Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обитаемият остров (10)

Глава десета

За последно съвещание преди операцията Генерала събра всички в замъка на Двуглавия Кон. Това бяха обрасли с пълзящи растения и трева развалини от извънградски музей, разрушен в годините на войната, диво и уединено място, което гражданите не посещаваха поради близостта на маларийното блато, а сред местните жители то се ползуваше с лошата слава на свърталище на крадци и бандити. Максим и Орди дойдоха пеш. Зеления пристигна с мотоциклет и докара Горски. Генерала и Мемо Копитото вече чакаха в старата канализационна тръба, излизаща право пред блатото. Генерала пушеше, а мрачният Мемо яростно пъдеше комарите с ароматичната пръчица.

— Носиш ли? — попита той Горски.

— Непременно, — отговори Горски и извади от джоба си тубичка с репелент.

Всички се намазаха и Генерала откри съвещанието. Мемо разстла схемата и отново повтори хода на операцията. Всички вече го знаеха наизуст. В един часа през нощта групата се промъква до теленото заграждение и поставя удължени заряди. Горски и Мемо действуват поединично — съответно откъм север и откъм запад. Двойката на Генерала и Орди — от изток. Двойката на Максим и Зеления — откъм юг. Взривовете се извършват едновременно точно в един часа и веднага Генерала, Зеления, Мемо и Горски нахлуват в пробивите със задачата да дотичат до бункера и да хвърлят вътре гранати. Веднага щом огънят от капонира се прекрати или отслабне, Максим и Орди с магнитни мини тичешком отиват до кулата и подготвят взрива, като предварително хвърлят в капонира още по две гранати за по-голяма сигурност. После включват детонаторите, взимат ранените — само ранените! — и бягат на изток през гората към селището, където близо до синорния знак ще чака Малкия с мотоциклет. Тежкоранените се натоварват на мотоциклета, лекоранените и здравите бягат пеш. Явка — къщичката на Горски. На явката се чака не повече от два часа, след което всички напускат в обичайния ред. Въпроси има ли? Няма? Това е всичко.

Генерала хвърли фаса, бръкна в пазвата си и извади флаконче с жълти таблетки.

— Внимание — каза той. — По решение на щаба операцията частично се променя. Началото на операцията се пренася в 22.00 ч.

— Массаракш! — каза Мемо. — Що за новости?

— Не ме прекъсвайте — каза Генерала. — Точно в десет часа започва вечерният сеанс. Няколко секунди преди него всеки от нас ще вземе по две такива таблетки. После всичко продължава по стария план с едно изключение. Птица ще настъпва като гранатохвъргач заедно с мен. Всички мини ще бъдат у Мак, той ще взриви кулата сам.

— Че как тъй? — замислено попита Горски, разглеждайки схемата. — Тая работа аз не я разбирам. Двадесет и два часа — че това е вечерният сеанс… Аз, прощавайте, като легна, няма и да стана, като чувал ще се валям… Мен, прощавайте, и с кол не можете ме дигна…

— Един момент — каза Генерала. — Повтарям пак: точно в десет часа без десет секунди всички ще вземат болкоуспокояващо. Разбрахте ли. Горски? Ще вземете болкоуспокояващо. Така че към десет часа…

— Аз тия хапчета ги знам — каза Горски. — Две минути облекчения, а после съвсем на възел ще се вържеш… знаем, пробвали сме.

— Тези хапчета са нови — търпеливо каза Генерала. — Те действуват по пет минути. Да дотичаме до бункера и да хвърлим гранатите ще успеем, а останалото ще свърши Мак.

