Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (16)

Глава шестнадесета

Гай никога досега не беше летял на самолет. Всъщност той виждаше самолет за пръв път в живота си. Полицейски въртолети и щабни летящи платформи беше виждал неведнъж и един път дори взе участие във въздушна хайка: натовариха тяхната секция на въртолет и я стовариха до шосето, по което препускаше тълпа възпитуеми, разбунтували се заради лошата храна. От този въздушен полет Гай пазеше най-неприятни спомени: въртолетът летеше много ниско, тресеше се и се люлееше така, че вътрешностите се обръщаха наопаки, и на всичко отгоре — подлудяващият рев на витлото, бензиновата воня и пръскащите отвсякъде фонтани машинно масло…

Но работата тук беше друга.

Личният на Н. И. В. Бомбовоз „Планински орел“ смая въображението му. Това беше наистина чудовищна машина, не можеше да си представи, че е способна да се издигне във въздуха. Нейното ребресто тясно тяло, украсено с многобройни златни емблеми, беше дълго като улица. Страшно и величествено се разпростираха исполинските криле, под които можеше да се укрие цяла бригада. Те бяха нависоко, като покрив на къща, но перките на шестте огромни пропелера почти докосваха земята. Бомбовозът стоеше на три колела, всяко с височина няколко човешки ръста — две подпираха носовата част, на третото лежеше опашката-етажерка. Към стъклено блестящата кабина на главозамайваща височина водеше като сребриста нишка алуминиева стълбичка. Да, това беше истински символ на старата империя, символ на минало могъщество, разпростряло се над целия континент. Гай, вдигнал глава, стоеше на отслабналите си крака, тръпнейки от благоговение; като гръм го поразиха думите на приятеля Мак:

— Ама че сандък, массаракш! Извинете, принц-херцог, не исках да кажа това…

— Друг няма — сухо се отзова принц-херцогът. — Между другото това е най-добрият в света бомбоносец. В своето време негово императорско височество извършваше на него…

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи Максим. — Аз просто от изненада…

Горе в пилотската кабина възхищението на Гай достигна своя предел. Кабината беше изцяло стъклена. Огромно количество непознати прибори, невероятно удобни меки кресла, непонятни лостове и приспособления, снопове разноцветни проводници, странни, невиждани шлемове, лежащи в готовност… Принц-херцогът бързо обясняваше нещо на Мак, сочеше му приборите, поклащаше лостовете. Мак разсеяно мърмореше: „Да, да, ясно…“, а Гай, когото сложиха да седне в креслото, за да не пречи, с автомата на коленете, за да не би, не дай си боже, да одраска нещо, пулеше очи и безсмислено въртеше глава.

Бомбоносецът стоеше в стар продънен хангар на края на гората. Пред него в далечината се простираше равно сиво-зелено поле, без нито една трапчинка или хълмче, или храстче. На около пет километра зад полето отново започваше гора, а над всичко това висеше бялото небе, което оттук, от кабината, изглеждаше съвсем близко, като че ли можеше да се докосне с ръка. Гай беше много развълнуван. Той не помнеше вече как се сбогуваха. Принц-херцогът говореше нещо, Мак също говореше нещо; като че ли се смееха, после принц-херцогът поплака, после вратичката хлопна… Гай изведнъж откри, че е завързан с широки колани към креслото, а Максим в съседното кресло бързо и уверено щрака с някакви лостчета и клавиши.

Светнаха циферблатите на пултовете, чу се пукот, ауспусите загърмяха, кабината ситно затрепери, всичко наоколо се изпълни с тежък грохот, далече долу сред полегналите храсти и сякаш струящата се трева принц-херцогът хвана с две ръце шапката си и започна да отстъпва. Гай се обърна и видя, че лопатите на гигантските витла са изчезнали, слели са се в огромни мътни кръгове — и изведнъж широкото поле се раздвижи и все по-бързо запълзя срещу тях… Изчезна принц-херцогът, изчезна хангарът, имаше само стремително летящо насреща поле, ужасно друсане, гръмотевичен рев; Гай с труд обърна глава и с ужас откри, че гигантските криле плавно се люлеят и малко остава да се отчупят, но в този момент друсането изчезна, полето под крилете пропадна надолу и някакво меко, разслабващо усещане прониза Гай от главата до петите. Под бомбоносеца вече нямаше поле, нямаше гора: всъщност гората се беше превърнала в черно-зелена четка, в огромно кърпено и прекърпвано одеяло, бавно пълзящо назад. Тогава Гай разбра, че всъщност лети.

Изпълнен с възторг, той погледна Максим. Приятелят Мак седеше в небрежна поза, положил лявата си ръка върху подлакътника на креслото, а с дясната едва забележимо помръдваше най-големия и явно най-важен лост. Очите му бяха присвити, устните смръщени, сякаш си подсвиркваше. Да. Това беше велик човек. Велик и непостижим, „Навярно той може всичко — помисли си Гай. — Ето, управлява тази свръхсложна машина, която вижда за пръв път в живота си. Та това не е някакъв си танк или камион — самолет е това, легендарна машина, аз изобщо не знаех, че такива са се запазили… А той я управлява като играчка, сякаш цял живот само е летял из въздушните пространства. Направо не ми го побира умът: като че ли много неща той ги вижда за пръв път и въпреки всичко моментално се ориентира и прави точно това, което трябва. Пък и само с машините ли? Не само машините го признават за господар. Ако поиска и ротмистър Чачу ще се прегръща с него… Магьосника, дето те е страх да го гледаш, и той го признаваше за равен… Принц-херцогът, учен човек, главен хирург, аристократ, може да се каже, веднага почувствува в него нещо такова, висше… Такава машина му подари, довери му се… А пък аз исках да женя за него Рада. За какво му е тя? Мимолетно увлечение, нищо повече. На него да му дадеш някоя графиня или принцеса, да речем… А виж, с мен дружи… И ако поиска сега да се хвърля оттук — какво пък, много е възможно да се хвърля, защото това е Максим… Колко неща видях и научих благодарение на него, за цял живот не можеш да видиш и научиш толкова… И колко още ще науча и ще видя…“

