Артър Хейли
Летище (31)

7

Теорията, че едно претоварено и изтощено съзнание, за да се самосъхрани, може да изключва и преминава в състояние на пасивно полузабвение, не беше позната на Инес Гереро. Независимо от това, тази теория доказа своята правдивост точно при нея. В този момент Инес Гереро не беше на себе си и действуваше несъзнателно като сомнамбул.

Тревожните събития от тази нощ се прибавиха към натрупаната й мъка и умора от седмици насам и я сломиха окончателно. Мозъкът й — като претоварена електрическа верига — изключи напълно. Това състояние беше временно, разбира се, но докато траеше, Инес Гереро не помнеше нито коя е, нито къде е.

Нечестният и жесток шофьор на таксито й направи мечешка услуга. Когато се уговаряха в града, той се съгласи да я откара за седем долара. На излизане от таксито Инес му подаде банкнота от десет — последните пари, с които разполагаше — и очакваше ресто. Той измърмори, че няма дребни, но ще намери, и подкара. Инес напразно чака десет мъчителни минути, поглеждайки непрекъснато часовника на гарата, който наближаваше единадесет — часът за излитане на самолета за Рим, — докато най на края проумя, че шофьорът въобще няма намерение да се върне. Не беше погледнала нито номера на таксито, нито името на шофьора — точно на това бе разчитал той. А дори и да ги беше запомнила, тя не беше от хората, които ще тръгнат да се оплакват. И това шофьорът вярно бе успял да отгатне.

Макар че в началото се движеха доста бавно, тя би успяла да свари самолета, преди да излети, ако не беше чакала толкова дълго своето ресто. Заради него пристигна на изхода, когато самолетът вече рулираше към пистата.

За да открие обаче дали съпругът й наистина пътува, Инес намери сили да използува хитрината, която й бе подсказала по телефона мис Йънг от „Транс Америка“. Един униформен чиновник току-що си тръгваше от изход 47. Инес го заговори. Както я бе посъветвала мис Йънг, Инес избягна директните въпроси и направо заяви:

— Мъжът ми пътува със самолета, който току-що потегли.

Тя обясни, че не са успели да се сбогуват, но искаше да се увери, че благополучно се е настанил в самолета. Разгъна жълтеникавия документ, който бе открила в къщи сред ризите на Д. О., и го показа на чиновника. Той почти не го погледна и се зачете в списъка на пътниците.

Няколко мига Инес живя с надеждата, че тя е в грешка, че мъжът й никъде не се е готвел да пътува. Мисълта за полета му до Рим все още й изглеждаше невероятна. Но в този момент контрольорът каза, че наистина има Д. О. Гереро в самолета, жалко, че не са успели да се сбогуват, но тази вечер цари навсякъде бъркотия заради бурята, а сега да го извини, че си има работа…

Чак когато чиновникът се отдалечи, Инес разбра, че независимо от хилядите хора наоколо й, тя е съвършено сама и заплака.

Отначало сълзите бавно се ронеха от очите й; но щом си спомни за всичките си нещастия и беди, те започнаха да се леят като поток и ридания разтърсиха цялото й тяло. Оплакваше своето минало и своето настояще; оплакваше изгубения някогашен дом, децата, които не можеше да задържи при себе си, Д. О. Гереро, който въпреки своите недостатъци като съпруг и неспособността му да издържа семейството, беше най-близкият й човек, а сега и той я изостави. Оплакваше и себе си — какво беше и какво стана. Оплакваше това, че няма пари, че няма къде да отиде, освен в мизерната, гъмжаща от хлебарки квартира, откъдето още утре щяха да я изхвърлят; от последните й жалки пари, с които се надяваше да умилостиви хазаина, не беше останало нищо, след като и шофьорът на таксито я измами… тя дори не мислеше, че има достатъчно пари, за да се върне в града. Плачеше, защото обувките продължаваха да й убиват, защото дрехите й бяха оръфани и прогизнали, защото бе капнала от умора, защото трепереше от студ и треска и се чувствуваше все по-зле. Плачеше за себе си и за всички ония, които бяха изгубили надежда в живота.