Настъпи мълчание. Те размишляваха. Бавно съобразяващият Горски се ровеше в косата си, прехапал долната си устна. Виждаше се как идеята бавно стига до съзнанието му; той често-често замига, остави на мира косата си, огледа всички с просветнал поглед и се плесна по коленете. Чудесен чичко беше, изранен от живота, без да научи нещо за него. Не му беше нужно нищо друго освен да го оставят на мира, да му позволят да се върне при семейството си. Цялата война бе прекарал в окопите и повече от атомните снаряди се бе страхувал от своя капрал, също такъв селяк, но хитър и голям подлец. Силно обикна Максим, за цял живот му беше благодарен, задето Максим му излекува старата фистула на коляното; оттогава повярва, че докато Максим е с тях, нищо лошо не може да им се случи. Целия този месец Максим живя в мазето му и всеки път, когато си лягаха, Горски му разказваше една и съща приказка, но всеки път с различен край: „Имало една жаба, толкова глупава, че никой не можел да си представи колко, и почнала тя, глупавата…“ Максим съвсем не можеше да си го представи в кървав бой, макар да му бяха казали, че Горски е опитен и безпощаден боец.

— Новият план дава следните преимущества — говореше Генерала. — Първо, по това време нас не ни очакват. Преимуществото на внезапността. Второ, предишният план е разработен отдавна и доста голяма е опасността, че е известен на противника. Сега ние го изпреварваме. Вероятността за успех се увеличава.

Зеления през цялото време кимаше одобрително. Хищното му лице светеше със злорадо удоволствие, ловките дълги пръсти се свиваха и разпущаха. Той много обичаше всякакви неочаквани събития — беше човек на риска. Миналото му беше тъмно. Крадец и аферист, отгледан от крадци, възпитан от крадци; беше лежал в затвора, откъдето избягал нагло и неочаквано, както и всичко, което правеше; опитвал се да се върне към кражбите, но времената се променили, старите приятелчета не искали да търпят дегенерат между тях, искали да го предадат, но той се изтръгнал и отново избягал, крил се по селата, докато го намерил покойният Гел Кетшеф. Зеления беше умен фантазьор, смяташе, че земята е плоска, а небето твърдо, и именно поради това свое невежество, подклаждано от буйната фантазия, беше може би единственият човек на Обитаемия остров, който като че ли подозираше в Максим не планинец („Виждал съм ги аз тези планинци, всякакви съм ги виждал“), не странна игра на природата („Ние по природа всички сме еднакви, ако ще в затвора, ако ще на свобода“), а направо пришълец от невъзможни места, иззад небесната твърдина например. Той никога не казваше това открито пред Максим, но правеше намеци и се отнасяше към него с почитание, преминаващо в подмазване. „Ти ще ни станеш главен — говореше той — и аз тогава под теб ще се разгърна…“ Как и накъде възнамеряваше да се разгръща, беше съвършено неясно, само едно беше ясно: че Зеления много обича всякакви рисковани авантюри и не може да търпи никаква работа. И друго не се харесваше в него на Максим: дивата му първобитна жестокост.

Това беше същата петниста маймуна, само че опитомена и насъскана срещу панцерните вълци.

— Това не ми харесва — мрачно каза Мемо. — Това е авантюра. Без подготовка, без проверка… Не, това не ми харесва.

На него никога нищо не му се харесваше, на този Мемо Грамену по прякор Копито на Смъртта. Никога нищо не го удовлетворяваше и винаги от нещо се страхуваше. Криеха миналото му, защото в съпротивата той отначало заемал твърде висок пост. После веднъж попаднал в лапите на жандармерията и останал жив само по чудо: осакатен от мъченията, бил измъкнат от съседите си по килия, които организирали бягство. След това по законите на съпротивата бил изключен от щаба, въпреки че не предизвиквал никакви подозрения. Бил назначен за помощник на Гел Кетшеф, два пъти участвувал в нападения срещу кули, лично унищожил няколко патрулни коли, проследил и собственоръчно застрелял командира на една от бригадите на Легиона, имаше известност като човек с фантастична смелост и отличен картечар. Вече се готвели да го направят ръководител на група в някакво градче на югозапад, но точно тогава групата на Гел била заловена. Както и преди, Копитото не беше под подозрение, дори го назначиха за ръководител на нова група, но изглежда през цялото време той чувствуваше, че го гледат накриво и това беше напълно възможно: в съпротивата не обичаха хора, на които прекалено много им върви. Беше мълчалив, придирчив, добре познаваше науката на конспирацията и изискваше безусловно изпълнение на всичките й правила, дори и най-незначителните. На общи теми никога с никого не разговаряше, занимаваше се само с работите на групата и успя да я снабди с всичко: и с оръжие, и с продукти, и с пари, и с добра мрежа от явки, и дори с мотоциклет. Към Максим се отнасяше без особена любов. Това се чувствуваше и Максим не знаеше защо, а не му се искаше да пита: Мемо не беше от онези, с които е приятно да откровеничиш. Може би работата беше там, че Максим единствен чувствуваше вечния му страх — на останалите не можеше и да им дойде на ум, че мрачното Копито на Смъртта, разговарящ на равна нога с които и да е представители на щаба, един от създателите на съпротивата, може да се бои от нещо.