Максим почувствува погледа, възторга, предаността му, обърна се към него и широко се усмихна, както едно време. И Гай с труд се удържа да не хване мощната мургава ръка и да се залепи за нея в благодарна целувка. „О, повелителю мой, защитнико мой, гордост моя, заповядвай ми, аз съм пред теб, тук съм, готов съм, хвърли ме в огъня, съедини ме с пламъка… Срещу хиляди врагове, срещу зинали гърла, срещу милиони куршуми… Къде са твоите врагове, къде? Къде са тези тъпи отвратителни хора в гадни черни мундири? Къде е злобното офицерче, което посмя да вдигне ръка срещу теб? О, мерзавецо черен, с нокти ще те разкъсам, гърлото ще ти прегриза… но не сега, не… Той ми заповядва нещо, моят повелител, нещо иска от мен… Мак, Мак, умолявам те, върни ми твоята усмивка, защо вече не се усмихваш? Да, да, аз съм глупав, не те разбирам, не те чувам, толкова силно реве твоята послушна машина… ах, ето каква била работата, массаракш, какъв съм идиот, шлемът, разбира се… Да, да, сега, аз разбирам, това е шлемофон, както в танковете… Слушам те, прекрасни! Заповядвай! Не, не искам да се опомня! Не, нищо не ми става, просто аз съм твой, аз искам да умра за теб, заповядай нещо… Да, да, аз ще мълча, ще си затворя устата… Това ще разкъса дробовете ми, но аз ще мълча, щом заповядваш… Кула ли? Каква кула? А, да, виждам я… Тези черни гадове, подли канибали, детеубийци, те са напъхали кули навсякъде, но ние ще пометем тия кули, ще минем с железни ботуши, ще стъпчем тия кули с огън в очите… Води, води своята послушна машина към тази гнусна кула… и дай ми бомба, ще скоча с бомбата и ще улуча, ще видиш! Бомба, дай ми бомба! В огъня! О!… О! О!!!“

Гай с усилие си пое въздух и дръпна яката на комбинезона си. В ушите му звънеше, всичко плуваше и се поклащаше пред очите. Светът беше в мъгла, но тя бързо се разсейваше, всички мускули го боляха, нещо неприятно дереше гърлото. После видя лицето на Максим — тъмно, мрачно, с някаква твърдост. Изплува и изчезна споменът за нещо сладостно, но кой знае защо му се прииска да застане мирно и да тракне с токове. Впрочем Гай разбираше, че това е неуместно, че Максим е сърдит.

— Нещо лошо ли направих? — попита виновно той и с опасение се огледа.

— Не ти, аз направих — отговори Максим. — Съвсем забравих за тази гадост.

— За кое?

Максим се върна в креслото си и сложи ръка върху лоста, и отново загледа напред.

— За кулите — каза той накрая.

— За кои кули?

— Завих прекалено много към север — каза Максим. Получихме лъчев удар.

Гай почувствува срам.

— Сигурно съм пял „Железните момчета“? — попита той.

— По-лошо. Нищо, занапред ще внимаваме.

С чувство за огромно неудобство Гай отвърна поглед; мъчително се напрягаше да си спомни какви ги е правил тук. Започна да гледа света долу. Не видя никаква кула, нито, разбира се, хангара, нито полето, от което излетяха. Долу пълзеше все същото парцалено одеяло, виждаше се реката като мътно метално змийче изчезващо в неясната мъглица пред тях — там, където нагоре трябваше да се издига като стена морето… „Какви съм ги дрънкал? — мислеше Гай. — Сигурно е било нещо страхотно глупаво, щом Максим е толкова недоволен и разтревожен. Массаракш, да не би да са се върнали жандармските ми навици и аз някак да съм оскърбил Максим?… Къде е тая проклета кула? Добър случай да хвърлим бомба върху нея…“

Бомбоносецът изведнъж се разтресе. Гай си прехапа езика, а Максим хвана лоста с две ръце. Нещо не беше наред, нещо се бе случило… Гай разтревожен се огледа и с облекчение откри, че крилото си е на мястото и витлата се въртят. Тогава погледна нагоре. В белезникавото небе бавно се разплуваха някакви въгленочерни петна. Като капки туш във вода.

— Какво е това?

— Не знам — отвърна Максим. — Странна работа… — той произнесе две непознати думи, после със запъване каза — атака на… небесни камъни. Глупости, не е възможно. Вероятността е нула цяло, нула нула… Аз какво, да не би да ги привличам?

Той отново произнесе непознати думи и замълча. Гай искаше да попита какво е това „небесни камъни“, но в този момент с ъгълчето на окото си забеляза някакво странно движение вдясно долу. Вгледа се. Над мръснозеленото одеяло бавно се надуваше нещо тежко и жълтеникаво. Той не можа веднага да разбере, че това е дим. После в недрата на облака нещо проблесна, нагоре се плъзна дълго черно тяло, и в същия момент хоризонтът страшно се наклони и се изправи като стена; Гай се вкопчи в подлакътниците. Автоматът падна от коленете му и се плъзна по пода.

— Массаракш! — изсъска в слушалките гласът на Максим. — Ето какво било това! Ах, че съм глупак.