За да не събира върху себе си погледите на хората, тя започна безцелно да се шляе из аерогарата, без да спира сълзите си. Вероятно тогава предпазната клапа на мозъка й бе задействувала и тя потъна в някаква безчувственост, мъката й продължаваше да я терзае, но бе притъпена и далечна.

Не след дълго един полицай я откри и проявявайки съчувствие, не особено присъщо за блюстителите на реда, я отведе в един отдалечен ъгъл и телефонира на началниците си за инструкции. Лейтенант Нед Ордуей се случи наблизо и се зае лично с въпроса. Той реши, че Инес Гереро, макар и разстроена и с несвързана реч, е безопасна, и нареди да я заведат пред кабинета на генералния директор — единственото място, което беше спокойно и не така потискащо и страшно като полицейския участък.

Инес послушно се подчини, влезе в някакъв асансьор, тръгна по мецанина, полусъзнавайки, че я водят някъде, но й беше все едно. После покорно се отпусна на посоченото канапе и тялото й, ако не духът и, бе доволно да си почине. Усещаше, че някакви хора влизат и излизат, разговарят, но нямаше сили да съсредоточи нито погледа си, нито слуха си. Подобно напрежение не беше по силите й.

Но скоро нейният инстинкт за самосъхранение — синоним на силата на човешкия дух, заложен във всекиго от нас, макар потиснат или пък скромен, — я накара да осъзнае, смътно, разбира се, че трябва да се помръдне, да направи нещо, защото животът се движи, защото животът никога не стои на едно място, колкото и удари да й е нанесъл и колкото и мрачен и безсмислен да изглежда.

Инес Гереро се изправи, все още без да съзнава къде се намира и какво прави тук, но решена да върви напред.

В този момент делегацията от медоуудските жители бе въведена от лейтенант Ордуей в приемната към кабинета на Мел, където седеше Инес. Делегацията влезе вътре, Нед Ордуей се върна да размени някоя дума с Инес Гереро и Мел ги зърна за миг, преди вратата да се затвори.

Инес разбра със замъгленото си съзнание, че беше виждала преди, не много отдавна, едрия негър полицай и той се бе отнесъл мило с нея, беше внимателен и сега, не я тормозеше с въпроси. Без да му казва, той разбра, че тя иска да се върне в града, но едва ли има пари. Инес започна да се рови в портмонето си, за да преброи останалите дребни монети, но той я спря. Пъхна в ръката й три еднодоларови банкноти, излезе р нея в коридора и й показа накъде да тръгне за автобуса, като добави, че й е дал достатъчно пари да стигне до града и да продължи оттам, докъдето иска.

После полицаят си тръгна и Инес направи, както й бе казал: слезе няколко стъпала и после почти през изхода за автобусната спирка се натъкна на позната гледка — павилион, където продаваха кренвирши; в тоя момент усети колко е гладна и жадна на всичкото отгоре. Разрови се в портмонето, събра тридесет и пет цента, купи си един кренвирш и картонена чашка кафе и някак си видът на тези толкова обикновени неща й подействува окуражително. Недалече намери свободно място и се отпусна в ъгъла. Не си даваше сметка колко време остана там; но сега, след като кафето беше изпито и кренвиршът изяден, чувството й за реалност, което се бе събудило, изведнъж отново я напусна и я завладя някакво приятно спокойствие. Имаше нещо упояващо в тълпите наоколо, в шума, в обявленията по високоговорителите. На два пъти й се стори, че чу по радиоуредбата да се споменава нейното име, но знаеше, че това е дело на въображението и, не може да бъде истина, нямаше кой да я вика, никой не знаеше, че е тук.

Смътно съзнаваше, че все пак ще трябва да си тръгне, но тази вечер това щеше да й е толкова трудно. Още малко, ще си поседя кротко в това ъгълче, помисли си тя.