонстрирайки с целия си вид най-дълбоко внимание, но когато Зеф замълча, той рязко се обърна към задържания и от упор излая на хонтийски:

— Вашето име? Чин? Задача?

Гай се възхити от ловкия прийом, обаче задържаният явно не разбираше и хонтийски. Той отново показа великолепните си зъби, потупа се по гърдите и каза: „Махсим“, бутна с пръст каторжника и каза: „Зеф“, а после заговори бавно, с големи паузи, като посочваше ту тавана, ту пода, ту описваше кръгове около себе си. На Гай му се струваше, че долавя в тази реч отделни познати думи, но те нямаха нищо общо с въпроса. Когато задържаният млъкна, обади се капрал Варибобу.

— Според мен това е един ловък шпионин — заяви старата мастилница. — Трябва да доложим на господин бригадира.

Господин ротмистърът не му обърна внимание.

— Свободен сте, Зеф — каза той. — Проявихте усърдие, това ще ви се зачете.

— Премного благодаря, господин ротмистър! — излая Зеф и вече се обръщаше, за да излезе, когато задържаният внезапно издаде тихо възклицание, наведе се през бариерата и хвана пачката чисти бланки, лежащи на масата пред капрала.

Варибобу се изплаши до смърт (и това ми било капрал!), отскочи и запрати писалката си по дивака. Онзи ловко я хвана във въздуха, приседна право на бариерата и започна да драска нещо върху бланката, без да обръща внимание на Гай и Зеф, които го бяха хванали.

— Остави! — изкомандува господин ротмистърът и Гай с удоволствие се подчини: да удържиш този мургав звяр беше все едно да се опиташ да спреш танк, като го хванеш за веригата.

Господин ротмистърът и Зеф застанаха от двете страни на задържания и гледаха какво чертае.

— Според мен това е схема на Света — неуверено каза Зеф.

— Хм… — отзова се господин ротмистърът.

— Да, разбира се! Ето, в центъра е Световното Светило, това тук е Светът… А тук, според него, се намираме ние.

— Но защо всичко е плоско? — недоверчиво попита господин ротмистърът. Зеф сви рамене.

— Възможно е детско възприятие… Инфантилизъм… Ето, вижте! Показва как е попаднал тук.

— Да, възможно е… Чувал съм за такова безумие…

Гай най-сетне успя да се промъкне между гладкото твърдо рамо на задържания и грубата воняща на пот куртка на Зеф. Рисунката, която видя, му се стори направо смешна. Така децата-първокласници изобразяват Света: в средата малко кръгче, изобразяващо Световното Светило, около него голяма окръжност, обозначаваща Световната Сфера, а на окръжността тлъста точка, към която само да нарисуваш ръчички и крачета и ще се получи: „това е Светът, а това съм аз“. Дори Световната Сфера този нещастен луд не може да изобрази като правилна окръжност, получи му се някакъв овал. Ясна работа, ненормален… И на всичко отгоре нарисува пунктирана линия, водеща изпод земята към точката: ето, значи, как е попаднал тук.

През това време задържаният взе втора бланка и бързо начерта две малки Световни Сфери в противоположните ъгли, съедини ги с пунктирана линия и дорисува някакви криволици. Зеф безнадеждно подсвирна и каза на господин ротмистъра:

— Разрешете да напусна.

Но господин ротмистърът не го пусна.

— Е-е… Зеф — каза той. — Спомням си, че вие се подвизавахте в областта на… е… — той се почука със сгънат пръст по темето.

— Тъй вярно — отговори Зеф след кратко мълчание.

Господин ротмистърът се разходи из канцеларията.

— Не бихте ли могли е-е… как да се изразя… да формулирате мнението си по повод този субект? Професионално, ако мога така да се изразя…

— Съвсем не знам — каза Зеф. — Лишен съм от правото да практикувам професионално.

— Разбирам — каза господин ротмистърът, — всичко това е вярно. Н-но…

Зеф, опулил сините си очички, стоеше мирно. Господин ротмистърът очевидно беше объркан. Гай го разбираше добре. Важен беше случаят, сериозен. (Ами ако този дивак все пак е шпионин?) А господин щаб-лекарят Зогу, разбира се, е прекрасен офицер, блестящ легионер, но все пак е само щаб-лекар. Докато рижата мутра Зеф, преди да прояви престъпни наклонности, много добре е разбирал от работата си.

— Е, какво — каза господин ротмистърът. — Няма какво да се прави… Но по човешки… — той спря пред Зеф. — Разбирате ли? Просто по човешки… смятате ли наистина, че той е луд?

Зеф отново помълча.

— По човешки? — повтори той. — Е, разбира се, по човешки: нали да се греши е човешко… Та по човешки аз съм склонен да предполагам, че това е ярко изразен случай на раздвоение на личността, с изместване и заместване на истинското „аз“ с лъжливо. По човешки, изхождайки от жизнения опит, бих препоръчал електрошок и флеосъдържащи препарати.