Хоризонтът отново се изравни. Гай потърси с поглед жълтия облак дим, не го намери, загледа напред и изведнъж видя право по курса как над гората се издига фонтан разноцветни пръски, отново като хълм се изду жълтеникав облак, блесна огън, дълго черно тяло отново бавно се издигна в небето и изведнъж се пръсна в ослепително бяло кълбо. Гай закри очите си с ръце. Бялото кълбо бързо помръкна, наля се с чернилка и се разплу като гигантско петно. Подът отново започна да пропада, Гай широко отвори уста, мъчеше се да поеме въздух, за секунда му се стори, че стомахът му ще изскочи навън. В кабината стана тъмно, разкъсаният черен дим се плъзна срещу тях и встрани, хоризонтът отново се наклони, гората сега беше съвсем близко вляво. Гай стисна очи и се сви в очакване на удар, болка, гибел — не стигаше въздух, всичко наоколо се тресеше и потръпваше.

— Массаракш… — съскаше гласът на Максим в слушалките. — Трийсет и три пъти массаракш…

И в този момент нещо кратко и яростно изтрещя по стената до тях, сякаш някой стреляше с картечница от упор, твърда ледена струя шибна лицето, отнесе шлема, Гай се сви, закривайки главата си от рева на насрещния вятър.

„Край“ — мислеше той. „Стрелят по нас“ — мислеше той.

„Сега ще ни свалят и ние ще изгорим“ — мислеше той…

Но нищо не ставаше. Бомбоносецът се разтресе още няколко пъти, още няколко пъти пропадна в някакви ями и отново изплува, после ревът на моторите изведнъж замлъкна и настъпи страшна тишина, пълна със съскащия вой на вятъра, нахлуващ през пробойните.

Гай почака малко, внимателно повдигна глава, като се стараеше да не подлага лицето си на ледените струи. Максим беше тук. Седеше в напрегната поза, хванал лоста с две ръце, и поглеждаше ту приборите, ту напред. Мускулите под кафявата кожа се бяха издули. Бомбоносецът летеше някак странно — с неестествено вирната носова част. Моторите не работеха. Гай погледна крилото и замря.

Крилото гореше.

— Пожар! — закрещя той и се опита да скочи. Коланите не го пуснаха.

— Седи спокойно — каза през зъби Максим, без да се обръща.

Гай се овладя и загледа напред. Бомбоносецът летеше съвсем ниско. Бързата смяна на черни и зелени петна заслепяваше очите. А пред тях вече се надигаше блеещата стоманеносива повърхност на морето.

„Ще се разбием, по дяволите — помисли Гай със запиращо сърце. — Проклет да е принц-херцогът, с проклетия си бомбоносец, огризка от империята, щяхме сега да си вървим спокойничко и без проблеми, а сега ето на, ще изгорим, или ако не изгорим, ще се разбием, или ако не се разбием, ще се удавим… На Максим какво му е, той ще си възкръсне, а с мен е свършено… Не искам.“

— Не се дърпай — каза Максим. — Дръж се здраво… Сега…

Гората долу отведнъж свърши. Гай видя носещата се право срещу него вълниста стоманеносива повърхност и затвори очи…

Удар. Пращене. Ужасно съскане. Отново удар. И още един. Всичко отива по дяволите, всичко загива, край на всичко… Гай крещи от ужас. Някаква огромна сила го подхваща и се мъчи да го изтръгне с корен от креслото заедно с коланите, заедно с всички вътрешности… разочаровано го запраща обратно, наоколо всичко пращи и се чупи, вони на изгоряло и пръска с възтопла вода. После затихва. В тишината се чува плисък и ромолене. Нещо съска и пропуква, подът бавно се залюлява. Май че вече може да отвори очи и да види как е там, на оня свят…

Гай отвори очи и вадя Максим, който, надвесен над него, разкопчаваше коланите му.

— Можеш ли да плуваш?

„Аха, значи сме живи.“

— Мога.

— Тогава да вървим.

Гай внимателно се изправи, очакваше остра болка в разбитото и осакатено тяло, но то се оказа в ред. Бомбоносецът тихо се поклащаше върху леките вълни. Лявото крило го нямаше, дясното още се люлееше на някаква надупчена металическа ивица. Точно срещу носа беше брегът — очевидно при кацането бомбоносецът се бе извъртял рязко.

Максим пое автомата, прехвърли го зад гърба си и разтвори вратичката. В кабината веднага нахлу вода, ужасно завоня на бензин, подът под краката започна бавно да се накланя.

— Напред! — изкомандува Максим и Гай, промъквайки се край него, послушно се бухна във водата.

Потъна целият, изплува, плю и заплува към брега. Той беше близо — твърд бряг, по който можеш да ходиш и падаш без опасност за живота си. Максим безшумно пореше водата до него. Массаракш, той и плува като риба, сякаш се е родил във водата… Гай пръхтеше и с всички сили работеше с ръце и крака. Беше много тежко да се плува в комбинезон и ботуши; той се зарадва, когато докосна с крак пясъчното дъно. До брега оставаше още много, но той се изправи и тръгна, загребвайки пред себе си в мръсната и покрита с маслени петна вода. Максим продължаваше да плува, изпревари го и пръв излезе на полегатия пясъчен бряг. Когато Гай с клатушкане се приближи до него, той стоеше разкрачен и гледаше небето. Гай също погледна небето. Там се разливаха множество черни петна.

— Провървя ни — промърмори Максим. — Бяха пуснати най-малко десетина.

— Десетина какво? — попита Гай, докато се потупваше по ухото, за да изтърси водата.

— Ракети… Съвсем бях забравил за тях… Колко години са ни причаквали, докато прелетим, и на — дочакаха… И как само не се сетих!

Гай недоволно помисли, че също можеше да се досети за това, а пък на… А можеше още преди два часа да каже: „Как я виждаш тая работа. Мак, да летим, когато гората е пълна с ракетни шахти? Не, принц-херцог, благодаря ти, но по-хубаво сам си летете на своя бомбоносец…“ Той погледна към морето. „Планински Орел“ беше потънал почти изцяло, изпочупената опашка-етажерка жалко стърчеше от водата.