— Не разбирам подбудите на щаба — продължаваше Мемо, размазвайки с отвращение по шията си нова порция репелент. — Знам този план едва ли не от сто години. Сто пъти искаха да го пробват и сто пъти се отказваха, защото това е почти сигурна смърт. Докато няма излъчване, ние все още имаме шанс в случай на неуспех поне да се измъкнем и да се опитаме да ударим на друго място. — А тук — една грешка, и с всички ни е свършено. Странно, че в щаба не разбират такива елементарни неща.

— Ти не си съвсем прав, Копито — възрази Орди. — Сега имаме Мак. Ако се провали нещо, той ще съумее да ни измъкне и може би дори ще успее да взриви кулата.

Тя лениво пушеше, загледана в далечината към блатото — суха, спокойна, на нищо не се учудваше и на всичко беше готова. У хората предизвикваше плахост, защото виждаше в тях само повече или по-малко подходящи механизми за изтребление. Цялата беше като на длан — нито в миналото, нито в настоящето, нито в бъдещето й имаше тъмни петна. Произлизаше от интелигентно семейство, баща й беше загинал през войната, майка й и досега работеше като учителка в село Патици, самата Орди също бе работила като учителка, докато не я изгонили от училището като дегенератка. Тя се укривала, опитала се да избяга в Хонти, срещнала в чужбина Гел, който нелегално превозвал оръжие, и той я направил терористка. Отначало работела от чисто идейни съображения — борба за справедливо общество, където всеки има свободата да мисли и върши това, което иска и може, но преди седем години жандармерията открила следите й, отвлякла детето й за да я застави да предаде себе си и мъжа си. Щабът не й разрешил да се яви: тя знаеше прекалено много; за детето си нищо повече не беше чувала и го смяташе за мъртво, въпреки че тайно не вярваше в това; и вече седем години я движеше преди всичко омразата. Смъртта на мъжа си понесе удивително спокойно, макар че много го обичаше. Явно още дълго преди ареста тя просто бе свикнала с мисълта, че за нищо в този свят не следва да се държиш прекалено здраво. И сега беше, както Гел пред съда — жив мъртвец, но много опасен мъртвец.

— Мак е новак — мрачно каза Мемо. — Кой може да гарантира, че няма да се обърка, оставайки сам? На това е смешно да се разчита. Смешно е да се отхвърля стария, добре пресметнат план само защото имаме новака Мак. Аз казах и повтарям: това е авантюра.

— Абе остави тая работа, началство — каза Зеления. — Ако ме питаш мене, дали ще е стария, дали ще е новия план — все е авантюра. Че как иначе? Без риск не може, а с тия хапчета рискът е по-малко. Ами че те там под кулата ще се шашнат, когато в десет часа им се изтресем. Те там в десет часа сигурно къркат ракия и песнички си пеят; ние ще им се изтресем, а на тях може и автоматите да не са им заредени и самите те ще се въргалят пияни… Не, мене ми харесва. Нали Мак?