Капрал Варибобу крадешком записа всичко това, но господин ротмистърът не можеш го излъга. Той му взе листчето със записките и го пъхна в джоба си. Махсим отново заговори, обръщайки се ту към господин ротмистъра, ту към Зеф — нещо искаше, горкият, от нещо не беше доволен — но в този момент вратата се отвори и влезе господин щаб-лекарят, очевидно откъснат от обеда си.

— Здрасти, Тоот — свадливо каза той. — Какво има? Както виждам, жив и здрав сте, това ме радва. А този тип какъв е?

— Възпитуемите го хванаха в гората — обясни господин ротмистърът, — подозирам, че е луд.

— Симулант е, а не луд — промърмори господин щаб-лекарят и си наля вода от гарафата. — Пратете го обратно в гората, нека работи.

— Той не е наш — възрази господин ротмистърът. — И не знаем откъде се е взел. Подозирам, че някога са го пленили юродивите, той при тях се е побъркал и е избягал при нас.

— Правилно — промърмори господин щаб-лекарят — Трябва да си побъркан, за да избягаш при нас.

Той се приближи до задържания и веднага посегна към клепачите му. Задържаният страшно се озъби и леко го отблъсна.

— Хайде-хайде! — каза господин щаб-лекарят и ловко го хвана за ухото. — Стой спокойно!

Задържаният се подчини. Господин щаб-лекарят му обърна клепачите, опипа, подсвирквайки си, шията и гърлото, сви му и му обтегна ръката, после с пъшкане се наведе и го удари под коленете, върна се при гарафата и изпи още една чаша вода.

— Киселини — съобщи той.

Гай погледна към Зеф. Червенобрадият, опрял гранатохвъргачката до краката си, стоеше встрани и с подчертано равнодушие гледаше стената. Господин щаб-лекарят се напи и отново се зае с лудия. Опипваше го, почукваше го, гледаше зъбите му, два пъти го ръгна с юмрук в корема, после извади плоска кутия, размота от нея кабел, включи го към мрежата и започна да допира кутията до разни места от тялото на дивака.

— Така — каза той, навивайки кабела. — И ням ли е на всичко отгоре?

— Не — каза господин ротмистърът. — Говори, но на някакъв животински език. Нас не ни разбира. А това са рисунките му.

Господин щаб-лекарят погледна рисунките.

— Така — каза той. — Забавно.

Той измъкна писалката от ръцете на капрала и бързо нарисува върху една бланка котка така, както я рисуват децата, от чертички и кръгчета.

— Какво ще кажеш за това, приятел? — попита той, подавайки рисунката на лудия.

Онзи, без нито секунда да се замисля, започна да драска и до котката се появи странно, гъсто обрасло с косми животно с тежък неприятен поглед. Такова животно Гай никога не беше виждал, но разбра едно: това вече не беше детска рисунка. Чудесно беше нарисувано, направо изключително. Да те е страх да го гледаш. Господин щаб-лекарят протегна ръка към писалката, но лудият се отдръпна и нарисува още едно животно — с огромни уши, кожа на бръчки и дебела опашка на мястото на носа.

— Прекрасно! — извика господин щаб-лекарят и се плесна по бедрата.

А лудият не спираше. Този път той рисуваше не животно, а явно някакъв апарат, приличащ на голяма прозрачна мина. Вътре в мината той много ловко изобрази седящо човече, почука по човечето с пръст, после със същия пръст се почука по гърдите и произнесе:

— Мах-сим.

— Такова нещо той може да е видял при реката — каза безшумно приближилият се Зеф. — Такова нещо ние взривихме снощи. Но виж, чудовищата…

Той поклати глава.

Господин щаб-лекарят сякаш за пръв път го забеляза.

— А, професоре! — извика той с преувеличена радост. — Абе гледам аз, че нещо вони в канцеларията. Ще бъдете ли така любезен, колега, да изказвате мненията си от ей онзи ъгъл? Много ще съм ви задължен…

Варибобу се захили, а господин ротмистърът строго каза:

— Застанете до вратата, Зеф, и не се забравяйте.

— Е, добре — каза господин щаб-лекарят. — И какво мислите да го правите?

— Зависи от вашата диагноза, Зогу — отвърна господин ротмистърът. — Ако е симулант, ще го предам на прокуратурата, там да се оправят. А ако е луд…

— Той съвсем не е симулант, Тоот! — с голям подем произнесе господин щаб-лекарят. — И съвсем няма какво да прави в прокуратурата. Но знам едно място, където много ще се заинтересуват от него. Къде е бригадирът?

— На трасето.