— Хубаво — каза Гай. — Както разбирам, до Островната Империя сега не можем да се доберем. Какво ще правим сега?

— Преди всичко — отговори Максим, — ще вземем лекарството. Извади го.

— Защо? — попита Гай, който никак не обичаше таблетките на принц-херцога.

— Много мръсна вода. Цялата ми кожа гори. Дай наведнъж по четири таблетки, не, дори по пет.

Гай побърза да извади един от флаконите, изсипа върху дланта си десет жълти топчета; двамата си поделиха порцията.

— А сега да тръгваме — каза Максим. — Вземи си автомата.

Гай взе автомата, изплю острата горчилка, натрупана в устата и, като затъваше в пясъка, тръгна подир Максим по брега. Беше горещо, комбинезонът изсъхна бързо, само ботушите още жвакаха. Максим вървеше бързо и уверено, сякаш със сигурност знаеше накъде трябва да се върви, въпреки че наоколо не се виждаше нищо освен морето отляво и обширния плаж отпред и отдясно, и високите дюни на километър от водата: зад тях от време на време се появяваха рошавите върхове на гората.

Те изминаха около три километра; Гай през цялото време съобразяваше накъде всъщност вървят и къде се намират въобще. Не искаше да разпитва, искаше да съобрази всичко сам, но припомняйки си всички обстоятелства, можа да съобрази само, че някъде напред трябва да е устието на Синята Змия, значи вървят на север — неизвестно накъде и неизвестно защо… Скоро му омръзна да съобразява. Придържайки оръжието, той със ситен тръс догони Максим и попита какви са им всъщност плановете.

Максим с готовност отговори, че определени планове те, двамата нямат и им остава само да се надяват на случайност. Остава им да се надяват, че някоя от белите подводници ще се приближи до брега и те ще стигнат до нея преди легионерите. Но доколкото очакването на такъв случай сред сухите пясъци е съмнително удоволствие, трябва да се опитат да стигнат Курорта, който би трябвало да е някъде наблизо. Самият град, разбира се, е разрушен отдавна, но почти е сигурно, че изворите са се запазили и изобщо ще имат покрив над главата. Ще пренощуваме в града, а после ще видим. Може би ще ни се наложи да прекараме на брега десетки дни.

Гай предпазливо забеляза, че този план му се струва малко странен. Максим веднага се съгласи с него и с надежда в гласа попита Гай дали няма в запас някакъв друг план, по-умен. Гай каза, че, за съжаление, няма никакъв друг план, но че трябва да помнят за жандармеристките танкови патрули, които, доколкото си спомня, навлизат на юг по крайбрежието доста дълбоко. Максим се намръщи, каза, че това е много лошо, че трябва да бъдат нащрек, за да не ги изненадат неподготвени; после за известно време започна да разпитва с пристрастие Гай за тактиката на патрулите. След като разбра, че танковете патрулират не толкова брега, колкото морето, и че от тях могат да се укрият лесно, като залегнат сред дюните, той се успокои и започна да си подсвирква непознат марш.

Под звуците на този марш те изминаха още около два километра, а Гай все мислеше как да се държат, ако патрулът все пак ги забележи; накрая измисли и изложи съображенията си, пред Максим:

— Ако ни открият — каза той, — ще ги излъжем, че са ме отвлекли дегенерати, а ти си ги подгонил и си ме спасил; после сме блуждали из гората и най-сетне днес сме излезли тук…

— А какво ще ни даде това? — попита Максим без особен ентусиазъм.

— Ще ни даде това — сърдито каза Гай, — че няма да ни пречукат на място, най-малкото.

— Е, не — твърдо каза Максим, — повече няма да позволя да пречукват нито мен, нито пък тебе…

— Ами ако е танк? — с възхищение попита Гай.

— Какво пък, ако е танк? Голяма работа…

Той помълча известно време и изведнъж замислено каза:

— Знаеш ли, всъщност никак няма да е лошо да отвлечем танк.

Гай видя, че тая мисъл му е допаднала много.

— Чудесна ти е идеята, Гай — каза Максим. — Точно така ще направим. Ще отвлечем танк. Веднага щом се появят, стреляй с автомата във въздуха, аз слагам ръце зад гърба и ти под конвой ме водиш при тях. А там вече грижата е моя. Но внимавай, дръж се настрани, не ми се пъхай под ръцете и най-вече не стреляй повече…

Гай се запали от тази идея и веднага предложи да тръгнат по дюните, за да се виждат отдалеч. Така и направиха. Качиха се на дюните.

И веднага видяха бялата подводница.

Зад дюните се откри малък плитък залив; подводницата се извисяваше над водата на стотина метра от брега. Всъщност тя съвсем не приличаше на подводница, още повече пък на бяла. Гай отначало сметна, че това е трупът или на някакво исполинско двугърбо животно, или скала с причудлива форма, неизвестно по каква причина издигаща се от пясъците. Но Максим веднага разбра какво е това. Той дори предположи, че подводницата е изоставена, че е стояла тук поне няколко години и е затънала в пясъка.

Така и се оказа. Когато стигнаха залива и слязоха до водата, Гай видя, че дългият корпус и двете купички са покрити с ръждиви петна, бялата боя е олющена, артилерийската площадка е изкривена встрани и дулото на оръдието гледа във водата. В обшивката зееха черни дупки с окадени краища — разбира се, там не можеше да е останало нищо живо.

— Сигурен ли си, че това е именно бяла подводница? — попита Максим. — Виждал ли си ги преди?