— Аз, такова, също… — каза Горски. — Аз мисля какво? Ако такъв план дори на мене ми е чуден, то на легионерите съвсем… Вярно вика Зеления: ще се шашнат там… Пък и пет минути по-малко ще се мъчим, а там току-виж Мак срутил кулата и съвсем ще стане хубаво. Ами че това е хубава работа! — изведнъж каза той, сякаш озарен от нова идея. — Ами че никой преди нас кули не е събарял, всички само се перчат, а ние първи… Пък докато тая кула е оправят, колко време ще мине? Поне месец ще поживеем човешки… без тия гадни пристъпи…

— Боя се, че не ме разбрахте, Копито — каза Генерала. — В плана нищо не се променя, ние само нападаме неочаквано, усилваме атаката за сметка на Птица и донякъде променяме реда на отстъплението.

— А ако ти се страхуваш, че Мак няма да може да ни измъкне всичките — все така лениво произнесе Орди, загледана в блатото, — то не забравяй, че ще му се наложи да мъкне един, най-много двама, а той е силно момче.

— Да — каза Генерала докато я гледаше, — това е вярно…

Генерала беше влюбен в Орди. Никой освен Максим не виждаше това, но Максим знаеше, че тази любов е стара, безнадеждна, започнала още преди смъртта на Гел, а сега беше станала още по-безнадеждна, ако това изобщо е възможно. Генерала не беше генерал. Преди войната бе работил в завод на конвейер, после попаднал в школата за субалтерн-офицери, воювал в пехотата и излязъл от войната с чин ротмистър. Добре познаваше ротмистър Чачу, имаше с него някакви сметки (бунт в някакъв полк веднага след войната) и отдавна и безуспешно го преследваше. Беше в щаба на Съпротивата, но често взимаше участие в практическите операции като добър боец и знаещ командир. Да работи в Съпротивата му харесваше, но не си представяше добре какво ще се прави след победата. Впрочем, той и не вярваше в победа. Войник по рождение, лесно се приспособяваше към всякакви условия и никога не прогнозираше за повече от десет-двадесет дни напред. Собствени идеи нямаше, нещичко беше възприел от едноръкия, нещичко беше заимствувал от Кетшеф, нещичко му бяха внушили в щаба, но централно място в съзнанието заемаше онова, което му бяха набили в школата за младши офицери. Затова в теориите си той изказваше странна смесица от възгледи: властта на богатите трябва да се свали (това от Вепъра, който в представата на Максим беше нещо като социалист или комунист), начело на държавата да се поставят инженери и техници (това от Кетшеф), градовете да се разрушат и да се живее в единство с природата (някакъв щабен мислител-буколист) и всичко това може да се постигне само чрез безпрекословно подчинение на заповедите на вишестоящите командири — и по-малко бърборене на отвлечени теми! Два пъти Максим имаше сблъсквания с него. Беше му съвършено неясно защо трябва да се разрушават кулите, да се губят при това смели другари, време, средства, оръжие, когато след десет-дванадесет дни кулата отново ще бъде възстановена и всичко ще тръгне както преди, с тази разлика, че населението на околните села с очите си ще се убеди колко дяволски гнусни са дегенератите. Генерала така и не успя да му обясни както трябва смисъла на диверсионната дейност. Дали криеше нещо или сам не разбираше защо е нужно това, но всеки път повтаряше едно и също: заповедите не се обсъждат, всяко нападение срещу кулите е удар по врага, хората не бива да се възпират от активни действия, иначе ненавистта им ще се вкисне и няма вече да има за какво да живеят… „Трябва да се търси Центъра! — настояваше Максим. — Трябва да се удари Центъра, да се съсредоточат всички сили за това! Що за глави имат вашите в щаба, щом не разбират толкова просто нещо?“ „Щабът знае какво прави — тежко отвръщаше Генерала, като вирваше брадичка и високо вдигаше вежди. — В нашето положение дисциплината е преди всичко, и дай да работим без селско своеволие. Мак, всяко нещо с времето си, ще получиш и твоя Център, ако доживееш…“ Впрочем, към Максим той се отнасяше с уважение и охотно прибягваше до услугите му, когато лъчевите удари го застигаха в мазето на Горски…

— Все едно аз съм против — упорито каза Мемо. — А ако ни покосят с картечен огън? Ако не успеем за пет минути, а ни потрябват шест? Безумен план. И винаги е бил безумен.