— Впрочем, това не е съществено. Нали вие сте дежурен, Тоот? Пратете този интересен юначага на следния адрес…

Господин щаб-лекарят се настани на бариерата, закри се от всички с рамене и лакти и написа нещо на обратната страна на последната рисунка.

— И какво е това? — попита господин ротмистърът.

— Това ли? Едно учреждение, Тоот, което ще ви бъде много благодарно за вашия луд. Гарантирам ви.

Господин ротмистърът неуверено повъртя в ръце бланката, после отиде в ъгъла и повика господин щаб-лекаря. Известно време разговаряха полугласно така, че се чуваха само отделни реплики на господин Зогу: „Департаментът на пропагандата… ще го пратите с пълномощник… Не е толкова секретно! Ще му заповядате да забрави… Дявол да го вземе, хлапакът все едно нищо не разбира!“

— Добре — каза най-сетне господин ротмистърът — Пишете съпроводителен документ. Капрал Варибобу!

Капралът се приповдигна.

— Пътните документи на редник Гаал готови ли са?

— Тъй вярно!

— Впишете в тях подконвойния Махсим. Редник Гаал!

Гай скочи и чукна с токове:

— Слушам, господин ротмистър!

— Преди да се явите на нова служба в столицата, предайте задържания на адреса, написан тук. След изпълнение на задачата, предайте листчето с адреса на дежурния офицер на новото място. Адреса забравете. Това е последната ви задача, Гаал, и сигурен съм, вие ще я изпълните така, както подобава на истински легионер.

— Ще бъде изпълнено! — извика Гаал, обхванат от неописуем възторг.

Гореща вълна от замайващо упоение го заля, подхвана го и го понесе към небето. О, сладки мигове на възторг, незабравими минути, когато ти порастват крила, минути на ласкаво презрение към всичко грубо, материално, телесно… Минути, когато жадуваш заповедта да те слее с огъня, да те хвърли в огъня, в редовете на дивите орди, срещу милиони куршуми, и това ще бъде още по-сладко, възторгът ще те ослепи, ще те изгори! О, огън! О, пламък! О, ярост! И ето, ето, той става, този снажен, силен красавец, гордостта на бригадата капрал Варибобу, като огнен факел, като статуя на славата и верността, той ни дава тон и всички ние подхващаме като един:

„Напред, легионери, железни титани!

Напред срещу крепости с огън и стръв!

С железни ботуши да стъпчем врага ни!

Да тлее на меча ни вражеска кръв!“

Всички пеят — блестящият господин ротмистър Тоот, образец на легионер, образец на образците, за когото искаш още сега, под звуците на марша, да дадеш живота си, душата си, всичко! И господин щаб-лекарят Зогу, образец на милосърден брат, груб като истински войник и ласкав като майчина ръка… И нашият, наш до мозъка на костите си капрал Варибобу, стар войник, ветеран, побелял в битките… О, как блестят копчетата и нашивките по неговия протрит заслужил мундир, за него няма нищо освен службата, нищо!

„Железни юмруци, срутете всяка преграда!

Ура за Огненосните Творци!

Ридае врагът, но няма за него пощада!

Напред, легионери-храбреци!“

… Но какво е това? Той не пее, а стои, облегнат на бариерата, върти глупавата си мургава глава, върти очи и все се хили, все се зъби… На кого се зъбиш, мръснико? О, как искам да се доближа до теб с тежка крачка, и с всички сили, с железен юмрук да те фрасна по това гнусно бяло зъбене… Но не бива, не бива, това е недостойно за легионера, та тоя е просто луд, жалък инвалид, истинското щастие не му е достъпно, той е сляп и нищожен, жалка развалина… А рижавият бандит се е свил в ъгъла от непоносима болка… Каторжнико, престъпна мутро, ставай, гадино! Стой мирно, когато легионерите пеят марша си! И по главата, по главата, по наглите рачешки очички… На ти! На ти!

Гай отблъсна каторжника, тракна с токове и се обърна към господин ротмистъра. Както винаги след пристъпа на възторжена възбуда нещо звънеше в ушите, светът сладко плуваше и се поклащаше пред погледа.

Капрал Варибобу, посинял от напъване, слабо кашляше и се държеше за гърдите. Господин щаб-лекарят, изпотен и почервенял, пиеше жадно направо от гарафата и вадеше от джоба си носна кърпа. Господин ротмистърът се мръщеше, като че ли искаше да си спомни нещо. До прага като мръсна купчина карирани парцали едвам мърдаше рижият Зеф. Лицето му беше разбито, той се давеше с кръв и леко стенеше през зъби. А Мах-сим вече не се усмихваше. Лицето му застина, стана съвсем обикновено човешко лице, и с неподвижни кръгли очи той гледаше Гай.

— Редник Гаал… — дрезгаво каза господин ротмистърът. — Е-е, какво исках да кажа… Чакайте, Зогу, оставете ни поне една глътка…