— Според мен, тя е — отговори Гай. — Не съм служил по крайбрежието, но са ни показвали снимки, ментограми… описвали са ги… Имаше дори ментофилм — „Танковете в бреговата отбрана“… Тя е, да. Както разбирам, щорм я е отнесъл в залива, тя е заседнала и точно тогава се е появил патрулът… Виждаш ли как са я надупчили? Не корпус, а направо решето…

— Да, изглежда — промърмори Максим, докато се вглеждаше. — Ще отидем ли да я видим?

Гай се смути.

— Изобщо може, разбира се… — неуверено каза той.

— Защо, какво има?

— Абе как да ти кажа…

Наистина, как да му кажеш? Ето, капрал Серембеш, опитен боец, един път разправяше в тъмната казарма след вечерна проверка и лягане, че ужким на белите подводници служат не обикновени моряци, а мъртви, които отслужват втора служба, а някои — ония страхливци, които от страх са загинали — си дослужват… Мотаят се морските демони по дъното, ловят удавници и комплектуват от тях екипажи… Ама да разкажеш такова нещо на Мак — ще ти се присмее, въпреки че тук няма нищо за смях… Или например действителният редник Лепту, разжалван офицер, когато биваше пиян, просто казваше: „Всичко това, момчета — дегенерати там, мутанти всякакви, радиации — глупости са това, можеш да ги преживееш, можеш да се справиш с тях, но главното, момчета — молете се на господа да не попаднете в бялата подводница; по-добре човек да се удави веднага, отколкото дори и с една ръка да я докосне, тъй знам аз…“ Беше съвсем неизвестно за какво е разжалван Лепту, но преди той беше служил на крайбрежието като командир на стражеви катер…

— Разбираш ли — развълнувано каза Гай, — има разни суеверия, всякакви легенди… Аз тях няма да ти ги разправям, но например ротмистър Чачу казваше, че всички тия подводници са заразени и е забранено да се качваш на тях… Дори казват, че имало такава заповед — разбитите подводници…

— Добре — каза Максим. — Ти стой тук, а аз ще отида. Ще видим какви зарази има там.

Гай не успя да каже и една дума, само отвори уста, а Максим вече беше скочил във водата; гмурна се и толкова дълго не се появи на повърхността, че Гай дори затаи дъх, докато го чакаше; чернокосата глава се появи до олющения борд точно до пробойната. Ловко и без усилия, като муха по стена, кафявата фигура се изкатери върху наклонената палуба, излетя върху носовата надстройка и изчезна. Гай трескаво си пое въздух, потъпка на място и започна да се разхожда напред-назад край водата, без да сваля очи от мъртвото ръждиво чудовище.

Беше тихо, дори вълните не шумоляха в тоя мъртъв залив. Празно бяло небе, безжизнени бели дюни, всичко — сухо, горещо, застинало. Гай с омраза погледна ръждивия скелет. „Ама че късмет: другите служат с години и никакви подводници не срещат, а пък аз — на ти сега, като че от небето падна, само час вървяхме и ето на, добре дошли… И как можах да се реша на такава работа?… Все заради Максим… При него на думи всичко толкова добре излиза, че като че ли няма за какво и да мислиш, да се страхуваш… А може би не се страхувах затова, защото си представях бялата подводница жива, бяла, спретната, на палубата — моряци в бяло… А тук — железен труп… И мястото е такова едно мъртво, дори вятър няма… А имаше вятър, точно си спомням: докато вървяхме, духаше в лицето такъв един освежителен ветрец…“ Гай тъжно се огледа наоколо, седна на пясъка, сложи до себе си автомата и започна нерешително да смъква десния си ботуш. „Ама че тишина… Ами ако той съвсем не се върне? Глътна го тая желязна мърша, дъх не остана от него… пу-пу-пу…“

Той трепна и изтърва ботуша: дълъг страшен звук понесе се над залива — вой или квичене, сякаш дяволите деряха грешна душа с ръждиви ножове. О, господи, ами че просто се е отворил железният люк, пантите са били ръждясали… „Уф, наистина, чак се изпотих! Отвори люка, значи сега ще се покаже… Не, не се показва…“

Няколко минути Гай, източил шия, гледаше към подводницата, вслушваше се. Тишина. Предишната страшна тишина, дори още по-страшна след този ръждясал вой… А може би той, такова… не се е отворил люкът, а се е затворил? Сам се е затворил?… Пред очите на Гай изплува видение: тежката желязна врата сама се затваря зад Максим, стоманеното резе само се заключва… Гай облиза пресъхналите си устни, преглътна без слюнка, после извика:

— Ей, Мак!

Не се получи вик, само някакво хъркане… Господи, поне някакъв звук да имаше!…

— Ехе-хей! — отчаяно закрещя той.

— Е-ей… — мрачно откликнаха дюните и отново стана тихо.

Тишина. И вече нямаше сили да крещи… Без да сваля очи от подводницата, Гай напипа автомата, отвори с треперещи пръсти предпазителя и, без да се цели, даде по залива кратък откос. Пропука късо, безсилно, като в памук. Над гладката вода се издигнаха фонтанчета, появиха се кръгове. Гай вдигна дулото по-високо и отново натисна спусъка. Този път се получи по-звучно: куршумите загърмяха по метала, свирнаха рикошети, закънтя ехо. И нищо. Съвсем нищичко. Повече нито звук, сякаш той е сам, сякаш е бил и винаги ще бъде тук сам. Сякаш е попаднал тук неизвестно как, сякаш в кошмарен сън е бил донесен в това мъртво място, без да може да се събуди, без да може да се опомни. И ще остане тук завинаги сам.

Без да съзнава какво върши, Гай, както си беше с един ботуш, влезе във водата, първо бавно, после все по-бързо, после затича, вдигайки високо крака, до кръста във водата, като хлипаше и псуваше гласно. Ръждивата грамада се приближаваше. Гай ту пристъпваше, загребвайки водата, ту започваше да плува; добра се до борда, опита да се изкатери — нищо не стана; заобиколи подводницата откъм кърмата, вкопчи се в някакви въжета, изкатери се, като си издра ръцете и коленете на палубата и спря, облян в сълзи. Беше му съвършено ясно, че е загинал.