— Удължени заряди ние прилагаме за пръв път — каза Генерала, с усилие откъсвайки погледа си от Орди. — Но дори и ако вземем предишните способи за нахлуване, съдбата на операцията се определя в срок от три-четири минути. Ако успеем да ги заварим неподготвени, ще ни остане една или дори две минути в запас.

— Две минути е много време — каза Горски. — Аз тях за две минути с голи ръце ще ги издуша. Само да стигнем…

— Да стигнем… да-а… — с някаква зловеща мечтателност провлачи Зеления. — Нали, Мак?

— Нищо ли не искаш да кажеш, Мак — попита Генерал.

— Вече ви казах. Новият план е по-добър от стария, но въпреки това е лош. Дайте аз да свърша всичко сам. Рискувайте.

— Стига за това — раздразнено каза Генерала. — За това — толкоз. Някакви съществени забележки имаш ли?

— Не — каза Максим.

Вече съжаляваше, че отново е започнал този разговор.

— Откъде се появиха новите таблетки? — изведнъж попита Мемо.

— Предишните са — каза Генерала, — но Мак успя малко да ги подобри.

— Ах, Мак значи…

Копито произнесе тези думи с такъв тон, че на всички им стана неловко. Думите му можеха да бъдат разбрани така: новак, при това не съвсем наш, при това дошъл от страната на ония — дали няма тук засада, такива неща са ставали…

— Да — рязко каза Генерала. — И стига разговори. Заповед на щаба. Благоволи да се подчиниш, Копито!

— Аз се подчинявам — каза Мемо, свивайки рамене. — Против съм, но се подчинявам. Къде ще се дяна…

Максим тъжно ги гледаше. Те седяха пред него напълно различни — в обикновени условия навярно не би им дошло на ум, че нещо може да ги събере заедно: бивш фермер, бивш престъпник, бивша учителка… Това, което възнамеряваха да направят, беше безсмислено; само след няколко часа повечето от тях ще бъдат мъртви, а в света нищо няма да се промени, само тези, които ще останат живи, в най-добрия случай ще получат кратка почивка от адските болки, но те ще бъдат изранени, измъчени от бягството, ще ги преследват с кучета, ще бъдат принудени да се крият в задушни дупки, а после всичко ще започне отначало. Да се действува на тяхна страна беше глупаво, но да ги напусне беше подло, и той беше принуден да избере глупостта. А може би тук у тях въобще не е възможно иначе и ако искаш да направиш нещо, ще трябва да минаваш през глупост, през безсмислено пролята кръв, а може би и през подлостта ще трябва да минеш. Жалък човек… глупав човек… подъл човек… А какво друго можеш да очакваш от човека в такъв жалък, глупав и подъл свят? Трябва само да се помни, че глупостта е следствие от безсилието, а то произтича от невежеството, от незнанието за правия път… Но не е възможно сред хилядите пътища да не се намери поне един верен! „По един път вече минах — мислеше Максим, — но той не беше верният. Сега трябва да мина и по този, макар отсега да е ясно, че и той не е верен. И може би още много пъти ще ми се наложи да вървя по криви пътища и да попадам в задънени улици. Но пред кого се оправдавам всъщност сега? И защо? Те ми харесват, аз мога да им помогна — ето всичко, което ми трябва да знам сега…“

— Сега ще се разотидем — каза Генерала. — Копито ще върви с Горски, Мак със Зеления, аз с Птица. Среща в девет нула нула при синорния знак, ще вървите само през гората, избягвайте пътеките. Двойките да не се разделят, всеки отговаря за всеки. Вървете. Сега първи да си тръгнат Мемо и Зеления.

Той събра фасовете върху парче хартия, зави ги и ги пъхна в джоба си.

Горски потри колене.

— Кокалите ме болят — съобщи той. — На дъжд е. Хубава нощ ще бъде, тъмна…