— Е-ей! — извика той със сподавен глас.

Тишина.

Палубата беше празна, върху надупченото желязо бяха полепнали сухи водорасли, сякаш то бе обрасло със сплъстена козина. Носовата надстройка надвисваше над главата като огромна петниста гъба, отстрани върху бронята зееше широк разкъсан белег. Като дрънчеше с ботуша по желязото, Гай я заобиколи и видя още влажните железни скоби, водещи нагоре; преметна автомата на рамо и се закатери. Това продължи дълго, цяла вечност, в задушна тишина, към неминуемата смърт: изкатери се и замря на четири крака. Чудовището вече го чакаше, люкът беше широко отворен, сякаш сто години не се е затварял, дори пантите са ръждясали — заповядайте, моля! Гай пропълзя до черното разтворено гърло и надникна… Зави му се свят, призля му. От желязното гърло напираше плътна тишина, застояла, ферментирала години и години. И Гай изведнъж си представи как там, в жълтата гниеща светлина, притиснат от тоновете на тази тишина, не на живот, а на смърт се бие сам срещу всички добрият приятел Мак, бие се с последни сили и крещи: „Гай! Гай.“, а тишината със злобна усмивка лениво поглъща тези викове без остатък и все напира, смазва Мак под себе си, задушава го, притиска го. Това беше невъзможно да се понесе — и Гай се пъхна в люка.

Той плачеше и бързаше, в края на краищата се спъна и загърмоля надолу, прелетя няколко метра и падна върху пясък. Тук имаше железен коридор, мътно осветен с редки прашни лампички; на пода под шахтата за всички тези години се беше натрупал тънък слой пясък. Гай скочи — още бързаше, още се боеше да не закъснее — и хукна накъдето му гледат очите с вик:

— Тук съм, Мак! Ида… ида…

— Какво си се развикал? — недоволно попита Мак, подавайки се като че ли от стената. — Какво се е случило? Да не те е настъпил някой?

Гай спря и отпусна ръце. Беше почти готов да припадне, трябваше да се облегне на преградата. Сърцето бясно биеше, ударите му гърмяха в ушите като барабан, гласът не му се подчиняваше. Максим известно време го гледаше с учудване, после изглежда разбра, измъкна се в коридора — вратата на отсека отново изквича пронизващо — и се приближи до него, хвана раменете му, разтърси го, после го притисна до себе си, разтърси го отново и няколко секунди Гай в блажено забвение притискаше лице до гърдите му, постепенно идвайки на себе си.

— Аз мислех… че теб тук… че ти тук… че теб…

— Нищо, нищо — ласкаво каза Максим. — Аз съм виновен, трябваше да те повикам веднага. Но тук има странни неща, разбираш ли?

Гай се отдръпна, изтри с мокър ръкав лицето си и едва сега почувствува срам.

— Теб все те няма и няма — сърдито каза той, като гледаше настрани. — Аз те викам, стрелям… Толкова ли беше трудно да отговориш?

— Массаракш, нищо не съм чул — виновно каза Максим. — Разбираш ли, тук има великолепен радиоприемник… Дори не знаех, че у вас се правят толкова мощни.

— „Приемник, приемник“ — мърмореше Гай, докато се вмъкваше през открехнатата врата. — Човек едва не откача заради теб, а ти тук се забавляваш… Какво има тук?

Беше доста обширно помещение с изтлял килим на пода; от трите полукръгли абажура на тавана светеше само един. В средата имаше кръгла маса, около нея — кресла. На стените висяха някакви странни снимки в рамки, картини, парцали, останали от кадифена тапицерия. В ъгъла виеше и пращеше голямо радио — Гай никога не беше виждал такива.

— Това е нещо като каюткомпания — каза Максим. — Ти обиколи, погледай, има какво да се види.

— А екипажът?

— Никой няма. Нито живи, нито мъртви. Долните помещения са пълни с вода. Мисля, че всички са там…

Гай с учудване го погледна. Максим отмести очи, лицето му беше загрижено.

— Трябва да ти кажа — произнесе той, — че май ни провървя, дето не долетяхме до Империята. Ти погледай, погледай…

Той приседна до радиото и започна да върти копчетата, а Гай се озърна, не знаеше с какво да започне; отиде до стената и заразглежда окачените снимки. Известно време не можеше изобщо да разбере що за снимки са това. После съобрази — рентгенови. Гледаха го неясни еднакви озъбени черепи. Върху всяка снимка имаше написано нещо нечетливо, сякаш някой бе раздавал автографи. Членовете на екипажа? Някакви знаменитости? Гай сви рамене. Чичо Каан може би щеше да разбере нещичко тук, а ние сме хора прости…

В отдалечения ъгъл той видя голям пъстър плакат, красив, с трицветен печат… Малко плесенясал наистина… На плаката имаше синьо море, от него излизаше, стъпил с единия крак на брега, оранжев красавец в непозната униформа, много мускулест и с непропорционално малка глава, състояща се наполовина от мощна шия. В едната си ръка юнакът стискаше свитък с неразбираем надпис, а с другата забиваше в сушата пламтящ факел. От пламъка на факела някакъв град бе обхванат от пожар, в огъня се гърчеха гнусно уродливи човешки фигурки, десетина от тях панически бягаха на всички страни. В горната част имаше написано нещо с големи опашати букви. Буквите бяха познати, но съчетанията им образуваха съвсем непроизносими думи.

Колкото повече Гай гледаше плаката, толкова по-малко му харесваше всичко това. Кой знае защо си спомни за плаката в казармата: там беше изобразен черен орел-легионер (също с много малка глава и могъщи мускули), смело отрязващ с гигантска ножица главата на гнусен пъпчив змей, подаващ се от морето. Спомни си, че на остриетата на ножиците беше написано: на едното — „Боен“, на другото — „Легион“. „Аха — каза си Гай и хвърли последен поглед към плаката. — Тая работа ще я видим… Ще видим, массаракш, кой кого ще опърли!“

Той обърна гръб на плаката, направи няколко крачки встрани и замря. От изящната лакирана полица гледаше със стъклени очи познато квадратно лице с рус перчем над веждите, със забележим белег на лявата буза… Ротмистър Пудураш. Огненосен Герой, командир на рота в Бригадата на Незабравимите Покойници, унищожител на единадесет бели подводници, загинал в неравен бой. Бюстът му, увенчан с букет от безсмъртничета, стоеше на видно място на всички плацове, а главата му, изсъхнала, с жълта мъртва кожа, кой знае защо беше тук. Гай отстъпи. Да, това беше съвсем истинска глава. А ето още една — непознато лице с остри черти… И още една… И още… Толкова много!

— Мак! Видя ли?

— Да.

— Това са глави. Истински глави…

— Виж албумите на масата — каза Максим.

Гай с усилие отмести поглед от страшната колекция, обърна се и нерешително се приближи до масата. Радиото крещеше нещо на непознат език, чуваше се музика, пращяха смущения, и отново някой говореше — с кадифен, многозначителен авторитетен глас: „Изтребление, пълно и окончателно изтребление…“

Гай взе първия попаднал албум и отвори твърдата, облепена с кожа корица. Портрет. Странно дълго лице с пухкави бакенбарди, висящи от бузите до раменете; косата над челото беше избръсната, носът приличаше на кука, очертанията на ноздрите бяха странни. Неприятно лице, не можеш да си го представиш усмихнато. Непозната униформа, някакви медали или значки в два реда… Ама че тип… Навярно важна клечка. Гай отгърна страницата. Съшият тип в компания с други типове на мостика на бялата подводница; все така мрачен, макар другите да се хилят. На заден план се виждаше нещо като крайбрежна улица, някакви непознати постройки, мътни силуети на странни дървета… Следващата страница. Дъхът на Гай секна: горящ „дракон“ с кипната настрани оръдейна кула; от отворения люк виси тялото на легионер-танкист, наблизо — още две тела едно върху друго, а над тях стои разкрачен същият тип с пистолет в отпуснатата ръка, с шапка, подобна на оръдейна гилза. Димът от „дракона“, гъст и черен, се стелеше над познати места — същият този бряг, пясъчният плаж и дюните отзад… Гай целият се напрегна, докато отгръщаше страницата, и ненапразно: тълпа мутанти, двадесетина души, всичките голи, цял куп изроди, вързани с едно въже. Няколко делови пирати с калпаци и димящи факли, а отстрани пак тоя тип — явно нещо заповядва, протегнал дясната си ръка, лявата лежи върху дръжката на кортика. Какви ужасни изроди, да те е страх да ги гледаш… Но нататък стана още по-страшно.

Същият куп мутанти, но вече изгорял. Същият тип стои отстрани, мирише цветенце и разговаря с друг тип, обърнал гръб на труповете…

Огромно дърво в гората, цялото накачено с обесени. Висят кой за ръцете, кой за краката, вече не изроди, един е с кариран комбинезон на възпитуем, друг с черна легионерска куртка.

Старец, вързан за кол. Лицето изкривено, крещи със стиснати очи. Оня е тук, разбира се, — с внимателно изражение проверява медицинска спринцовка…

И отново обесени, горящи, изгорели мутанти, възпитуеми, легионери, рибари, селяни, мъже, жени, старци, дечица… Панорамна снимка: линията на плажа, четири горящи танка на дюните, на преден план две черни фигурки с вдигнати ръце… Стига. Гай захлопна и хвърли албума, поседя няколко секунди, после с проклятие събори всички албуми на пода, скочи и тичешком заобиколи масата.

— С тия ли искаш да се договаряш, бе? — закрещя той към гърба на Максим. — При нас ли искаш да ги доведеш?! Тоя палач?!

Той скочи към албумите и ги изрита.

Максим изключи радиото.

— Стига си беснял. Повече нищо не искам. И няма защо да крещиш на мен, щом вие сте си виновни, проспали сте света си, массаракш, оскотели сте като последни животни! Какво да правя с вас сега?

Той изведнъж се оказа до Гай, хвана го за реверите.

— Какво да правя с вас сега? Какво? Не знаеш ли? Казвай!

Гай мълчешком въртеше шия, слабо се отбраняваше. Максим го пусна.

— Зная сам — мрачно каза той. — Никого не бива да довеждам. Навсякъде зверове… Срещу тях самите трябва да се праща…

Той взе от пода един албум и започна трескаво да го прелиства, като говореше:

— Какъв свят сте освинили! Какъв свят! Погледни какъв свят е било!

Гай надникна над ръката му. В този албум нямаше никакви ужаси, бяха просто пейзажи на разни места, изумително красиви и ясни цветни снимки — сини заливи, заобиколени с пищна зеленина, ослепително бял град над морето, водопад в планински каньон, някаква великолепна автострада и поток от разноцветни коли на нея, някакви древни замъци и снежни върхове над облаците, и някой весело се носи на ски по снежен планински склон, и смеещи се момичета играят в морския прибой.

— Къде е всичко това сега? — питаше Максим. — Къде го дянахте? Продадохте го за желязо, така ли? Ех, вие… човечета…

Той хвърли албума на масата.

— Хайде да тръгваме.

Яростно натисна вратата, която се разтвори със скърцане, и закрачи по коридора. Когато излязоха на палубата, попита:

— Искаш ли да ядеш?

— Ъхъ… — отговори Гай.

— Хубаво — каза Максим. — След малко ще ядем. Да тръгваме.

Гай пръв излезе на брега, веднага си смъкна ботуша, съблече се и положи дрехите си да съхнат. Максим продължаваше да плува и той с тревога го следеше: прекалено дълбоко се гмуркаше приятелят Мак и прекалено дълго оставаше под водата. Не бива така, опасно е, как ли му стига въздухът?… Накрая Максим все пак излезе, като влачеше за хрилете огромна мощна риба. Тя сякаш никак не можеше да разбере: как тъй са я хванали с голи ръце? Максим я хвърли по-далеч от водата и каза:

— Струва ми се, че тази става за ядене. Почти не е радиоактивна. Сигурно също е мутант. Вземи хапчетата, а аз сега ще я приготвя. Може да се яде сурова, сега ще те науча — това се казва „сасими“. Не си ли ял така? Дай ножа…

Гай му подаде ножа и Максим ловко и бързо изкорми рибата.

Когато се нахраниха „сасими“ — не беше лошо, можеше да се яде — и легнаха голи върху горещия пясък, Максим след дълго мълчание попита:

— Ако сега попаднем в ръцете на патрулите и се предадем, къде биха ни пратили?

— Как къде? Теб — на мястото на отбиване на наказанието, мен — на мястото на отбиване на службата… Защо?

— Това сигурно ли е?

— Какво по-сигурно? Инструкция на самия Генерал-комендант. Защо питаш?

— Сега ще отидем да търсим легионерите — каза Максим.

— Танк ли ще отвличаме?

— Не. По твоята легенда. Ти си бил отвлечен от дегенерати, а каторжникът те е спасил.

— Да се предаваме? — Гай седна. — Как така?… И аз ли? Обратно в излъчването?

Максим мълчеше.

— Ами че аз пак ще стана кютук… — безпомощно каза Гай.

— Не — отвърна Максим. — Тоест, да, разбира се… но вече няма да е като преди… Ти ще бъдеш малко кютук, разбира се, но вече ще вярваш в друго, в правилното. Това, разбира се, също е… Но все пак е по-добре.

— Но защо? — отчаяно извика Гай. — Защо ти е нужно всичко това?

Максим прекара длан по лицето си.

— Виждаш ли, приятелю Гай, започнала е война. Дали ние сме нападнали хонтийците, дали те нас… с една дума война…

Гай с ужас го гледаше. Война… Рада… Господи, защо е всичко това? Отново всичко отначало…

— Трябва да бъдем там — продължаваше Максим. — Мобилизацията вече е обявена, всички са призовани в редовете, дори нашето брата каторжника амнистират и — в строя… и трябва да бъдем заедно, Гай. Хубаво би било, ако попадна под твое началство…

Гай почти не го слушаше. Вкопчил пръсти в косите си, той се полюляваше и си повтаряше: „Защо, защо, проклети да бъдете!… Трийсет и три пъти проклети да бъдете…“

Максим го разтърси за рамото.

— Хайде, стегни се! — твърдо каза той. — Не се разкисвай. Сега ни предстои да се бием, няма време за вкисване…

Той стана и отново потърка лицето си.

— Наистина, с вашите окаяни кули… Массаракш, никакви кули няма да им помогнат… Обличай се по-бързо и да тръгваме. Трябва да побързаме.

* * *

— По-бързо, Фанк, по-бързо! Закъснявам.

— Слушам. Рада Гаал… е иззета от ведомството на господин държавния прокурор и се намира в нашите ръце.

— Къде?

— Във вилата „Кристален лебед“. Смятам за свой дълг още веднъж да изразя съмнение в разумността на тази акция. Едва ли такава жена ще ни помогне да се справим с Мак. Такива жени се забравят лесно, и дори ако Мак…

— Смятате ли, че Умник е по-глупав от вас?

— Не, но…

— Той знае ли кой е отвлякъл жената?

— Страхувам се, че да.

— Е добре, нека знае… За това толкоз. По-нататък какво има?

— Сенди Чичаку се е срещнал с Гърчавия. Гърчавия очевидно ще се съгласи да го срещне с Графа при условие…

— Стоп. Кой Чичаку? Главоча Чик?

— Да.

— Работите на съпротивата сега не ме интересуват. Приключихте ли по въпроса Мак? Тогава слушайте. Тази дяволска война обърка всичките ми планове. Аз заминавам и ще се върна след тридесет-четиридесет дни. През това време, Фанк, вие трябва да приключите с въпроса Мак. Докато се върна, Мак трябва да бъде тук, в тази сграда. Дайте му някаква длъжност, нека работи, не ограничавайте свободата му, но му внушете — много, много меко, — че от поведението му зависи съдбата на Рада… В никакъв случай не им давайте да се срещнат… Покажете му института, разкажете над какво работим… в разумни предели, разбира се. Разкажете му за мен, опишете ме като умен, добър, справедлив човек, голям учен. Дайте му статиите ми… освен съвършено секретните… Намекнете му, че съм в опозиция към правителството. У него не трябва да възниква и най-малкото желание да напусне института. Аз свърших. Имате ли въпроси?

— Да. Охрана?

— Никаква. Това е безсмислено.

— Следене?

— Много внимателно… Не, по-добре недейте. Не го подплашвайте. Главното е той да не поиска да напусне института… Массаракш, и точно сега трябва да заминавам!… Е, това ли е всичко?

— Последен въпрос, Странник, извинете.

— Да?

— Кой е той все пак? За какво ви е нужен?

Странник стана, доближи се до прозореца и каза, без да се обръща:

— Аз се страхувам от него, Фанк. Това е много, много, много опасен човек.